Бог – император и император по Божия воля

[sko4]

1. Бог – император и император по Божия воля
1.1. Християнството като културно-политически феномен
и Византийската империя
Средновековието е епоха на световните религии, на религиите на властта, свързани с централизираните структури на средновековните общества.
От началото на новата ера до епохата на големите революции християнската религия и нейният институт Църквата оказват огромно въздействие върху евр опейската цивилизация. През този дълъг период християнството се изявява като \"универсална религия\" (religia universalis). В други измерения и с различна продължителност това определение е валидно и за нехристиянските общества в Азия и Африка, където доминират ислямът и будизмът. Емоционалната нагласа на средновековния човек силно контрастира с непринудеността на античността, в която господстват политеистичните религии, свободата на мисълта и плурализмът на философските мнения. В този смисъл одържавяването на християнската религия в историческите рамки на Римската иимперия не би могло да не способства за нейната идеологизация.
Друго е положението на Църквата. До подписването на Медиоланския (Милано) едикт през 313г. тя е \"институция на духа\". Самото християнство като вероизповедание и Църквата като институция са вън от римската законодателна система. Навлизайки в държавнополитическата структура, християнството променя ценностната си система и престава да е утеха само за бедните и онеправданите.
Според Георги Бакалов “Съществен елемент от идеологическото въздействие на християнството е неговото летоброене, което не бива да се разглежда само като формално подреждане на времето. В него трябва да се търси дълбоко алегоричен смисъл, свързан с основните постулати на вероизповедта.
В Западната църква от VIII в. летоброенето се изчислява по Рождество Христово, чествано на 25 декември. Тази дата според изчисленията на монаха Дионисий от манастира \"Св. Атанасий\" до Рим съвпада с основаването на града Рим през 735 г. пр. Хр. Началната дата за празнуването на този най-важен за Западната църква празник е 321 г., когато по заповед на Константин Велики се постановява 25 декември да се чества като “Ден на Слънцето\", обявен същевременно за неработен. Така традицията на широко разпространения соларен култ накарала християните да го почитат, като трансформират dies natalis solis invicti в Рождество Христово (Cod. Jus. 111, 12,2). В самия Рим празникът се чества от 335 г., а на Изток - от 376 г. Разликата от 40 години се основава на религиозно-философските различия между Изтока и Запада. Не бива да се забравя, че позициите на езическите философи на Изток са далеч по-забележими от тези на Запад. По думите на Ж. Дагрон на Запад християнството е \"разрив с миналото\", докато във Византия то става \"нов договор за аренда\" с римското начало за още десет века.” (Бакалов 1, с. 64)
През средновековието християнската църква обхваща цялостно живота на човека и обществото. Вън от нея съществуването му като социален индивид е немислимо. Смисловото различие между християнското настояще и езическото минало идва от дълбокото духовно преустройство на епохата, с постепенното изживяване на езическата предметност, телесност и религиозно оформяне на света. Християнството постулира и възвисява принципите на нова етика във взаимоотношенията, но същевременно настоява за духовна отчужденост от земното битие.
Извън конкретните стопански и политически отношения в средновековните общества изучаването и правилното разбиране на епохата е невъзможно без отчитане на фактора религия. В още по-голяма степен това се отнася до византийската цивилизация, която се разглежда като естествена среда и инспиратор на християнската религия.
Ромеите били дълбоко убедени, че тяхната историческа мисия е да опазят и разпространяват християнството до окончателната му победа на земята. Вечността на тази идея, която кореспондира с идеята за Вселената, подхранва доктрината за \"превъзходството\" им като \"богоизбран народ\". Достатъчно е да разгърнем кой да е ръкопис, да се вгледаме в коя да е политическа доктрина, да проучим кое да е явление на материалната култура, за да открием неизменното присъствие на християнската религия.
Оценявайки по достойнство и историческа имплицитност феномена християнство, някои византолози с основание го поставят в равна степен на значимост в триадата - римска държавност, християнство и елинска култура. В тази триада се съдържа енигмата на византинизма.
В морално отношение християнството проповядва идеята за първородния грях, т.е. проблема за човешката обремененост. Докато езическата философия манипулира с разума, християнството въздейства върху чувствата и съвестта. Това е по-малко аристократично, но разширява социалната сфера на влияние.
Дамоклевият меч на християните е Апокалипсисът на Второто пришествие, когато всеки ще бъде призван да отговаря за степента на своята вина. Чрез думите на Пиндар античната философия заявява: \"По-добре завист, отколкото жалост!\" Християнството цени обратната пропорция - така се конституира идеята - Христос на кръста! На красноречието и изисканата суетност на елините се противопоставя християнското търпение и анонимност
Присъствието на християнството в обществения живот на Византия далеч не се ограничава само в сферите на официозните доктрини. То има своето място в бита и ежедневието. Доколко е заразителна магията на християнството в живота на византиеца, можем да съдим от факта, че го срещаме не само сред дворцовите среди, клира и учебните заведения, но и на улиците, хиподрума и площадите.
Обсъждането истините на вярата и чистотата на ортодоксията са повсеместно явление, предмет на най-широки дискусии. Християнството и по-специално неговото православно изповедание е смятано от византийците за отличителен белег на националното им самосъзнание, което може да се формулира с думите: “грък съм, значи съм православен” (филелинизъм - обич към гърците и гръцката култура). Колко дълбоко присъща на мисленето е тази принадлежност, личи от факта, че в дните на грозящата Константинопол османска агресия, гърците отхвърлят дори идеята на униятството в името на собственото си избавление. Твърде гротескно, но с чувство на огромно себеуважение, чрез думите на великия логотет (държавен министър) Лука Нетор обречените защитници на византийската столица изразяват непоколебимата си воля да не направят никакъв компромис с вярата: \"По-добре в богохранимия град да видим турски тюрбан, нежели католическа митра!\"

Константин Велики
Около края на ІІІ и началото на IV в., в периода на най-изострената криза в римското общество, езическата философия вече не удовлетворява античния свят. Християнството се оказва исторически навременно и философски годно да изпълни създадената празнина в социалния, политическия и духовния живот. Така то се оказва рефлексия на една епоха, на движение на идеите, подчинени на идеала за общочовешкото равенство.
При създалата се обстановка в началото на IV в. е наложително всеки император да определи становището си спрямо християните. Политиката на Диоклециан претърпява неуспех. На 30. IV. 311 г. с едикт на цезар Галерий, известен като \"Едикт на веротърпимостта\", на християните се разрешава да изповядват открито своята религия, както и правото на открити богослужения.
Константин Велики (305-337) отрано забелязва преимуществата на християнството и по-специално организацията на Църкватa. През 312 г. той предприема поход срещу своя противник в Италия Максенций, който превръща Рим в своя крепост. “По мнение на Константиновите сътрудници (Бакалов-1, с. 89) войната срещу Максенций нямала перспектива поради явното му превъзходство. Езическите харуспиции (гадатели по вътрешностите на жертвени животни). също предричат неуспех. В обстановка на всеобща безнадеждност Константин неочаквано се поставя под закрилата на християнския Бог. За тези събития подробно и колоритно разказва в съчиненията си Vita Constantini императорският биограф Евсевий Кесарийски. В деня на битката, съобщава Евсевий, Константин видял на небето кръстен знак с надпис \"Нос signo vinces” (с него побеждавай). Императорът получил обещание за пълна победа, ако издигне лабарума (християнски знак – кръг с вписани в него ХР). От този момент, гласи преданието, лабарумът става отличителен знак за римските, а по-късно и за византийските войски.”
На 25 .Х. 312 г. войските на Максенций претърпяват тежко поражение в близост до Мулвийският мост. Вечният град отваря вратите си за Константин. По негово настояване през януари 313 г. заедно с източния август Лициний се издава прочутият Медиоланскu едикт, с който християнската Църква и религия придобиват равни права с останалите вероизповедания и култове.
Едиктът е запазен на гръцки език в Евсевиевата \"Църковна история\" и отчасти на латински у Лактанций. Документът, поставил основите на взаимоотношенията между Държава и Църква гласи:
\"Когато ние пристигнахме в Медиолан (дн. Милано), аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, и подложихме на обсъждане всичко, което се отнася до обществената полза и благополучието... решихме да издадем постановление, насочено към поддържане на страха и благоволението на Божеството, именно да дадем на християните и на всички - да следват тази религия, която пожелаят, за да може намиращото се на небесата Божество да бъде милостиво и благосклонно към всичко, намиращо се под наша власт... И така ние решихме на никого да не се отказва възможността да отдава своя ум на християнското благочестие или на тази религия, която всеки за себе си смята за най-подходяща... Ние предоставяме на християните свобода и пълна възможност да почитат своята религия. И тъй като това е предоставено от нас на християните, то и другите имат пълната възможност да почитат този, когото си изберат. Това установихме, за да се знае, че ние не се унижаваме с някаква си религия\"
По-нататък в едикта се постановява връщането на конфискуваните по време на гоненията имоти на Църквата, което я прави юридическо лице с права и задължения пред законите.
Издаването на Медиоланския едикт поставя началото на нова политика спрямо религиозните култовe. Едиктът не гарантира монополни права на Църквата над останалите култове и не дава преференции на християнството, а само го равнопоставя с останалите култове.
Чрез Медиоланския едикт Църквата стъпва в съюз с държавата, който още от самото начало придобива двояко значение. Държавата твърде скоро изпитва хуманното въздействие на християнската религия особено върху правото и обичаите - забраняват се смъртните наказания, кървавите зрелища в цирка, продажбата на деца в робство, а на по-големи църковни празници става обичайно груповото освобождаване на роби. Но това е само едната страна на взаимоотношенията. Другата е съюзът между двете институции, който за Църквата има и някои неблагоприятни страни, които се свеждат до честта и некомпетентна намеса на държавата в нейния вътрешен живот. Така още в самото начало на този своеобразен алианс, се поставят основите на византийския цезаропапизьм.
Константин Велики приема християнското кръщение едва петдесет дни прели смъртта си - на 21 март 337 г. Обрядът се извършва от Никомедийския епископ Евсевий и неколцина висши духовници. Причината за това закъсняло решение е разгорещеният диспут между ортодоксите и арианите . Императорът се боял да вземе открито страна по спора, тъй като бил заинтересован от мира в Църквата и нейното единство.
Кои са обстоятелствата, накарали императора да приеме и наложи християнството като официална религия?
Според Буасие и Бургхард на личност като Константин не може да се припише съзнателна религиозност или индиферентност. Императорът очевидно преследвал свои строго определени цели. По свидетелство на римския епископ (папа) Силвестър (314:355), майката на Константин августа Eлeнa имала предпочитание към юдаизма. Наистина свидетелството е регистрирано от по-късно време (450 г.), но то донякъде обяснява субективния подход на Константин към християнството.
Според Г.Бакалов Константин Велики открива в монотеистичната структура на християнството неподозирани възможности, каквито не притежава нито една от политеистичните религии. “Християнството е религия на власттa, а това за един император, стремящ се към централизация на държавата, е от особена важност. В Християнството и най-вече в неговата Църква Константин съзира фактора на духовно-политическото обединение на Римската империя, затова и негов девиз става: \"Единна държава посредством единна Църква!\" (Бакалов1, с.91)
В християнството имплицитно е заложена идеята за универсума и всеобщото съгласие - сопsепsus omnium. Единният Бог предполага и единно царство, разбирано като единна организация на човешкото общество по подобие на християнската Църква. Универсализмът на тази идея се интерпретира чрез конфесионално-политическото название \"ромеи\", което ще рече общност от поданици, изповядващи християнската вяра. От тази позиция произтича и разбирането, че Византия е единствено законна държава с права и признава титли, рангове и суверенитети. Византийският василевс придобива качествено нови функции предимно като пазител на вярата. Като посредник между Бога и хората императорът е върховен съдия, законодател и законоизпълнител. Така под влияние на Църквата византийската политическа теория се теократизира. С други думи, идеята за монотеистичното начало в космогонията и земното битие автоматично се пренася върху обществено-политическото устройство на земния свят, чийто върховен повелител е византийският василевс.


1.2. Императорската институция и божествеността
на властта
Тясната връзка на Византийската държава във всичките й структури с християнството не се проявявала в никоя друга институция по-ясно отколкото в императорската. “Многоаспектни са отношенията между императорската личност и Бога. Забележителният факт, че именно във Византия в рамките на християнското ойкумене и християнско мислене за първи път се разработва подробно антитезата, но и синтезата Бог-император, остава необяснен.” – пише Х.Хунгер (Хунгер, с. 89) и спира вниманието си на две тенденции – едната, свързана с конституционната форма на абсолютната монархия и резултат от отношението на поданиците към владетеля, другата, опираща се на една морална повеля, която няма нищо общо с държавната форма на управление и засяга единствено индивида.
Според Г.Бакалов победилото християнство внесло ново съдържание в института на владетеля, осмислено в духа на християнската идеология. “Божествеността на императорската особа еволюционистично се възприела в християнско-философското гледище за мястото , ролята и предопределеността на първохристиянския монарх. Християнската религия не допускала антропотеизма, поради което се извършило преустройство в култа към императора. Предмет на обожествяване била не личността на императора, а неговата власт. “( Бакалов 2, с.32-33).
Бог-император
В някои монархии на Древния изток (Шумер, Египет) царската власт винаги се е свързавала с митическата концепция за царстващото божество, обща за различните култури на онази епоха. Царуването се счита за свещено служение. В Египет фараонът се представял като въплъщение на бога Хор. Всички негови действия се разглеждали като божествени по своята природа. Във Вавилон почитали царя като избраник на Мардук, негов наместник в управлението на \"четирите области (посоки)\", т.е. на цялата земя. В неговите ръце била съсредоточена гражданската и военната власт, той бил и върховен жрец на града-държава. И в двата случая царският сан прави своя носител посредник между Бога и хората. По такъв начин царската власт като институция представлява едно цяло с митологическите системи и политеистическите култове.
Диадохите (наследници на Александър Велики) управляват елинистическите си царства като бог-императори.
Римската монархия, създавайки култа към императора след обожествяването на покойния Август, се превръща постепенно от Принципат в Доминат. Първоначално Октавиан Август действа като primus iпtеr pares и се задоволява с титлата princeps (първи, княз). След като в хода на дългото му управление укрепя постепенно позициите си, то и маниерът му на общуване с римските граждани се променя. Тацит описва впечатляващо това бързо налагане на абсолютистичните тенденции, отчасти с помощта и на самите римляни. Веднага след смъртта си Август бил обявен за divus, т.е. за божествен и бил учреден култът към \"божествения император\".
Повечето от следващите римски императори продължили да обожествяват предходниците си с надеждата, че по този начин ще увеличат съществено авторитета на имперската институция, респективно и на самите себе си. Участието в култа към императора било естествено за лоялния гражданин на империята, отхвърлянето му се смятало за \"оскърбление на величеството\". С нарастване абсолютната власт на императора и привикването на римляните към нерепубликанско мислене и поведение започнала да се прокрадва идеята за обожествяване на императора приживе, т.е. идея та за бог-император, още повече, че населението от източните провинции по традиция виждало в лицето на управляващия император някакъв бог. Последната фаза от това развитие бил т. нар. \"доминат на Диоклетиан\", когато императорът бил официално почитан като dominus - господар и Бог на своите поданици. Всеки владетел постигал тази цел в различна степен и по различни начини в зависимост от темперамента си. Наченки на институцията Бог-император се съдържали в провъзгласяването на императорския дом за domus divina (божествен дом), в епитетите на императора \"управител на света\" (rector orbis), \"омиротворител на света\" (pacator orbis) или \"възстановител на човешкия род\" (restituor gепеris homini). Някои императори като Комод или Хелиогабал открито се насочили към идеята за Бог-император. Атрибутите и епитетите от култа към непобедимия слънчев бог Sol iiпviсtus били употребявани и относно императора, което дало тласък в развитието на идеята за Бог-император. Диоклетиан съумял да организира тези и други теократични елементи и да придаде завършен вид на доктрината за Бог-император. Съзнателно епитетите \"свещен\", респективно \"пресвещен\" (sacer - sacratissimus; sanctus - sanctissimus) били използвани за всичко, свързано по някакъв начин с тачената за свещена личност на императора, а \"оскърблението на величеството\" се класифицирало като sacrile- gium. В божественото семейство на тетрарсите, в което Диоклетиан се представял за потомък на Юпитер, а Максимиан на Херкулес, императорите засенчили до такава степен бащите си богове, че в произведенията на изобразителното изкуство императорите стояли седнали а боговете и другите алегории се намирали прави край тях. - един видимо източен церемониал, изолиращ все по-дълбоко императора от заобикалящия го свят. “Идеологическа обосновка на доктрината за Бог-император съдържали псевдоелинистическите трактати \"Peri basileias\", приписвани от традицията на Екфант, Диотоген и Стенид. У неопитагорееца Псевдо-Диотоген четем \"Императорът има властта, без да е необходимо да дава отчет за нея; той се е превърнал в Бог сред хората.\"
Император по Божия воля
Успоредно с тази, отдавна съществувала и една друга, по-малко радикална идея за \"власт от Бога\", приемлива и за онези, които поради нравствени или религиозни съображения отхвърляли култа към императора: “Властта от Бога представлявала преход към християнската идея за Божията милост, в рамките на която във Византия се запазили някои елементи от старата доктрина за Бог-император. Че владетелят упражнявал своята власт поради божествената си харизма, по Божия милост, била популярна представа дълго преди победата на християнството.”
Според книгата на Константин VII Багренородни \"За церемониите\" аналог на формулата \"по Божия милост\" в ръкополагането за сан Константинополски патриарх била формулата: \"Божията милост и (произхождащо) от нея наше императорско достойнство\". В своята студия \"Бог - император и император по Божия милост\" В. Иенслин прави образцов анализ на това развитие: още у Тацит император Галба заявява, че е избран за император с единодушното съгласие на богове и хора; Веспасиан вярвал, че е избран за принцепс с подкрепата на боговете. Плиний представя император Траян за назначен от Бога принцепс и Божи наместник.” (Хунгер, с. 91) Тази форма на божественост приели и християнските владетели. Евсевий Кесарийски нагодил с леки християнски модификации написаното в това отношение от езичниците-панегеристи за император Константин Велики.
След Евсевий Божието призвание на владетеля се разбирало от само себе си в християнския свят както и полагането му в Божията милост.
Тази езическа идея за Бог-император продължила да съществува и в християнско време. Напр. императорските епитети в панегериците sacratissimus, sanctissimus, divinus и съответните съществителни divinitas и numen били възприети за християнските императори. Хунгер посочва някои примери от ораторската проза (речи и писма), законници и и грамоти потвърждаващи, че сред византииците вече е утвърдена представатаза \"властта от Бога\". \"Наше, произхождащо от Бога величество\" е постоянната формула в императорските грамоти.
В \"За церемониите\", идеята за Божията милост е изложена в най-явен вид. При избора на император Лъв I (457 г.) народът акламира: \"Бог те даде, Бог да те пази. Почитайки Христа, винаги да побеждаваш.\" В тази акламация намира израз убеждението на византийците, че само благочестивият и православен император има право на Божия закрила. Акламацията при избирането на Анастасий I (491 г.) поставя един до друг земния и небесния владетел и по този начин косвено подчертава богоподобието на императора: \"Василевсе на небето, дай ни и на земята несребролюбец василевс.\" Според Бакалов гръцката дума \"василевс\", която значи и император, и цар, е трудна за превод: Христос като цар (василевс) на небето трябва да назначи императора (василевса) на земята; играта на думи се основава на двете значения на думата \"василевс\". На друго място се казва: \"Вашата власт, христолюбци, избранници Божии, изхожда воистина само от Бог, не от людете.\" Понякога Господ на небето бил приканван да участва в управлението на земния император: \"Сине Божи, съвасилевствай с тях!\"
Освен с монархическата форма на управление, темата “ Бог-император” води началото си от една всевалидна нравствена норма, неотнасяща се към държавната форма на управление. Уподобяването с Христос в рамките на човешките възможности (Бог е трансцедентен) е един от постулатите на християнското учение. Нравствено извисеният човек, независимо от социалния му статус, дори и по мнението на езическите философи, бил длъжен да притежава божествени качества. В още по-голяма степен това изискване важало за владетеля, който без това изглеждал богоравен в очите на повечето хора. Затова създателите на политическата теория обърнали особено внимание на това, колко важно е за владетеля подражаването на Бога (mimesis tи theii). Почти по един и същи начин звучат изказванията на езическия оратор Темистий и на епископ Евсевий Кесарийски от IV в. Така Бог се превърнал в архетип, в предобраз и протообраз на владетеля. (Хунгер, с. 96)
Съпоставката във византийската риторика между небесната и земната власт и подражанието на Бога от страна на византийския император били важен топос във всички императорски речи. Отново поданиците били тези, които изразявали соmmипiо opinio с безброй акламации от рода на \"Василевсе на небето, спаси василевса на земята!\" или \"Пази василевса на земята!\", или пък напомняли на владетеля за mimesis theu: \"Подражавай на Божията благост!\" Самите императори непрестанно използвали в речи и закони такива изрази, които доказвали, че подражанието на Бога било важен елемент от византийската императорска идея и нямало да бъде забравено до последните векове от съществуването на Византийската империя.
Рангът на държавата и нейното място в йерархичните структури на средновековните общества е пряко свързан с ранга на владетеля.