Защо властта и политиката са взаимно свързани и взаимно определяеми

[Mozo]

РЕФЕРАТ

ПО ПОЛИТОЛОГИЯ

НА ТЕМА: ЗАЩО ВЛАСТТА И ПОЛИТИКАТА СА ВЗАИМНО СВЪРЗАНИ И ВЗАИМНО ОПРЕДЕЛЯЕМИ









София, 2007


Според Марко Семов отношението на българина към държавата е неделимо от темата за българина и властта. Неделимо, но не едно и също. Много често ние иденти¬фицираме представителната, съдебната и изпълнителната власт с държавата, но също така често ги и отделяме: отношението към селския кмет като към човек - съселянин не е същото, каквото най-често е отношението към прези¬дентската институция. Държавата в съзнанието ни почти винаги стои високо, абстрактно и дори често пъти надменно - не дава тя на поданика си да я достигне, да поприказва с нея, да й се оплаче. Макар че това също може да се случи - като отиде един големец, оставил за малко килимените коридори на голямата власт, при обикновения човек, той - човечецът - много често има чувството, че при него е дошла самата държава. В делничното ни съзнание тези разлики се долавят лесно: властта е повече конкретната проява, тя е овластеният човек, който санкционира поданика, слага резолюции на молби¬те му, дава разрешителни за едно или друго. Докато Държавата, макар че нерядко се идентифицира с данъчните агенти, бирниците и т.н., често стои далеч горе сякаш, при боговете. Откъсната, абстрактна, превърната в мит, обобщена. Конкретният човек най-много да се яви неин пратеник, но който и да е той, никога не може да се идентифицира с нея напълно. Държавата винаги е нещо много повече от държавните си мъже.
Политическата власт, най-често се осъществява чрез държавата. Тя прос¬то не може да съществува извън нея. На властта се подчиняват най-напред такива държавни институции като полиция, армия, средства за масово осве¬домяване. Чрез държавата и от нейно име хората на власт най-често прокар¬ват както държавните, така и личните си интереси и сметки, обявявайки ги по правило и по стари български традиции за държавни интереси. В тази симбиоза са се осъществявали и се осъществяват и днес най-големите национални престъпления, но правилото е всеобщо и неизменно: властта винаги иска да изглежда като изразител на народната воля и като защитник на държавните интереси. И трябва да кажем: всяка власт и по всяко време. Ала именно зад интересите на държавата са се крили и всички насилнически актове на властта. Нейната партизанска себичност и безцеремонност винаги е говорила с езика на държавността. Дори и най-ненавиждащите се партии, които взаим¬но са се отричали, все са се обявявали за изразителки на най-висши държавни интереси.
Дали българинът е доловил какво оръдие е била държавата му в ръцете на неговите политици, та почти винаги се е дистанцирал от нея? – този въпрос си задава Марко Семов Дали интуиция или здрав политически разум са му отваряли очите през вековете, та външно са го примирявали или покорявали пред хората, стоящи начело на властта - а тайно, където и както му е паднало, е отмъщавал на държавата си. Във всеки случай - това е една от най-тъмните и най-тревожни страни на българската държавност, която и до ден днешен люлее клона, на който седим, и неведнъж ни е изправяла пред пропастта на пълното национално сриване. Защото, покорявайки се привидно, българинът винаги е мразил властта, а поради нея и държавата си.
Според Марко Семов най-често българското чувство към държавата се е измервало с отноше¬нието към нейните закони. Немски пътешественици, минавали през България в последната четвърт на миналия век, отбелязват, че не познават друга страна, в която да се творят толкова много закони и да се спазват толкова малко. Властта, в лицето на своя законодателен орган - Парламента — е творецът на законите. Отношението към тях е най-истинското, най-автентичното отношение към държавата. Следователно, ние сме пред едно тайнствено и конфликтно триединство - власт-държава-закони. Нито един от тези три елемента на българската гражданственост не е и не може да бъде разглеждан изолирано - те се преливат един в друг, предопределят се, саморазкриват се. Властта - е вътрешната жажда и стръв на българина да се осъществи като се добере до онова, което тя може да му даде и което в България тя винаги е давала. Държавата е и конкретната, и абстрактната институция, с която той почти винаги е в състояние на конфликт, законите са средството, чрез което поданик и държава си разменят удари. Чрез законите властта иска да постигне целите си, чрез изплъзването си от тях народът си го връща на властниците. Ала цялото това кръвосмешение на интереси, чувства и реакции се извършва на държавната трапеза. И като правило винаги сметката се плаща от държавата.
Тук, разбира се, се намесва още един, четвърти момент. Без него според Марко Семов не може да се разбере чувството на българина към държавността му, нито цялата игра на котка и мишка, която чрез неспазването на законите той постига. Този елемент е силно развитият индивидуализъм у нас българите, зле съчетан със силната ни ощетеност откъм колективно, нека го кажем по¬точно още тук, държавническо чувство. Краен индивидуалист, българинът винаги се е хващал в клопката, която сам си е поставял Оцелявайки чрез индивидуализма си, като се е опитвал да излъже и твърде често успешно е лъгал държавата си, той рядко, много рядко се е домогвал до разбирането, че надхитрявайки я, в края на краищата сметката пак нему се е джиросвала -чрез нови данъци, чрез нови насилия и ограничения. И тъй от далечните векове - до ден днешен.
Българите винаги са обичали отечеството си и почти ви¬наги са мразили или поне са били неискрени с държавата си. Според Марко Семов с малки изключения въпросът „българин-държава" някак си се е измък¬вал от полезрението на нашите народопсихолози. Макар че от гледна точка на чувството за държавност, на способността или неумението ни да се обединяваме в името на общи каузи или да губим, поради индивидуализъм и лични сметки, тези общи каузи - този въпрос е бил във вниманието на редица наши изследователи.
Защо и откъде се роди това двузначие: от една страна пред човека на властта българинът най-често е сервилен, готов да се отърка о него, и, разбира се, да го катурне от стола му, стига да му падне случай, а по отношение на държавата си винаги се е опитвал да я „мине", да я срита под масата. Кога и как се зачева този двубой между държава и поданик по българските земи, който не секва и до днес И се води, както по неписаните правила на скритата омраза, така и без всякакви правила - кога както дойде.
Според Иван Хаджийски, цитиран от Марко Семов понятието „държава" се появява най-напред в годините на Възраждането. Ала държава българите имат много преди този златен духовен период. И държавническо чувство имат много преди това. Държавността е свързана с граници, а битката за границите - как да се разширят те, как да се преместят от един хребет на Родопите на друг, на Север или на Запад, та да се уголеми България - това е всъщност смисълът на по-голямата част от историята ни. За държава на българите се говори и през Първото българско царство, и през Второто. Ясно изразени елементи на държавническо чувство имаме още в блестящата реч на Асеня пред българ¬ската войска, изследвана така детайлно от Антон Страшимиров.
Според Марко Семов началото на държавническото чувство, макар и още смутно, често неосъзнато, още по-малко теоретически обистрено - но истински вярно усещано, имаме в момента, когато започва плащането на глоби и данъци, когато се водят войни, когато границите е трябвало да се укрепват, да се охраняват и да се бранят с кръв и меч. Такова чувство имаме заредено още в онзи миг, когато Аспарух с кръвта на коня си извършва кръщението на българската земя. И цялата ранна, средновековна и по-късна мисия на жена-та-майка, освен в инстинкта за продължение на рода, се проявява и в нейната основна гражданска мисия да ражда войници и поданици. Армията и данъците са първите знаци на държавността.
Във втория елемент - данъците, трябва да се търси и зараждането и развитието на онзи най-напред инстинктивен, а после все по-ясно изразен вътрешен конфликт, или, ако употребим една днешна дума, онзи вътрешен дискомфорт между поданика и държавата. Въстанието на Ивайло е първият масов бунт срещу тази проява на държавността. Но преди него, при Борис, имаше още един силен знак на тази държавност и нейната роля на насилник - във факта на приемането на християнството. Следователно, в постепенното формиране на посочените два основни белега на държавата трябва да търсим избистрянето на чувството за държавност у българина, както и силната неприязън, която то никога отпосле не престава да формира, а те са:
1. Ролята й на насилник;
2. Ролята й на национална институция за побеждаване на врагове.
Ако оцеляването е основният, доминиращият фактор в нашата национална съдба, а от там и в нашия национален характер, нямаме ли необходи¬мото основание от гледна точка на тази жизнено съдбовна линия да форму¬лираме и определени периоди в развитието на своя национален характер, а като определим тях - да уточним онези фактори и обстоятелства, в които или чрез които са настъпвали съществените промени в националната ни съдба, които са давали ново начало и тласък на процесите, влияещи върху нашата национална същност.
Според Марко Семов първият е периодът на първото и второто бъл¬гарско царство до падането на България под турско робс¬тво. Можем да го разделим на два подпериода: Първия: създаването на славянобългарската държава и нейното утвър¬ждаване като първостепенна военнодържавна организация на Балканите. Това е един подпериод, който продължава повече от петстотин години и когато става кръвосмешението между древните българи, славяните и траките и сложното установяване на една нова държавност, в която доминиращият етнически елемент и до днес е спорен. Като важен втори подпериод в този значителен първи етап следва да отделим времето, прекарано под византийско владичество. Както и да бихме искали, това време не може да бъде оставено незабелязано, нито отминато като незначително по последиците си. Налагането на византийските държавнически порядки, посичането на българската държавност, влиянието на гръцката църква, попадането на българите за пръв път в положение на роби - това са фактори, които не могат да не се зачитат когато се анализира една нова амалгама от поведенчески реакции и старите славяно-български традиции се кръстосват със силно духовно присъствие на Византия по бъл¬гарските земи.
В този втори подпериод влизат и годините на Второто българско царс¬тво, характерни с възход и падения, с доблестна държавност и вече действу¬ваща разврата, заложена в годините на византийското владичество у българ¬ските царедворци или приближените до тях. Почвата за сравнително бързата загуба на национална памет се подготвя още в годините на избухване и разпадане на българската държавност, в годините между двете робства.
Според Марко Семов втори основен период и втори възлов критичен момент са годините на турското робство в България. Тези пет века са вече един сам по себе си почти затворен период, когато се загубва окончателно представата за историческото минало, когато се разрушава тотално българ¬ската представа за държавност, когато с всичката си сила започва да действува факторът Оцеляване. Сега вече проблемът за Оцеляването се видоизме¬ня. Ако в първото българско царство борбата е за оцеляване на една силна държавна организация под непресекващите напористи набези на Византия; ако през време на византийското владичество се редуват битките за духовно¬то и нравствено оцеляване, сега, преди и особено след падането на страната под турската власт, действува вече страшният камшик на страха от буквално физическо изтребление на българската народност, която в края на XV в. вече бележи критичната граница от около 900 хил. души.
Тези петстотин години робство са една дълга, мъчителна и тежка борба за оцеляване на вярата, един двубой между Християнство и Мохамеданство, в който в крайна сметка българският етнос остисква и се самосъхранява. Макар че това е време, когато покрай насилственото ислямизиране на значителни маси от българското население, покрай етническото пречистване както на Русия, която се освобождава от татарите си, така и на България, която пък турците искат да освободят от значителни български маси, като ги разселват заедно със сърбите из Русия. Налице са и примери на доброволно ислямизиране, описани с драматична сила и болка от А. Страшимиров, когато приема¬нето на исляма, особено от българските девойки в браковете им с турци, не са били нито единични, нито съвсем редки случаи.
Кои сме и какво сме ние българите, какво мислим за себе си, за държа¬вата и за нацията си, къде се слагаме между другите народи, какво си казваме като се изправим в мълчаливо или гласно сравнение до чужденеца? Едва ли има български интелигент, който да не се е докосвал до тази тема. И също тъй вярно ще е, ако кажем, че точно тази тема е била само докосвана - кога с въпрос, кога с убийствена или пък иронична вметка, кога с категорична Антон Страшимировска дефинираност. Ала този проблем ни¬кога досега не е сложен на една кръгла маса - за да бъде извлечена и изяснена от купищата трудни и най-често противоречиви факти на нашето минало и настояще, истината за нашето самочувствие.
И до ден днешен проблемът стои отпреде ни и което е по-важно - почти винаги в двете свои крайни състояния. От „Ние ли? Остави ни нас, ние сме хора с робска психика, смачкани, обезличени", до точно обратното: „Кой, ние ли? Знаеш ли кои сме ние!". От едно почти несекващо национално самоотричане и смазващ национален нихилизъм до един национален, че дори шовинистичен бабаитлък. Факти и поведение, което и в двата случая има един завършек - неуравновесеност, която е знак за липсващата мярка на това самочувствие.
По този повод акад. Димитър Косев с тревога казва, че себеподценяването, националният нихилизъм е „едно чисто българско явление. Не зная то да се е появявало у други народи така, както у нас". (Косев, Д. Срещу националния нихилизъм, Литературен фронт, бр.38, 1993)
Подобни, още по-категорични и стъписващи оценки за неумението ни да се оценим сами, за слепотата ни да видим на какво сме способни са изказвали не десетки, а стотици чуждестранни учени, пътешественици и изследователи, стъписани от нашето лесно себеотричане.
Самочувствието на една нация проличава и в това - какво мислят поданиците й всеки за себе си и какво мислят те за своя народ и Отечество. И в единия, и в другия случай съставките на това мислене тръгват от миналото и стигат до днешния ден. Най-често индивидуалното самочувствие на гражданите на една страна влияе върху националното им самочувствие. Каквото пък е националното - такова най-често е и индивидуалното. Това правило обаче се отнася като че ли по-често за други народи. Както ще видим след малко, мине ли на българска територия, то не е вече същото. Като нация и народ ние имаме едно самочувствие, като индивиди - друго.
Самочувствието на един народ иде от миналото му: победни войни или поражения, увеличена територия на държавата или окастрени земи. Люлка на големи писатели, художници, архитекти, музиканти ли е тя, или земя, анатемосана с духовна немощ. Гърците, например, и до днес крепят своето национално самочувствие преди всичко върху гордото минало на своята елинска държава.
То се влияе от природните красоти, от изказванията на чужденци, от физическата красота на нацията, от факта присъства ли тя и как в иконо¬мическия живот на света и т.н. И дори курсът на националната валута също бележи пътя на самочувствието. И още: каква е цената на натрупаните материални богатства, големината и красотата на градовете и пр. Всички тези факти са обърнати не само към миналото, но и към днешния ден. Историята размества непрекъснато мястото и силата на тези аргументи в съдбата на всеки народ. Но от това как те се групират, съединяват, пренареждат, зависи общата константа на националното себеусещане. Тук следва да се отнесат, разбира се, и определени социални постижения - какво е отношението към старите и болните хора в държавата, какви са грижите за децата и възможностите на образователната система, доколко е демокра¬тизирано обществото, какво е отношението на държавата към големите проблеми на света и какъв е нейният авторитет и т.н.
Отговорите на тези въпроси, без съмнение, формират в основни линии онова, което чувства всеки отделен човек. Той се влияе от това каква е нацията му, какво е нейното име и престиж в света, от нейната стопанска, военна и културна история, от географските й красоти и т.н.
Това е едната страна на индивидуалното самочувствие, неговата обекивна даденост. Но то има и втора - какво мисля аз за себе си и какво мислят другите за мен. Като се огледам, в зависимост от собствени¬те си познания, реализъм, нравственост, къде се слагам, в каква светлина и величина се виждам... Това себеусещане най-често е силно субективно. Най-често между това, което мислим ние за себе си, и онова, което мислят другите за нас, има конфликт. И той прави пъстроцветието в характеристи¬ките на самочувствието ни.
Ако се получава разминаване, което можем да наблюдаваме твърде често, неизбежно се появява иронията. Ето я в съответните поговорки: „Вирнал си носа, с говняна тояжка не можеш да го стигнеш!", „На гол корем -чифте пищови!" и т.н.
Фолклорът на всяка страна е изпълнен с подобни закачки с такива хора, които се имат за едно, а са съвсем друго. Тях народът ги нарича фукльовци, хвалипръцковци и т.н. Проблемът за това какви сме ние, отделните хора, каква е нацията и държавата ни поставя най-често пред огромната въпроси¬телна робското ни минало: както и да се опитваме да се измъкнем от страшните очи на тези въпроси за нашата национална същност, те винаги ни съпъстват... За успех и достойнство ли да имаме оцеляваването си като народ от тия петстотин страшни години или да приемем, че тази дълга тъма над земята ни се дължи и на някакви по-особени исторически и национални черти и недостатъци. На този въпрос досега никой не се е наел да даде категоричен и еднозначен отговор.
В нашето посягане към новото винаги досега имаше една забележителна предпазливост, последица от почти вродения ни скептицизъм. Ние най-добре се чувстваме, когато друг пръв опита меда или друг се опари... Ние най-често обичаме да изчакваме, обичаме да се оглеждаме. Нашата интелигенция и след 9.IX. 1944 г. не се хвърли стремглаво да подкрепя новата власт, не се хвърли тя и след 10.XI. 1989 г. И тогава това правеше тя - „мъдро" изчакваше и се оглеждаше. Така изчакват немалко от българите и по време на Априлското въстание или както в Троян и Троянско, а и на толкова други места - по време на Септемврийското въстание 1923 г. Дали няма да се гавнат, не може ли да се поизчака докато се види накъде вървят работите, дано друг свърши важното и решаващото. Затова и в българския език думата „дано" се употребява толкова често.
Ние рядко и трудно разчитаме на себе си в своите общи действия. Правим това, само когато сме сами. Така нашият индивидуализъм, насаден в душите ни в годините на робството, си отмъщава за това, че ни е спасил от изтребление. Поединично българинът винаги оцелява. Колективно - там той чака друг да поеме риска, друг да свърши работата му. Тази черта и днес е изключително характерна.
Мисля, че като такъв е логично да бъде формулиран и рискът в нашето поведение. Миналото и опитът ни показват, че ние обичаме работи, на които се виждат началото и краят. Ако в тази видимост има място за някакъв малък риск, най-често го приемаме. Но само когато е малък, т.е. когато не е риск! Затова у нас предприемачеството, в която и да е област, е плахо, ограничено, хилаво. За сметка на това не са ни познати тежки, катастрофални драми. Малко, но сигурно — това е наша национална философия.
Тези характерни за миналото ни черти, днес търпят също изменения. Фалити има и вероятно още немалко ще има. Поведението - не -„бавно да се бърза", а много да се бърза да се забогатее, да се пипнат час по-скоро пешовете на най-богатите хора в света - също дойде като реминисценция, като бунт срещу идеята за равенството на хората, така упорито натрапвана толкова години. Освободени от неговите петолиния, маса хора се хвър¬лиха в битката, ознаменувана с девиза: „Много искам, сега го искам, друго не ме интересува!"
Ние винаги сме ненавиждали държавата си като институция. Но такава престъпна, отродителна безгрижност по отношение на националната сигурност, на националния въпрос, по проблеми¬те на демографията, пред опасността от изчезване на българската народност въобще, е имало само веднъж в историята ни - в края на петнадесети век. Но тогава причините са изцяло външни и България оцелява. Сега това оцеляване е твърде съмнително.
Тепърва ще станат ясни и известни на бъдните поколения малките и големите предателства, които се извършиха и извършват спрямо съдбата на България през последните години. Във всеки случай това са толкова разру¬шителни години, колкото, нека пак го повторим, някога са били при падането ни под турско робство.





Източник:
Семов, М., Българска народопсихология, С., 1999