Рефлексията в познанието, самопознанието и практиката.

[Mozo]

Рефлексията в познанието, самопознанието и практиката


1. Увод

Рефлексията е социокултурно обусловена, инструментална интелектуална процедура /процес, набор от осъзнати и контролирани умствени действия/, насочена и осмислена към самопознание: познание за собствената познавателна дейност и на собствената личност. Рефлексията също е мислен диалог с другия, при което се възпроизвежда логиката и съдържанието на мисленето на партньора, а субектът се самопознава чрез контрола и осъзнаването на въздействието на собственото си поведение върху партньора. Рефлексията е и мислено проследяване и контрол върху реализацията на знанията и качествата на субекта в практическата му дейност /рефлексивен контрол върху опредметяването и технологизирането на собствените знания и качества/.
Рефлексията има пряка връзка с най-дълбоката същност на човека и с най-интересните и принципни прояви на неговата психика;нейна „територия” са няколко науки едновременно – философия, когнитивна и личностна психология /и още: педагогическа, социална…/, педагогика и др.
През последните години, макар и с известно закъснение, рефлексията се превръща в модерна проблематика в психологическата наука. Интересът към нея се засилва и без съмнение тази традиция ще продължи и в бъдеще. Днес, оказала се във фокуса на вниманието на специалистите от редица хуманитарни науки, рефлексията все още се третира като подчертано „елитарна проблематика”.
Рефлексията се счита за способност /черта/ , присъща на отделни хора, безусловно принадлежащи към интелектуалния елит на обществото. Освен като проява на най-висококачествена мисловна дейност, рефлексията е и признак на освободеност от емоционално-субективната пристрастеност в размишленията, в мненията и позициите, което също е белег на интелектуална класа. Това прави качествената рефлексия сравнително рядко явление в практиката – житейските й еквиваленти не се открояват ярко и вероятността да се „натъкнем” случайно на качествен рефлексивен образец във всекидневието никак не е голям. Спонтанното и стихийно изграждане на рефлексивни умения е твърде голяма рядкост. Ранните прояви на рефлексивно мислене / рефлексия „в зачатък”/ се забелязва трудно – те се откриват едва когато рефлексията у даден субект достигне високо ниво на развитие; с други думи, ние я забелязваме едва когато се срещнем със зряла рефлексия.
Рефлексивната проблематика /и самото понятие рефлексия/ възниква във философската традиция. А в съвременните частно - научни изследвания /в психологията и педагогиката/ върху конкретен емпиричен материал се правят изводи си теоретично или практическо предназначение , като понякога те не се съгласуват с разбиранията за рефлексията, възникнали във философията.
Необходимо е да се изгради общ теоретико-приложен модел, в който и чрез който да се систематизират абстрактно-теоретичните идеи за рефлексията, да се преобразуват в приложни теории със среден обхват и на тази основа да се разработи система от методически разработки /”рефлексивни инструменти”/, в които идеите за рефлексията да се сведат до приложни технологии.
От решаващо значение за съдбата на самата рефлексивна проблематика е тя да не остава само във формата на абстрактна теория или избор от теоретични постулати, които почти не се поддават на верификация фалшификация, т.е. трудно могат да бъдат емпирично проверени. Основните идеи върху рефлексията трябва да могат да се изказват като твърдения, чиито логически следствия могат да се проследят и проверят емпирично, да се докажат или опровергаят.


2. Рефлексия върху рефлексията

Корените на рефлексивната проблематика можем да потърсим още в древногръцката философска традиция, защото в древногръцката наука за човека се оформя този цялостен дух и манталитет, който днес се означава като европейски стил на мислене, като специфична европейска хуманитарна култура / и който дух се оказва благоприятна среда за възникването на самопознанието/. Някои негови специфични черти са:
- приемането на човека като мярка на всички неща, признаването на човешката познавателна способност като модел и механизъм на изграждането както на субективна / индивидуална/, така и на обективна /социокултурна/ картина на света.
- възприемането на диалогичния характер на мисленето изобщо, на познанието и самопознанието.
- Интересът към самопознанието и неговите механизми. Мисълта-афоризъм на Хераклит „Познай себе си!” заляга в основата на учението на Плотин за душата, която е обърната не само към световната душа, от която произхожда, и към сетивно-достъпния свят, но и към себе си, към собствените си действия и съдържания.

Плотин пръв разграничава в обширната проблематика за човешкия дух тази област, която съвременната наука означава като „самосъзнание”. Той достатъчно ярко разграничава и „действията на душата”, чрез които тя опознава самата себе си.
Способността на субекта не само да усеща, да чувства, да помни или да мисли, но и да си създава вътрешна представа за тези функции, за пръв път забелязана и разграничена като проблем от Плотин, е била наречена много столетия по-късно „рефлексия”. На тази основа и особено социално познание и занимание, чийто еквивалент е съвременната наука психология.
Анализирайки идеите в знаменитото философско произведение на Джон Лок –„Опит върху човешкия разум”, съставящи човешкия опит, Лок разграничава два начина за нейното възникване – или чрез усещанията, или чрез рефлексия /чрез размишления/ т.е. „Умът размишлява върху своята собствена дейност вътре в себе си”.
Ето някои негови определения на рефлексията:
- „Под рефлексия аз разбирам това наблюдение, на което умът подлага своята дейност и начините на нейното проявление, в следствие на което в разума възникват идеите за тази дейност”
- „…не получава ли ума активната сила на своята идея от рефлексията на своята дейност в по-ясен вид, отколкото от усещането на външните предмети”.
- „…рефлексията за действията на моята собствена душа… или какво именно прави душата, когато извършва онова действие, което се нарича познание”.
- „…не е възможно някой да е възприемал, не възприемайки, че възприема”.

Може уверено да се обобщи, че Джон Лок е безспорният класик на проблема за рефлексията в науката, той пръв разграничава рефлексията и като специален предмет на изследване.
Но не бива да забравяме и приносът на Г. Лайбниц, който надхвърля значително конкретното описание или определение на рефлексивните актове. Този принос е много по-съществен при очертаването на смисловия контекст, в който те съществуват и се открояват. Според него „Рефлексията не е нищо друго, освен насочване на вниманието към онова, което е в нас, а сетивата съвсем не ни дават онова, което ние вече носим със себе си”. Според Лайбниц рефлексивната способност се проявява когато разгледаме и подредим наличното в духа си, когато организираме по специален начин познавателната си дейност. Според него „има различни степени на трудност при осъзнването на онова, което се намира в нас”.
Знаменитият диалог между Дж. Лок и Г. Лайбниц полага основите, очертава рамките и така се явява своеобразна класика на рефлексивната проблематика.
Според В. Василев за Дж. Лок рефлексията е продуктивна, съзидателна, познавателна процедура, а за Кант рефлексията е мета-познавателна процедура, която служи за анализ на познавателния продукт с оглед на неговия източник.
„Рефлексията – пише Кант –няма работа със самите предмети, за да получи направо понятия за тях, а е състояние на духа, в което преди всичко се подготвяме да намерим субективните условия, при които можем да стигнем до понятия. Тя е съзнанието за отношението на дадени представи към различните ни познавателни извори, единствено чрез което съзнание може да се определи правилно отношението на тези представи помежду им”
Според В. Василев Кант като че ли разполага рефлексията на едно следващо ниво на познанието – не вътре в самия непосредствен, продуктивен познавателен продукт, а извън него /в страни или над него, още по-точно – след него/, за да се анализира вторично самия този познавателен процес.
Великият Кант ни дава много полезен урок по теоретическа толерантност и за разумен методологически подход: истината рядко се открива чрез сблъсъка на крайни, взаимоизключващи се позиции;тя много по-често е в конструктивния синтез на идеи, първоначално изглеждащи като алтернативни.
Според В. Василев рефлексията е онова, което може да се изнесе пред скоби, когато го отделим от предметното съдържание на мисловните процеси. Онова, което може да се осъзнае, когато отделим от мисълта мисленото, са чистите форми на мисленето.

* * *
В трудовете на някои известни философи рефлексията играе много съществена, но нееднаква теоретико-инструментална роля. В работите на някои от тях тя е почти непосредствен и специален предмет на изследване и в това отношение се открояват феноменологичната, херменевтичната и екзистенциалистката философски школи от новото време.
Във феноменологичната теория на Едмунд Хусерл рефлексията е съотнесена с метода на феноменологическата редукция, чрез която непосредствено се постигат чистите същности. Въздържанието от съждения и от интерес към чуждите мнения позволява на съзнанието да остане насаме с преживяваните феномени.
Когато упражнява рефлексия, човек се обръща към своите собствени познавателни актове пише Хусерл.
Рефлексията, според Ясперс, е „обръщане на преживяването към себе си и към съдържанието. Така възникват опосредствени феномени”. „Аз съм осъзнат…обърнат към себе си в самосъзнанието. В рефлексията не само съзнавам себе си, но и въздействам върху себе си”.
Особен интерес за рефлексивната проблематика представлява антропогенитичната теория на Пиер Теяр дьо Шарден.Откривателят на синантропа подчертава, че при прехода от анатомията на човекоподобните маймуни към анатомията на човека се осъществява само „нищожен морфологичен скок”, а в същото време се случва необикновено „разтърсване на сферата на живота; и в това се състои особеният „парадокс на човека”. За да го разберем, трябва да се вземе предвид не само външната, но и вътрешната страна на нещата. Идеята на Теяр дьо Шарден за рефлексията като своеобразно родово качество на човека вдъхновява интересните изследвания на руския психолог В.И.Слободчиков.
А според видния представител на Франкфуртската школа Теодор Адорно „без рефлексия няма теория”.
За Е. Касирер рефлексията е съдържателно близка до абстрактното, сложно, теоретично мислене.

* * *
Специфичен и в определени отношения твърде ценен е приносът на руските философи от по-ново време.
Всред руските автори-философи общо взето не се наблюдава голямо разнообразие в разбирането на рефлексията. Интересна концепция за рефлексията създава, и по-точно „сглобява” и систематизира, философът-гносеолог В.А. Лекторски. В познанието – и научно-теоретично, и индивидуално, - рефлексията е призвана „всичко неявно да превърне в явно”, като за тази цел подлага на разкриване, разчленяване и изясняване предпоставките на знанието.
Обобщението на руската традиция в изследването на рефлексията позволява да се експлицира една много ясно открояваща се тенденция: рефлексията е социокултурен феномен във всичките си същностни аспекти: по функция, по мотивация, по генезис и като технология.

* * *
Едва в последните десетилетия рефлексията става ясно разграничен проблем и предмет на целенасочено изследване в частните науки. Твърде спорен е въпросът дали любимият на класиците-психолози интроспективен модел може да бъде отъждествяван и дори сравняван с рефлексивните процедури, разбирани по съвременен начин.
Истинският пионер в поставянето на рефлексивната проблематика и класик на нейното изследване в психологическата и педагогическа науки несъмнено е Джон Дюи.
Своето разбиране за същността на рефлексията Дюи представя в тясна връзка с разкриването на нейните функции в човешката практика, а не субстанциално или акциденциално.Рефлексивно е това мнение, което води до увереност, основава се на внимателни причини и обосновани твърдения. „Активното, настойчиво и внимателно разглеждане на мненията или формите на знанията в светлината на основанията, върху които те се опират, и анализът на по-сетнешните изводи, към които то води, образува рефлексивното мислене”.
Една от основните функции на рефлексията, според Дюи, е „да ни освобождава от ограничаващото влияние на чувствата, на апетита /пристрастието-В.В./ и традициите. Рефлексивното мислене винаги е повече или по-малко неспокойно, то представлява нарушаване на инерцията, на склонността да приемаме мисълта според нейното външно достойнство; то включва съгласието да се понесе състоянието на умствено безпокойство и тревога.
Основната функция на рефлексията, според концепцията на Дюи е, че тя задава посоката и параметрите на мисленето за неговото собствено усъвършенстване и ефективно прилагане в живота. Мисленето в най-добрия смисъл на думата служи да подпомага по-нататъшното познание, изследване и развитие на ума, т.е. на самото себе си.
А според А. Буземан съдържателно-процесуалната същност на рефлексията е „умението не само да се мисли, но и да се осъзнават основанията на мисленето”. Рефлексията е своеобразна мярка за интелектуалната и социална зрялост на младия човек, от една страна; а от друга – влияе върху преустройването на личността му като основно средство за неговото собствено самооформление.
Приносът на руския психолог Л.С. Виготски за изследването на рефлексията е също ценен. За него „ осъзнаването на собствените вътрешни операции”, „самонаблюдението, възприятието на собствените вътрешни процеси” също още е „интроспекция”. Заслугите на Л. Виготски за развитие на сложната рефлексивна проблематика се отнасят най-вече до изясняването на нейния генезис и възможностите за целенасоченото й формиране.
В концепцията на С.Л. Рубинщайн се съдържат някои от най-съществените теоретични предпоставки рефлексията да се разбира като основен интелектуален механизъм на регулирането на собствената дейност и на собствените действия – съобразно съзнателните цели на човека, съобразно индивидуално-специфичния начин, по който той осмисля както отделната ситуация, така и целия си живот; а не просто съобразявайки се с конкретните житейски обстоятелства. „В изпитанието на живота ние опознаваме самите себе си”.
Според Давидов рефлексията е умение на субекта да разграничава, анализира и съотнася с предметната ситуация собствените си действия, разумно и обективно да анализира своите съждения и постъпки от гледна точка на съответствието им със замисъла и условията на дейността. В контекста на своята теоретико-приложна програма Давидов пръв ясно поставя въпроса за активното и целенасочено формиране на рефлексията – още в началната училищна възраст.

* * *
Сериозна традиция в изследването на рефлексивната проблематика съществува и в педагогическата наука.
Съвременният американски автор Доналд Шьон въвежда ключовия термин „рефлексия в действието”, като неговият смисъл е да подпомага висококвалифицирани специалисти да обективират своето „мълчаливо знание”, родено в опита. Рефлексията в действието протича без прекъсване на жизнения процес на действие – обикновено в интерактивен режим. „ Докато аз не разбера и приема вашата познавателна гледна точка, аз не мога да ви опиша моята собствена”, подчертава Д. Шьон.
Н. Хътън и Д. Смит изследват проявите на рефлексивното мислене в практиката на млади учители. Липсата на опит прави професионалното им поведение негъвкаво и те са склонни да се предоверяват на авторитети. По тази причина проявите на рефлексията са още редки, бедни, на ниско равнище. Централната идея за рефлексивното преподаване е тази, че интелектуално-творческата разкрепостеност на учителя е възможна истински само в условията на достатъчна професионална автономност и свободата при вземането на важни решения в работата.
В. Василев напълно споделя становището на Ж. Савова, според която, за разлика от българската, американската образователна система и практика здраво е стъпила върху прагматичните идеи на Дж. Дюи и върху тази основа тя разчита не просто на традициите, а на обновяващите се традиции и на трайните прагматични ориентации. Според него нашата образователна система засега се чувства много удобно върху непоколебимите традиционалистки принципи на И. Хербарт и се съпротивлява срещу почти всяка сериозна цялостна иновационна промяна.
В своята дисертация В.В. Пономарьова /200/ разработва психодиагностична програма на рефлексивността, която тук се третира като особено когнитивно свойство, чието влияние върху дейността се опосредства от начините и стила на извършване на тази дейност. Авторката разделя рефлексивния процес на два вида: рефлексия върху съдържанието на съзнанието на другия човек, размишления от позицията на другото лице, и рефлексия върху съдържанието на собственото съзнание, върху хода и резултатите на собствената дейност.

* * *
Сериозни проблеми и нужда от промени несъмнено има и в нашето образование и в цялото ни общество; поради това подобен интерес към рефлексията е твърде уместен и необходим. Вече съществува и българска традиция в изследването на рефлексивната проблематика.
Решаваща е заслугата на Петър Николов, който още в средата на 90-те години започва да разработва рефлексията като непосредствен и самостоятелен предмет. Той я разглежда като специфичен интелектуален механизъм, който придава на учебния процес ново качество /интелектуална рефлексия/ и като специфичен механизъм за самопознание на субекта, на който се основава самоусъвършенстването на личността.
Всички български автори, работили върху рефлексията, или са преки последователи на П. Николов, или са изпитали неговото влияние.
Наталия Александрова разработва рефлексивната проблематика имплицитно и инструментално, обвързвайки я много удачно с разработването на други, релевантни на рефлексията проблеми: самосъзнанието в началната училищна възраст, когнитивната сложност-простота и генезиса на субектността.
В края на 90-те години в ПУ „Паисий Хилендарски” се заражда интерес към рефлексията, който е канализиран и организиран във формата на теоретичен семинар и изследователска програма. Инициаторите – В. Василев, А. Джалдети и Р. Стаматов – отначало разработват теоретическите и методологически аспекти на рефлексията.
През 1995г. Мария Оракова защитава първата у нас дисертация върху рефлексията. Тя изследва възможностите да се повлияе върху рефлексивното „Аз” чрез средствата на експерименталното обучение при студенти-бъдещи учители.
За задълбочаване на интереса към рефлексивната проблематика у нас допринася и Любен Десев, който пръв предлага да се придаде на рефлексията статут на основно понятие в психологията на възпитанието. Той предлага и понятието „рефлексивни способности”, разбирани като личностни новообразувания с когнитивна и с регулативна функция.
Йорданка Димова създава свой вариант на предложената от П. Николов идея-концепция за рефлексивен подход в обучението.
Всички тези и други български автори се включват в една достойна българска традиция в изследването на рефлексивната проблематика.

* * *
Обстойният теоретичен обзор- анализ за философската, психологическата и педагогическата литература ясно показва, че разбиранията за рефлексията са твърде разнообразни. В тях има инвариантни положения, но съществуват и видими различия. Нерядко чрез интуитивно обобщение много автори конструират концепция, която служи за най-удобен теоретичен фундамент на предстоящото му конкретно изследване.

Целият материал: