Дидактика, теория на възпитанието

[Mozo]

ПЪРВИ РАЗДЕЛ
ДИДАКТИЧЕСКИ ПРОПЕДЕВТИКА
ПЪРВА ГЛАВА
НА УЧНИЯТ СТ А ТУТ НА ДИДАКТИКА ТА
1. СЪЩНОСТ И РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО "ДИДАКТИКА"
Думата "дидактика" има старогръцки произход. "Дидаско" (оЧбааксо) означава обучавам, наставлявам, "дидаскалия" (оЧ8аакос?аа) - обучение, образование, дидагма (&Ч5ауц,а) - урок. В древна Гърция наричали учителите "дидас-калос" (Зт-баакоЛоО, откъдето идва използуваното у нас в миналото название за учителя "даскал".
Както изтъква проф. М.Герасков1, първите науки получават названията си от гръцките философи и учени, които ги разработват. Твърде често обаче гръцки или латински наименования се използуват и за възникналите по-късно науки, а също и за понятийно-терминологичния им апарат, поради интернационалния характер на тези езици в миналото. Това важи и за дидактиката, която се изгражда като наука много по-късно от гръцката и римската духовна култура.
В миналото, а и сега все още в термина "дидактика" се влага различен смисъл. Основоположникът на дидактиката Ян Амос Коменски я разглежда в много широк смисъл, обхващащ цялата дейност за обучението, образованието и възпитанието, т.е. всичко, което днес изучава педагогиката. Това разбиране се запазва до Йохан Фридрих Хербарт, за когото дидактиката е част от педагогиката, наука за възпитаващото обучение, за неговите цели, задачи, методи и средства. Адолф Дистервег също разграничава дидактиката като теория на обучението от теорията на възпитанието в тесния смисъл на думата.
Постепенно през последното столетие се утвърждава схващането, че отношението между педагогиката и дидактиката е отношение на родово към видово понятие. Не всички автори обаче приемат, че тези понятия се намират в състояние на подчинение. Редица учени ги разглеждат като относително независими. Според Ото Вилман например педагогиката и дидактиката са обособени, еднакво поставени области, тъй като първата се занимава с възпитателното дело, а втората - с образователното дело. М.Герасков също смята, че "... дидактиката се занимава с въпросите на образованието, което става главно чрез училището, а педагогиката разглежда възпитанието въобще, по-широко, следователно дидактиката се явява като по-специална наука от педагогиката."2
При това някои автори разглеждат дидактиката предимно като теория на образованието (О.Вилман, П.Цонев и др.), други - като теория на образованието и обучението (М.Герасков, Ив.Марев и др.), а трета група - като теория на обучението (Хр.Николов, М.Андреев и др.). Самото понятие "теория" се употребява в по-тесен или по-широк смисъл - като доказани хипотези, установени истини или като "учение", "наука". Всяко от тези схващания съдържа верни постановки. Основното възражение е, че те са твърде общи и недиференцирани. От друга страна обаче се приема, че колкото по-широко е едно определение, толкова по-малки ограничения то съдържа. Поради това някои автори отдават предпочитание на наименованието "теория на обучението", тьй като при разглеждане на дидактиката като теория на образованието се акцентира върху съдържателната, ра-зултативната страна на обучението, а се игнорира технологическата му страна, а когато дидактиката се определя като теория на образованието и обучението, се пренебрегва възпитателната функция на обучението.
Продължава да бъде дискусионен въпросът дали дидактиката е част, раздел от педагогиката или може да се разглежда като относително самостоятелна педагогическа наука. В почти всички съвременни учебници по педагогика теорията на обучението обикновено заема твърде голямо място. Но това не е основание да се отрича съществуването на дидактиката като наука. Известно е, че учебните предмети се конструират с оглед на определени цели. Те не са нито копие, нито конспект на съответните научни дисциплини. Твърде често в един учебен предмет могат да се представят в Дидактически редуциран вид основите на повече от една наука или област от живота. Ето защо определянето на дидактиката като теория на обучението, теория на образованието или теория на образованието и обучението, съществуваща като раздел на педагогиката, отразява един изминал етап от развитието е в рамките на класическата, традиционната педагогика. В тези рамки обаче дидактическата проблематика неизбежно остава ограничена, неразвита. На съвременния етап в резултат на диференциацията и интеграцията на научното познание педагогиката обхваща цяла система от относително самостоятелни научни дисциплини.
С основание през последните години все повече автори започват да разглеждат дидактиката като наука за обучението, респективно за образованието и обучението. И това не е случайно. Сега дидактиката вече е придобила статут на относително самостоятелна педагогическа наука със свой предмет, специфични задачи и методи на изследване. От предимно емпирична в миналото теория за обучението, тя все по-интензивно се изгражда като системно-теоретична наука за обучението.
Трябва да посочим, че в своето развитие дидактиката преминава през няколко периода (етапа), чието обособяване е твърде условно. На първия е най-елементарен стадий се извършва постепенно натрупване на фактологичен материал и се изказват най-общи съвети и препоръки за обучението. Вторият е стадий -систематичният - се характеризира с целенасочен стремеж за систематизиране и обобщаване на натрупания многовековен опит, за разкриване на най-общите закономерности на обучението и формулиране на основните му принципи. Този стадий започва през 17-ия век с голямото творческо дело на Я.А.Коменски. Съвременният стадий - системният - се характеризира с постепенното превръщане на дидактиката в системно-теоретична, интегративна наука за обучението. Хр.Николов разграничава четири етапа в развитието на дидактиката: на първия етап тя е сбор от правила и норми, на втория се изгражда като дедуктивна наука, на третия етап се поставя на емпирична основа, а на четвъртия се основава изцяло върху своя предмет.4
Понастоящем най-пълно и цялостно е разработена училищната дидактика, която изучава същността и особеностите на обучението в общообразователното училище. И това не е случайно. С нейната проблематика обикновено се занимават онези педагози, които подготвят учители за общообразователното училище. Според някои автори дидактиката се интересува само от обучението на подрастващите, които не са в състояние сами да определят целите на своето образование, сами да ги постигнат планомерно по най-ефективен начин. Проф. М.Герас-ков например твърди, че "за дидактиката не е важно това образование, което се получава в зрялата възраст, било в някои специални висши учебни заведения, било частно".5 Наистина на съвременния етап такова схващане вече не е приемливо, тъй като вузовската дидактика, както и андрагогиката и герагогиката постигнаха определени успехи, но все още училищната дидактика продължава да има приоритетно значение. Поради това най-често при изясняване на проблемите на дидактиката се има предвид преди всички училищната дидактика, обучението в средното общообразователно училище.
2. ПРЕДМЕТ, ФУНКЦИИ И ЗАДАЧИ НА ДИДАКТИКАТА
Една наука е толкова по-развита, колкото по-отдиференциран е нейният предмет, колкото по-добре са опознати закономерностите на явленията от изследваната от нея област, колкото по-точен е нейният понятийно-терминологичен апарат и по-надежден е използуваният от нея изследователски инструментариум. Като наука дидактиката обхваща такава сфера на дейност, която е насочена към изграждане на относително цялостна система от знания, предписания, принципи, обяснителни схеми и модели, прогнози, хипотези, концепции и идеи като предпоставка за ефективно обучение. Мнозина автори се задоволяват с твърдението, че обект на дидактиката е обучението, без да разкриват нейния предмет. Такъв подход обаче не позволява да се отдиференцира предметът на дидактиката от предметите на другите науки, които също имат за обект обучението, като например педагогическата психология, училищната хигиена, педагогическата социология и др.
За разлика от всички останали науки, които изучават едни или други страни и аспекти на обучението, дидактиката го изследва като цялостно явление, като относително самостоятелна система. Целостността на обучението в неговата социална същност намира израз в единство между преподаването и ученето като взаимосвързана дейност на социалните субекти - учителите и учениците. Като особен вид социална дейност обучението функционира в рамките на по-широка система - учебно-възпитателния (педагогическия) процес. Поради това дидактиката не може да се развива независимо, изолирано от педагогиката, а дидактическите обобщения са особена категория педагогически знания. Не случайно някои автори определят дидактиката като наука за закономерностите на учебно-възпитателната дейност, която се осъществява в обучението. И тази постановка е напълно основателна, тъй като обучението изпълнява не само образователни, а също възпитателни и развиващи функции. При този подход обаче могат да възникнат по-големи или по-малки трудности при разграничаване на предмета на дидактиката от този на теорията на възпитанието. Ето защо за по-голяма яснота и точност е за предпочитане обучението да се разглежда като относително самостоятелна цялост в рамките на по-голямата система, която представлява педагогическата система (учебно-възпитателният процес). Такъв подход е по-приемлив, тъй като дидактическите отношения, възникващи в процеса на обучението, се отличават със своята специфика от възпитателните отношения, които изучава теорията на възпитанието. Съществена особеност на обучението е, че то подготвя учениците за живота не пряко, а повече или по-малко опосредствапо чрез овладяване от тях на едни или други дейности в преобразуван, редуциран и синтезиран вид. Това не може да не даде отражение върху възпитателните му функции.
Най-характерното за възпитанието като относително самостоятелна област е прякото, непосредственото участие на подрастващите в разнообразните видове обществена дейност. Лотар Клингберг6 като посочва антиномията между постановките "училището не трябва да бъде принципно различно от живота" и "училището е училище, а животът е живот" подчертава, че, за да изпълни своята особена функция, училището не трябва да се "разтваря" в обществения живот, но училището не трябва да бъде принципно различно от живота. Обикновено усвояването на учебното съдържание от учениците се осъществява последователно чрез неговото разчленяване на по-големи или по-малки структурни единици или части. Същото не може да се каже по отношение на формирането на личностните качества. Диалектиката на единството между обучението и възпитанието в цялостния учебно-възпитателен (педагогически) процес се проявява в непрекъснато променящото се съотношение и съчетание между изкуствено конструираното и действително реалното, което естествено съществува в живота.
Дидактиката разглежда обучението като особен вид обществена дейност, насочена към изпълнение на социалните изисквания по отношение на подготовката, развитието и възпитанието на подрастващите. Тя изучава обучението като реален факт и същевременно като обект на научнообосновано конструиране7. Най-общо предметът на училищната дидактика може да се определи по следния начин: дидактиката изследва обучението като относителна самостоятелна цялост, като вътрешно единство между дейността на учителя, наричана преподаване, и дейността на учениците, наричана учене. Целостността на обучението, вътрешното му единство се реализира чрез неговите инвариантни и вариативни характеристики. Основните му инвариантни, иманентни характеристики са именно взаимовръзката, взаимодействието, единството между преподаването и ученето (върху основата на учебното съдържание), между съдържателната и процесуалната му страни. Тези характеристики представят обучението като обект на изучаване от дидактиката. Но същевременно то е и обект на научнообосновано конструиране. От този аспект освен посочените инвариантни характеристики за неговата цялостност голямо значение имат редица вариативни характеристики, най-значимите от които са единството между целе-формиращата и резултативната, ценностно-ориентационната и мотивационната, организационната и технологическата, образователната, развиващата и възпитателната страни на обучението. Тези именно характеристики се включват в предмета на дидактиката.
Същностното, основното, главното дидактическо отношение е отношението между преподаването и ученето. От обучението като обект на изследване и конструиране дидактиката извежда на преден план това именно отношение и го обособява в свой специфичен предмет, без той да се покрива с предмета на която и да е друга педагогическа наука, изучаваща в един или друг аспект обучението. При дидактическия подход към обучението всички останали отношения, които възникват в процеса на обучението: отношението на ученика към учебното съдържание, отношенията между самите ученици и др. се обединяват около това главно дидактическо отношение. Вън от него тези отношения могат да придобият относителна самостоятелност. Например от психологическа гледна точка отношението на ученика към учебния материал също може да бъде разглеждано като главно, същностно. Познавателната дейност може да се осъществява и извън обучението, без учителя. В обучението обаче единственото между преподаването и ученето обединява цялата система от Дидактически отношения.
Поради спецификата на своя предмет с основание дидактиката може да се определи като интегративна наука за обучението. Тя се отнася към групата на социалните (обществените) науки и по-специално към науките за социо-културното възпроизводство на човечеството, която има фундаментално-теоретичен и технологично-приложен характер. Разглеждането е само като теоретична или само като приложна наука е едностранчиво. За проф. М.Герасков например тя е приложна наука - отчасти описателна, отчасти нормативна. За проф. П.Цонев дидактиката е наука, която се занимава с теорията и практиката на образованието.

Целият материал: