Антропогонични митове и легенди-Реферат по антропология

[Kotkata68]

РЕФЕРАТ ПО АНТРОПОЛОГИЯ






ПРЕДПОНЯТИЙНО РАЗВИТИЕ.

Антропогонични митове и легенди. Антропологията в първите човешки цивилизации. Космогония, зоогония и антропогония в Древна Гърция. Антропология, анатомия и физиология в Древния Рим.






Антропогонични митове и легенди.

Въпросът за произхода на човека не възниква нито по време на Ренесанса, когато Човекът за първи път излиза на преден план в онтологията за Космоса, Бога, Човека и отношението между тях, нито в антична Гърция, когато елините са се опитвали да си обяснят природните явления чрез гнева или желанията на боговете, нито в никоя от по-старите ни познати цивилизации. По-правилно е да се каже, че въпросът за произхода на човека е стар, колкото самият свят. Откакто човекът съществува, той се опитва да обясни себе си и света чрез идеята за някакъв висш промисъл, който е отвъд разбирането му. Защото както е било очевидно за първобитните хора, така е очевидно и за нас днес, че човекът не наподобява нито едно от съществата в живата и неживата природа.
Методите за познавателния процес, които предшестват научното знание, са именно митовете, които човекът сътворява, изявявайки се като творец на самия демиург. В този смисъл може да се каже, че корен на философските понятия, с които си служим, са всички митове и легенди, създадени от древните.
В представите на дивака всичко в природата се обединява в едно висше единство – у човека живее душата на животните, растенията и обратното. В една или друга степен първобитните хора са почитали всики животни и растения, защото са осъзнавали до каква степен животът им зависи от тях. На това отношение към заобикалящия свят се основава и първобитната магия, която до известна степен може да бъде съотнесена към съвременното разбиране за естествените закони. В този ред на мисли човекът може да твори порядъка, както могат да го правят растенията, животните и боговете. Човекът се мисли като равнопоставен на боговете, а понякога дори и като техен господар. В подкрепа на горната теза може да се изтъкне в колко много от различните древни антропогенните митове имат тотемически характер – у някои племена човекът и маймуната са само подвидове на един същи вид, според други вярвания маймуната някога е била човек, но с постепенното оттегляне в джунглата и отказа от труд и общуване тя деградира; коренните жители на Австралия пък вярвали, че човекът е произлзъл от птицата и следователно първите хора са се излюпили от яйце.
Настрана от тези схващания почти всички древни хора, които са припознавали идеята за висшия бог, творец, демиург, са вярвали, че са създадени от каменни късове, глина, пръст и т.н.
В по-късните религии обаче е изградена строга йерархия, според която човек заема средищно положение между животните и бога – спрямо животните той е легитимиран като Бог, тъй като е носител на божественото дихание, носи в себе си висшия промисъл и чистотата на помислите, но спрямо бог той е носител на животинското.
Всички религии припознават почти един и същи механизъм за сътворяване на човека с някои несъществени разлики в „процеса” и естествено в имената на боговете. Можем обаче да заключим, че след като глината присъства като елемент в почти всички различни трактовки по темата, самият човек приписва творческия процес, извършван от самия него, на боговете.

Антропологията в първите човешки цивилизации.

Още в древна Индия се заражда идеята за природата като животворяща сила, първопричина за живите същества, а първите материалистични философски школи, които се опитват да обоснават тези схващания са Санкхя, Локаята и Няя-вайшешика. Което ни доказва, че вярването за някаква висша сила, притежаваща функцията на демиург е поставяно под съмнение още в дълбока древност. Все пак тези схващания не могат да бъдат наречени материализъм в чист вид, тъй като се допуска, че човек е тяло и дух и вън от първоначалната материя съществуват „множество вечни души”. В основата на това дуалистично схващане лежат възгледите на материалистическата философска школа Санкхя. Локаята от своя страна категорично отрича Бога и признава единствено този свят, който обитаваме, а в основата на човешката същност са елементите земя, вода, въздух, огън, натоварвани по-късно с множество различни смислови значения. Школата Няя-вайшешика също застъпва схващането, че принципно съзнанието произхожда от лишени от съзнание обекти.
В древен Китай Конфуций говори за Небесния владика, но го нарича не Бог, а Небе. След него Лао-Дзъ говори за естествена закономерност на всички неща, наречена Дао. Дао е вечно изменящото се, но едно и също Начало, лежащо в основата на всички неща, а следователно и на човека. Един от късните последователи на Конфуций – Сун-дзъ разсъждава за това, което издига човека над всички живи твари – защото всеки хищник може да победи човека, бикът е по-силен от него, а конят – по-бърз, но в крайна сметка човекът си е присвоил правото да се нарича господар на земята. Това, което отличава хората, е способността да мислят.

Космогония, зоогония и антропогония в Древна Гърция

В древна Гърция човекът е абсолютна величина за всичко ставащо наоколо. Неслучайна е максимата на Протагор, че „човекът е мяра за тези, които съществуват и за тези, които не съществуват”. В пантеона на боговете, колкото и различни да са те, с каквито и качества да са натоварени от вярващите в тях, една и съща тяхна отличителна черта е, че те притежават характеристиките на хората. Човекът е центърът на философията в древна Гърция, дори и когато изглежда, че той е само средство към някаква по-висша, предварително предначертана цел. Независимо от дълбоката си суеверност древните гърци са умеели да разпознават онези биологични знаци, които позсказват за близостта с гръбначните животни, което твърдение очевидно насочва (или поне съвременно мислещият човек), към идеята за еволюирането на човека. Въпреки това обаче гръцката философия не признава за истинно схващането, че природата сама по себе си може да бъде първопричина за възникването на живота.
Почти всички древногръцки философи се опитват да дефинират стихията, която би трябвало да предшества зараждането на живот. За Талес Милетски това е водата, защото самата влага произвежда топлина, а следователно и живот; според Анаксимен от Милет формиращата субстанция е въздухът, тъй като от неговото сгъстяване и разреждане възниква всичко живо. Според Анаксимандър пък земният живот е възникнал от нагорената тиня, в горещата кал (което отново ни отвежда към устойчивото схващане, че човекът – а не Бог - чрез онтологията сам се сътворява от калта), всичко се ражда от изпаряващата се от слънцето влага. Човекът обаче не е първообраз на света, а е произлязъл от рибите. Според лекаря Емпедокъл хората са произлезли от нещо, подобно на тиня, затопляно от недрата на земята, които дори избухват от време на време в лава, оформяща се във вид на странни създания, които се съединяват по най-случаен начин. Въпреки че звучи наивно, подобно схващане има определен „научен оттенък”. Протагор пък търси причините за всичко в материята. На него е приписвано схващането за „скокът от неорганичната природа към човека и от дивото състояние на човека към цивилизацията”. За Анаксагор цялата природа е множество от различни по качество, наричани от него семена, а по-късно назовавани хомеомерии, които се движат и биват подреждани от някакъв космически ум. Според него разумът, както у живите същества, така и в природата е първопричина на света, като има предвид не субективната мисъл, а напротив – висш разум, който е в същността на природата. Той обаче допускал, че въпреки това в света съществуват и неща, случващи се извън волята на разума. Както изяснява и Хегел по-късно в своите съчинения, Анаксагор не е допускал, че разумът е единствената направляваща универсума сила. В най-общ план антропологическите възгледи на Анаксагор се състоят в това, че той определя човека като най-разумното от всички животни и в това, че се труди. Всъщност твърдението на Анаксагор е, че именно благодарение на труда човекът се е „издигнал” до най-високото стъпало на еволюционната стълба. До известна степен учението на Анаксагор оказва влияние върху един от най-значителните философи в човешката история изобщо – става дума за Сократ, който без да е написал нито ред създава философска школа с вековна традиция. Той предопределя повратния момент, в който философията прави преход към антропологията. Той е допускал за вероятно „близкото” роднинство между човека и животните, но освен това е изтъквал като основни няколко момента: 1) значението на ръцете като орган на труда, 2) изправената походка и 3) ролята на човешкия разум и най-вече способността за самоанализиране.
Аристотел също изказва мисли относно естественото възникване на разнообразни форми на живот. Той се осмелява да изкаже съждението, че всяко животно произлиза от друго животно, което в крайна сметка се припокрива с възгледите на съвременните биолози и антрополози за произхода на човека. Той застъпва виждането на Ксенофан, че намирането останки на животни и растения е свидетелството за съществувалите преди хиляди години организми на земята и допускал принципа на самопроизволното зараждане на всички организми. По отношение на човека отбелязва следните особености: двуногото придвижване, пропорциите на човешкото тяло, лицето, изместеното вляво сърце, неподвижната ушна раковина, различната оцветеност на очите при различните хора. За разлика от Сократ и Анаксагор обаче той твърди, че разумността на човека предопределя това, че той има ръце, а не ръцете – разумността. В зависимост от степента на развитие Аристотел определя три различни типа „души” – вегетативна, каквато притежават и растенията, и животните, и човекът; чувстваща, каквато имат животните и човекът и разумна, каквато има само човекът. Независимо от това дали Аристотел е бил по убеждение еволюционист, неговите трудове оставят дълбока следа в развитието на биологията и антропологията за в бъдеще.

Антропология, анатомия и физиология в Древен Рим

По време на Александрийския период биологията и медицината се развиват дотолкова, че да се правят първите целенасочени анатомични изследвания. Придворният лекар Херофил, който пръв провежда тези изследвания отделно от медицинската практика, пръв прави ясно разграничение между вени и сухожилия и определя главния мозък като орган на мисловните функции. Неговият съвременник Еразистрат от своя страна пръв открива, че площта на мозъка (съответно и броят на неговите гънки) определя до голяма степен интелекта.
От голям интерес за антропологията представлява творчеството на философа и поет Тит Лукреций Кар – той не само се осмелява да твърди, че земята е създала както хора, така и животни, но и се опитва да обясни ходът на историята от времето на първобитния човек до своето съвремие, за да подкрепи своята теза. Поетът описва как е изнамерен огънят как са се появили първите оръдия на труда. В началото са ръцете на човека, после случайно изтръгнатите клони и намерените камъни, след това огънят. С времето човекът изнамира медта и желязото и се учи как да ги обработва – първо медта, защото се поддава по-лесно на обработка и се среща по-лесно, после е желязото, защото човекът се е усъвършенствал в своите способности. Тези съждения точно отговарят на по-късно наречените каменна, медна и желязна епохи.
Древноримският философ и лекар Клавдий Гален също допринася изключително много за развитието на медицината, биологията и антропологията. Въз основа на своите изследвания той именува човешките кости, които в по-голямата си част са запазили своите имена и до днес. Някои от тях са променени, тъй като по времето, по което е работил Гален в Рим са били забранени дисекциите на трупове и основните му субекти са били преди всичко кучета, свине и най-вече низш разред маймуни, които обитавали югозападна Европа по това време.
Може би въз основа на тези открития остава по-късната традиция човекът да се класифицира като част от животинското царство. Цицерон го определя го характеризира като хитро, предвидливо животно, Сенека – като мислещо животно, а Марк Аврелий – като разумно и обществено животно.
Именно това определение кара Сенека да заключи, че разумът е най-хубавото у човека. Животните притежават пориви, които понякога напомнят афективните състояния на човека, но разумът (както у Аристотел) е присъщ само него. Човекът е лишен както от властта на боговете, така и от силата на животните, но пък притежава разум, както и още една съществена способност – а именно тази да бъде част от общество. В духа на идеите на Сун-дзъ, който също твърди, че обществото е предимството на човека пред животните, той допълва, че в името на общото благо, трябва да бъде щаден отделния индивид, както едно тяло не може да функционира добре без липсваща ръка или крак.
В този дух говори и Марк Аврелий, обяснявайки, че всичко в природата се стреми към своето сродно. На този принцип са изградени и стадата при животните, кошерите на пчелите. На техните взаимоотношения съответстват приятелските взаимоотношения при хората, семействата, държавни общности и така нататък. Въпреки нежеланието на хората да се свързват помежду си заради разума, който им пречи, за тях е невъзможно, колкото е невъзможно влагата да не попива в земята.