Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Литература - пищови

Безплатни есета, реферати, доклади, анализи и всякакви теми свързани с литературата.
Константин Преславски, Черноризец Храбър, Паисий Хилендарски, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Добри Войников, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Атанас Далчев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Димитър Димов, Димитър Талев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Блага Димитрова, Христо Фотев, Борис Христов и Виктор Пасков
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283156
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332702
Местоположение: Somewhere In Time

Литература - пищови

Мнение от Mozo »

ДИМИТЪР ДИМОВ И НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО
Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в
българската литературна традиция ,които настъпват особено след 1956 година. В действителност
обаче „преработката” на романа „Тютюн” е по -скоро израз не на социалния конформизъм на
автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство на нашата
страна. Затова никак не е чудно, че самият писател е завещал като артфакт във времето да
остане „вторият” „Тютюн”. Той по същество е много по - мащабен от „първия” и е изграден наистина по
класическите закони на романа - епопея. Неговата основа не е сведена (както в първия вариант)
само до пределите на малкия свят на „Никотина”, който, макар и да е визия на българското общество
от първата половина на нашия век, няма епическата обобщеност, явно търсена като основа
на повествованието в преработения „Тютюн”. В него, наред с обективизацията на събитията,
влизащи в сюжетната схема, се засилва психологизацията на всички образи. Въвеждат се по
същество и нови действащи лица, които не само са отражение на социалните колизии на времето,
но задълбочават и обхвата на извършения от автора обществен анализ. Неговите параметри
стават още по - конкретни, като същевременно дават основата за изграждането на един прогностичен
модел на типа личности, които ще обитават в ново българско общество. Затова Лила чака „декрета на
правителството”, за да узакони връзката си с Павел Морев, а еврейката Варвара е изгубила даже
способността се да се радва на красивото, не вижда дори смисъла от него. Поради тази причина тя
захвърля неволно набраните цветя. На нея и е достатъчна „радостта от победата”. Тези персонажи,
както и още редица други (Лукан, Динко, дори и Павел) от преработения „Тютюн”, създават, макар и на
контекстуално ниво, усещането за постепенното изгубване на човешкото у себе си. Причината за
наличието на този елемент в характерологията им не е следствие на разочарованието от света, както е
при Ирина или Костов, а от безсмисленото, сляпо отдаване на една единствена идея. След като
вече са я реализирали, техният живот се е обезсмислил, по те не осъзнават този факт. Това по – късно
ще ги дистанцира от другите хора, ще ги озлоби и ще ги подтикне да възстановят борбата, която ги
е карала да се чувстват пълноценни личности. Тази перспектива е само набелязана в края
на „втория” „Тютюн”, но нейните измерения са ясни, защото са свързани с познати и вече утвърдени по
това време културологични модели не само в
българската, но и в световната модернистична проза. Творбата на Димов (и в двата си варианта) е в рамката на тази традиция и въплъщава всички нейни характерни образни структури и философско - естетически представи, както и похватите, чрез които се моделират. Това се отнася и до другите романи на писателя - „Поручик Бенц”, “Осъдени души”. Повествованието е многопластово и полемично. Събитийността, макар и да присъства в текста, не определя контекста на творбите, фабулността е само средство за да се поддържа „диалога”с читателите. Тя създава само допълнително напрежение, внася известен екзотизъм, но не предава изцяло нито гледната точка на писателя за поставените проблеми, нито моделира неговата концепция във връзка с тях Всичко това е съсредоточено в психологическия модел “п.” персонажите, в техните съдби, които до голяма степен са предопределени от характерологията им, а не толкова от сюжетните обстоятелства. Всяко от действащите лица носи някъде дълбоко в себе си (на подсъзнателно ниво) всички предпоставки на своята лична драма, която в края на краищата преминава в трагедия. Влиянието на събитията върху поведението на персонажите е много слабо. Тази особеност се наблюдава ясно в романа „Осъдени души”. Образите на Фани и Ередия носят в себе си елементи, които ги „осъждат”на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени, Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек. Превръща се в живо превъплъщение на Сатаната.Димов „свързва”тези два персонажа чрез добре познатата от литературната традиция любовна интрига, но тя не е водеща в повествованието.Чрез колизията между Фани и Ередиа се поставя и намира своя отговор един глобален проблем - за същността на живота, за неговата естествена логика. Гледната точка на писателя, освен че е разкрита чрез всички нива на творбата, е и пряко формулирана в коментара на повествователя към състоянието на Фани в края на романа: “Тя все още не съзнаваше, че, попаднала в този лагер, бесът и омразата й срещу Ередия съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от себе си противоречията и абсурдите. Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно, стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата. очаквана стъпка -самоубийството, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство над другите, усещането им за изключителност, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на лудостта. Това още по -отчетливо се изгражда като авторова позиция, когато персонажите превръщат нещо, каквото и да е то, в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел. Типичен пример в това отношение е образът на Борис Морев от романа „Тютюн”. При Фон Гайер е реализиран един, още по -висш стадий на разочарованието - обезсмисляното на идеала. Димов съзнателно поставя персонажите си в такива ситуации, защото стремежът им към катастрофичното, към болката, към страданието е част от онази сладка отрова на живота, чрез която Фани удължава своята агония. Морфинът е само средство за наподобяване на реалното битие, без да се влиза пряко в него. Той позволява на персонажа едновременно да живее и да не живее в действителността. Това състояние на неограничено страдание е близко до патологичното удоволствие. Но нима самото битие не е аналогично налудничаво? Отговорът, който дава Димитър Димов на този въпрос е „да”, защото самият свят, чието пълно въплъщение са персонажите от „Осъдени души” и „Тютюн”, е изправен пред своя крах, пред пълната катастрофа на едно, вече отминаващо в историята виждане за развитието на човешкото общество. Но той „умира”в разкоша на дългата агония, защото всяко състояние, независимо дали е болка или удоволствие, трябва да се изживее докрай. Такава е естествената логика на битието. Само тя, а не отделният човек, дори не и обществото, може да определи кое е ценно и кое не. Личността няма право да бъде абсолютен съдник на своето време. Тя само трябва да стане част от него и да съществува в настоящето, съобразно неговите естествени, реални закономерности. Индивидът може да бъде съдник само и единствено на себе си, но не и на другите.

СТРАДАНИЕТО В ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ
Яворов създава тюетичен свят, който носи печата на едно-изключително силно страдание. В стиховете си поетът отразява своята същност, раздирана от съмнения, люшкащи се между различни крайности и противоположности. Духовната нагласа на автора и житейската му съдба раждат драматични сблъсъци, които са в основата на неговите терзания. Личното страдание на поета е свързано с общото крушение на възрожденските идеали - в края на Х!Х век надеждите за социален просперитет на народа не се оправдават. Националният идеал за обединение на България намира израз в борбите за присъединяване на Македония. Изострената чувствителност на Яворов го кара да страда заради разбиването на тези светли мечти и надежди.
В люшкането между - противоположностите - между възторга и отчаянието.силата и слабостта, порива и падението, са корените на вътрешния драматизъм на поета. В стихотворението „Нощ”лирическото изживяване представлява едно кошмарно страдание. Трагизмът и дълбочината на мъките са изразени чрез картини, близки до представата за мъченията в ада-”гладни плачове и диви подземни писъци”, “мъгли страхотни - задушливи”, “отчаяни въздишки”, “зловеща песен”. Силният драматизъм е породен от колебливото и страшно състояние на духа - „в душата хаос и тревога”. Меките са особено тежки, защото носят внушението, че човекът сякаш е белязан от проклятие - „Чернило черно орисници ми предвещаха”. Извор на мъките на лирическия герой е съвестта му („А съвест гризе”), чувството за вина, за неизпълнен дълг към живота. Трагизмът идва от съзнанието, че тази вина не може да бъде преодоляна. Яворов изпитва угризения, че не е отдал живота си в името на родината, въпреки че у него, както и у Ботев съществува силен копнеж по саможертва („с кръвта си кръст ще начертая”). Лирическият герой е отчаян, защото у него, от една страна, има готовност, но, от друга, той разбира безсилието и обречеността си („Макар и слаба, пак десница ще може...” - „А това - вериги! Кой ли и защо, кога ли ме е оковал?”).
Кошмарът в нощта представлява трагична изповед пред най - светлите образи в живота на поета -родината, майката и любимата, пред всичко, което е останало като нравствена опора в неговото съществуване с много разбити надежди. Непокорният му и вечно търсещ дух е разкрит чрез сблъсъците на крайни състояния - радости, тъга, сила и безсилие, жизнелюбие и желание за смърт.
Яворов преминава през много съмнения, търсейки смисъла на живота и мястото си в него, осмисляйки битието и неговите загадки. Този непрестанен стремеж към търсене на по - доброто е отразен чрез различните етапи в творческия път на поета. Чрез всеки от тези периоди Яворов по различен начин дава отговор на вечните въпроси за света и човека.
В процеса на творческото си развитие поетът се приобщава към онзи кръг творци, за които извор на вдъхновение е българското село. Той създава творби („На нивата”, “Градушка”, “Май”), за които подтик е самата действителност, те се свързват с най-характерното от българския живот на прелома на XIX и XX век. Екзистенциалната връзка на човека със земята, осъществена чрез труда, формира битието в художествените светове на Яворов и Елин Пелин (два млади таланта по това време в българската литература). За тях е характерно тънкото познаване на селския живот те го пресъздават в багри и звукове. Но за разлика от Елин Пелин, който рисува битието като неразривно свързване на доброто и злото, на трудностите и радости, Яворов представя само трагизма на това съществувание.
В „На нивата” авторът не просто рисува оранта, а изобразява съприкосновението на човека със земята като вътрешно преживяване. В „Градушка”е описано битието, погледнато през очите на обикновения човек пронизано от състраданието и съпреживяването на самия автор. Във всички творби център е психологическото изживяване с нагласа да се търси трагичния аспект - болките на човешката душа.
Яворов изобразява труда и земята като начала на човешкото съществуване, като извор на всички трепети в душата. Поетът е проникнал в душевността на труженика и е разбрал, че и болките, и радостите му неизменно са свързани с природата. Идеята на автора, че животът е непрекъснат кръговрат, се изразява не само чрез образите, но и чрез композицията. Ведрото, светлото, радостното и мрачното, тежкото, злокобното в „Май” създават огледална структура на творбата. Радост, живот, обновление настъпват заедно с пролетта („весел глъч и шум ехти”). Картината на .обикновената природа е одухотворена от човешкото присъствие - „тук обажда се орач”,” а там запял косач”. Тънкият психологизъм на поета се изразява в предаването на светлите надежди, пориви и стремления, които поражда пролетта в човешката душа. Това е отразено чрез използването на характерния за Яворов епитет-съществително - „радост • пролет”, чрез типичната лексика на българските обредни песни, възхваляващи плодородието. Чрез рязката смяна на тона и грубите изрази, назоваващи нещастията в живота, поетът изобразява бедствията, които природата стоварва върху човека, внушава, че трудът е една тегоба, една непрестанна борба за съществуване. Идеята за мъчителния, тягостен труд е подкрепена и чрез композицията на „Градушка”. Произведението започва и завършва със спомен за отминало бедствие, за погребан труд и рухнали надежди. В това се изразява специфичната Яворова нагласа да вижда живота като кръговрат, който е белязан от печата на безизходно - трагичното. Чрез своя цикъл от творби, посветени на селския живот, Яворов описва битието на труженика като една обреченост, вечен, тежък и изнурителен труд („рий в пръстта до гроб ръце..,”( „Май”), “Додето сила има, селяк без отдих труд се труди” („Градушка”), “До гроба слънце те гори, и веч ори, ори, ори” („На нивата”).
Поетът вижда човека, ограничен не само в ежедневното си битие, но и безсилен пред обстоятелствата, когато иска да посвети живота си на висш идеал - саможертва в името на родината („Арменци”, “Заточеници”). Авторът страда от. неумолимостта на съдбата, която диктува свободната воля на човека, смазва възможността за себеотдаване. Идейният патос произтича от пресъздаването на величието на безграничния порив, окован от външни влияния. Природната картина в ^Заточеници” носи в себе си противоречието между стремежа за волност и обуздаността - „яростните вълни” са „уморени”и „почиват”, замряла е „играта стихийна”. Трагедията и на арменците, и на заточениците, се състои в това, че те нямат възможност да осъществят най - свидните си копнежи в името на най-висшата ценност -родината („мъст, мъст кръвнишка жадуват души” („Арменци”), “ний можехме с докраен жар да водим бой - съдба завидна” („Заточеници”). Въпреки конкретизацията на героите в заглавието - арменци, Яворов приобщава техните съдби с тези на всички хора със силни пориви и
стремежи, но ограничавани от съдбата. Чрез трагичната историческа съдба на един народ поетът разкрива общовалидни нравствени проблеми за повелята на съвестта, за любовта към родината. Яворов възвеличава благородните копнежи и желания, въпреки невъзможността те да се осъществят. Както у Ботев за бореца за свобода „жалеят звяр и природа и певци песни за него пеят”, пред подвига му се прекланят всички, така и у Яворов песента на арменците, подета от бурята, възхвалява пред целия свят борещия се и страдащ човек:
„и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.”
Дълбоките разочарования от живота пораждат прелома на трагично измамените надежди в душата на поета. Яворов е раздиран от страдание, което го насочва към промяна („Песен на песента ми”). Образът на музата е описан в трагичен план -„уморена, наплашена, отвърната, сломена”. Той е символ на жестоките творчески съмнения на поета, тя е образ на художествените му търсения. Зад психологичното изживяване - мъка, стои вечният въпрос за функциите на изкуството и ролята на твореца. Поетът прави равносметка на миналите си творчески вдъхновения - „труженик дрипав”, “селянин груби”, “посестрима хайдушка”. Яворов е измъчван от жестоката обезвереност, че изкуството му не може да допринесе нищо, той се съмнява в неговата стойност, защото то нищо не е променило - „няма жив на мъртъвците сред тълпата”. След равносметката на целия си творчески живот поетът се измъчва от факта,, че в живота му ценностите не са намерили своите места - „страдание... нейде по средата на истината и лъжата”. Наред с творческите си противоречия Яворов се измъчва и от личната си съдба - с поетическите търсения се преплита и любовна, и жестокото чувство на самотност - „връх е -самота”. Именно в тази самота при него се завръща красотата - това е последен опит да намери спасението в собствената си душа. По този начин Яворов пренася някои от постулатите на модерното изкуство в своята поезия. След разочарованието от външния свят поетът се обръща към философията на субективния идеализъм. Според него основно поетическо пространство е душата на твореца, нищо извън нея не съществува. Но за разлика от символистите Яворов не възхвалява противоречията, а страда от тях, те му носят болезнена нажеженост на чувствата и едно морално самоизтезание. За поета съмненията и терзанията в човешката душа са нещо екстремно, те трябва да бъдат преодолени. Противоречията за него са свързани и с вечните въпроси за живота и смъртта, с опита да се разгадаят тези загадки на битието. Както у Яворов, така и у символистите, съществува мотивът за нирванната смърт като единствен начин за намиране на покой („Нирвана” - Яворов, Тора” –Д Дебелянов).
Яворов страда, дори когато изпитва красивото, възвишено, чисто, нежно, одухотворяващо чувство любов. Чрез ясно изразената биографично -изповедна основа авторът достига до поетично обобщение на човешките чувства. Образът на любимата жена, съхранил някои конкретни черти от жизнения първообраз, се превръща в поетическо обобщение на любимата. В описанието на чувствата се долавя душевен драматизъм, те носят печата на трагизма, защото поетът е измъчван от вечните проблеми за преходността на взаимното привличане, от съзнанието за уязвимост на любимата -„страсти и .неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях” („Две хубави очи”), от мисълта, че любовна му е осъдена да остане само копнеж – “защото тя стои в сияние пред мене, стои, ала не чуе, кой зове и стене” (“ Стон”).
Яворов създава поезия дълбоко драматична, насочена към сложните лабиринти на човешката душа, която третира общовалидните нравствени проблеми за себереализацията, за смисъла на живота, мъчи се да разгадае вечните тайни на битието.

СВЕТЪТ НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
Поетът Христо Смирненски завършва жизнения си път, ненавършил 25 години, твори непълни 10 години -първите печатни работи се появяват във вестник „К,во да е” през1915 г„ последната му творба - „Приказка за стълбата”, е отпечатана в списание „Младеж” през 1923 г. За осем години поетът създава голямо по обем творчество.
Христо Смирненски - поет трагик, сатирик и патетик - едва петнадесетгодишен споделя съдбата на бежанците след Междусъюзническата война, заживява в крайните квартали на София. Той живее и твори в сложната и противоречива социокултурна обстановка след Първата световна война, когато настъпва коренна промяна на целия културен и литературен живот; процесите - сложни и многообразни - в различна степен засягат творците, по различен начин обновяват и видоизменят облика на българската литература и култура.
До Смирненски двете линии на развитие на литературата ни - реализмът и модернизмът - нямат общи точки. Поетът изгражда едно оригинално творчество, основано върху традиционната ни поетика и изключително богатите възможности на пластичния език на символистите. Традиционният проблем за същността на битието у Смирненски се налага както чрез конкретни реалистични детайли, така и чрез обобщения образ на града, станал символ на жестокия свят. Символистичният езиков пласт като характерен низ от епитети и метафори засилва романтичното в образите от поезията на поета и реално създава една нова художествена система. В циклите „Децата на града” и „Зимни вечери”, където най - цялостно звучи елегичното (типично настроение и чувство на поетите символисти), идеите се надграждат от едно ново революционно отношение към проблемите на живота. Обект на изображение стават социалните конфликти, осъществени най -често чрез контраста на две групи образи - на работниците и на господстващата класа. Тези два образа у Смирненски са разкрити в своята връзка и самообусловеност, защото носят историческата обективност на времето.
Образът на угнетените в цикъла „Децата на града” е обобщен чрез съдбата на гаврошовците, жената („Цветарка”, “Улична жена”, “Жълтата гостенка”) и стареца („Старият музикант”), чрез чиято невинност и безпомощност зазвучава по - силно усещането за трагизъм. В „Братчетата на Гаврош” чрез рамкиращата композиция поетът налага хуманистичния си протест срещу едно общество, което е обрекло на страдание най -невинните -децата. Образът на малките гаврошовци намира конкретна определеност чрез детайла в портретизирането („очи трескави”, “одрипани”, “прихлупен до очи каскет”) и дълбоко, психологическото проникновение в душевния им свят. В това стихотворение излиза на преден план редуването на чисто реалистични художествени средства със символна образност. Например образът на теменужената вечер е само похват, подсилващ контраста, внушението за крайните полюси на обществото. От една страна се гради образ на новото, модерното („град”, “електрични глобуси”, “блестят”), а от друга, този образ се саморазрушава („скован”, “разблуден”, “всуе”). Така поетът създава система от взаимоотричащи се и допълващи се контрасти и сложен синтез от една романтична символика с много богато съдържание.
На по - широка основа е поставен контрастът в творби като „Цветарка”, “Улична жена”, “Старият музикант”. Съдбата на угнетените буди асоциация за обреченост, безизходност, за отнет житейски избор, защото красотата и любовта се продават и купуват, а това означава, че са загубили своите нравствени стойности.
Въздействащ е и образът на тютюноработничката от „Жълтата гостенка”, който е изграден на основата на вътрешната динамика. Явно се налагат два плана на изображението: от една страна, трагизмът, породен от сблъсъка между жаждата за живот и неизбежността на смъртта, е внушен чрез конкретни битово - предметни детайли („избичката мрачна”, “дървении креват”, “завивката”, “лампата”, “старият будилник”), а от друга, звучи чрез образите - символи на смъртта („призрака нечакан”, “демон зловещ”).
Цикълът „Децата на града” открива образа на града не само като географско и жизнено пространство, но и като символ на социалните конфликти и контрасти, събирателният образ на големия град -хищен, безчовечен, “целия скован от злоба”» “шумен и разблуден” - е едно от най-забележителните художествени постижения на младия поет. В „Братчетата на Гаврош” яркият контраст между градските „витрини бляскави” и скръбта, мъката в „очите трескави”на децата, “обидата незаслужена по изнурените лица” на тези малки страдалци изразява' и съпричастието към страданието на обезправените и беззащитни “жертви, и непримиримостта с коравосърдечието на един мрачен, пълен с противоречие свят.
Елегичната лирика на Смирненски се отличава със съкровена искреност. Особено чувствителен е поетът пред крещящата социална несправедливост в големия град. Идеята за трагичната безизходност на обикновения „малък, безправен човек звучи с особена сила в най -съвършената според литературните изследователи творба на Смирненски, написана малко преди смъртта му, цикълът „Зимни вечери”. Два основни символни образа - градът и природата - очертават света на грозното, .Рисувайки декора на работническия квартал, поетът постига ефекта на документалната изповедност и чрез използваното глаголно време създава усещане за повторяемост на действията. Нарисувана е мрачна, потискаща картина на „вечна бедност и грижа”, в която всичко е призрачно и мъртво. Особено експресивни са символно'- метафоричният образ на „сивата мъгла”, сравненията на града с „черна гробница” и на тополата с „призрак”. Всяка картина и образ в цикъла едновременно разширяват и конкретизират трагичната зависимост на обикновения човек от обективния свят.

Целият материал:
Прикачени файлове
Литература - пищови.rar
(98.71 KиБ) Свален 22 пъти
Прочетено: 613 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

  • Подобни теми
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение
  • Кинезитерапия - пищови
    от Mozo » пон май 01, 2023 22:58 » в Медицина
    2 РЕВМАТОИДЕН ПОЛИАРТРИТ

    Протича хронично, прогресиращо с постепенно обхващане на всички стави, като често завършва с деформация на ставите и...
    0 Отговори
    40 Преглеждания
    Последно мнение от Mozo
    пон май 01, 2023 22:58
  • Пищови по физикална терапия
    от Mozo » вт сеп 12, 2023 23:57 » в Медицина
    Електричествто-насочено движение на електрони,създава се електромагнитно поле,токът има физиол.ефект в/у човека-прав,променлив ток,галваничен,прав...
    0 Отговори
    27 Преглеждания
    Последно мнение от Mozo
    вт сеп 12, 2023 23:57

Върни се в “Литература”