Артуров цикъл

[Mozo]

АРТУРОВ ЦИКЪЛ

Историята на крал Артур и рицарите на Кръглата маса стана много популярна през последните няколко.Станахме свидетели на един момент от човешката история, свързана с великолепна картина на величие, на невиждани геройства, на невероятни вълшебства и красота. Гледаме и се възхищаваме на нашите герои. Децата извадиха дървени мечове и започнаха битките на улиците. Боже мой, колко е забавно, нали? Може и да не знаем кой е написал “Снежната кралица”, но знаем как се казва мечът на крал Артур. Знаем и за Ланселот, за Мерлин и Гиневер. А образът на рицаря стана кристален образ на висшата човечност, на стремежа към съвършенство, вярност, преданост, взаимна лоялност и чувство за дълг.
Чувство за дълг? Да, ама не, както казваше известен наш журналист. Не и на лоялността, не и на верността. Великият Ланселот е влюбен трагично в кралицата. Ние по-големите момчета и момичета, ставаме съпричастни на голямата любов. Съчувстваме и се надяваме на красива развръзка в отношенията на двамата, без да мислим за предателството? Нима любовта не се измерва и със страданията на душата? Нима ако Ланселот и Гуиневер бяха устояли на повелите на страстта, нямаше да се издигнат много повече в нашите очи. Ако не друго, поне щяхме да се научим как наистина човек може, дори с цената на собственото си щастие, да остане достоен човек докрай?
Тук стигаме и до другия голям проблем, който напоследък ме вълнува. С каква цел някой, някъде е седнал да пише или да прави филм? За забавление? За поука? За заблуда? Или за всичко това заедно? А отговорът ми съвсем не е еднозначен. Човек има нужда от всякакви теми, но в крайна сметка по-важно е извличането някаква поука. С други думи – целта не е ли да се учим да мислим, да разграничаваме доброто от злото и да се стремим да не допускаме злото в сърцата си? Не с книги или филми, които да ни отнасят в несъществуващи светове, изпълнени с вълшебства, които идват да ни кажат, че всичко ще завърши добре, че Злото ще бъде победено. Не и с думите на друг литературен герой, който ни учи на своята максима: “ВЯРВАЙ И СЕ НАДЯВАЙ”. Вярвай – добре. Надявай се – също добре. Но как? Като нищо не правим и вървим през дните с наведена глава? Или с изправена глава и с усещането, че човек е длъжен да се бори всекидневно със себе си, с препятствията по пътя си и с отговорност наистина.
Артуровият цикъл е една безкрайна приказка, която продължава твърде дълго и, за съжалени, се гледа не само от деца, а и от далеч по – зрели хора, които се спускат по течението.
Питам баба ми защо гледа сапунените сериалчета по телевизията, а тя ми отговаря, че животът й и достатъчно труден и малко приказка няма да й навреди.
А да й помогне?
Опитвам се да намеря отговор на въпросите, които м вълнуват, но не успявам на всички да си отговоря. Понякога се лутам в една безкомпромисна посока. В следващия миг изпадам в друга, но се надявам, че с годините ще стана мислещ човек, за когото образът на сухия, слаб и карикатурен образ на рицаря, ще стои като предупреждение за разум в лудостта си и лудост в разумността.