Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Анализи върху "История Славянобългарская"

Безплатни есета, реферати, доклади, анализи и всякакви теми свързани с литературата.
Константин Преславски, Черноризец Храбър, Паисий Хилендарски, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Добри Войников, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Атанас Далчев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Димитър Димов, Димитър Талев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Блага Димитрова, Христо Фотев, Борис Христов и Виктор Пасков
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 230776
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 173336
Местоположение: Somewhere In Time

Анализи върху "История Славянобългарская"

Мнение от Mozo » вт апр 22, 2014 18:30

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (1722-1773) - български народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба "История славеноболгарская". Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил "нито граматика, нито светски науки". През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в "Немска земя") и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград).

Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на "История славеноболгарская" по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята "книжица", като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов "За славянските учители". В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.







Проблемът за националното себепознание във вторият увод на Паисииевата “История”

( анализ )

“История Славянобългарска” е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ – език – отечество. В този смисъл творбата на монаха се превръща в превръща в своеобразна програма на Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметството на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”. Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото.
“Историята” на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна се е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколенията наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, от къде са дошли, кои са били техните прадеди, далечните им предходници. В западна Европа са отшумели културни епохи като Ренесанса и Класицизма, вече залязва Просвещението, а Романтизма набира скорост. А българските земи сякаш още са в средновековието. Спокойствието обаче е само привидно и родината ни е на прага на Голямата промяна, на прага на своята културна Революция. Настъпил е момента българите да се осъзнаят като колектив консолидиран от общите територия, език, култура, история.
Творбата на светогорският монах въздейства преди всичко с вторият увод в който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината човек. Ако в първото встъпление, наречено в последствие “Ползата от историята”, Паисий преповтаря идеите за силата на разума и познанието, за изменчивостта и превратностите на съдбата, то в “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се открояват оригиналните прозрения на твореца които го правят възрожденец. Именно тук Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени и подчертано родолюбиви.
Интересно е композиционното хрумване заглавието на произведението да е след първия увод. Очевидно е желанието на твореца да открой своето изстрадано слово от чуждото, което е полезно но не идва от сърцето. Така още в заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само вълнуващата го проблематика, но и простичко и искрено да каже нещо за себе си. Оттук - нататък авторовата личност ще присъства все по – ярко и настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения.
Заглавието на вторият увод следва непосредствено след това на книгата и посочва конкретния адресат на авторовото послание. Потенциалната публика, пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели. Към тази аудитория писателят се обръща с любов и разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на неговото слово: “Внимавайте…”, “Четете и знайте…”, ”Преписвайте тая историица и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”.
Така още в началото на книгата очертава основното в реторическата и стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклемява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени не към всичките му съотечественици, а само към онези който, като него са открили гордостта от българското си има. Те са жадни да научат още за своя “род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Той е осъзнал, че “диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за делата на своите предходници. Настоящето е безвремее и безпаметство. На тези негативи на робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне към своите събратя гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себеопознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за достойното им място сред, “другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое – чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления.
Открил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил необходимото да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употре*их да събирам от различни книги истории, докато събрах и обединих историята на българският род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил ценни стари ръкописи и хроники ( от епохата на българското Средновековие ), както и по съвременни исторически трудове. Хилендарскят монах е изпълнил своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд. Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици. Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство съхраняването и отстояването на националната идея. Делото Светогореца не бива да загине. Той е в синхрон с духа и повелите на епохата и трябва да намери своите мисионери, своите всеотдайни продължители: “… и пазете я да не изчезне !”.
До тук текстът на Паисиевата “История” е обърнат с любов и доверие към българите родолюбци. От тук нататък започва страстната полемика на светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. Визията за българското се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред “своето” към тях Паисии е безпощаден, гневен, язеителен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юруде !”, “… глупави човече”, “безумни” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира от чувствата и да остави да “говори” само разумът. Обединявайки логическата сила на аргументите и страстната патриотична позиция, Хилендерскя монах се опитва да “отвори” очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. Паисии идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. Той рисува облика на една могъща и величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с политическото си влияние и културен просперитет. В този смисъл Светогорецът активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски жанрове – похвално и полемично слово, за да реализира актуалните задачи на своето време. Той призовава към “възкресяване” на паметта за миналото и поука от неговите достойнства.
За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави като с историогравска така и с народопсихологическа аргументация. Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели като основни за християнския морал. Паисий извисява не само историческия, но и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си. Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение. В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на свещени фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и бедния Йосив.”
Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневни интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на опонентите си. За него блгарите отцеругатели се нареждат до надменните и горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. В споменатата опозиция “свое – чуждо” предателите на българската кауза категорично са приобщени към “чуждите” образите им са изградени изцяло в негативен план. Освен многобройните експресивно – оценачни изразни средства, творецът трикратно използва една стилистична маркирана дума “влачиш”, за да заяви презрението си към тези жалки люде: “… и се влачиш по чужд език”, “хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай…”. Цитираният глагол се обвързва смислово с представата за недостойно и безгръбначно поведение и се асоциира с някои от символните значения на змията – изкушение, предателство, отрова, мрак, смърт. Активизирайки само негативните смисли на този сложен символен образ, Паисий за пореден път използва възможностите на словото да въздейства както чрез силата на обичта, така и чрез логиката на омерзението и отрицанието.
Във финала на вторият увод светогорецът отново се обръща към своите духовни двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно”. В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за Възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
Ако трябва да обобщим ролята на Паисий като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем че неговата на пръв поглед скромна “книжица” наистина дава тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на българина познания за миналото му, Хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Така книгата на възрожденеца – синтез от историческо повествование и актуално публицистика, се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството.




ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ –ЛИЧНОСТ
ОТ НОВ ТИП

ТВОРЧЕСКОТО присъствие на първия български възрожденски автор Паисий Хилендарски е категорично заявено с новата, непозната за времето си активна , гражданска позиция.Монахът от Хилендар написва “История славянобългарска” –творба със светско и гражданско съдържание , а не с познатите религиозни послания на средновековното българско четиво.Появата на тази първа възрожденска книга е художествено следствие от общите духовни процеси на епохата-времето на Западноевропейското просвещение.Хилендарският монах отправя поглед към миналото като духовна история на българската мисъл, към интелектуалните възможности на един народ, забравил за силния духовен потенциал,принадлежал му реално някога.
Авторът на “История славянобългарска” се обръща към разума и съвестта на всеки българин, за да намери най-близък контакт с емоционалния му интимен свят, да пробуди размисъл, който да роди в душата на всеки спомена за миналото.Затова естествено се появява Паисиевото обръшение; “О неразумний …..” което е по-скоро събирателно, обобщено определение на категорията народ.Той търси неговита познавателни възможности за рационално възприемане и обяснение на историята и миналото на рода. Провокира чувствата ,но разчита на разума.
Паисий Хилендарски се откроява като високообразован за времето си човек.Авторът на “Историята”е човек на книгите- именно те са неговият пътеводител из тъмнините на миналото.Създавайки своята книга , той има съзнанието за “ползите”, които тя може да принесе-“И събрах и завърших казаното в тази историйца в полза на нашия български народ”.
Другата съществена черта на Паисий неговото родолюбие.В полемиките със сърби и гърци , под горчивите стрели на техните укори той е имал възможност да си зададе въпросите за произхода,за характерните черти и за переспективите на българския свят”Кои сме ние българите , какво ни свързва, какво означават връзките между нас?”- тези са въпросите ,чиито отговори настоятелно търси “Историята”.Неговия укор към забравилите род и език е най-искреното доказателство за родолюбивите му намерения.Поощряването на родолюбците и изобличаването на родоотстъпниците за Паисий е патриотичен дълг.Познаването на славното минало на народа окриля едните,но може и да поведе в правия път другите,затова те трябва да научат за всичко славно в българската история.
Паисий се откроява и като дълбоко емоционална личност,като човек на силните страсти и вълнения.Само такъв човек може да види срама и да потърси пътищата към гордоста.

Целият материал:
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Прочетено: 502 пъти
Изображение

Нова тема Отговори

Върни се в “Литература”