План анализ на стихотворенията на Христо Ботев

[Kotkata68]

“Елегия”

1. Заглавие и жанр – За заглавие на творбата е избран лирически жанр, чието наименование води началото си от Античността (“елегос” – тъжна песен, оплакване). Елегията става изключително популярна през Възраждането; често се избира нейната форма, когато се разгръщат темите за неволята на роба или за насталгията на скитника в чуждата земя. Като настроения преобладават скръбта на човека, останал без опори, неудовлетвореността от съществуването, състраданието към народното тегло. За разлика от останалите творби, създадени през епохата (“Стара майка се прощава със сина си” на Чинтулов, “Не пей ми се” и “Жестокостта ми се сломи” на Славейков), Ботевата “Елегия” размива жанровите граници. Творбата се отличава със силна сатирична насоченост – скръбта, с която текстът започва, впоследствие преминава в гняв, в остро отрицание на робството зло, на пасивността и примирението.
2. Лирическото време – Някои от неговите знаци насочват към конкретноисторическото, към времето на българското предосвобождение – “рабската люлка”, кърджалийските “полуди”, оковите – символ на отнетата свобода. Още в първа строфа обаче текстът “проглежда” и далеч назад – в митологичното време, когато Спасителят е прободен “на кръста...зверски в ребрата”, когато идеята за спасението на човека е опорочена, преобърната в своята противоположност. Името на Лойола във втора строфа напомня друго време – ужасите на Контрареформацията, воюваща срещу свободомислието. Така чрез раздвижването на времевите пластове, от една страна, народната мъка през робството се митологизира, а от друга страна, се универсализира, обобщава злото, което във всяко едно време е пагубно за човешкото развитие.
3. Образът на народа и народното тегло:
а) Робството зло като изначално и вечно е представено още в началното двустишие, с което започва диалогът между лирическия субект и народа: “Кажи ми, кажи, бедний народе,/ кой те в таз рабска люлка люлее?”. Метафоричният образ на люлката поражда асоциации за продължителност, приспивност; изразява примирение, безпомощност, убийствена жизнена инерция. Народът е роб; над него властват силите на злото.
б) Темата за народната съдба е разгърната в ІІІ и ІV строфа, в които народното тегло е представено като разпятие. Идеята за несвобода, внушена чрез образа на оковите, се обогатява с идеята за мъченическа и насилствена смърт: “...пот от чело/ кървав се лее над камък гробен;/ кръстът е забит във живо тело,/ ръжда разяжда глозгани кости”. Употребената хипербола (кръвта “се лее”), както и еднозначният образ “камък гробен” съизразяват смъртта. Внушението се допълва и от естетическата трансформация на Разпятието – не човешкото тяло е разпънато върху кръста, а кръстът е забит в живото тяло. Кръстът – символът на християнството, на Божията жертва заради хората, сега е атрибут на насилието. Картината разкрива абсурдността на народния живот – живеенето е заменено от умиране. Езикът е съзнателно огрубен – властващата мъртвина е точен аналог на робството. Анжамбманът (“пот от чело/ кървав се лее...”) и алитерациите доизграждат зловещата атмосфера на насилие и унищожение.
в) образът на врага – Подобно на други Ботеви текстове, и тук народът е противопоставен на своите врагове:
- В “Елегия” враг е националният поробител. Той не е директно назован, не притежава етносни определители. Поробителят е въплъщение на всички негативни характеристики на битието – мрак, варварство, смърт. Врагът у Ботев не е конкретен човек, образът му е максимално обобщен – той е заплашителното, деперсонализирано Зло. Човешкото е неутрализирано, врагът е обвързан със стихийното хтонично начало – “смок е засмукал живот народен”.
- Носител на злото обаче не е само националният поробител; врагове на народа са и неговите социални и духовни потисници – “в сюртуци, в реси и слепци с очи”. Чрез синекдохи са представени издигнатите в социалната йерархия – чорбаджиите, духовенството, продажната интелигенция. Оксиморонът “слепци с очи” разгръща мотива за слепотата като нежелание да се прогледа истината за битието, като национално безпаметство.
- Изграждайки образа на злото, Ботевите текстове преосмислят опозицията родно-чуждо. В “Елегия”, както и в “Борба”, във “В механата”, чуждите и своите потисници са в едно пространство, еднакво се противопоставят на народа и на идеята за свободата. Съединителният съюз “и” в стиха “смучат го наши и чужди гости” отъждествява “нашите” с “чуждите” – те са обединени в безликото “сган избрана”, “рояк скотове”..
г) мълчанието на народа – Злото в “Елегия” е пагубно, защото не среща противодействие. Народът “мълчи”, в диалога с лирическия субект той няма глас – “намръщен само с глава той сочи/ на сган избрана...”. Народът осъзнава своето бавно умиране, но е бездеен, пасивен. Мълчанието му е израз на търпение, беззащитност, угнетеност. В Ботевата философия мълчанието също е зло, защото означава застой, нежелание да се заяви борчески порив, да се промени отреденото.
4. Лирическият субект – Срещу позицията на преломеното множество в творбата се изправя позицията на лирическия субект – гневна, екзалтирана. Тя е внушена чрез различни равнища на текста. Поетическият синтаксис в средищната трета строфа (представяща народното страдание) е накъсан: “Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!” – внушена е непримиримостта на лирическия говорител със злото. В областта на лексиката чувството е подсилено от експресивния грагол “гърмят” окови. В интонационно отношение преобладават повелителни и възклицателни изречения. В противовес на народната статичност изказът на лирическия субект е динамичен. Тонът е сатиричен – отрича се злото, сполетяло народа, изобличават се виновниците за това зло, отхвърля се мълчанието, което също е зло. Въпреки гнева на лирическия говорител отношението му към народа е състрадателно. Народът е жертва, мъченик, с разпнато, изтерзано тяло. Съдбата му е да умира бавно, с кръст в “живо тело”. Подобна смърт е неоправдана, но, което е по-страшно, тя като че ли не е и забелязана.
5. Поанта на стихотворението е неговата пета строфа с лаконично-обобщаващото “чакаме и ний ред за свобода”. Лирическият изказ от предходните строфи се променя – от “аз” в “ние”. Субектът вписва себе си в едно обобщително “ние” – тези, които са просветени, знаят и могат да поведат народа, но остават бездейни: “без срам, без укор броиме време”. От гледна точка на “Елегия” те също са виновни – пасивността им е престъпна – част от онова вездесъщо зло, поради което народът умира. Привидно приобщен към “ние”, лирическият субект всъщност се отделя, оразличава от всеобщата позиция на чакане. С гневния си тон, с активното си отношение към света той се противопоставя на пасивните, примирени индивиди. Срещу скотската незаинтересованост и националното безпаметство се изправя неговият бунтовен дух, който настоява за преподреждане на битието.
6. Обобщение – “Елегия” е текст обобщение на вечното зло, което обезсмисля същността на живота. В това произведение националната съдба е повод да се потърсят дълбинните етични и философски обяснения за злото и за страданието, което то причинява. Творбата не само обобщава цялото минало на човечеството; чрез позицията на лирическия субект тя предлага и единствения възможен изход от “безконечното зло” – непримиримост, активност, преодоляване на робската тъмнина и откриване перспективите за свободно и пълноценно живеене.



“До моето първо либе”

1. Заглавие – пореден знак за високата диалогичност на Ботевата лирика. Към диалозите с майката, брата, съратника се прибавя и диалогът с либето, за да се изгради позицията на Ботевия лирически човек към любовта като интимно преживяване. Притежателното местоимение “моето” представя либето като образ, който конструира личния свят на Аза. Подобно на “Майце си” обаче и тук личното щастие се оказва невъзможно без щастието на общността; в йерархията от ценности националният идеал заема върхова позиция.
2. Структура:
а) в идейната си структура стихотворението се гради върху два основни мотива – любовта и революцията. Интимната любов е белязана със знака на отрицанието, тъй като любовта според Ботев може да бъде равностойна на революционния и национален идеал само ако се издигне до неговата висота. Творбата поставя акцент върху първенството на общите цели пред личните чувства и грижи. Тази идея намира израз и в последното писмо на Ботев до съпругата му Венета: “Знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе”.
б) текстът е изграден от 9 строфи, групирани около три времеви пласта; първите три строфи припомнят миналото – времето на любовните “полуди”; следващите три обхващат настоящето, в което героят прави своя избор; последните три представят мечтания свят на битката революция в някакво друго времепространство; чрез символиката на числата 3 и 9 се опоетизира изборът, сакрализира се революцията, която ще преподреди света, извеждайки го до неговото спасение.
3. Лирическият герой – новият човек с променено съзнание, който прави равносметка на миналото си и утвърждава своя самостоятелно направен, доброволен избор.
а) припомнянето на миналото – свързано с познат от “Майце си” мотив – за погубената, осланена младост: “млад съм аз, но младост не помня”. Някогашното живеене е видяно като безсмислено, неполезно. В миналото на Аза е отдаването на любовните копнежи, интимният порив за “погледа мил” и въздишката на либето; новата ценностна система ги отрича. Любовта е определена като робство /чрез символа на веригите/, като отчуждение от света /”безумен аз светът презирах”/, като пропадане /”чувства си в калта увирах”/. Отхвърлянето на любовта в текста е категорично заявено чрез повелителните глаголни форми в началото на всяка строфа – “остави”, “забрави”, чрез отрицателните глаголи “не помня”, “не грее”. Любовните песни са приравнени с “думи отровни”; самото пеене губи своята стойност, превръща се в “думане” – речева дейност, характерна за битовото всекидневие.
б) в миналото на Аза е любовната песен, в настоящето неин контрапункт са песента на гората и плачът на сиромасите. Песента на гората поражда асоциации за “старите времена” на хайдути герои; плачът на сиромасите е израз на робското тегло, на настоящото страдание. Лирическият герой е този, който ще свърже времената; негово призвание е да откликне на гласовете на страдащите и да стане Спасител на поруганата земя. Изборът му е продиктуван от осъзнатата драма на родното. Творбата разгръща картина на народното тегло, представя свят на преобърнати стойности. Разрушени са кръвно-родовите връзки /”брат брата продава”/, поломена е жизнеността /”гинат сили и младост”/. Плачът на “сирота вдовица” и останалите “без дом дечица” въвеждат мотива за осиротяването на родното, за неговата лишеност от мъжка сила и опора. Робският свят заменя живота със смърт; той изисква преподреждане.
в) Ботевият лирически герой подчинява своето битие на изискванията на времето. В текста замяната на любовната песен с песента на гората съизразява замяната на един тип съществуване с друг, към който Азът се стреми. Либето /както и майката/ е част от интимния свят на героя, но то е и част от робското, от битовото, трезво живеене. Изборът на лирическия Аз изисква оттласкване от профанното пространство и устремяване към сакралното, центриращо пространство на борбата и нейния естествен завършек – смъртта. Този избор определя трайното присъствие на мотива за раздялата в Ботевата лирика, както и двойственото отношение на героя към майката и любимата – съкровените знаци на интимно-личното. В “До моето първо либе” интимната любов е отречена и е утвърдено вричането на народа, на свободата, на революцията. Любовта у Ботев се подчинява на идеологията на времето, тя може да бъде призната само ако се издигне до висшия национален идеал.
4. Либето – Лирическият герой предоставя на либето възможност за избор – то може да остане в профанния битов свят, но може и да сподели пътя на Аза към бунтовното и героичното. Лириката на Ботев е първият опит в българската литература да се промени извечно утвърденият статут на жената, да се превърне тя в идеен съратник и да се освободи от предписанията на социалния ред. Либето има “чуден глас”, но този неин глас трябва да запее друга песен /не любовна/, да се слее с гласа на гората. Чрез анафората на повелителното “запей” лирическият герой трансформира молбата в императив: “Запей и ти песен такава,/ запей ми, девойко, на жалост”. Ако либето успее да настрои гласа си към песента на разкъсаното от страдание и горест социално пространство, ще се постигне и единението в любовта; във всеки друг случай то ще бъде отпратено в профанните покрайнини: “Запей или млъкни,махни се!”.
5. Мечтата на Аза за битката смърт:
а) оттласнал се от профанното, загърбил навиците на робското живеене, Ботевият лирически герой се устремява към един друг свят – “там, де земя гърми и тътне”. В “До моето първо либе” “там” няма пространствена определеност. “Там” е митологичното времепространство, в което се развихрят вековечните природни стихии: “Там, де земя гърми и тътне/ от викове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни.../ Там...там буря кърши клонове/, а сабля ги свива на венец,/ зинали са страшни долове/ и пищи в тях зърно от свинец...”. В творбата картината на мечтаната битка революция е динамична, огласена. Всекидневието е зачертано; “там” е светът на необузданото, свръхчовешкото, вселенското. В картината се сливат образите на бурята, венеца, сабята, куршуменото олово /”свинец”/. В поетиката на романтизма бурята изразявя бягството от монотонното, сковаващото поривите ежедневие и стремежа към активен, съзидателен живот. Венецът символизира победата, а сабята е атрибут на мъжа воин /позната е от юнашкия епос; във възрожденския модел става неизменен знак на юнашкото, бунтовното битие/. Тя поразява виновния, разграничава доброто от злото. Ботевият текст изгражда представата за мечтаната битка, като актуализира библейския мит за Апокалипсиса, придавайки му значението на национална революция. Поетът осъвременява мита най-вече чрез образа на свинеца, който алюзира куршумената смърт. Тътнещата космическа стихия преподрежда света, възмездявайки злото – тя разделя грозното и прекрасното, низкото и възвишеното, робското и свободното.
б) мечтаната битка очарова лирическия Аз; възторжено-романтично той преживява разрушително-съзидателната й сила. В новия свят го примамва не “милият” поглед на либето, а “милата усмивка” на смъртта. Между него и смъртта има съдбовно привличане, тя е видяна като освобождаване и извисяване, с нея се венчава лирическият герой. Смъртта е неговото посвещение в тайнството, инициацията, която дава сили да се прекрачват границите, да се пребивава в световете на невъзможното. Страхът е потиснат изцяло, духът е издигнат и опиянен: “и смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб сладка почивка!”. Смъртта в този Ботев текст е естетизирана, придаден й е ореол. Така краят на човешкия живот е осмислен по нов начин – той не е породен от влечение към самоунищожение, а от порив за самоутвърждаване чрез подвиг и жертва.
в) в последната строфа чрез образа на “кървавата напивка” се утвърждава моделът смърт-сватба. Кръвта метонимично заменя виното. “Кървавата напивка” обаче се свързва не само с веселието, живота, радостта, но и с идеята за последното причастие. Така словосъчетанието алюзира страшния, но желан жребий на лирическия субект. Първоличната форма на изказа представя смъртта жертва като личен избор, като отговорност. Пред жертвата любовта не е отречена, тя само “немее”. Любовта ще се превърне в песен на лирическия Аз, но при условие, че се осъществи мечтата: “пък тогаз и сам ще запея/ що любя и за що милея”. В последните стихове, както и в “Майце си”, е изразено желанието на лирическия герой за добротворчество и любов. В новия свят копнеещата душа най-после ще бъде удовлетворена и омиротворена.
6. Обобщение: Ботевото стихотворение “До моето пълво либе” постига своите внушения чрез образа на песента. Песента на либето е песен за бита, за затварянето на човека в света на интимното. Песента на гората е песен за път и промяна. Песента на лирическия герой е знак за неговата тревога за битието. Чрез нея се утвърждава изборът на новия човек – да бъде в света, да мечтае свободата, да се жертва за идеала.


“На прощаване” – Христо Ботев

1. История на творбата – Стихотворението “На прощаване” е написано през 1868г. в Румъния. Конкретен повод за създаване на творбата е готовността на Христо Ботев да премине с четата на Жельо войвода в България. Това начинание е осуетено от румънските власти, но текстът остава като едно от най-въздействащите прозрения на Ботев за съдбата на човека, решен на саможертва в името на свободата на родината.
2. Заглавието на стихотворението въвежда мотивите за раздялата и за прошката. Човек се прощава със своите близки и иска прошка от тях в някакъв важен момент от своя живот /когато не е сигурен, че отново ще ги види/. В този смисъл заглавието поражда очакване за съдбоносни събития, с изключително значение за лирическия герой.
3. Формата на текста – Стихотворението е написано в монологична форма, представлява изповед на бунтовника пред неговата майка в навечерието на битката за свобода. Избраната форма предполага искреност, неподправени чувства; тя въвежда по-непосредствено в мислите и преживяванията на лирическия Аз.
4. Структура на творбата – Текстът е изграден от четири части – лирически увод, в който героят мотивира своя житейски избор; част, в която си представя своята жертвена смърт; част, в която си представя победното завръщане, и крайният момент от текста, който се намира в логическо отношение с началния – дружината тръгва, а синът се прощава с майката и либето, които обича. Реалните събития в творбата се отнасят към граничния миг на раздялата, на прощаването; събитията на гибелта и на завръщането са възможни, тях героят си представя в бъдещето.
5. Лирическият увод – В лирическия увод на стихотворението Ботевият герой споделя с най-близкия човек – майката – съкровените си мисли и чувства. Пред нея мотивира своя личен избор – да напусне дома, да се раздели с родното и да поеме по пътя на борбата.
а/ Лирическият увод започва с обръщение към майката, с желанието на героя да я утеши. Плачът, тъгата на майката са породени от раздялата със сина, с “първото чедо”. Лирическият Аз настоява майката да го разбере и да му прости /”Прости ме и веч прощавай!”/. Решението му да я напусне и да живее в омразния чужд свят /”по тази тежка чужбина”/ е предизвикано от робството, което прогонва синовете далеч от родното. Героят настоява майчината клетва да бъде насочена към “таз турска черна прокуда”, обрекла го да се скита “немил, клет, недраг”. Синът нарича себе си “клет”, “клета” е и майката – използвано е едно и също определение за майката и героя. Макар и разделени от “тиха бяла Дунава”, те са свързани от страданието и обичта. Честите повторения на обръщенията към майката /”майко”, “мале”, “майноле”/, наследени от фолклора, подчертават привързаността, подсилват усещането за интимност.
б/ Майката в Ботевото стихотворение е неразривно свързана с домашното пространство. Домът в текста присъства чрез синекдохата “бащино ми огнище”; той е съкровено място; в него се намира всичко “мило и драго” за героя. Но във времето на робството хармонията в домашния свят е разрушена; в него е проникнал чуждият, врагът, който поругава всичко най-свято. Поробителят “бесней” над бащиното огнище. Употребеният метафоричен глагол подчертава силата на злото, проникнало в дома, и изразява омразата на героя към робството.
в/ В този дом синът не може да остане. Майката го е родила “със сърце мъжко, юнашко” и това сърце “не трае” потисничеството, злото. От майката героят изисква подкрепа, защото тя е “майка юнашка”. Чувството за достойнство, за свободолюбие той е наследил от нея; изборът, който е направил, е следствие от гласа на кръвта.
г/ В лирическия увод синът изповядва омразата към робството, но споделя и привързаността си към всички близки в родния свят. Любовта е насочена най-вече към майката – неслучайно на нея героят изказва съкровените си чувства. Тя е изповедник, най-близкия човек на сина, който може да го разбере, да го утеши и да му прости. С топлота е белязано и отношението към бащата и братята. Съпричастието към тяхната болка в текста е изразено чрез етимологична фигура – “там, дето баща и братя/ черни чернеят за мене”. Черният цвят става символ на робското тегло в родния свят, на страданието. Обич и нежност изпитва героят и към либето. Образът на любимата е разкрит чрез елементи, присъщи за фолклора – чрез инверсията “либе хубаво”, чрез епитетите “черни очи”, “тиха усмивка” и чрез метафората “в скръбно ги сърце впиеше”. Майката и либето са образи, познати от народните песни. В текста на Ботев те изграждат интимния свят на лирическия Аз, но едновременно с това са и образи от света на родното – чрез тях се внушава представата за Родината, която за героя е свръхценност. Следвайки върожденската традиция, Ботев отъждествява най-вече майката с Родината, за да изрази дълбоката връзка на човека с отечеството. Именно любовта към родината изисква от героя да излезе на пътя, да се изправи срещу робството зло. Така той ще изпълни своя синовен и отечествен дълг. Прощаването с дома, с близките е прощаване със света на родното, но е и сбогуване със света на робството. По пътя на борбата бунтовникът ще търси свободата, която е цел и смисъл на неговия живот.
д/ Във финала на лирическия увод героят заявява направения избор: “Аз вече пушка нарамих/ и на глас тичам народен/ срещу връгът си безверни”. Изборът му е свързан с тези, които обича, но е и отзив на “народния глас”; борбата, към която е упътен, е в името на народа, на Родината – той следва надличен, всеобхватен идеал. “Там” – в пространството на борбата – бунтовникът ще воюва “за мило, за драго” и за “честта юнашка”. “Мило и драго” е онова, което героят обича, което е интимно близко, свое. “Честта юнашка” по значение се доближава до понятията от финалните стихове – “правда и свобода”. Чрез тези три ценности /мило, драго, чест/ текстът осъществява значимата връзка между света на личността и света на общността. Милото, драгото, честта, правдата и свободата са идеалите на героя, неговите духовни притежания, заради които е готов да се жертва. Ботевият лирически герой е “немил, клет, недраг”; във финалните стихове сам се нарича “сиромах” – той е беден, няма имот, не е обвързан с материалното. Бунтовникът е човек на духа, притежава онези високи човешки качества, които го правят съизмерим с благородната и героична фигура на юнака, установена като идеал в българската фолклорна традиция.
6. Представата за героичната смърт в стихотворението – Изборът на Ботевия лирически герой е категоричен – за това свидетелстват глаголните форми в минало свършено време “станах”, “нарамих”. Той не е спонтанна изява, а е дълбоко осъзнат, осмислен от патриотичния му дълг. Бунтовникът е устремен към борбата /”на глас тичам народен”/, изпълнен е с копнеж, с нетърпение по предстоящата битка /”Ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава!”/. Романтично красив е поривът по възвишения идеал – свободата; за осъществяването му героят е готов на саможертва. Последиците от неговия избор са смърт или свобода; лирическият Аз последователно си представя в бъдещето двете възможности.
а/ Най-напред в стихотворението е разгърната картината на въображаемата смърт, защото за героя тя е по-вероятният изход от предстоящата битка. Той осъзнава, че борбата иска жертви и е готов да загине в схватка с врага. Началното изграждане на картината на смъртта е свързано с вестта, която ще чуе майката – че синът й е “паднал с куршум пронизан”. Героят предчувства нейната болка, но я съветва да понесе достойно мъката и да не се вслушва в неодобрителните думи на хората, които ще кажат за него: “нехранимайка излезе”. Другите не могат да разберат бунтовника, те не са се издигнали до висшите ценности – правдата и свободата, нямат сили и воля да се противопоставят на “сюрмашкото тегло”. Техният избор е да останат в дома. Юнакът е различен, изключителен; избрал е трудния път на борбата, на саможертвата.
б/ Смъртта на героя е страшна – той ще загине, неизживял своята младост; гибелта му ще причини скръб на близките. Но смъртта е и славна – тя е подвиг в името на идеала, ще донесе на бунтовника признание и безсмъртие в народната памет. Юнакът умира високо в Балкана – символ на волност и свободолюбие: “бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци”, а кръвта му попива в земята: “черни ми кърви в земята,/ в земята, майко, черната”. Героят се слива с майката родина. Пространствената опозиция “горе-долу”, спираловидните повторения, както и познатият от фолклора контраст “черно-бяло” открояват величието на подвига, опоетизират смъртта. Физическият край се превръща в духовно безсмъртие.
в/ Лирическият герой вярва, че с неговата смърт борбата няма да приключи. Затова изисква от майката да предаде завета му на неговите “братя невръстни” – обобщен образ на всички, които идват след него: “Кажи им, майко, да помнят,/ да помнят мене да търсят”. На братята си бунтовникът предава пушката и сабята – атрибутите на юначеството и мъжеството, завещава им полюсните си чувства и достойния си пример: “като брата си да станат-/ силно да любят и мразят”. Чрез предаването на оръжието се осъществява приемствеността в борбата. Заръката на героя към майката е израз на страстното му желание да бъде последван, той иска свободата да стане дълбока вътрешна потребност и идеал за всички. Заветът му е претворен в песен – “моята песен юнашка-/ защо и как съм загинал”. Песента съхранява ценностното, достойното за прослава; тя обезсмъртява родолюбието и жертвоготовността на героя в името на свободата.
7. Представата за победното завръщане:
а/ Постигането на идеала е съкровената мечта на Ботевия бунтовник. Във втората картина – на победното завръщане - той си представя деня на свободата, тържеството на идеала. Условното наклонение в началото: “Ако ли, мале майноле,/ жив и здрав стигна до село...” изразява съмнението, неувереността на героя; подчертава, че в съзнанието му смъртта е по-вероятният изход от битката с врага. В същото време обаче анафората “жив и здрав” разкрива силното желание на бунтовника за завръщане в родното, за радостна среща с близките.
б/ Победното завръщане в селото е означено чрез байряка – във фолклора и във възрожденската литература той е символ на бунта и на свободата. Под байряка са юнаците, чиято хубост и смелост се внушава чрез всеки детайл от описанието им. При представянето на четниците са използвани фолклорни елементи – “дрехи войнишки”, “левове златни на чело”, “иглянки пушки”, “саби-змии на кръстът”. Въоръжението и дрехите представят героите преди всичко като освободители. Символите лъв и злато открояват могъществото, царствеността, а в случая – и смелостта. Красотата на юнаците е в хармония с високата им нравственост – техният идеал е свободата на родината, за която са готови да се жертват. Представянето на победилата дружина е и поетичен израз на мечтата на поробения българин за армия от войни, които да онагледяват българската сила и да защитават родната земя.
в/ Постигането на идеала в текста е разкрито като празник, като ликуване на българския свят. Картината е светла и жизнерадостна, огласена от патетичните възклицания на лирическия Аз: “О, тогаз, майко юнашка!/ О, либе мило, хубаво!”. Внушението за празничност се постига чрез цветята, чрез киченето на главите и пушките. Бръшлянът, здравецът и особено венецът – символ на почит, на награда, изграждат прославата на бунтовниците, налагат идеята за безсмъртие, за вечност.
г/ Победното завръщане е празник и в интимния свят на бунтовника. Синът е посрещнат с целувка от майката: “ела ме, майко, прегърни/ и в красно чело целуни”. Майчината целувка е равна на опрощение и благослов. Образът на майката прераства в образ-символ на Родината, която приветства своите юначни чеда. Начинът, по който майката ще посрещне сина, е и израз на неговата гордост от достойно извървяния път към дома. Във въображаемата картина героят е посрещнат и от либето. “Кървавата ръка”, с която юнакът ще прегърне любимата, е символ на мъжа воин, който е способен да пролее кръв, но едновременно с това е запазил в сърцето си място за обич и нежност. Такава е и идеализираната народна представа за юнака, която Ботев използва в стихотворението си.
8. Финалът на стихотворението:
а/ Картината на победното завръщане остава незавършена; опияняващото видение рязко е прекъснато: “Пък тогаз...майко, прощавай!”. Героят се завръща към реалността, а тя е свързана с предстоящото му включване в битката с врага, с по-вероятното “аз може млад да загина”. Юнакът се отправя към тази битка с майчината целувка “на чело” и с двете думи заветни “свобода и смърт юнашка”. Ботевият текст преобразува девиза на възрожденците, на четниците от “свобода или смърт” в “свобода и смърт”. Съединителният съюз “и” в словосъчетанието равнопоставя свободата и смъртта, за Ботевия герой те са еднакво значими ценности. Свободата е постижима единствено чрез смъртта жертва, а пътят към смъртта е и път към свободата.
б/ Финалът на текста налага разбирането за предстоящата борба като път – “страшен, но славен”. Пътят е антитеза на дома – свързва се с непримиримостта с робството, със свободолюбието, с желанието за промяна. Този път е “страшен”, защото младият човек ще се изправи срещу смъртта, която ще го раздели с всички, които обича. Но пътят е и “славен”, защото е единственият възможен начин героят да изпълни дълга си към родината, да отстои докрай идеала си – свободата.
в/ Изборът на “страшния, но славен път” на борбата финалните стихове свързват с представата за безсмъртие: “да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода”. Стиховете изразяват Ботевото разбиране за смъртта жертва, която ще бъде увековечена в народното съзнание. Наградата, която героят желае, е народът да помни, да знае, защото така ще се съхрани идеалът и ще се предава заветът – този завет, който Ботевият текст отправя към потомците.



“Моята молитва”

1. Една от емблематичните Ботеви творби, разкриващи новото философско мислене на личността, чийто светоглед е изграден чрез принципите на ренесансовото и просвещенското начало. Стихотворението е отпечатано в редактирания от Любен Каравелов вестник “Независимост” (1873) – името на вестника е в съзвучие с една от основните теми в текста – свободата като висша ценност.
2. Заглавие и епиграф:
а) заглавието задава определено жанрово очакване – ключовата дума “молитва” насочва към християнския ритуал и към изискванията на каноничната молитва – изповедност, смирение, вяра в силата на божественото начало. Това очакване обаче веднага се разколебава от притежателното местоимение “моята”, което заявява личностна позиция, персонална гледна точка. Съчетаването на “моята” с “молитва” насочва към доброволно, самостоятелно определени ценности, които за лирическия Аз имат задължителен характер, които са светогледни.
б) мотото на текста е цитат от Псалтира: “Благословен бог наш...”, с него започва четенето на молитвите в църквата. Поражда се напрежение между заглавието и епиграфа чрез противопоставянето “моята” – “наш” (единичното на всеобщото). Задълбочава се дистанцирането от каноничната молитва; то се подсилва и от недоизречеността на цитата, от многоточието. Заглавието и мотото подготвят сложния диалог между личностно-ценностното и библейските истини, между общоприетото и новата ценностна система.
3. Структура на текста – има отчетлив антитезен характер. Антитезата е заложена още в първа строфа: “не ти...” – “а ти...” и се разгръща в следващите (от втора до седма), които започват с анафорично повторение. Потвърждава се опозицията от заглавието и епиграфа – между личното и общото. Последните три строфи завръщат към жанра на молитвата (“Вдъхни всекиму, о, боже...”), но вече на съвсем друго смислово равнище – основано на предходното отрицание.
4. Творбата разгръща своите внушения чрез усложнен диалог с библейските текстове. Несправедливостта, порочността на света са изобличени чрез истини, познати от Светото писание. Втора строфа: “Не ти, комуто се кланят/ калугери и попове/ и комуто свещи палят/ православните скотове” откровено напомня първата и втората от Десетте божи заповеди (“Да нямаш други богове, освен Мене. Не си прави кумири...не им се кланяю и не им служи”). Демаскирано е идолопоклонничеството, изместването на сакралния център. На мястото на Бога е издигнат друг кумир и Ботевото слово воюва срещу него. Той е идол на “лъжците”, на “безчестните тирани”, на “глупците” и “човешките душмани”. Те са си присвоили Бога, спекулират с Неговото име, за да поддържат послушанието, робската психика. Творбата йерархизира и оценява виновните – от калугери и попове (носители на лъжливото слово) до тираните (поддържащи своята власт чрез насилието и страха). В творбата подтекстово са вписани и притчата за изгонването на търговците от храма, и Христовите думи от Евангелието на Лука: “...колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство...”. Изградената представа за света в “Моята молитва” напомня Ботевото философско обобщение в “Борба” (“Тъй върви светът...Лъжа и робство/ на тая пуста земя царува”). Несправедливо устроеният свят е царство на Антихриста, което преобръща сакралните стойности на Небесния Йерусалим. Оказва се, че Ботевият текст предлага сложна интерпретация на библейското – библейските мотиви са обработени от позициите на едно ново, модерно мислене.
5. Организация на пространството – Комуникативното пространство на каноничната молитва е структурирано по вертикала – молещият се е долу (в дома, в храма), а Бог е горе. То е еднопосочно; в него молителят е в пасивна позиция. Той благодари, разкайва се, иска прошка; доброволно признава своята безпомощност. Пространството в “Моята молитва” е усложнено, многоизмерно. То е преди всичко съсредоточено в душата на Аза, но е и разгърнато по хоризонтала – изразено е съпричастието към другите – роба, човека, народите. Съпричастието е утвърдено чрез мотива за братството (“мойте братя сиромаси”). Каноничната молитва изисква смирение; в текста на Ботев отношението на Аза е изказано дръзко, предизвикателно – говори решителният, бунтуващият се човек. Той отрича лицемерието, лъжата, насилието, безчестието; издига в култ вътрешната свобода. Позицията му към другите, към света е активна, отстоява принципите на справедливостта.
6. Изборът на Аза:
а) Идеалният субект за лирическия Аз не е “идолът на глупците”, а “богът на разума”. Новата ценностна система се гради върху основната идея на Просвещението, че разумът е единственият критерий за познание и самопознание. Истинският бог е способен да дели доброто от злото, той е Бог на отзивчивото сърце. Литотата “защитниче на робите” го представя като милостив и човеколюбив, отстояващ справедливостта.
б) Този Бог е в сърцето и душата на Аза; той е част от неговата духовност, просветлява го, озарява вътрешния му свят с надежда и вяра. “Сърце” и “душа” са ключови думи в лириката на Ботев; изрази на съкровеночовешкото, те стават метонимии на драматичната природа на лирическия субект, на неговата тревога за битието и за собственото му място в света. Откриването на истинния Бог – “в сърцето и в душата” – е откриване на любовта и предопределя избора – “любов жива за свобода”.
7. Последните три строфи на творбата – завръщат към жанра на молитвата, но на друго смислово равнище. Личната молитва на Аза е неговият Бог да стане Бог на страдащото множество: “Вдъхни всекиму, о, боже,/ любов жива за свобода -/ да се бори кой как може/ с душманите на народа”. Молитвата слива трите ключови категории в ценностната система на Ботевия човек – любов, свобода и борба. В името на тези ценности героят избира пътя на бунта с неговия естествен завършек – смъртта: “Подкрепи и мен ръката,/ та кога въстане робът,/ в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът”. Изборът е жертвено отдаване на идеала; той е доброволен и категоричен. Финалната строфа е кулминация на молитвата: “Не оставяй да изстине/ буйно сърце на чужбина,/ и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня”. Метафоричността в стиховете (изстиването на буйното сърце и самотното преминаване на гласа) е израз на тревогата на Аза за съдбата на идеала. Образът на пустинята внушава изоставеност и пустош, знак е за смъртта, за обезсмисляне на ценностите. Азът настоява – другите трябва да открият в своето духовно пространство истинското упование – Бога на сърцето и разума, за да има воля за живот, воля за любов и свобода.
8. Обобщение – В “Моята молитва” на Ботев лирическият герой не принадлежи на определено национално пространство. Поставените проблеми в творбата – за вярата, любовта, справедливостта, избора и смъртта – се възприемат в техните общочовешки измерения. Робството, тиранията са осмислени като същностни характеристики на света “тук и сега”, а изходът е посочен в упованието в новата, модерна рационалност. Молитвата на човека е отправена към персонифицирания Бог на разума, тя е молитва за възвишени идеали и безкористна саможертва.



Хаджи Димитър” – Ботевият мит за героя

1. Героичното, мъжко битие на Ботевия лирически човек има за своя кулминация жертвената смърт. У Ботев тя е върхова изява на свободната воля, на себепостигането; прагът, който прекрачва героят, за да се слее с космическото, да се превърне в неунищожима духовна енергия. Баладата “Хаджи Димитър” е последната Ботева апотеозна творба – в нея смъртта е вечен живот.
2. Заглавие – име на конкретно-историческа личност; обвързва творбата с извънтекстовата реалност; в самия текст обаче то не присъства, заменено е от обобщителното “юнак” и от третоличното “той”; тръгвайки от конкретното, от единичното, творбата постига широко художествено обобщение на подвига в името на идеала – свободата.
3. Жанр – балада (трагично, героично, фантастично) + елегия + ода.
4. Творбата изгражда своите внушения чрез опозиционни двойки: конкретно-символно, телесно-духовно, живот-смърт; множество детайли открояват напрежението между художествената и историческата реалност:
а) знаци на конкретно-историческото:
- заглавието;
- името на друг национален герой (Караджата);
- Балкана и полето като елементи на националното пространство – Балкана като емблема на родното; полето с жътварките като изражение на робската участ;
б) символно-метафоричният пласт – цикличното време, триизмерният пространствен модел, митологичните персонажи, образът на песента, числовата символика.
5. Началото на текста:
а) въвежда основополагащата опозиция живот – смърт; първият стих настоява “Жив е той, жив е” и в същото време е въведен юнакът, който умира; отделни детайли – знаци на телесното, разкриват физическото състояние, алюзират приближаващата смърт – “потънал в кърви”, “с дълбока на гърди рана”, “очи тъмнеят, глава се люшка”; детайлите изразяват страданието, то е потвърдено и чрез знаците на духовното – “лежи и пъшка”, “уста проклинат цяла вселена”;
б) темата за страданието на юнака се доразгръща в следващите строфи чрез мотива за самотата; “там на Балкана” героят е сам, лишен от човешко обкръжение; над него, на небето “слънцето спряно сърдито пече” – природното изразява дистанцираност, студенина, безразличие към умиращия; страдателното причастие “спряно” фиксира една ситуация, която като че ли никога няма да свърши; като че ли е нарушен природният закон за вечния кръговрат; страданието и самотата на героя предизвикват трагичната констатация “Ще да загине и тоя юнак”; веднага след това обаче следва поантата на текста: “Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира”, която е разположена в златното сечение (в петата от 12-те строфи) – идеята за смъртта се трансформира в идея за вечния живот на героя; започва изграждането на мита.
6. Изграждането на мита:
а) осъществява се чрез организицията на художественото време – то чертае изненадващ кръговрат, повтарящ денонощния цикъл (утро-пладне-вечер-нощ-утро); с “дневната картина” е свързано страданието на юнака; нейна опозиция е романтичната картина на вечерта – страданието е надмогнато, зазвучава песента памет на Балкана; творбата завършва с утрото – повтаря се началото, затваря се кръгът, носещ внушението за повторителност, за вечност; времето в “Хаджи Димитър” налага основната идея – пътят към подвига, към безсмъртието е път през страданието, през Голготата; многократната повторителност стълкновява смъртта и безсмъртието и в същото време “задържа” юнака завинаги в един миг – отвъд живота и отсам смъртта, в безвремието на безсмъртието.
б) пространството – национално определено (чрез Балкана и полето с жътварките), но и митологично – триизмерен пространствен модел (поле – Балкан – небе); напомня триделността на Дървото на живота с неговите три сфери (горе – среда – долу):
- полето в митологичен план е пространството “долу” – то е функция на видимия, материалния, т.е. на преходния свят на човешкото битие; обвързва се със смъртта; в баладата то е топос на робското тегло;
- Балкана – в съгласие с фолклорната традиция е хранител на родовата памет; пее “хайдушка песен”, с която противостои на забравата; изисква вечен живот за героите; в митологичен план планината носи и стойностите на височина и център – тя е най-високото място, на което може да се изкачи избраният, за да общува с божественото (Мойсей, Иисус); на Ботевия Балкан се изкачва посветеният, преминалият през инициацията герой, който е пречистен чрез подвига жертва; той не може да остане в равнината, населявана от обикновените хора; само “там” – на Балкана, в свещеното средище, юнакът може да се слее с трансцендентното, да прекрачи във вечното, да запеят за него “земя и небе, звяр и природа”; Балкана е топлият дом на юнака, защото съдържа в себе си и характеристиките на дома – там родното го обгръща с нежност и грижа; от Балкана политат към небесата самодивите, за да пренесат духа на героя в сакралното;
- небесата са абсолютното духовно пространство, обител на тези, които са постигнали вечен живот; “горе” е възнаграждението – блаженството и покоят; пътят на Ботевия герой е по вертикалата, това е пътят на човешкия дух, надмогнал земното, тленното, домогнал се до висшите измерения на битието;
- юнакът е вписан в космическото пространство – той е на границата между “долу” и “горе”, между земното и небесното; страдащ и неумиращ, той свързва световете – на живите и мъртвите, на миналото и бъдещето, на робството и свободата; неговият подвиг подрежда не само българския космос, но и цялото вселенско пространство;
в) фантастичните персонажи – персонифицират човешкото (съпричастието и грижата):
- орелът – соларен символ; царственост, сила, мощ, младост, гордост;
- соколът – синонимен образ на орела; достойнство, стремеж към свобода и победа;
- орлицата във фолклора се свързва с грижовността; орлица и сокол изразяват покровителственото майчино и мъжко начало;
- вълкът – двойствена символика – от една страна е соларен символ (на героя воин, митически предтеча); от друга страна е хтоничен символ (на подземното царство, на смъртта);
- митологичните персонажи обединяват елементите от опозицията земя – небе; грижите за героя сливат природното и човешкото; чрез тях се изразява идеята за хармонията между човек, звяр и природа, която е основополагаща в библейския мит;
г) романтичната нощна картина – Балкана е с ореол – сводът небесен, обсипан със звезди (звездите са образ на божественото); красота, песенност, внушени и чрез асонанса (“е”); успокоеност и хармоничност; националното като място на незатихваща бунтовност става изражение на вечното;
д) образът на самодивите - засилва внушението за тайнственост, мистичност; фолклорни персонажи (във фолклора са двойствен образ – изкусителки, примамват и убиват, но и лечителки); в баладата олицетворяват милосърдието, грижовността, надеждата и любовта; свързват се с вярата в чудото – във вечния живот; песните им са прослава на този живот, знак, че героят го е постигнал.
7. Числовата символика:
а) 3 – присъства в характеристиките на пространството (триделността); три са самодивите, три са зооморфните персонажи (орлица, вълк, сокол); във фолклора 3 се свързва с подвизите на героя, чрез които се възстановява нарушената хармония; в библейския модел 3 е числото на Светата Троица, на божественото единство; чрез символиката на тройката се опоетизира героичното, сакрализира се подвигът в името на висш идеал;
б) 12 – броят на строфите; асоциира цикличното време (12-те месеца), допълва внушението за безкрайност, за вечност; в Библията е числото на светостта, на праведността (12-те апостоли) – потвърждава характеристиките на героичното – изключителност, всеотдайност, саможертва.
8. Основен структурен елемент на парадигмата смърт – безсмъртие е песента; присъства в текста с различни значения:
а) за пръв път се появява като елемент на земното битие, в определена пространствена реалност – “жетварка пее” – асоциира вечността на трудовия процес;
б) възклицанието на лирическия говорител “Пейте, робини” изразява емоционално отношение към робската участ; тъжните песни на робините са болка и памет за робската неволя, те са гласът на роба в “таз робска земя”;
в) песента на певците (“и певци песни за него пеят”) е памет и прослава на ценностното – свободата и саможертвата;
г) хайдушката песен на Балкана естетизира бунтовното; тя е връзка с миналото, призив към настоящето за следовничество и обещание за достойно бъдеще;
д) песента на самодивите – преодолява времепространствените граници; тя е възвишена и прекрасна, възпява един друг свят, постижим и постигнат чрез смъртта жертва.
9. Последната строфа на творбата – започва с противоположния съюз “но” и като че ли разколебава романтичния патос; повтаря се началото – времето (“слънцето пак пече ли, пече”) и пространството – Балкана; завръщане към болката и страданието; до юнака е единствено вълкът, което завършва мотива за самотата на жертвата; в последната строфа отсъства патосът, но тя продължава да утвърждава идеята за единението между звяр и човек; последното “пак” потвърждава истинността на началото: “Жив е той”; поетическата картина е колкото реална, толкова и мистична; в нея подтекстово присъства причината (смъртта) и следствието (вечният живот); единната художествена идея придобива своята завършеност.
10. Обобщение – Ботевата балада “Хаджи Димитър” прославя подвига на човека, който със своята жертвеност свързва времената и световете. В художествения свят на творбата си дават среща различни културни модели – митологични, фолклорни, библейски. Единичният жест придобива стойност на универсален модел на героичното. Текстът изгражда нов, съвременен мит за героя, който няма аналог в българската култура.



“Борба”

1. Заглавие – най-функционалното понятие в Ботевия речник; основна екзистенциална, социална и философска категория; начин на съществуване; максимална обобщителност – липса на членна форма.
2. Началото на текста:
а) мотивът за осланената, погубена младост – чувство за обреченост, за безперспективност; смяна на изказа спрямо предходните текстове – твърденията звучат като общовалидни истини;
б) липсата на ценности (християнската триада); страданията на духа;
в) образът на “сън мъртвешки” – замрялост, застиналост на света;
г) извод за драстичната преобърнатост на света – парадоксът “Свестните у нас считат за луди,/ глупецът вредом всеки почита” .
3. Характеристиките на робския свят:
а) важен е не нравственият, а материалният, количественият критерий за оценка: “Богат е”, казва, пък го не пита/ колко е души изгорил живи”;
б) богатият – разпознат като ограбващ сиромасите, като “мъчител”;
в) истинното слово – заменено от лъжливото;
г) служенето на Бога – заменено от слугуване;
д) сатирично отрицание на грабителите и на техните слуги (“поп и черква”, “дивак учител”, “вестникарин”);
е) изобличение на манипулативната същност на институциите, поддържащи робската психика; дискредитиране на постулатите, приспиващи съзнанието (“че страх от бога било начало на всяка мъдрост”, “Бой се от бога, почитай царя!”) – чрез преизказността, чрез фолклорния мотив (“Туй е казало/ стадо от вълци във овчи кожи”); десакрализация на библейския персонаж (“Соломон, тоя тиран развратен”); оксиморонът “Свещена глупост!”;
ж) обобщение на робството зло – “Светът...тиранство и зло тачи”; покорството и примирението като същностни характеристики на замрелия свят; разумът и съвестта като опит за противодействие; доброволното приемане на зверството;
з) философското осмисляне на битието – извечността на злото – ироничността в глаголната форма “върви” (след като светът е застинал); анжамбманът (акцент върху “лъжа и робство”); метафората “лъжа и робство...царува”; цикличност – “из род в потомство”, “ден и нощ”; преобръщане на библейския мит за Небесното царство – земното царство е “кърваво, грешно”, “на подлост, разврат и сълзи”, “на скърби”; отговорът на въпроса, зададен в началото: “добро ли, зло ли насреща иде”, прозвучава с ясна категоричност – насреща иде “зло безконечно”.
4. Финалът – оказва се обаче, че това не е краят на Битието, не е анулиране на неговата същност, защото злото е породило единствения възможен противопоставителен механизъм – борбата; рязък преход от статичност към активност; отново употреба на “върви”, но вече със значение, подчертаващо динамиката: “кипи борбата и с стъпки бързи/ върви към своя свещени конец...”; борбата открива пътя към Спасението; многоточието обещава продължение, претворяване на “кървавото царство” в царство на свободните; викът срещу мълчанието; “Хляб или свинец” = живот или смърт; “ние” – разумните, непримиримите, готовите на саможертва; последователи на Спасителя; те ще извървят пътя от “зло безконечно” до “свещения конец” на борбата.
5. Жанрови и стилистични особености:
а) преплитане на елементи от различни жанрове – елегия, ода, сатира;
б) различни стилистични нюанси – приповдигната метафоричност, романтически изказ, разговорен стил, публицистична декларативност;
в) съвместяването на разнородни езикови същности е още едно от проявленията на борбата (срещу нормативността в литературата) като единствено възможния за Ботев начин на мислене, творчество и живеене.
“Обесването на Васил Левски”

1. История на творбата – последният публикуван поетически текст на Ботев; единственото стихотворение със съхранена чернова; обнародвано е в изгубения днес “Календар за 1876”; предполага се, че е написано в края на 1875г.
2. Заглавието – подобно на баладата “Хаджи Димитър”, в заглавието и на тази Ботева творба присъства името на историческа личност – и тук е заявена връзката с извънтекстовата реалност; тя се потвърждава и чрез ключовата дума “обесването”, която с членната си форма посочва конкретно събитие от българската история, оставило трайна следа в националното съзнание; заглавието въвежда темата за смъртта на героя, но с рязкото си до грубост назоваване на действието отрича всяко обещание за прослава, за апотеоз; акцентът е поставен върху самото случване на събитието, а не върху резултата от него; лексемата “обесването” се съотнася смислово с ключовия образ в творбата – бесилото, който е средоточие на личната и народната драма и който внушава тържеството на злите сили.
3. Началото на стихотворението и образът на майката родина:
а) обръщението – пълното сливане на интимния и социалния свят; родината се персонифицира, отъждествява се с най-близкия човек – майката (по възрожденския модел); метонимията във втора строфа (“твоят свещен глас”) сакрализира образа на майката родина, изравнява я с българската икона, поставя я най-високо в йерархията от ценности;
б) риторичният въпрос (“защо тъй жално, тъй милно плачеш?”) – въвежда темата за скръбта; напомня началото на “Майце си”, но тук жалната песен е заменена от жалния плач – образ, който е по-непосредствено свързан със страданието, болката и тъгата;
в) втора строфа – доразгръща мотива за страданието; възклицанието “ох” и повторението “зная, зная” – лирическият субект е достигнал до познанието, прозрял е истината за печалното настояще; замяна на първоличния изказ с второличен – съпричастие, разбиране; субект и родина се сливат в общото състояние на болка и скръб;
г) причините за страданието – “затуй, че ти си черна робиня,/ затуй, че твоят свещен глас, майко,/ е глас без помощ, глас във пустиня”; страданието – следствие от робството; метафоричният епитет “черна” – нещастието, измъчеността на родината; библейският образ “глас във пустиня” – изоставеност, самотност; употребата на “черна” поражда и друга асоциация – “почернена”, “носеща траур”; впоследствие същият знак ще бъде приложен и към бесилото (“черно бесило”); още във втора строфа страданието на родината подтекстово е обвързано и с основната причина – смъртта на героя, на “единия син”.
4. Чрез скръбния лик на родината в началото на творбата се създава атмосфера на скръб, тегло, смърт; оформя се смислово поле, което със следващите строфи непрекъснато се разширява; образът на отечеството се “мултиплицира”, разпада се на сбор от представители – животните (гарван, псета, вълци), хората (старци, жени, деца), природните стихии (вихри, студ, мраз):
а) образът на гарвана – символ на зла прокоба, предвестник на смъртта; зловещата му поява вещае тревога, прекъсване на живота; усещането за злокобност – подсилено от алитерацията; кръстосаната рима “плачеш” – “грачеш” свързва природното и човешкото, съизразява трагизма, обхванал целия свят;
б) загубата на сина е видяна като криза на цялото пространство, на всички негови елементи; към образа на гарвана се наслагват образите на “псета и вълци”; трансформация на митологичните персонажи от “Хаджи Димитър” – в баладата соколът, орлицата, вълкът – носители на грижата, съпричастието към героя; в “Обесването на Васил Левски” животните и птиците са лишени от високо-поетичното, не изграждат символично пространство, което надмогва трагизма; грозното грачене, воят – изрази на опустошението, смъртта;
в) човешкото присъствие – старци, жени, деца (слабите, безпомощните); отсъствие на мъжкото (силното, активното); две градации – възходяща (молят – плачат – пищят) и низходяша (старци – жени – деца) – с нарастването на емоционалното напрежение, изразено чрез гласовете, нараства и усещането за слабост и безпомощност.
5. Хронотопът – доизгражда смисловото поле на смъртта и безнадеждността:
а) пространството – разколебано между конкретното и неопределеното; “Там близо край град София” уточнява мястото, но същевременно въвежда и неизвестното (къде точно е гробът на Левски никой не знае); подтекстово е въведен мотивът за вината, за изоставеността на героя в смъртта; тази трагична изоставеност придобива вселенски отзвук – полята в четвърта строфа са вече без национални определители; полето – пространство на смъртта; мъртво, бяло; асоциира пустиня, в която се носят тръни – знаци на предначалния хаос и пустота, знаци за края на времената;
б) времето - зима – своеобразна образна емблема на трагичната атмосфера; детайлите “студ” и “мраз” – знаци на смразяваща скръб, обездвижване, умиране; подобно на голото поле и зимата алюзира времето преди сътворението, необятността на небитието; песента на зимата – “зла” – внушава злокобност, безразличие, подсилва идеята за изоставеност и безпомощност.
6. Образът на героя – героят е един, обособен; въведен е в средищната, трета строфа (в златното сечение), представен е само с едно двустишие: “и твой един син, Българийо,/ виси на него със страшна сила” ; “един син” поставя акцент върху единичността, изключителността; в поетическите внушения на творбата той е белязан с непостижимост и самота; “страшната сила”, с която “виси” на бесилото, внушава духовна мощ, която го доближава до фантастичното; сред вцепенените, безсилните, оплакващите го той остава единствено силният; самотата и изключителността му пораждат асоциации с образа на Спасителя, а “черното бесило” става идентично на Христовия кръст; трета строфа, с която се въвежда образът на Апостола, започва с повелителното “Плачи!”, отправено към майката родина – подчертана е връзката между родината и нейния Един син, нещо повече – героят е представен като жертвения син на родната земя; той е единственият носител на спасението и за родния свят то като че ли приключва “там”, на черното бесило; героят е самотен, без следовници; извисен и свободен, а в скръбта и смъртта остава родният свят – поробен и безсилен да следва водача си.
7. Обобщение – С елегията “Обесването на Васил Левски” Ботев пръв митологизира личността на Апостола като български Спасител. Творбата споделя скръбните тоналности на робския свят, но и налага идеята за саможертвата като висок нравствен жест. Текстът поражда трагичното и величествено усещане, че “там близо край град София” е станало нещо, което е в най-високите точки на националното битие. И както кръвта на юнака не спира да тече “там на Балкана”, така и героят на бесилото виси със страшна сила “там близо...”. С баладата “Хаджи Димитър” и с “Обесването на Васил Левски” Ботев изгражда два образа, лишени от реални времеви измерения, станали неизменна част от народното митическо съзнание.


Христо Ботев – публицистика

1. Публицистичното слово като възможност за действен диалог:
а) по-широка аудитория (сред читателската публика интересът към вестника е по-висок от този към книгата);
б) изискване за актуалност, злободневност;
в) открито заявена позиция;
г) важна страна на този тип общуване – взаимното разбиране, условие за единомислие и единодействие (крайната цел на Ботев).
2. “Дума на българските емигранти” – мото на вестника – “Истината е свята, свободата е мила”; по-важни статии: “Наместо програма” (високи изисквания към българската журналистика, въпросът за нравствено-политическата свобода, призив да се отговори на изискванията на времето); “Народът вчера, днес и утре” (абсурдната историческа драма, средищен образ – народът страдалец; смислови еквиваленти с “Елегия”); “Петрушан” (за подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа).
3. Фейлетонът “Политическа зима”:
а) фейлетон – художествено-публицистичен жанр; отразява злободневни обществено-политически събития (действителни факти и герои – фактологично равнище); особеност на възрожденския жанров модел – съчетаване на публицистично и художествено и доминиране на белетристични елементи; постига пряко сатирично внушение, като използва механизмите на метафоричността и хиперболизацията; значими постижения – Каравелов, Ботев;
б) повод за създаване на фейлетона “Политическа зима” – идейната криза между Каравелов и Ботев;
в) заглавието и алегоричният образ на зимата – замрялост, застиналост на националното и на европейското политическо битие; зимата – образен модел на безкрайното страдание на поробения народ, на екзистенциалната и духовната летаргия, на апатията на великите сили и на българската журналистика към народните съдбини; “политическа зима” – криза на европейските политики; смислово обвързана с образа на нощта – метафора на безпаметството, на робското бездействие; смислово обвързана със съня – обществената пасивност;
г) сънят – основен мотив, около който е организиран сюжетът; дава възможност за преплитане на действителното и фикционалното, за лесни, бързи преходи от едното равнище в другото; чрез съня се очертават две фейлетонни ситуации – на спящия в топлата соба българин и на кръчмата – Свят;
д) образът на българина “патриот” – олицетворява пасивността и покорството; ограниченост в пространството на битовото (“топлата соба”), на телесната задоволеност (“самун хляб”, “парче сланина”, “няколко глави праз лук”); стесняване на битието до минималното, елементарното; отсъствие на смисленото;
е) Светът кръчма – преход от единичното към всеобщото; кръчмата като порочно място – на пиянска разтуха, самоизмама и забрава; “народите”, както и техните управници, са представени в гротескови измерения – чрез битови кръчмарски действия; изобличени са политическата надменност (Горчаков), цинизмът (Мак Махон), хитростта (лорд Дерби); уподобяване на стаята на патриота с кръчмата – подобно на гладните народи в кръчмата, българинът “патриот” е отдаден на самоизмамата, на илюзията (сънува лятото на Балканския полуостров);
ж) основни проблеми, които поставя фейлетонът:
- несправедливостта и политическата демагогия (в европейски план);
- националното робство;
- черковната борба;
- лъженауката и псевдолитературата;
- глупостта на журналистиката;
- пасивността на емиграцията;
- човешкото приспособенчество и примиреност;
з) стил – сатиричен, саркастичен; експресивна лексика и фразеология; образни метафори, алегория, карикатура, гротеска:
- паяжината – алегоричен образ на мъртвилото и на султанската политика (мрежата се свързва с мотивите за улавянето, оплитането, пленничеството);
- гротескови образи – султанът паяк, империята – кочина, поданиците – мухи, литературните деятели – “мудрословеснейши патки”, писанията им – “литературни зеленчуци”; силно изобличение на насилието, аполитичността, глупостта;
и) финалът на фейлетона – концентрира сарказма, обобщава измеренията на “политическата илюзия”; завръщане към съня; сънуването на “равноправното лято” – преплетено с илюзиите за разрешаване на световната драма; гротескното кукуригане и джафкане подчертава колко зловещо напразни са надеждите за свобода; последната фраза налага Ботевия извод – робът сам трябва да промени своята злочеста и унизителна съдба.
4. Памфлетът “Смешен плач”:
а) памфлет – публицистичен жанр; остро сатирично произведение преди всичко с политическа насоченост; злободневен; с конкретно-исторически характер; изобличаване и отричане на политически системи, възгледи, теории;
б) конкретен повод – Парижката комуна и отзивите за нея; излиза в “Дума на българските емигранти” през 1871 г.;
в) заглавие – оксиморон – очертава двата оценъчни аспекта, от които ще се разглежда събитието – страстна защита на делото на комунарите и изобличение на всички, които отричат това дело;
г) творбата – изградена върху един устойчив културен образ – на френската столица; Ботев развенчава утвърдения мит за Париж като столица на цивилизацията, културата и изтънчеността; извежда на преден план покварата, насилието, суетата на властниците; упоменаването на библейски и исторически личности разширява измеренията на злото, обобщава бездушието, варварството на завоевателите; текстът преобръща утвърдени пропорции, преосмисля елементите от опозицията варварство – цивилизация – за автора завоевателните войни “в името на цивилизацията, в името на божия промисъл” са разрушителни; обратно, бунтът на комунарите, обявен от поддръжниците на цивилизацията за варварство, е свещен;
д) основанията за бунта на комунарите – обезсмислянето на човешките ценности, стремежът да се направи “скитника – гражданин”, а робът – свободен човек; Ботев тълкува историческото време като динамика, като протичане на времето напред, като прогрес; според него, когато едно общество изчерпи вече своите ценности, то неминуемо ще бъде заменено от следващо, налагащо по-адекватни стойности; Парижката комуна е такова историческо събитие, което разрушава едно негодно вече време и полага основите на ново, с по-ценностни критерии;
е) в памфлета остро се атакуват позициите на европейската и на българската журналистика, осъдили единодушно Парижката комуна; журналистическото раболепие е несъстоятелно, вредно за човешкото развитие;
ж) във финала на текста се утвърждава един бъдещ исторически модел на обществото, който се основава на ценности като свобода, разум, борба; в този смисъл звучи и перифразата на библейския цитат: “Ще бъде ден, ден първий”, който в Ботевия контекст е изпълнен с ново историческо социално и човешко съдържание.