Светът на „Никотиана” в романа „Тютюн” на Димитър Димов

[Mozo]

Светът на „Никотиана”
в романа „Тютюн” на Димитър Димов

През 50-те години на 20-ти век българската повествователна традиция се очертават нови тенденции, които отразяват идейно – естетическите търсения на времето. Проявява се от една страна,интерес към историческата тематика (Д. Талев), а от друга – търси се общочовешкото в проявите на българската съвременност, най – вече в творчеството на Д. Димов. Открояват се проблеми и образи, чрез които нашата литература се „отваря” към европейската и световната литература. Романите на Димов разкриват интереса му към силната човешка личност, която изживява своята лична драма, предопределена от обективните условия, но закодирана в силните страсти на човека. Тази лична драма е представена в контекста на голямата трагична ситуация на човечеството в преломната историческа епоха.
Романът „Тютюн” рисува сложната картина на епохата именно чрез съдбите на различните герои. Светът на романа се средоточава върху метафоричния образ на „Никотиана” и в него като в калейдоскоп се събират страстите. Те очертават пътят на саморазрухата и от там предопределят и гибелната разпадаща се надежда за спасение на този тип характери. Димов има афинитет към нееднозначните образи, към болезнените изкривявания на човешките отношения и към „фаталната жена”, която е обречена на гибел заради собствените си терзания и заради дистанцирането си от традиционно патриархалния свят на българката. За писателя интерес представляват именно „осъдените души” – в тях е заложена самоунищожителната страст, саморазрухата, всепоглъщащата гибел. Душите им са изпепелени в пламъка на собствената си самоотреченост. Те носят тежестта на своята предопределеност, самоосъзнават я и я приемат като неизбежен край. Моралната присъда на твореца не звучи морализаторски. Тя е знак за съпричастие към трудното изкупление смъртта, към което всички герои са устремени. Самоунищожението на другите погубва и телесното им начало, но липсват скръб и болка, защотото с времето персонажите се превръщат в бледи сенки на идеите – мании.
На българския културен фон „Тютюн” се вписва като „особен” текст, като текст изключение. Романът се опира на един важен в социално – историческо отношение период за страната ни – от края на 20-те години на 20-ти век до деветосептемврийските събития. Това е време на съществени социални промени – „ най – европейското” време на Бълагария през миналото столетие. Тогава тя преживява своето болезнено „ изравняване” със света – и с добрите, и с лошите му страни. В този план романът дава възможност наистина да се съди за тези явления – но сделките на „Никотиана”, отварянето към европейските пазари, социалните отношения на българския капитализъм, който добива един вече космополитен облик и не е неизменно филтриран през спецификите на националното. Освен това „Тютюн” може да се разглежда като роман епопея, тъй като романовият сюжет разделя света на две половини и ги вплита в остър конфликт. Сблъсъкът им е съвсем обективен и се крепи в нарушеното равновесие между света на капитала и света на наемният труд. В основите на българския и европейския обществен живот липсват някои основни ценности, свързана с добиването и разпределянето на благата. Богатствата не са резултат от съзидателни усилия, а са рожба на спекула, мошенничество, насилие и безгледна експлоатация. Светът на тютюна е един от най – ярките примери за този изпразнен от истинско съзидание начин на придобиване на благата. В същото време романът и не е съвсем епопея, защото епическото разказване възприема противопоставящите общности като неизменни, като изначални носители на правдата и неправдата. Само че критиката отбелязва че Борис и Ирина не са потмствени представители на буржоазията, а произхождат от народа, което ги преви нетипични. Така се оказва, че истинските сблъсъци в романа на Димов са другаде – в противопоставянето между общността и индивида, между традициите – рода и нацията – и модерните общности – класите. Някаде в този сложен ценностен конглумерат са възможни и грешните ходове, които предприемат героите и които ги довеждат до гибел. Димовите персонажи всъщност живеят в историческия процес, но отказват да бъдат негови илюстрации. Те отказват да се развиват в него или да му противостоят. Вместо това притеглят сюжета към центъра на собстеното си неспокойно съзнание, разчленяват социално – историческия план на психични светове, превръщайки го в социална „обвивка” на страстните си характери. По този начин героите битуват в едно постоянно напрежение между социално – историческото и себе си. Оттук произтича и силното сходство между „хората” от различните романи на Димов, макар че като социална реалност тя нямат много общо помежду си. Другият белег, обединяващ централните персонажи на анатома на българската литература, произтичат от отъждествяването им с някаква силно изявена тяхна страст. Това предопределя и устремеността им към гибел, деструктивното начало у тях. Произходът се оказва най – благодатното „ място” за спояване на наследствената (природната) и социалната (културната) детерминанта, но и на индивидуалната идентичност на човека. Омесването им става чрез взаимен обмен между „собствените” признаци на понятията. Духовнокултурното, социалното се представя като „ природа”, „оестествяват” се и обратно – естествено се експонира като социокултурен, духовен феномен. Необяснимите противоречия, които поражда, са цената, която плаща слепването между културата и природата. Така „жлъчта” на Борис, „натрупана от бедността”, е характеризирана като „ естествена” и все пак двамата му братя обягват от „естеството”. От една страна, „правдивото”, „социалистикореалистичното” изображение на работническия квартал и мизерния живот в него изисква обитаващите го жени да са „потънали в грижи” и „ готови да се скарат истерично и за най – дребното нещо”. Въпреки това въплащението на идеала за жена комунистка налага на Лила, живееща в същия този квартал, следната характеристика: „Но всичко това (нищетата) не бе оградила личността й, не й бе попречило да стане образовано и мислещо същество”.
Централен в романа е мотивът за желанието на двамата главни герои, Борис и Ирина да се изтръгнат от ограничения свят на традиционното патриархално общество на бедния квартал, на малкия град. То се изгражда преди всичко от структорите и ценностите родовия свят. Това е един сигурен и устойчив свят, където властват законите на кръвта, на родовото имущество, на отговорността между родители и деца. В него личността трябва да се подчинява на установения ход на живота. Само че душите на Димовите герои този свят е тесен и перспективата да останат завинаги негови пленници е ужасяваща. Алтернативата на монотонното ежедневие се явява срещата на Борис и Ирина. Тя е белязана от символно натоварените образи на пътя, есента, гроздобера, „ римския път”. Освен това още с нея се задава различността на двамата герои от заобикалящата ги реалност. Те добре осъзнават другостта си в тази еснафска среда – Ирина мисли за Борис: „ Той не приличаше на никой друг младеж в града”, а той пък забелязва, че тя е „от малко по – друго тесто”. Затова и първите няколко глави запознаващи читателя с провинциалното им битие, разкриват вече ясно съзнатият копнеж за емуционалния, за откъсване от сковаващите рамки на традицията. Първоначално и за двамата той е свързан с книгите. Отношението им към тях е различно. Ирина чете „всичко безредно и страстно” и оформя идиалите си за мъж и бъдещ живот, докато Борис признава: „аз не чета никога романи”. По същия начин се разминавати представите им за любовта. За девойката тя е „трагично и силно чуство”, което трябва да се уважава дори „у глупавите хора”, и това разбиране трасира целия й по – нататъшен и път. За младежа пък повествователят коментира, че „измерва всичко в количество” и дори след целувката с Ирина си мисли: „Малко любов”. Констатацията силно контрастира на жадната за екзотика и силни страсти натура на главната героиня. За нея перспективата да се омъжи за някой провинциален чиновник или селския си братовчед Динко е равносилно на лична катастрофа. Подобно на Павел от „Гераците” тя копнее да напусне уютния, но еснафски дом на баща си и да отиде в големия град, за да реализира мечтите си. Това пресъединява Ирина към групата на „фаталните жени” на Димов. Тя е един от онези женски образи,които са фатално, съдбоносно красиви, изтънчени, загадачни и притежават интелектуален финес. В началото героинята чете любовни романи, за да се противопостави на обичайното. Развлекателното четиво обаче после става мидицинска литература, защото мечтателната гимназистка отстъпва пред бъдещата лекарка. Накрая тя чете детективски романи отново за да се отърси от начина си на живот. Тоест Ирина се легитимира чрез читивата си, бяга с и в книгите си. Фактът, че чете и книги на Толстой, очертава един сложен образ, формиран на базата на професионалната и класическата литература. Върху този образ се наслагват надменната красота акцентирането върху тялото. То е един от показателите на упадака. Началният образ на младото момиче напълно се вписва в максимата: „Здрав дух в здраво тяло”. Само че постепенно тя се трансформира: „Здраво тяло с болен отсъстващ дух”. Това ново положение описва много от персонажите, тъй като в романа е важна ценността на плъта.
Като Ирина и Борис търси излаз в книгите, но не и в романтическата атмосфера на мелодраматическите романи, а в златния мираж на тютюневата търговия. Той гледа на обкръжаващите го като на „гадна тълпа” и презира бедността. За него „човек се чуства само там, където може да спечели пари”. Затова вярва, че ако успее да изучи из основи тънкостите в тютюневата индустрия, ще пребори за своето място под слънцето. В тези му мечти няма нищо осъдително, защото те са проекция на изконния човешки стремеж за реализация. Нещо повече той е предопределен да успее. Пряко автора казва за него: „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна”. Причината за това е, че персонажът е „лишен от топлите и сърдечни качества на обикновенните човеци”, а „студеният закон на печалбата” „търси” и „издига” „тъкмотакива хора”. Проблемът в случаят идва от разкъсването на връзката между общността от която е роден, и възприятието му за света. Прекалено силно и решително се къса връзката с миналото и прекомерно много робува героят на своя стремеж за лична изява, власт, удоволствие, реализация. Той не се сеща за устойчивите ценностина човека и с това само се обрича. Най – точното определение за Борис в романа е принадлежи на стария тютюно търговец Барутчиев: „ Той е морално тъп и това ще доведе гибелта му”. Поради разкъсаниете семейни връзки натрапчиво се появява мотивът за срама. Ирина се срамува от баща си, от селските си роднини, от еснафството. Борис се срамува от унизителната бедност на своето семейство, от вманиачения си баща, от тръгналите по пътя на комунизма братя. Традиционната родова общност загубва и за двамата всякаква привлекателност и ценност. Оттук нататък пътят им е начертан от химерите на блясъка и богатството. В този план „Тютюн” въвежда в следващия етап от разпадането на родовата общност - модерната реализация на „своещината”.
Същата съдба има друга традиционна общност – нацията. Тя също бива изключена от ценностната скала на героите. Индивидуалистът Борис комунистът Стефан еднакво иронично възприемат, националистичните бълнувания на Редингота,като проява на склерозирало съзнание. Това отношение е издържано в рамките на иронията, но в един момент се оказва, че за братята националното достойнство няма никаква стойност. Борис с лекото продава на германците всички лостове на икономически просперитет в страната, а Стефан и Павел са запалени от миража на комунистическия интернационал. Срутването на поредния кумир проличава още по – ясно с появата на германците. На пръв поглед участието на България във войната е митивирано с националните интереси. Въпреки това ролята й е сведена до суровинен придатък на Германия. Интересите на нацията са заменени от тези на ?? капитал. На второ място съпротивата също е управлявана с директиви отвън. България е въвлечена грандиозната битка между капитала и пролетариата и стойността на националните й интереси става нищожна.
Конфликтът между ценностите на традиционните общности и индивидуалните стремежи прераства в противоборство между традиционните общности и модерните – класите. Този сблъсък особено ясно се откроява в съдбата на тримата братя Мореви. Пътят на всеки от тях е много типичен. В двата полюса са Борис и Стефан. Обединява ги неистовата жажда за изява, но средство за реализацията й намират в два различни лагера. Единият успява с ловкост, воля и безскрушулност да се изкачи до върха на капиталистическата класа, другият търси изявата си в борбите на пролетариата. Третият брат заема междинна позиция. Той не жадува за лична изява, а за победата на новата класа. Възприема изцяло нейните ценности и морал, възглед за света и поведение на разумен и организиран неин функционер. В крайна сметка Борис се оказва въвлечен в два конфликта. Единият на базата на противопоставянето традиционна общност – индивид, когато се сблъсква със Стефан, който също като него се откъсва от традиционното на основата на два различни модела на реализация. Вторият конфликт е с Павел, с когото се сблъсква като идеалози и висши функционери на две модерни общности. Така в рамките на рода е прокарана нова разделителна линия. След сблъсъка на общото благо със „своещината” идва сблъсък на две различни ценностни системи, на два възгледа за общностен морал.
Тези две отделни линии на общия проблем за разпадането на българския родов космос са разработени детайлно в сюжета на романа. На него са посветени няколко сюжетни линии, най – важната от които е татко Пиер – Мария – Борис по – късно и Цойна. Всъщност точно чрез брака си с Мария Борис се добира до „Никотиана”. Връзките между четиримата герои са обвързани с авторовия замисъл за изследване на няколко поколения тютюно търговци, за да се разбере защо при поколението след края на Втората световна война настъпва не само морален срив, но и изчерпване на съзидателната енергия и традиционната ценностна система на обществото. В центъра на този проблем стои въпроса за наследството и наследствеността. Той има три измерения – биологичен, материален и духовен, свързан с идеята за отговорността към рода и неговата трайност.
Упадъка започва още в преходното поколение. Макар и с недомлъвки, ясно е показано, че причината за болестта на Мария са греховете на бащата. В действителност тя е болна от наследствен сифилис – резултат от похожденията на татко Пиер на младини. Още тогава конфликтът между патриархалния морал и жаждата за сетивни удоволствия разрушава семейния живот на Спиридонови. Те се саморазкриват като едно фарсово семейство, в което бащата открито задява приятелката на дъщеря си, а майката се отешава в компанията на високономерен гвардейски офицер. Моралното разпадане се превръща в биологично и Мария е негова жертва. Именно тя – съществото, надарено с тънка чуствителност, устойчив морал и усет за истинските стойности в живота, които не й е писано да прояви. Съзнанието за собствената обреченост я подтиква също да търси бягство в някакъв друг свят. Това изключително същество го намира не другаде, а в музиката, изкуството. Тук прозират философските идеи за музиката като универсален език, а и може да се открие връзка с фолософията на Ницше и творбата му. Възникването на трагедията от музиката. Героинята се явява въплащение на изкупителната жертва на родовата вина, защото единствена има наготово всичко, което останалите герои трябва да придобият в своя индивидуален житейски път. В съотвествие с функциите на образа той през цялото време е някак вън от случващото се. Физически това е подчертано чрез безцветността на Мария. Неведнъж се акцентира и върху безстрастността й, противопоставена на „грешните” герои, обладаниот някаква пагубна страст. В този ред на мисли тя знае повече от всички, защото наблюдава „отвън” ставащото, което отделните персонажи схващат фрагментарно като част от живота си. В схемата на сюжета дъщерята на татко Пиер е безстрастният изкупител на греховете, порадени от страстите на другите. Димовите герои остават в българската литература като образци на анализиращи и самоанализиращи се хора, по тази причина те непрекъснато „съзнават” нещо. На този фон Мария достига до най – безпощадната крайност. Точно чрез нейния образ се оголва паралелната реалност на осъзнаването, съпътстваща събитийния план на „Тютюн”. Чрез нея е изведена на показ представата за един живот изтъкан от „формули”. Героинята е включена в тази условност и въпреки това безнадежно ясно осъзнава наличието им. Тя постоянно си дава сметка за двойнствения свят, в който живее. Най – емблематичен пример за това е разговорът й със Зара, при който могат да се проследят и гласно изречените думи, и премалчаните мисли, вплетени в тях. В този план и психическото заболяване, което „обективно” разделя реалността на Мария на два свята, не само е усмислено като родове проклятие, но е и алегория на „социалното раздвоение” на девойката. Тя го възприема като дълг към средата си още преди да бъде обхваната от болестни халюцинации. В крайна сметка единствената й възможност да се реализира като жена и човек със собствена стойност е Борис. Естествено, създаденото с него смейство е обречено на катастрофа, но не само заради материалния интерес на съпруга, женещ се по сметка.
Тук се добавя проблема за наследяването на родовото имущество. В лицето на Борис татко Пиер вижда единствения възможен наследник на постигнатото от него. Това е човекът, който може да поема отговорността за съхранение на рода с цялото му богатство и мощ. Многобройните ухажори на Мария са посрещани с насмешка и от нея, и от баща й, защото не отговарят на представите им нито като човешки качества, нито като управители на имущество. В Моревия син тютюно търговецът познава себе си и така тримата герои са впримчени в един омагьосан кръг. Мария се разболява поради прегрешенията на баща си, а Борис, воден от същата страст на хазартен играч, превръща „Никотиана” в средство за задоволяване на личната си амбиция, не в устойчив център на родовия свят. В рамките на този затворен вече кръг се разчитат много от загатнатите и в „Гераците” проблеми – за „срамната” болест, за превръщането на семейното имущество в средство за лично ползване, за алчността и страстта към трупане. В „Тютюн” тези мотиви се появяват уголемени до мащаби на пороци, разбиващи устоите на цялото общество. Затвореният в границите на един селски двор разпад вече е показан като разпад на цяла България, доколкото в ръцете на хора като Спиридонов и Борис са съсредоточени най – мощните лостове за нейното управление.
Не по – малко зле се развива и връзката между Ирина и Борис. След влошаването състоянието на Мария мечтите на Борис вече са осъществени и привидно няма пречки за любовта им. Въпреки това тя неможе да се превърне в трайна и пълноценна връзка защото Борис вече е обсебен от „Никотиана”. Той е нейн роб и макар че обича Ирина, всъщност голямата му любов е именно „Никотиана”. От една страна тя отразява рязката социално поляризация – светът на богатство и мизерия, на разкош и бедност, където властта и парите диктуват морала и цената на щастието. От друга – призрачното й присъствие я извежда като своеобразен невидим главен герой. Една от критическите асоциации (на Кръстьо Куюмджиев) дори я свързва с представата за „съдбата”. Утъждествяването се базира на факта, че никой от геройте неустава независим от тютюневото дружество. Важен детайл е неговото име, изпъкващо сред останалите прозаични имена на тютюневи фабрики. Той е загадачно, зад него може да се крие и вещица, магьосница. В известен смисъл „Никотиана” е друго въплащение на женското, тъй като е думата на сърцето на Борис. Той я обича не просто като инструмен за пари, а с някаква страст на подчиненост. „Никотиана” наподобява аморфното чудовище от орхаичните митологии, което променя лицата си, разгадавайки скритите страсти и желания на човека срещу себе си, за да въплати именно най – силната му страст. В този план борбата срещу нея може да се мисли като приказното противопоставяне на злото, което е непобедимо заради загадачността си. За Борис „Никотиана” въплащава страстта му към парите и социалния престиж. Тя косвенно увлича и Ирина поради любовта й към Борис, с което героинята парадоксално става жертва на предприятието, което осъзнато мрази. За Мария „Никотиана” е разменна монета в отношенията й с Борис, залогът за неговата близост. За татко Пиер и Костов – тя се превръща в начин на живот. По същата мистична логика светът на Дружеството погребва жертвите си в момента, в който те „постигат” своите стремежи само за да разберат, че те не могат да им донесът никаква радост. Опитите на героите да се хванат за външният свят закономерно завършват с крах и вместо да се спасят, те увличат онези части, в които са включени. За Ирина илюзорното бягство е във връщането към медицината, за Борис – Ирина. Костов търси спасението чрез алтруистични жестове, чието най – концентрирано въплащение е грижата бедстващото гръцко дете Апекс. За Фон Гайер аналогично значение има валнерианският мит за рицарството, а за Мария музиката. Само че всички тези „спасения” се оказват безсилни. Ирина слага край на живота си „с някакво силно лекарство” (средство именно от медицината). Борис унищожава Ирина, в която се вкопчва като в последна връзка с живота. Костовите ампруистични жестове също са безрезултатни – и Стефан, когато се опитва да измъкне от затвора, и Апекс умират. Смъртта на Фон Гайер пък идва от ръцете на онези, които най – силно презира. Той е обсебен от романтическия мит за Стара Германия, поради което „горестната легенда за нибелуните” за него е по – близка от реалната съдба на хората наоколо – от страданията и смъртта им. „Човек трябва да бъде честен само към принципите си” – обяснява той на Ирина при аргументацията си защо е „безмислено” да бъде „честен към хората”. Закономерно тази му отчужденост се задълбучава в безразличие към собствената смърт. Мария опустушава музиката, издавайки нестройни звуци на пианото. Докосналите се до „Никотиана” се оказват изчерпани за настоящето Димов рисува един умиращ свят. Това е не само социалният свят на олигархията, но и психичният свят на хората, обречени на страстите си. В това отношение показателна е предаността на Ирина и Фон Гайер към отминалото, предопределяща настоящето им. Така жертвите на „Никотиана” са повече „трагични”, отколкото „отрицателни” герои. Те може и да са отговорни за гибелта си, но изкупват докрай негативите на страстните си увлечения. Същевременно те не са и „виновни” за случващото им се, защото то е по силно от тях. Не случайно В. Стефанов отбелязва: „Крахът на иднивидуалния път тук е пряко свързан с невъзможността на един свят да удържа високите е.......... на битието – това е свят на „болестта” и „разрухата”. Съответно вината на персонажите е, че са в неподходящо време на неподходящото място. Същинските жертви на „Никотиана” обаче са безименните пожълтели работници, сливащи се с цвета на тютюна, „отровени” от него и отнетата виталност.
И все пак обобщаващата сила на „Никотиана” проличава най – силно при Борис. Макар че и Варвара е нейна жертва, защото е принудена да се откаже от женската си същност, най – голяма е саможертвата на Борис. Той трябва да пожертва най – скъпия си човек и в началото е изгарян от ревност и противоречие, но постепенно се примирява заради процъфтяването на търговията. Вместо имущество то да служи на рода и на семейството, те са принесени в жертва на златния мираж. На свой ред Ирина се съпротивлява на ужасната спирала, увличаща я към падението. Нейната красота, духовна сила и човешко обаяние задълго я задържат извън мръсотията на циничните отношения. Тя неможе да приеме продажното поведение на Зара, отбласква авансите на жигулото Бимби възпротивява се на увещанията на Борис да преласти Фон Гайер. Важен детайл е също времето на втората съдбовна среща на Ирина и Борис. Тя се състои след като Ирина намира своя път и избира благородната лекарска професия. Проникновенният психологически подход на представяне преокриването на любовта доказва реалистичния поглед на героинята върху живота на любимия й. Водена от него тя прозира, че и двамата вече са променени. Тези обстоятелства и приемането на компромиса: „Ще бъда само твоя любовница” я обричат още повече. Любовта й преминава през всякакви възможни прояви: от чистотата на първите пориви, към страстната и силна обич, до отвръщението и омразата. Опознавайки същността на Борис тя е отвратена, но остава подвластна на инерцията на живота, защото се чуства „слабо същество което вече неможе да избира собствен път в живота”. Вътрешните й противоречия са отбелязани чрез мъчителни и самобичуващи монолози, израз на борбата й със самата себе си, на чуството на безполезност и самоотчуждение едва след смъртта на баща си героинята си дава ясна сметка, че е отворена на „Никотиана”, а за това няма противоотрова. Тя неможе да намери „лек” за себе си, въпреки че е лекарка. В известен смисал причината за това е именно и факта, че в действителност не е такава. Тя откликва на молбите за помощ, но това не е значима за нея личностна легитимация. Социалната роля „лекар” е важна сама по себе си, но в романа присъства по скоро неосъществеността си. Ирина си поставя за цел да бъде лекар, обръщат се към нея като към такава и все пак не е истински лекар. Постепенно задръжките й отпадат и връзката й с Борис заприличва на брака на Спиридонови. Това е връзка без перспектива, без надежда да остави нещо след себе си (защото във фолклорните представи грешната жена е обречена на безплодие). Така в края на „Тютюн” нравствената деградация е щрихирана чрез поредица превращения – младата двойка заприличва на родители на Мария; Ирина все повече заприличва на Зара и дори отхвърления Бимби й се струва привлекателен; Борис пък е уподобен на Баташки.
Освен при опозицията традиция – личностни пориви жертви има и в конфликта между рода, нацията и класата. За Чакъра например става фатална неговата лоялност към установените стойности. Той е посредата както в класовия, така и в родовия конфликт. За да защити реда, той е принуден да излезе срещу стачниците, без да може да определи кого повече мрази – рушителите на реда или човека, който уж е негов стожер,а затрива дъщеря му. По своему този волеви и устойчив човек също се оказва на страната на слабите. Неговата привързаност към традиционния морал и държавността го превръща в поредната жертва. Егоизмът, превърнат в безогледна жажда за пари и власт, разцепва обществото така, че в него вилнеят само злобата и нетърпимостта.
Подобна, макар и по други причини, е съдбата на Динко и на Стефан. И двамата не могат да се отърсят от чисто човешките си чуства и амбиции. Стефан не успява да намери своето истинско място, раздвоявайки се между желанието за лична реализация и логиката на класовата борба. Той умира, забравен в затвора, след като се пречупва както като човек, така и като войник на класата. Динко пък пада заради отчаяната си любов към Ирина. Той не може да преодолее желанието си за мъст и приема една неразумна акция, в която загиват неговите хора. Скоро след това бива ранен в сражение и умира в ръцете на Ирина, която тогава за пръв път не се срамува от родството си с него. По този начин Динко също се оказва в лагера на слабите и беззащитните въпреки волята и решителността си, които го превръщат в партизански командир.
На другия полюс срещу „отрицателните герои” стоят и другите персонажи от „народа”, подвластни на Партията – Шишко, Спасуна, Голаже, Варвара. Те са монолитни, жизнени, без вътрешна драма. Те са успешният контрастен фон за декадентската чувстителност на отиващите си герои. Въпреки това те са самостоятелни, живеещи образи. На принципа на съпоставката се откроява една двойка – еквивалент на Борис и Ирина. Това са Павел и Лила, които не издържат сравнението нито с деградиращите герои от света на „Никотиана”, нито с простите, но пълнокръвни народни образи. На очи бие обаче и тяхното еднопланово, „пришито” присъствие. Павел е важен повече като сюжетен антипод на брат си Борис, отколкото като самостоен образ. Лила съответно е „светлият” аналог на Ирина. Разглеждана в този контекст, дори Варвара е „по – димовски” образ, защото в „лагера” на партизаните тя внася онзи страстен фанатизъм и онази обречена любов, които я сближават с „осъдените думи” като Ирина, Борис, Фани, Харн и Ередиа. Ако тютюнът (капиталът) опосредява интимните взаимоотношения между Ирина и Борис, Фон Гайер и Ирина, то пък Партията първо свързва, после разделя, после пак свързва Лила и Павел, бащи и деца. Шишко буквално се отрича от дъщеря си, защото тя вече е „човек на партията”. Партията посредничи не само между хората, но опосредява и себеотнасянето на човека. Нейния суров укор и присъда чува прегрешилият Динко („Остави”. Животът ти отдавна принадлежи на мене! ), нейната оценъчна равносметка на собствения си живот слуша Шишко в миговете преди смътта си. Освен това нелегалният живот изхабява нервите на Варвара, досущ както прави буржоазният живот с нервите на Ирина. Ако повествователният енергетизъм на „отрицателните” герои бива набавян от безличната сила на страстта, с която преследват „миражите” си, то също толкова безлична „сила” на комунистическата идея импулсира „полужителните” персонажи в техните постъпки. Тъждеството на функциите на силите, движещи двата противоположни свята в романа, поражда не само очевидните структурни съответствия (антиподните двойки герои), но и индиректни съвпадения. Ако екзотичната атмосфера в романите, които чете Ирина, е маркирана от тропическите палми, то според писмото на Лила до Павел той е тъкмо сред палми, под лъчите на тропическото слънце. Тютюнът е „огнена мечта”, която „изгаря” въображението на Борис, но и Варвара има „има една изгаряща мечта”. Светът на „Никотиана” познава само цената, не и моралната ценност, затова в него човек е сведен до разменна стойност, не е ценност сам по себе си, а средство за трупане на печалба. В света на Партията пък смисълът на индивидуалния човешки живот е заменен от „силата на идеята”и човекът отново е средство, само че за осъществяването на тази идея: ценността му е функция от отношението му към борбата срещу „стария свят”. Тоест двата противоположни и воюващи помежду си свята се оказват сродни. „Никотиана” и Партията всъщност са две значещи метафори, показващи възможни вариации на злото, което подчинява човека и го прави своя доброволна жертва. Светове, раздирани от свои противоречия, закони, зависимости със свои действащи лица. В контекста на романа тяхната характеристика и взаимоотношенията, в които попадат героите им, проблематизират редица въпроси в обществен план – общество и личност, революция и еволюция, държавност и морал, идеология и морал. Противоположните светове в „Тютюн” контрастно се различават по своята същност, но не толкова силно: „Никотиана” – власт и пари; Партията – власт и идея, и цялостно се припокриват по отношение на мислите, които характеризират същността им и в двата свята липсва идеята за определена метафизическа предопределеност и предназначеност на човешкот съществуване. Липсващата трансцедентна идея се предопределя или се проецира от липсата на внушение за цялост на битейното време на човека в романа. „Обречените” герои от „Никотиана” отричат и забраняват миналото, нямат мисъл за бъдещето, вричат се с всичката си страст на своето съществуване в значението на мига на настоящето. „Положителните” герои на идеологията отричат миналото, не приемат настоящето и живеят само в името и чрез идеята за едно хипотетично бъдеще. В света на безжалостния класов конфликт няма място за нормални човешки чуства, с което този свят за поред път доказва, че е лишен от устойчивите принципи на човешкато.
Много показателна за състоянието на обществото и неговите нрави е съдбата на героте скептици като стария Барутчиев, стария Спиридонов и най – вече на главния експерт Костов. Те всички принадлежат на по старото поколение, това на бащите. Тези хора все още умеят да правят разлика между истинските и фалшивите стойности, носят нещо от достолетието на истинските създатели, но са и достатъчно умни, за да осъзнаят, че времето на младите не може да се измерва със същите мерки. Затова те, макар и с отвращение продължават да играят познатата игра просто защото не умеят друго и въпреки това ясно си дават сметка, че изграденото от тях бавно, но сигурно загива. За тях думи като „човещина”, „достойнство” и „чест” все още пазят своето значение и в моменти на изпитания те умеят да реагират правилно, но нямат сили да се противопоставят на алчното и безкрупулно настъпление на хора без всякакви задръжки. Героите „бащи” обаче също са обречени – нито изискаността, нито духовният аристократизъм, нито чисто човешката почтеност могат да ги спасят от пропастта на разразилата се историческа катастрофа. Освен тях в Димовия роман дискретно присъства и майчинството чрез образите на майките на Борис и Ирина. Детайлът, че майката на Борис, която вдъхва респект у всички членове на семейството и която единствена успява да съберее враждуващите Борис и Павел, се занимава с благотворителност, създававпечатлението, че вя иска да осъществи изцяло майчинството.
Влитането и на възхода и падението на Борис и Ирина, и на социологичния пласт, свързан с работническия бит, политическите борби и военните действия, превръща „Тютюн” в съчетание на епопеята и социалния роман на нравите. Мащабната картина на обществото включва практически всички по значими събития както по отношение на националната съдба в бурята на европейската история, така и перипетите на безкомпромисния класов конфликт, разцепващ българите. Връзката между двата плана на романа – социологическия и моралния – е сложна и нееднопосочна, поради което трябва да намери своя адекватен мотив, който да свърже във вътрешно единство двете половини на историята. Този мотив е намерен в централния образ – тютюна. Неслучайно книгата е наречена с неговото име, защото наистина тютюнът е онази организираща ос, около която могат да се завъртят абсолютно всички елементи на разказаната история и да изградят вътрешноединен свят. Тютюнът не е избран просто за да покаже класовия конфликт. За периода между двете бойни той има особена структуроопределяща роля за България, тъй като формира тогавашната икономика и обществено – политическо устройство. Тоест интересите на тютюневите капиталисти вдействителност са в известна степен интереси на българската държава. Този факт вече предопределя изкривения характер на икономическия, политическия и социалния живот на държавата, в която цялото обществено благосъстояние зависи само от интересите на тесен кръг предприемачи и техните политически слуги. Другото много важно качество на тютюна се крие в неговата особена потребителска стойност. Неговото протребление е свързано с някакъв порив към излишък, към лукс, към наркоза. Производството и търговиятас тютюн имат една – единствена цел - да носи пари, като се използва някаква човешка слабост. Само че парите са и възможност за получаване на истински стойности, но могат да се превърнат и в самоцел, в „лесни пари”, които покваряват и са обект на кражби, мошеничество и тъмни сделки. Тъй като именно парите на „Никотиана” се оказват в основата на цялото благосъстояние на държавата, може да се заключи, че икономическият, общественият и политическият живот на страната се изграждат върху една доста съмнителна основа. Същевременно тази луксозна стока не може да се откъсне от човека и да заживее свой автономен, автоматизиране на живот. Тютюнът изисква към него да се подходи с целия опит, умение, усет и вкус, коиточовекът изработва години наред. В този смисъл той е посредник между анонимния и абстрактен свят на капитала и модерното производство, от една страна, и света на човека, от друга. Това е една от онези стоки като виното, парфюмите и наркотиците, които дават възможност да се навлезе едновременно в света на лукса и този на обществените отношения. На практика тютюнът въвежда мотива за главоломния социален скок, представящ най – точно издигането на Борис от дъното на провинциалната мизерия до златния връх на „Никотиана”. Той е познат от приказната традиция, където неизменно присъства още вълшебният помагач и вълшебният предмет. Тук това са татко Пиер и тютюнът. Само че приказният сюжет разглежда индивидуалното право на всеки достоен герой да земе полагащото му се място в общественото устройство. В „Тютюн” обаче всички герои и всички гледни точки го поставят под съмнение и в центъра е въпросът за промяната на основните принципи в него. Парадоксално в един лагер се оказват и комунистите, и парвенютата като Борис, защото не желаят установените правила да съществуват. Първите възприемат капитала като зло, което трябва да бъде премахнато от историческата сцена. Вторите, емблематизирани от образа на Морев, представляват един нов тип човек – хазартният играч, който се интересува единствено и само от залозите, оставяйки извън полето на игралната маса всички останали житейски стойности. Затова и Борис е лишен от приватна сфера на живота си и това е пагубно за него. В романа мотивите за тютюна и хазарта вървят паралелно и дори в известен парадоксален ред – тютюневият хазарт се оказва далеч по – мощен и всеобемащ от „невинната” игра на карт. Неслучайно Костов използва седмичните игри на покер, за да придаде благовиден изглед на рушветите, с които купува политици и журналисти. Естествено хазартът неминуемо води до дъното, защото,когато в един свят не се изгражда, в един момент всичко рухва. В този смисъл саморазрушението на Борис е желязно мотивирано – за да се поддържа във форма за безкрайната игра, той е принуден да прибягва до стимуланти, които постепенно го съсипват. Алкохолизиран и победен при последната партия от политикоикономическия покер, той имира в мизерна дупка, необичан и непочитан от никого, увличайки в упадъка също така Ирина, Костов и цялата обществена система. Обречеността му в крайна сметка се оказват в това, че хоата като него превръщат класата и обществото в залог на една хазартна игра, а в подобни игри винаги единият губи. Така чрез мотива за тютюна романът успява да завърже всички нишки на индивидуалния и обществения живот в един възел, позволявайки на романиста да покаже вътрешната зависимост на всеки отделен аспект от цялостната структура на политическо, икономическо и ценностно изграждане на социума. Разпадането на фундаменталните стойности във всеки един от тези аспекти води до разпадане на цялостния ценностен космос на общността – родовите връзки, икономическия фундамент, основите на обществения договор, моралните категории и поведенчески модели. Резултатът е конфрунтация, злоба, разруха на държавността и изпадане в унизителната роля на суровинен придатък на чужди държави, тотална криза на човешкото. Всичко това удържа образа на растението, озаглавяващо романа, в полето на „метафора на социална и нравствена отрова” (Н. Георгиев).
Закономерно всеки досег до тази отрова е следван от отравяне и гибел. В резултат от това самоубийството на Ирина е постъпателно подготвено. В хода на действието тя зачерква едно след друго родните,своите неща, за да изличи в крайна сметка и самата себе си. Въпреки това самонаблюдението и самопреценката й спечелват авторовата симпатия. Тя е определена като „роза, захвърлена в калта” и все пак сама може да избере единствения възможен път за спасение – самоубийството. Първоначалното презрение на Борис към собствения му произход пък се превръща в амбиция да успее в света на „другите”. Тя на свой ред се развива, докато неговата човешка природа не се изличи и той не се превърне в „машина за печелене на пари”. След това неговата смърт зависи само от издръжливостта на отровеното му от алкохола тяло. Дори и в смъртта изгубването на следата – мотивът за изличавабнето – продължава да съпътства образа. Неслучайно името на надгробния кръст е „надраскано” с тебешир и „дъждът ще го измие”. Съответно неговата смърт е знак за безвъзратно изчезване – след него не остава нито дете, нито спомен. Персонажът умира в чужда страна и авторът подчертава, че болният и озлобен гръцки поп съзнателно няма да се грижи за гроба му. Борис Морев няма дом, няма семейство и еда бална „осъдена душа”, обречена на самота и отчуждение, която сама определя своя живот и своята смърт.
Невероятно и точно звучат думите на Атанас Далчев, че най – труден е часът на победата, заащото тогава човек остава сам. След като се почувстват победители, героите в романа „Тютюн” усещат осезаемото присъствие на самотата, защото те вече нямат мечта. Чужди са дори на самите себе си, не могат да се познаят, не откриват удовлетворение от постигнатото, защото се чустват изхабени. Те осъзнават, че печелейки едни, загубват много повече, разбират че, честта, достойнството и чистата съвест не могат да се купят с милионите на „никотиана”. Така че за да не изпитват унижение от падението си, като единствена алтернатива пред тях остава смъртта.