Елисавета Багряна - "Кукувица" /анализ/

[dark_angel]

Първата стихосбирка на младата Елисавета Багряна “Вечната и святата”
веднага е възприета от критиката като книга-провокация, както по
отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и
битовите нагласи. Това е лирика, която от тогава до днес емблематично се
осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за
волност и свобода. Философската сърцевина на творбите на Елисавета
Багряна е не толкова в поставянето и разрешаването на определени
промени, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните
елементи. Един от централните философски проблеми в лириката на
поетесата е проблемът за свободата. Тази свобода в нейните произведения
се възприема в един по-социален аспект – като освободеност от
условностите на патриархалния бит, като поезия на разбунтуваното женско
начало и оттърсване от настояваните психологически и социални роли.

Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е “Кукувица” –
творба, придизвикала истински шок с появата си. “Самодивската” свобода
се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата,
съпруга, близките, уюта на домашното огнище.

В “Кукувица” са използвани фолклорни мотиви и образи, за да бъде
пресъздаден един по същество модерен бунт. Той е важен не само с
проблематиката, заложена в него – това е гласът на жената, която властва
срещу вековни традиции, отвърждавани от едно “мъжко” общество. Този бунт
има и поетически измерения – Багряна заговаря с пълнокръвни пластични
образи в период, в който абстрактното, духовното, мисловото все още имат
статута на “висок” образец в българската литература. А Багрянините
“напеви” пазят и живата си връзка с народната песен.

Как е формулиран този бунт? Ключовият механизъм на творбата е, че тя
разменя социалните роли на мъжа и жената. Мъжът е този, който мечтае за
дом, за улегнал и спокоен бит. Жената определя съдбата си в
алтернативната посока, противопоставяйки своето свободно битие на
общоприетия бит:

... няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

вкъщи край огнището да шетам.

Като птицата кукувица и героинята на Елисавета Багряна застава срещу
природните закони – майчинското и социума, защитавайки правото си на
избор – скиталчество, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за
майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните
женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на
патриархално-битовия свят, за рожбата продължение на рода.

“Кукувица” е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни
внушения, насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е
творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници.
Нарушаваики установените норми, излизайки изконното “своето”,
лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки
природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и
бродничеството се възприемат едновременнно като избор и като изкупление.
Именно за това стихотворението излъчва една умъдрена болка, но и
неприклонност по отношение на направения избор.

В този осъзнат трагизъм се чувства женският глас, опълчил се срещу
семейните радости и тревоги, на битовите нагласи. Не случайно образът на
душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за
безсмъртието и победата. Това тълкуване се подкрепя от образа на
самодивата – символ на свободата. И кукувицата и самодивата в
митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи,
образи-посредници между живота и смъртта, свързани и с добро и със
заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно ни отвеждат
към идеята за свободата.

Тази съдба е заевена като нейн личен избор, докато мъжът, който в
патриархалното общество по право е този, който избира, в случая е
абсолютно безсилен като субект, безапелационно лишен от възможността за
избор. На него предварително му е казано: “Залудо пилееш дни и нощи...”.

В стихотворението мъжът се опитва да си върне любимата с магии (“не
помагат билки и магии”) – а в това в традиционните схващания е типичното
женско усилие в ситуациите на нещастна любов.

Отеснелият за мъжа свят е щастливо безкраен за жената. Ако мъжът залудо
пилее дните и нощите, жената преживява максимално пълноценно всеки миг.

Моите очи се ненаглеждат,

Моите уши се ненаслушват...

Това е така, защото Той е пленник, а Тя е свободна. Той е пленник на
страха да не изгуби битово-семейния ред. Тя е свободна да живее в целия
живот – не в семейството, не в дома, не в което и да е затворено
пространство, било то буквално затвореното пространство на дома или
символично затвореното пространство на съпружеската връзка.
Противопоставянето на патриархалния модел е преднамерено явно.

Стихотворението на Багряна използва един образ, завещан от фолклора.
Кукувицата, която има свое гнездо и снася яйцата си по чуждите, е
традиционен символ на една свобода, която буди едновременно упреци и
завист. Това е образът на вечното изкушение пред порядачния човек – то
заплашва сигурността на съществуването му, но го и привлича по силата на
някакъв изначален човешки копнеж по волност.

“Мен ме е родила сякаш веда” – казва лирическата героиня, вмъквайки още
едва фолклорна предства. Образът на ведата, вещателката в народните
поверия обикновенно се свързва с прокобата, с лошото вещание и орис.
Тези значения произтичат от страха от всеки мистичен пробив в нормалния,
познат и умопостигаем лик на битието. Образът на ведата е аналогичен по
смисъл на този на самодивата. И двете са опасни същества – изкушително
прекрасни, но и водещи към гибел. В тях са вложени едновременно ужасът
пред свръхестественото и тревожното влечение към него. Кукувицата
принадлежи на същото смислово поле – според народното поверие по нейния
глас човек разбира колко ще живее, колкото пъти изкука бездомната птица,
толкова години му остават.

И така, героинята, родена от веда и оприличаваща се на кукувица, понася
както щастливата звезда, така и тъжния кръст на своята необичайна орис.
Ведата й е “прокобила несрета” – това се оказва обратната страна на
свободата. След опиенението от свободното скитничество по света идва
закономерният на този живот свършек:

А кога умра, сама, в чужбина,

Кукувица-бродница ще стана.

Тук двете страни на нейната участ се събират в третия за творбата
“особен” образ – на бродницата. Според фолклорните предания бродниците
са жени с магически способности, които са надарени и с умението да
прокобват. “Правилото извън нормата”, по което героинята е живяла,
продължава да направлява и смъртта й. Нейното прераждане в
“кукувица-бродница” е синтезът на свободата и нисретата преживе.

Поетиката на свой ред “изобразява” необичайността и новотата на съдбата
на героинята. Стихотворението е осъществено изключително чрез представи
и речеви обрати от фолклора.

Така по поетически път Багряна създава най-убедително образът на
традиционния пласт, който трябва да бъде нарушен, тъй като именно
фолклорът е еталона за тродиционност. От друга страна, поетиката на
фолклора е в естествено съзвучие с предметно-пластичния израз на
стиховете й. Говорейки чрез фолклорни мотиви и образи, Багряна задава и
опровергава битови и поведенски модели, без обаче да излиза от границите
на националната традиция.

Нейната лирическа героиня маже да превъзмогне куп наложени
идентичности, засягащи женското й битие. Но жизнената си сила тя черпи
от изворите на родното, или – за нея националната идентичност е
неприкосновена територия.