Песента и пеенето в "До моето първо либе"

[Mozo]

С какви значения се обвързва мотивът за песента и пеенето в текста на стихотворението „До моето първо либе”
По време на турското робство песента за българите се превръща в отдушник на най-съкровените им чувства. Тя е израз на протеста срещу жестокото потисничество и начин да се съхрани душевността на българина. Песента се запомня лесно и се разпространява бързо. Затова и стихотворенията на Ботев се приближават до народното творчество и в поезията му песента е символ на завета за борба, който поетът оставя на народа.
Песента на Христо Ботев е песен на патриота и бореца и категорично се отличава по своята пламенност. В стихотворението „До моето първо либе” песента първоначално се проявява като сантиментална мелодия, която поетът не разбира и отрича. Лирическият герой на Ботев признава песента единствено като най-чиста и възвишена форма за възпяване на родолюбието и призивът за борба. Той не може да запее безгрижна мелодия, докато звучат песните на робството. Чрез своята песен лирическият герой търси съмишленик в лицето на либето, което не само да запее редом с него, а и да го последва и подкрепи в същинската борба за родината.
Песента любовна е невъзможна в дните на робство. Чрез нейното отричане, лирическия герой се отрича от любовта и личното щастие в името на борбата за свобода. Образът на любовта, който е присъствал в интимното пространство сега е заменен от образа на борбата и пътят, който трябва да бъде изминат за постигането й. Примамлив е гласът на любовта („Ти имаш глас хубав...”), но песента на гората е по-силна, по- дълбока, тя носи повече послания за героя, тъй като символизира родното и изразява страданията на народа.
Звуковите картини на природата подчертават и засилват значението на песента („...как стене гора и шума...”, „...как ечат бури вековни”). Те са като приглас и същевременно изказ на страданието. Чрез тях пътят към борбата става по-ясно и категорично осъзнат. Присъствието на контрастът стари- нови („...приказки за стари времена и песни за нови теглила...”) изразява необходимостта за промяна. Приказките символизират примирението, но нови времена са дошли и е време за действие, изранено чрез песента и призивните посланията, които тя носи.
Образът на либето е въведен индиректно в стихотворението чрез призивен императив („Запей и ти песен такава...”, „...запей ми...”, „запей...”). Изразен чрез анафора, императивът получава още по-голяма сила и значимост, изразявайки единствената възможност за либето да присъства в живота на героя – като съмишленик. Единствено осъзнаването на важността на делото на героя от страна на девойката би я допуснало в интимното пространство на бореца за свобода („Запей, или млъкни...”).
Времето за битка е дошло и героят е готов за поеме пътят към борбата, който неизменно е обвързан с образа нан смъртта. Картината на битката е страшна. Използваните звукови глаголи („...земя гърми и тътне...”, „...викове страшни и злобни...”, „...буря кърши клонове...”, „...пищи в тях зърно от свинец...”) са обобщени чрез „предсмъртни песни надгробни”. Смъртта е неизбежна, но тя е осъзната и желана. Песента предсмъртна създава драматичност и изразява значимостта на борбата за свобода. Тя единствена може да пресъздаде чувствата и да предаде завета на героя на бъдещите поколения.
Песента в стихотворението „До моето първо либе” е израз на своеобразния преход на лирическия герой от интимното, изразено чрез любовта към либето, към интимното, символ на любовта към народа и израз на борбата. Чрез песента се създава усещане за пътуване във времето, изразено чрез контраста минало- настояще- бъдеще. Бъдещето е възможно само за един живот, отдаден на идеята за свобода, само след един достойно извървян път, само след постигане на заветната свобода.