Образът на Вотрен

[Mozo]

Образа на Вотрен
Най-убедително присъствие в романа има Вотрен. Той е избягал каторжник както Жан Валжан от „Клетниците” на Юго. Повествователят го представя като олицетворение на Бунта – срещу обществената система, срещу достигащите до абсурд закони и лицемерния морал. В самото начало повествователят отбелязва, че героят „таи вражда срещу обществото”. Вотрен е любезен, решителен, циничен. Неговата фигура е забулена в тайнственост. Портретът му, разкрит още в началото на романа чрез лицето и гласа, подчертава неговата изключителност. Той се отнася в презрение към „сегашното състояние на обществен безпорядък” и респектира със силата на характера си:
... личеше, че е несмутимо хладнокръвен и че не би се спрял дори и пред престъпление, за да се измъкнеот някое опасно положение. Погледът му като на строг съдия сякаш стигаше до дъното на нещата, на съвестите, на чувствата.
Според Йожен Вотрен „притежава невъзмутимата дълбочина на сфинкс”. Думите му звучат с разтърсваща убедителност. Героят носи чертите на Луцифер, защото непрестанно примамва Йожен, за да го въвлече в своя авантюрен план. Той е „демон изкусител”, който щедро обещава на своя ученик, че всяко негово желание ще бъде изпълнено и припятствията към богатсвата, почестите и жените ще бъдат сринати. Вотрен е човек на действието и неотклонното преследване на целта. Той знае цената на живота и е готов във всеки момент „да измами” смъртта.
Героят ненавижда несправедливостта, но е готов да си послужи с несправедливост, когато това е необходимо. Презрението му към посредствеността е необозримо. Характерът му е независим и целеустремен. Дори и когато бива заловен от тайната полиция, Вотрен потвърждава думите си, че знае „как се измива мръсотията”, като не предоставя никакви следи за себе си. Та нали „тайната на всяко голямо забогатяване е някое престъпление, но то е забравено, защото е било извършено чисто”. Пред Йожен той открива: „Аз се наемам с ролята на провидението, ще изпълня божията воля”. Навярно тази свръхчовешка решимост е вдъхновила по-къно и Александър Дюма, който я превъплещата в образа на Едмон Дантес.
Вотрен е носител на автобиографичното начало в романа. Това е героят, който, както авторът на романа „Дядо Горио”, притежава необятна памет и разностранни познания:
Впрочем той за всичко говореше осведомено - за кораби, за море, за Франция, за чужди страни, за сделки, хора, събития, за закони, дворци и затвори.
Във втора и трета глава монолозите Вотрен правят безжалостна критика на парижкото общество, институциите на реда, нравите на елита, духовната нищета и суетата на светските дами. Речта му е изпъстрена с афоризми, иронични сравнения и ефектни обобщения. Мнението за парижанките разкрива пестеливата му точност: „Ако съпрузите им не могат да потдържат безумния им лукс, те се продават...”
Презрението ми към обществото се изразява в планираното бягство в Америка – там, където извършените престъпления ще бъдат забравени, а богатството ще му осигури спокоен живот. Както всички герои в романа, Вотрен не разбира обречеността на своя страст. Ако обществото е блато, то къде съществува спокойният живот?
Романът „Дядо Горио” неколкократно подчертава зависимостите между общетвото и природния свят. Според Балзак съществува всеобща връзка между човешките желания и физическия свят: „очите на младежа виждат всичко, съзнанието поглъща излъчванията на жената, както растението поема от въздуха веществата, които са му необходими”. Човешките чувства оказват несъмнено въздействие върху физическия свят – „те притежават веществена сила в отношенията между нас и животните”. Поетиката на романа разкрива натуралистичния възглед на своя автор. Натурализмът в „Дядо Горио” е естетическата алтернатива на романтическото повествование.