Безплатни есета, реферати, анализи - КАМИНАТА

Доброто и човекът в разказа “Серафим” от Йордан Йовков
Интерпретативно съчинение

Страстен поклонник на красотата и незаменим учител по нравственост, Йордан Йовков е ненадминат връх в родната ни белетристика. Творчеството му, създадено през 20-те и 30-те години на ХХ век, не е пряко свързано със социалните стълкновения на времето, а по-скоро е опит да се надникне в душата на човека и се разкрие порива му към красота и хармония, доброта и човещина. Творецът изследва онези устойчиви черти от българския национален характер, които дават шанс на човека да оцелее в един свят, лишен от хуманност.
Проявявайки мъдрост, прозрение и вяра, Йовковият човек живее съобразно свои принципи, в които водещи са добротата и човечността. Затова оцелява, съизмервайки делата си със стореното добро и с любовта. Чрез героя си Серафим от едноименния разказ творецът доказват идеята, че доброто, заложено у човека, е живо – само трябва да бъде намерен пътят към него. С отказа си от материалното и с нравствения си героизъм Серафим надмогва преходното и достига до пълната свобода на духа, която е висше блаженство и най-висока награда за осмислен човешки живот.
За творец като Йовков висша ценност е човекът. Писателят не се интересува от случката, нито от реакцията на отделния човек в нея, а от отражението й върху отделната личност. Необикновен и неповторим, Серафим от едноименния разказ е типичен Йовков герой. Идеята на твореца е да внуши неповторимата отзивчивост на героя, да разкрие очарованието на душата, която се крие под старото палто. Извечната потребност да търси и твори добро е заложена у героя. Тези качества на Серафим са съзвучни и с името му, което свързваме с Бога и наместниците му на земята. Героят е беден - облеклото, фигурата и лицето навеждат към сравнение с библейски праведник и аскет. “Чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан”, с палто, цветът на което трудно може да се определи – “оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено., той се появява ”ненадейно в селото, за да прояви за пореден път своето добротворство и искрена човешка любов. Като божи ангел и апостол, чудноватият селянин изненадва Еньо и с постъпката си – дава всичките си пари на непознатата Павлина, за да може тя да заведе болния си мъж в града, при това го прави безкористно, без ефекти и показност. Работил цяла година, за да си купи ново палто, Серафим в миг го забравя , когато чува отчаяния разказ на жената. Странното му обяснение пред кафеджията: “Когато господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам” доказва, че жестът му е добре премислен и чудакът едва ли очаква бедната жена да му върне някога парите. За него това е поредното сторено добро, на което са способни малко хора и реакцията на Еньо доказва това. Различността, чудноватостта и странността на героя го откроява на фона на бездушието и безразличието, които царят накоколо.
Добротата и човечността на героя са внушени и чрез поведението и жестовете му. Нещо неповторимо и очарователно има в усмивката на Серафим – тиха и беззвучна, във влажните му светнали очи, и в позата, когато се храни и не помръдва, за да могат да си вземат трохички и врабчетата наоколо. Кротък и смирен като мъченик, Йовковият герой умее да цени мига. Усърден в труда, а умерен в почивката, той е побратим на всички божи твари. “Друг”, различен от останалите, Серафим впечатлява със своята мъдрост и вяра. Всяка кръпка на окъсаното палто е спомен за сторено добро, затова му остава успокоението, че на “онзи свят” може да му дадат “ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...” Като въплъщение на скитащото добро, което обикаля света и е разпознавано само избраните, Серафим олицетворява съвършената човешката същност. Милосърдието, състраданието, упованието в Бога и вярата в човека са ценностите, които той изповядва. А поведението на Еньо след постъпката на Серафим е знак за промяна, за настъпило раздвоение. Мълчаливият, но решителен акт на милосърдието на чудака, насочва читателя към мисли, че вероятно Еньо се е променил и е последвал Серафим по пътя към доброто. Погледът на чудака напред утвърждава мъдрото прозрение на Йовков и неговата житейска философия, свързана с вяра в съвършеното и в убедеността, че в човешката душа се крият неподозирани кътчета на красота и доброта, които ще съхранят хармонията в света. Човечността “дреме” у всеки и просто трябва да се пътува към нея.
Често възприемани като чудаци, героите на Йовков всъщност са истинските, достойни хора, съхранили нравственост и морал, чужди за останалите. Добродетелни, с чувство за справедливост, ценители на красотата и любовта, творци и мъдреци, герои като Серафим носят авторовата вяра, че “красотата ще спаси света”, колкото и несъвършен и нехармоничен да е той. Те създават свой свят – идиличен и съвършен, към който винаги се стремим, но който е трудно постижим. Затова и образите им остават идеал, който неотменно преследваме, особено във времена на безнравственост и криза. Това обяснява нестихващия интерес към Йовковото творчество и в новото третото хилядолетие.