Анализ на стихотворението "Пловдив" на Димчо Дебелянов

[akon]

Като типичен символист, Дебелянов вижда греха, убийството на личността и морала, смазването на духа в града – в новото, в материалната цивилизация. Противопоставя му гората, полето, градините и най-вече – силата на красотата и любовта. Градът (Пловдив, София или който и да еІ е гибелната пустиня, пясъците на забравата, нераждащи нищо, поглъщащи всичко. Темата за песимизма и погубената вяря е като че основна в лириката на Дебелянов. Въпреки забраните поетът търси път, търси бъдеще чрез миналото. Спомняйки си за детството, той мечтае да излезе от плена на границите на града – стена за мисълта и виденията. Скръбта не е само от спомена, а и от настоящата безизходица:
И днес аз бродя в тоя скръбен град - едничък дом за мойта скръб бездомна -
Аз бродя за утехата нерад –
И кат загубен в пустощта огромна.
Градът, символ на бездуховната забава е град “пустош”. Това противопоставяне на физически и материално съществуващото на духовното прави картината мрачна, трагично вярна, поетично извисена.
Последните два стиха звучат като че ли песимистично, но тяхната сила е именно в противопоставянето на минало и настояще:
И толкоз черни мисли ми тежат,
Че аз не искам нищо да си спомна.
Победил в битката за себе си, поетът скърби не толкова за пораженията, нанесени върху духа му, колкото за другите, многобройните домове, приели оганиченията и забраните. Стхотворението “Пловдив” е не само спомен от миналото, но и трагична картина на настоящето, скръб не само по детството, но и песимизъм за сегашните негови връстници.
В този сонет поетът поставя ред проблеми на битието. Утвърждава вярата в идното, вярата в силите на човека, вярата в душата му правят съществото личност, която води до висшата награда на личността – любовта. Димчо Дебелянов очертава и пътя на всяка личност към самоусъвършенстването, към духовните висини – вяра, търсене, любов и борба. Борба срещу надзирателите, стремящите се да покорят човека чрез забрани. Тези откровени размисли носят усещане за скръб и песимизъм (“...аз бродя за утехата нерад – и кат загубен в пустощта огромна”).
Мъката на Димчо Дебелянов не е личностно ограничена, това е мъката на духовното пред низините на материалното. Не напразно тези тежки спомени са от детството, от изживяното вече:
Как бяха скръбни мойте детски дни!
Оценката е направена – опасността от загуба на себе си, на личността е изстрадана. Поетът назовава стихотворението “Пловдив” и от тази гледна точка то носи автобиографичен характер, но в стиховете не споменава повече конкретни данни, а обобщава, анализира, прорицава.
Мотивът за спомена е най-трайно разработваният мотив в поезията на Дебелянов. Още първото четиристишие на сонета “Пловдив” поставя темата: погубеното детство, несправедливо отнетата радост, излъганите надежди, илюзии. Темата има своите дълбоки корени в националната ни поетическа традиция. “Пловдив” е провокирано от реални преживелици: с конкретния спомен за годините, прекарани в Пловдив (1895-1904), където пристига 40дни след смъртта на баща си и живее в оскъдица и лишения. Накърнено е нещо свято, стоящо твърде високо в ценностната скала на лирическия аз. Скръбното детство е черен знак, поставил фатален отпечатък върху съзнанието. Лирическият герой на Дебелянов е орисан завинаг на безприютност, бездомност, самота.
Второто четиристишие развива поставената вече тема в първото: внушението, че “на любовта плодът” е забранен, че щастие, мир, покой за духовно възвисената личност няма и не може да има, следователно ненужни и излишни са вярата и надеждата по някаква хармония на “Аз”-а със света. Цялата творба е антитезно изградена на основата на сложни емоционално-психологически състояния. Детските дни са скръбни, сълзите – спотаени, взорът е стъмнен, мечтите пленени в зли страни.
В сонета “Пловдив” няма лъч от светлина. Всичко е потопено в мрака на болката и страданието. Някога и днес не се противопоставят, но и подчертано се съотнасят (изравняват): “Как бяха скръбни моите детски дни!” и “И днес аз бродя в тоя скръбен град-...” Чрез съчинителният съюз “и” в началото на стиха недвусмислено се подчертава този тип връзка.
В стихотворенията на Димчо Дебелянов чувствата меланхолия и мъката от спомена се преплитат с огромната му вяра в силите на човека и безкрайната любов към хората. Сонетът “Пловдив” – едно от класическите произведения в литературата ни, искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата.