Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

„История славянобългарска” – страстен зов за национално осъз

Безплатни есета, реферати, доклади, анализи и всякакви теми свързани с литературата.
Константин Преславски, Черноризец Храбър, Паисий Хилендарски, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Добри Войников, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Атанас Далчев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Димитър Димов, Димитър Талев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Блага Димитрова, Христо Фотев, Борис Христов и Виктор Пасков
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
akon
Почетен член
Почетен член
Мнения: 1953
Регистриран: вт дек 18, 2007 19:57
Репутация: 140
пол: Мъж

„История славянобългарска” – страстен зов за национално осъз

Мнение от akon » съб авг 02, 2008 14:46

С „История славянобългарска” се поставя началото на същинския възрожденски процес. Във връзка със задачите, стоящи пред българската нация от този период: национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура на българския език, като първа новобългарска литературна творба „История славянобългарска” има синкретичен характер. За първи път словото и вярата са извисени и представени като най-здравите и сигурни основи за съществуването на един народ.
Чрез тази творба Паисий Хилендарски поставя основния акцент върху проблемния смисъл на понятията „род” и „език”. Той се обръща с пламенен зов към своите съвременници, идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Пробужда човешкото съзнание чрез мисълта за миналото. Затова можем да наречем „История славянобългарска” страстен зов за национално осъзнаване.
Композицията на „История славянобългарска” разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното предоставяне на исторически факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.
Първият предговор, който се нарича „Ползата от историята” разкрива идеите на автора за огромното значение за познаване на историята, както от отделния индивид, така и от целия народ. Тя е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят и планират своето бъдеще. Разсъжденията за изменчивата съдба на „големи царства” внушава идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надежда за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за драматичното ни битие, възрожденецът, макар и понякога далеч от историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовна мощ сам да променя съдбата си: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на „своите”, но и за достойното им място сред „другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. Тонът на автора в първия предговор е все още спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерасне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език и обичаи.
Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето” към тях Хилендарският монах е безпощаден и гневен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения : „О, неразумний и юроде !” , „…глупави човече” , „безумний” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира и да остави да „говори” само разумът. Обединявайки силата на аргументите и страстната патриотична позиция, Паисий се опитва да „отвори” очите на „неразумните” за истината, за стойностите на родното. Просветителят идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще.
От особена важност в „История славянобългарска” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост и за големия брой български светци говорят за неговата пристрастност на патриот и будител за българско национално осъзнаване. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на Паисий да изяви възторга си от родолюбивото им дело : „От целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене.”
В края на книгата е поместено „Послесловие”, което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена.
Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Тя е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието на българският народ и неговата култура. „История славянобългарска” е оптимистична, възкресяваща самосъзнанието на българския народ чрез спомена за славното му минало. Тя разпалва патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот.
Прочетено: 26284 пъти

Нова тема Отговори

Върни се в “Литература”