Опълченците на Шипка

[akon]

България – вдъхновение и упование за храбрите опълченци
В одата”Опълченците на Шипка” Ив.Вазов прославя подвига на храбрите защитници на легендарния проход. Проследявайки драматичния ход на сраженията, творецът ни кара да се замислим за това ккво вдъхновява шепата герои така да удържат ожесточените набези на врага.
Опълченците черпят морални сили от любовта си към България и от справедливата си ненавист към тиранията. Мъжественото им поведение е мотивирано от съзнананието за отговорност и дълг пред род и родина. Обичта към България и чувството за национално достойнство не им позволява да проявяват страх и малодушие пред ожесточения враг. Името на отечеството ги вдъхновява и те до последния си дъх се борят за свободата на родината.
Още в началото на същинската част авторът разкрива мотивите и целите на двете страни в боя. За османците превземането на върха означава запазване на вековното им господство, а за младите опълченци – запазване на националното достойнство. Храбрите “орловци” знаят, че отговорността, която поемат на плещите си е висока кота въхра, че българският народ очаква от тях да извоюват свободата на изстрадала България и немогат да отстъпят от бойното поле:
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Вътрешният глас на опълченците представя свързаността им с родината. Нейните синове я виждат като майка, очакваща от тях своето спасение. Родолюбието им е достигнало своя нравствен, жертвен връх. От неговата висота те отхвърлят позора на бягството.
По-високите идеали на опълченците от тези на подтисниците играят важна роля в битката. Макар и многобройни турските войски напразно се опитват да превземат непристъпната твърдина. Те тръгват нагоре като разярени”тигри” но срещайки отпора на българските, “орловци” се разбягват като подгонени “овци”. Викът:”Аллах!” се губи в българския вик: “Ура!” Младите дружини са щастливи, че именно те са избрани да измият срама от лицето на България. Но многочислената турска армия под командването на Сюлейман “безумни” все повече и повече настъпва. Сърдит и безумен , таи надеждата таи надеждата на своите “орди дивашки” да атакуват върха. Тъмната му ярост е в контраст със светлината, която кръжи като орел над руския пълководец.
Опълченците са готови да загинат “кат шъпа спъртанци под яттагана на Ксеркса”. Тук морална подкрепа им оказва храбрият генерал Столетов.: “Млади опълченци,
Венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
Прохода, войната и себе си дори!”
Неговите думи успяват да влеят нови сили у изтощените герои. Чрез антитезите- “патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва – гърдите остаят!…Вазов разкрива готовността на шепата храбреци да се бият за свободата на родината до последната капка кръв. Останали без оръжие те се борят с всички възможни средства:
Всяко дърво меч е, всеки камък бомба, всяко нещо – удар, всяка душа – плам. Камъне и дърве изчезнаха там.
За опълченците ситуацията е израз на последен напън. Те нямат с какво друго да защитят свободата, освен със смъртта и чрез метафоричните сравнения Вазов откроява силата на опълченците. В своето единство те приличат на канари, гърдите им са като “скали твърди” дори мъртвите им тела са страховито оръжие. Метафората “железни гърди” внушава идеята, че силата е на страната не на по-въоражения, а на храбрия, воден от святи идеали – любовта и свободата на България.
И в страшния демонски вик:”Грабвайте телата!” напрежението достиге връхната си точка. Творецът разкрива готовността на опълченцине да хвърлят в боя и телата на загиналите се другари. Те извършват подвиг непознат в световната история. В този миг поведението им граничи с безумие породено от силната любов към родината.
Чрез експресивния глагол “изкряска” поетът внушава върховната напрегнатост на този изумителен миг, в който решителността граничи с лудостта. Лудост предизвикана от неутолим копнеж на свободата на родината, чиято върховна изява е подвигът. А турците потресени от действията на довчерашните роби, не могат да разберат, че това не е гавра , а героизъм.
Победата е удържана.”Изведнъж Радецки пристига със гръм”Народният поет спира до тук. Той не проследява събитията след битката. За него по – важни са онези картини, в които животът и смъртта са си подали ръка в името на най-възвишения идеал – свободата на родината.
Шипченската епопея няма да остане незапомнена.
И днес йощ Балканът щом буря запраща,
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща,
Славата му дивна, като някой ек
От урва на урва и от век на век!
В епилога на одата Вазов внушава, че бурните исторически събития се сливат с величието на вечната природа и като ехо предават своя завет през вековете. Символ на сила и непревземаемост Балканът увековечава”славата дивна” на шипченската епопея и напомня на потомците за дълга им към родината.
Одата “Опълченците на Шипка” проследява героизма, величието на подвига. Защитено е националното достойнство. Българите са буден народ и не се предават. Саможертвата им е в името на висшето човешко благо за тях – свободата на България