Избор на път в условията на робско съществуване

[Mozo]

Избор на път в условията на робско съществуване
Интерпретативно съчинение по стихотворението „До моето първо либе“

Стихотворенията на Христо Ботев са израз на титанична воля за живот борба в името на свободата. Появили се в последните години преди Освобождението, те носят духа на времето, заредено с енергията на народното недоволство от петвековното чуждо господство. Заявените категорично любов към отечеството и омраза към потисника се превръщат в действена сила, която кара човека да поеме по пътя на борбата, където смъртта в името на идеала е желана и очаквана. Смъртта е естественият резултат от избора на път, тя е стъпка съм безсмъртието на отдадения на идеала човек. Темата за избора присъства в българската възрожденска литература като част от проблема за отстояването на родовата принадлежност („Изворът на Белоногата“, Петко Славейков) и невъзможността човек да запази живота си в сблъсък с поробителя. И Славейков, и Ботев героизират това поведение на човека - гордо да заяви своята позиция, ценностите си и готовността си да се отстоява докрай изборът.
В стихотворението на Ботев „До моето първо либе“ изпълнените с трагизъм картини на робството носят белезите на насилие и болка, причинена от физическото и душевното страдание, които стават повод лирическият герой да поеме по пътя на борбата. Личното щастие, животът в битовото пространство, ограниченият кръгозор стават белези на лишения от свобода човек. Осъзнаването, че не може да съществува пълно щастие във време на народно страдание, води до избор, според който върховна ценност е смъртта в героичното пространство на гората. Пътят, който съзнателно е избран, е противопоставен на застоя в рамките на дома, а този, който може да подкрепи мъжа в отделянето от битовото ежедневие, е либето - разбиращо и съпреживяващо.
В поезията на Христо Ботев художественият свят е белязан от знаците на робството. Картините на насилие и болка са смислов център на стихотворенията „Елегия“, „Борба“, „До моето първо либе“. Те са причина младият човек да се стреми към борба и да даде своя живот за свободата.
Битовото пространство, което носи белезите на обикновения живот, предлага на лирическия герой от стихотворението „До моето първо либе“ радостта от любовните трепети, вълненията на очакваната споделеност, но го лишава от усет за света извън рамките на дома. Първите строфи на творбата маркират знаците на безпаметното съществуване - „млад съм аз, но младост не помня“, „роб бях тогаз - вериги влачех“. Мотивът за изгубената младост се открива още в първото Ботево стихотворение „Майце си“, където се свързва с ненамерения път в живота и пасивността в робското време. Изпълнена с тъги и неволи е младостта в „Борба“, където поетът е поставил акцент на притъпените сетива в условията на потисничество и подменени ценности. Лирическият герой в „До моето първо либе“ осъзнава, че безпаметното съществуване е равнозначно на робуване. Веригите като символ на отнетата свобода той свързва с отдаването на любовта и пренебрегването на света извън себе си. На това робско живеене младият човек противопоставя представата си за борбата като израз на свобода и съзнателно направен избор.
Миналото на лирическия човек е свързано с мотивите за отровата в сърцето и с потъпканите в калта чувства. Отровата внушава представа за романтически жестове на влюбените, но в това стихотворение насочва мисълта към отнета способност да се възприеме реалността извън интимния свят на отделния човек. В съчетание с представата за калта като отнето достойнство, този мотив предизвиква разбиране за робско съществуване, което е равнозначно на духовна смърт.
Безумието като характеристика на поведението на лирическия човек в миналото е израз на откъснатост от света, дистанциране от проблемите на другите. Безумието – лудостта е мотив, който в нашата литература се свързва с бунтарство, гняв срещу поробителя и опиянение от идеята за борба, както го е определил Вазов в романа „Под игото“. В Ботевото стихотворение е видяна в друг контекст – като следствие от робското съществуване, което ограничава човека в рамките на битовото му ежедневие.
Силната личност, в която се е превърнал лирическият герой в творбата, успява да се отърси от ограничението и проглежда за страданието на другите което не е свързано с интимни чувства, а е следствие от робския живот. Призивността на глагола ,,забрави“ насочва към идеята за прекъсване на връзката с предишния живот. Настоящият момент е свързан с гласа на гората, метафоричен израз на повика на свободата. Песента и плачът въздействат върху сетивата и налагат вземане на решение. Както в митологията гласът на сирените е притегателна сила, която отнема волята на мъжа, така и тук песента привързва и повежда в една нова посока. Затова и повелята към либето е неколкократно повторена, сякаш е зов за съдействие, за помощ в откъсването от интимното пространство.
Анафората ,,запей“ е израз на желанието лирическият герой и любимата да имат общи разбирания за времето и за света. Младият човек е направил своя избор, но неговата отдаденост на идеята за борбата се свързва с разбирането за чуждото страдание. Ако либето също прозре истината за робската действителност, пътят ще е по-лек, а изборът ще е разбран и приет като правилен. Песента, която събира представи за робството, включва образи, типични за Ботевия художествен свят:
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!

Целият материал: