"До моето първо либе" - анализ

[Mozo]

“ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
Поредното доказателство за единството между съдбата на поета и тази на народа, откриваме в стихотворението "До моето първо либе", където са разкрити силните чувства на лирическия герой към отечеството и народа. Централно място в това произведение заемат мотивите за робството и свободата. Личностните лутания на лирическия персонаж, разкрити в "Майце си", "Към брата си" и "Дялба" отсъстват, тъй като азът вече е намерил своето място в живота. Той е осъзнал смисъла на желания идеал за борба за свобода, прозрял е своята мисия и е направил своя житейски избор.
Проблематизирайки любовта, поетът рисува картината на робската неволя и страдание, които разпалват гнева, негодуванието и омразата на Ботевия човек, чийто приоритет е свободата. В стихотворението "До моето първо либе” дилемата лично-народно не стои пред Аз-а, който е поел по пътя на революционната борба. Този път е осмислил битието му. Отхвърлил романтичните вериги, с които се е самооковал в младостта, героят вече не чува песента на либето, а тази на народа. Ето защо началото на творбата звучи императивно.
Остави таз песен любовна
не вливай ми в сърце отрова.
Използваните заповедни форми заявяват категоричността на избора: “остави”, “забрави”, “ не вливай”. Непоколебим и твърдо решен, лирическият субект загърбва миналото "млад съм аз, но младост не помня/ пък и да я помня, не ровя." Потъпква любовта, която за него има вече друго значение, други измерения.
Неслучайно отношението на лирическия герой към любовта е негативно, тя се превръща в еквивалент на несвободата. Любовното чувство е емблема на живота в робство, мъки и страдания. Тя се асоциира с "отрова", "вериги", "полуди". Любовта не носи успокоение и просветление, а единствено нещастие, "скръб дълбока" и разруха. Лирическият аз не е способен да гради лично щастие на "гърба" на народното нещастие. Той ясно съзнава, че отдаването на любовното чувство и изживяването на любовните пориви означават свиване на света и съществуване единствено в рамките на интимното. Любовта не е вече в състояние да проникне в една ограбена и опустошена душа, която е запленена от великия идеал за свобода и е разгневена от робската действителност, изпълнена с тирания и жестокост. Азът знае, че изчерпването на битието в зоните на личното, любовта и дома води до обезличаване и самоунищожение.
Роб бях тогаз - вериги влачех
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах!
Любовта има място в живота само ако служа на идеята, на революцията, на свободата. Няма място за любов в една действителност, която обвива я злоба и най-благородното сърце - "и сърце зло в злоба обвито!" Героят се дистанцира от любовната песен, за да утвърди тази на гората. Той има сетива единствено за стенанията на сиромасите, неволята на сирачетата и плачът на вдовицата. Те са обсебили изцяло неговата същност и той чувства като свой морален дълг отмъщението за оскърбените и унижените: "За тоз глас ми копней душата / и там тегли сърце ранено./ там, де е със кърви облено!". Непосилно за Ботевия човек е народното страдание. Непоносима е за него картината на робската участ, която го разяжда отвътре. Служенето на българския народ, на революцията е върховна цел и идеал на аза.
Откроява се също така и мотивът за песента в Ботевото стихотворение. Времето диктува не песни "любовни", а песни за "жалост". Лирическият герой има нужда не от любима, а от съмишленик. Ето защо той поставя категорични императиви към любимата: "Запей, или млъкни, махни се!". Призовава я да се вслуша във въздишките на страдащите и да чуе песента на гората, да пренебрегне еснафското щастие и да осъзнае и оцени великата мисия на юнака:
Запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата си продава
как гинат сили и младост.
Когато либето се промени и прояви съпричастие към народното нещастие, тогава любовта ще бъде възможна.
Моделът на достойното човешко поведение е ясно очертан и в стихотворението "До моето първо либе", където азът се лишава от личното в името на народното. Либето и любовните песни биват отхвърлени, защото героят чува единствено песента на гората, стенанията на сиромасите и плачът на вдовицата. Той навлиза в едно ново пространство: “Там, де земя гърми и тътне", "Там ... там буря кърши клонове". Героят е наясно, че мястото на истинския патриот е в развихрената стихия. Сравнението на битката с буря и цялата образност води към идеята за драматичността, величието и красотата на разразилия се сблъсък. Свободата и мисълта за нея са изпълнили всички духовни пространства на лирическия аз.
В тази творба усмихнатата и героична смърт е видяна като "либе" “И смъртта там й мила усмивка”. Смъртта се утвърждава като измерение на живота. Лирическият субект е готов да прекрачи границите на нормалното, да направи и невъзможното. Това внушава идеята, че за да се превърне в спасител, той трябва да се пренесе в отвъдния свят, където да вдигне "кървава напивка".

Целият материал: