Образът на майката в стихотворенията "Майце си" и "На прощаване"

[Mozo]

Образът на майката в стихотворенията »Майце си» и «На прощаване


В поезията на Христо Ботев родолюбието и обичта към близките са неразривно свързани. Той смята, че човек, който умее истински да обича семейството си, познава и любовта към отечеството. Пазител на родния дом е майката, затова обичта и признателността към нея характеризират всяка нравствено извисена личност.
Елегията “Майце си” е първото Ботево стихотворение. То е изповед – монолог, в който лирическият Аз води своеобразен диалог с майката. Той се чувства самотен и изоставен в чуждата земя и вижда в лицето на майката най-скъпия за него човек, към когото може да се обърне. Тази представа за майката като опора и утеха в трудни моменти извисява и съкрализира нейния образ. Трагическата самотност и неразбирането, което среща Ботевият герой извън дома, са породени от различието му със заобикалящият го чужд свят, от различието на идеалите му спрямо неговата среда (“и срещам това, що душа мрази”). Привидно весел той се чувства изоставен:

Весел ме гледат мили другари,
че с тях нагледно и аз се смея,
но те не знаят, че аз вече тлея,
че мойта младост слана попари!

В тази строфа се разгръща мотивът за загубената младост. В стихотворението “Майце си” присъства и мотивът за майчината клетва, която има страшната сила и винаги се сбъдва. Затова лирическият Аз сам изказва съмнението, че може би тя е била насочена към него, защото е напуснал родният дом (“Ти ли си мене три години клела”). Съдбата на напусналият родовия свят син е трудна, скитническа съдба: “Та скитник ходя злочести ази”. Мотивът за напускане на дома се свързва с притчата за блудния син. За радлика обаче от библейския герой, лирическият Аз излиза извън пространството на родния дом в името на една благородна цел. Самотата му не е свързана единствено с напускането на дома и с невъзможността за връщането към него, а с неразбирането, което среща, с липсата на истински приятел, с когото да сподели най-искрените си чувства:

…Приятел нямам
да му разкрия в душа що тая,
кого аз любя е в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.

В този свят без приятел единственият близък на сърцето му човек остава майката. В тежките моменти нейният образ изпълва цялото същество на лирическият аз:
Една сал клетва, една остана,
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горката.
Елегията „Майце си” разкрива съкровенните мисли, чувсва и търсения на личността, решила да напусне пространсвото на родния дом и да поеме по нов огън, изпълнен с високи идеали и възвишени цели.
Майката и синът в поемата „На прощаване”живеят в различни светове в художественото пространсво на Ботевите поетични представи за националния дух на епохата.Синът е изгнанник в чужда земя,а майката е останала ”там”- в родното пространство,при бащиното огнише, но под угрозата на робския произвол.Бунтовникът живее с повелите на настоящето за борба с поробителите и с мечтите за бъдащата свобода,а майката свято пази традициите на миналото.Във въображаемия диалог с майката говори синът. Той се стреми да приобщи майка си към нейните духовни ценности, да я превърне от майка с патриархални разбирания в “майка юнашка” ,която да разбере величието на идеала за свобода, да приеме с гордост саможертвата му за народа и родината и да му даде своята прошка и благословия за избрания път. Тук може да направим паралел с друг голям възрожденски поет Добри Чинтолов. В стихотворенията си „Стара майка се прощава със сина си” святостта на майчиния образ е изначално съществуваща, майката е убежище, утешение, тя е пазителка на домашното пространство. Раздялата с нея е болка и страдание, загуба на смисли и ориентациция, носи чувство за вина. Връзката мезду майката и чедото е устойчива и неразривна, тя е основана на нравствените устои на личността.
Майката надмогва терзанията и страховете си и намира сили да благослови избора на своето чедо, неговия път към света:

Душата ти не ще забрави
това, що ти хортувах аз.
Върви, носи си много здраве
и споменавай пак за нас.

Майката остава пазителка на дома, а обичта към чедото й - залог за завръщането му. По линията на тази интерпретация можем отново да направим връзка с образните внушения до „майката юнашка” в Ботевата поезия.
В „На прощаване” епитетът „юнашка”обединява образа на майката („майко юнашка”) и на бунтовника (честта унашка”). По този начин се осъществява връзка, която обединява двата личностни свята на героите. Тяхнота духовна родство подсказва,че такава майка не може да не разбере защо синът и предпочита да умре за свобода, вместо това да живее в робство.

Целият материал: