Нова сръбска, хърватска и словенска литература (4-та част)

[Mozo]

Сръбска, хърватска и словенска литература – IV част

Тези лекции съдържат всички лекции, преподадени доц. Христова и д-р Елена Дараданова за 2016/2017. Записвани са без пропуснато посещение, но по някаква причина накрая не можах да намеря сръбска проза през 80-те години на 20. век. Иво Андрич е развита самостоятелно по инструкции и библиография на доц. Христова, тъй като поради командировки не може да предаде всичко сама. В края има и някои автори от III част, които бяха наваксани от миналия семестър, но не фигурират в конспекта.

Съвети за бързо и ефективно учене по методиката на проф. Лозанов:
1) Вместо да четете внимателно и да се опитвате да запомняте, четете много пъти (поне 7-10) бързо и без да се опитвате да запомняте нищо. Така при всяко следващо прочитане ще запомните определена част, но следвайки естествения ритъм на мозъка си. Това пренася информацията директно в подсъзнателната памет, която е по-дълготрайна и силна.
2) По ефективно е вместо да се чете всичко от начало до край, да се раздели на части. Например: чете се първия урок няколко пъти, след това втория няколко пъти итн.
3) По-ефективно е ученето в по-дълъг период от време. Например 10 дни четене по веднъж е по-ефективно от 10 пъти четене в един ден.
4) Допълнително помагат за запаметяването определени класически музики, пуснати като при ученето. (Не всяка класическа музика помага, някои даже пречат). Част от тестваните като ползотворни са:
* Бетовен - Концерти номер 4 и 5;
* Моцарт - Симфония 40, Концерти за пиано номер 5, 18 и 23;
* Чайковски - Концерт номер 1;
* Вивалди - годишните времена.


1. Модерният роман на Борисав Станкович
Следва традициите на Лаза Лазаревич и доразвива натуралистичния модел в сръбската литература. Налице при Станкович е деструкция на идиличния топос, най-силно изразена в “Нечиста крв”, по-слабо изразена в разказите му. При този писател патриархалната култура се отъждествява с културата на нечистата кръв. Друга линия, която Станкович доразвива от Лазаревич е процеса на психологизация на субективното повествование. Друг общ мотив при двамата е този на съня, характерно за Станкович е, че при него сънят има функцията на психологизация на индивида. Друга особеност за този автор е двупластовото повествование. Налице са два пласта, а именно:
1) външен – събитиен, най-често свързан с подробно описание на някакъв ритуал или детайлна портетизация на даден персонаж.
2) вътрешен – психологизиращият аспект на повествованието. Характерно за него е, че остава загатнат, недоисказан. Героите на Станкович не вербализират вътрешните си преживявания и много рядко говорят, а ако го правят, е с изключително оскъдно.
Героите на Станкович са персонажи, откъснати от семейството в смисъла на самоозъснаването им като индивидуални личности. Този мотив е взет от Западноевропейската литература и е възприт с известно закъснение в сръбската. Защо героите на Станкович основно мълчат? Защото у тях има наличие на болка и страдание. По принцип в литературата болката е този елемент, който не подлежи на вербализация. Тази болка е резултат на неосъществени мечти и желания, несбъднати любов и живот. Тя е резултат на подтискането на индивида от патриархалния модел, който не му разрешава да следва свободно желанията си и да осъществи живота си както на него му се иска. При Станкович разрухата и деградацията рушат на базата на стари традиции, именно затова и има толкова подробно описание на ритуали в прозата му.

Наш Божич и Джурджевдан (разкази)– на практика липсва повествание. Това са основно етнографски описания на празници. В Джурджевдан се среща една ключова фраза, което може да се каже, че символизира идеята на цялото творчество на Станкович: “завръщане към миналото, потопено в сладка носталгия”. Характерни за прозата на Станкович са меланхолията и носталгията, които са тъга по изгубеното. Това е обраното на идилията, която е стремеж да осъществи нещо светло в бъдещето. Много характерно за Станкович е субективизираното повествование, и именно затова тъгата минава през призмата на спомена. Защо? Защото споменът е лично, а следователно и субективно минало.
В прозата му е налице атрофията на сюжета – много постна събитийност. Друга особеност е наличието на ретроспекция – характерно за модернистичната проза. Поетиката на Станкович е поетика на сетивността – споменът се възприема през сетивата. Ключови са думите “Гледам, слушам, видим” в “Джурджевдан”. Може да се каже, че поради субективността при изграждането на спомените, налице при тях е импресионизъм.
Разкази
Те са условно разделени на натуралистични и импресионистични. Импресионизма е зает със закъснение от Западноевропейската литература. Особенност на разказите на този автор е изграждането на фолклорно селски разказ. Тръгва се от описанието на ритуал и това поставя етнографско начало. Това етнографско начало е много характерно и за прозата в сръбската литература преди Станкович, но особеното при него е субективизирането им чрез описанието от първо лице – и това именно е импресионизма, който опонира на свидетелско достоверното описание на тези обичаи в прозата преди този писател.
Импресионистични:
Увела ружа – написан е в дневникова форма, става дума за неизживяна любов. Авторът се обръща чрез героя си към любимата директно във второ лице. Нслице в този разказ е и мотивът за съня.
Натуралистични:
Всички разкази от цикъла “Božiji ljudi”, както и два разказа от “Стари дани”, а именно: Они и Покойникова жена.
Характерристики на натуралзима. Той не е субективизиран и е определян от сърбите като “Пука фотография стварности”. Показва грозното и патологичното, но без да го осъжда и без да се налага чрез дидактика. Натурализмът се отличава от реализма по прекалената си острота. При реализма проблемите на индивида се обуславят от заобикалящия го свят, и персонажът съществува само в пространството на своето време и общество. При натурализма патологията на индивида е определена от неговия биопсихологичен детерминизъм (наследствеността). Индивидът на натурализма е вечен, той може да функционира във всички епохи и не е тясно свързан със социалната проблематика и пространство на времето си (за разлика от реализма). Друга отличителна черта на натурализма е тази на патологията – лудостта, болестта, обременената психика. Мотивите за престъплението и мотивът за отмъщаването за поруганата чест също са черти на натурализма.
Покойникова жена – Още заглавието разкрива нещо – жената принадележи на света на мъртвите, а не на живите (иначе би било “вдовица”). Налице е конфликтът ан личността, раздовена между личните си емоции и патриархалния си дълг. Този конфликт довежда до деградацията на личността. Мъртвият съпруг се превръща в символа на обсесивна визия за жена си. Култът към мъртвите е хиперболизиран и проблематизиран. Патриархалният модел и тук е разкрит като унищожаващ – жената през целия разказ не страда изобщо за умрелия си съпруг, тя плаче, защото “ѝ е мъчно, че не ѝ е мъчно за мъжа ѝ”. Тя е подтискана от патриархалния модел и заради него не може да се отдаде на новата си любов към новия мъж, който я привлича. Вместо за него, тя се оженва за маргинален човек, противно дори на собствената си логика и чувства, и се обрича отново на страдание.
Они – още заглавието съдържа символика. “Те” са семейство, а се използва местоименито “те”, с определена цел. “Ние” се е разпднало и “аз”, индивидът в изолация, съм се отделил от другите (“те”). Отчуждението е станало в следствие на подтискането на детето от страна на родителите, в следствие на това то се е изолирало и травмирало. Деструкцията е описана чрез психологизиране на битови детайли – което е много характерно за поетиката на Станкович. Клуминацията на разказа е моментът, в който Мита отхапва пред жена си от крушите, които му е пратила неговата тайна и неосъществена любов от преди брака. Но жена му всъщност е знаела от кого са тези круши и когато вижда, че той отхапва пред нея тя изпада в плач и избягва.
Сборник “Божийи люди”
Това са цикъл от разкази, тясно обвързани помежду си. Общата тема между тях са гробищните просяци и дните на задушница. Просяците живеят на гробищата. Налице са характеристики на натурализма: патология, болест, смърт. Жанрово текстовете са различни, като някои може да се определят като новели, а други като портретни очерци. И в тези разкази е налице травма от миналото, която е причина за болката и патологията в настоящето. Тази идея е заета от Фройд и в сръбската литература се прилага чрез ситуриане на травмата в детството или младостта, като при Станкович това е основно в младостта. Фигурата на просяка има дълга литературна традиция, среща се и при Петър Кочич, а корените ѝ тръгват от руската литература. В този цикъл разкази маргиналите са главните герои, които почитат култа към мъртвите. Разказите са 20 на брой, като някои от тях може да се четат самостоятелно като завършени творби, а други са свързани помежду си. Цикълът се характеризира с единно времепространство, като в него се очертават три основни топоса. Това са градът, гробището и църквата. Важно е да се отблежи как е изобразено гробището – отделено с високи стени като крепост, което етимологично (“град” по славянски корен) се отъждествява с град в днешния смисъл на думата. С други думи, и гробището, и града са градове. Църквата пък е връзката между тях, посредством ритуалите тя свързва маргиналите от гробището с гражданите от града. Епилогът слага фокус върху разпадането на патриархалния модел – това е експлицирано чрез навлизането на просяците в града. В цикъла има повторяемост на определени символи, най-главният от които е даването на милостиня. Нарацията е от гледанта точка на безличния, всезнаещ наблюдател. Градът има негативна интерпретация и в сръбската, и в българската литература от това време – например у “Гераците” от Елин Пелин. Той е топоса, който погубва съдбите на персонажите и води до деградация. Цикълът “Божийи люди” поема специфичната функция да се противопостави на отчуждението на града от маргиналите – и това е осъществено чрез даването на мислостиня на просяците от страна на гражданите. И в този цикъл се загатва една важна особеност на творчеството на Станкович, която го отличава от Лазаревич. Докато при Лазаревич деградаяцията на личността идва от външни фактори, то при Станкович тя е биопсихологично детерминирана – от “нечистата кръв” на предците.
Романи
Нечиста крв – преди този роман в сръбската литература вече има традиция на жанра – Обрадович, Виадкович, Стерия-Попович, Яков Игнатович. “Нечиста крв” е първият модернистичен роман, и първият роман в сръбската литература, който кристализира проявлението на жанра, а именно – да бъде епос на частния живот. Условие за създаването на роман е индивидът да е отделен от обществото и патриархалния модел, да да бъде разгледан като отделна личност. Точно това е случаят със Софка – нейният персонаж е поставен във фокус и е разгледан индивидуално в хода на повествованието. Център на романа са родовата история и семейството като единица на патриархалния свят, видени през призмата на натурализма. Книгата описва пълна разруха на човека и деструкция на утопията за патриархалния модел.
Повествованието започва следвайки традицията на епичното повествование – първите три глави са разказни от гледната точка на всезнаещия разказвач. Ключови са първите две лексеми - “Знало се и причало се...” - историята, която следва да се разкаже вече е известна и истинна. Тези глави разказват родовата история на геориянта и очертават контекст, в който ще бъде разказана личната история на Софка в последствие. В четвърта глава настъпва обрат – гледната точка вече е само тази на Софка, а не на разказвача, и всичко е видяно чрез нейните мисли и сетива. Моделът на нарацията очертава рамка на романа, като в последната глава, описваща пълната деструкция на Софка, тя отново е видяна от страни от гледната точка на разказвача. Особено важна е функцията на сетивата – те са основно средство за възприемане на външния свят от страна на героинята. Заради субективизирането на повествованието през нейните очи, външният свят, пространството и събитята в него са изключително редуцирани – защото на нас става известно само това, което тя вижда и чува.
Налични черти на натурализма.
1) Самото заглавие и по-точно думата “кръв” загатват за наследственост.
2) Мотивът за лудостта (лудият чичо Христа, който живее на тавана).
3) Мотивът за проклятието – в последната глава Софка се вижда като плащаща греховете на предците си. Този мотив от своя страна е свързан с друг локален мотив за сръбската литература – този за греха.
4) Патологиите на децата на героинята
Основна функция в романа има еротизмът. Той е средството за демистификация и деидеализация. Тялото е основно изразно средство за изразяване на личността на Софка. Тя има свръхчувствителност към собственото си тяло, на моменти даже патологично влечение към самата себе си. Усещайки най-малките дразнения в тялото си, погледит върху себе си, тя възприема външния свят през специфична субктивна призма. Дори мотивът за раздовението на личността не е представен вътрешно и душевно, а физически и външно: “kako nije ona sama, jedna Sofka, vec kao da je od dve Sofke. Jedna Sofka je sama ona, a druga Sofka je izvan nje, tu, oko nje.”. Много характерно за целия роман е, че и другите герои са масово неми. Пряката реч на практика липсва, тя не само че е много рядко срещана, но и е оскъдна и се ограничава до няколко думи. Героите основно говорят с езика на тялото – гримаси, мимики, бой, ласки. В романа Станкович не изменя на традицията си да описва подробно ритуали и на ритуала в банята преди сватбата са отделени няколко страници, пълни с нотки на еротизъм.
Друг много характерен мотив при наличието на патриахален модел е мотивът за пазенето на тайната за престъпление в семейството. Той се среща и при Георги Караславов (“Снаха”). Извън семейството не може да излезе никаква информация за грях и престъпление. Точно затова Софка посяга към глухонемия слуга Ванко – защото бидейки глухоням, той не може да я издаде. При Станкович женската дреха за пръв път поема еротична функция – тя привлича мъжете и очертава формите на женското тяло. За сравнение преди него в сръбската литература дрехата има основно етнографска функция.
Газда Марко е важен образ. Той е сблъсък на ничеистия морал на патриархата и новата социализация на индивида. Той е самогнал се селянин, който иска с пари да купи своя авторитет в обществото – затова и жени Томчо за Софка.

Това е първият модернистки сръбски роман и засяга скандална тематика. Представя дълбок психологически анализ на главната героиня Софка, жертва на лошо възпитание на богатите си родители. Тя расте глезена, не работи и получава в крайна сметка психологически отклонения в дома на богатите си родители. Налице са ритуално кръвно побратимяване с албанец в църквата, кръвосмешение, картини на жестока морална деградация като алкохолизма на Софка и Томчо в края на творбата, както и наличие на силно изразен еротизъм, най-силно проявен в описанието на къпещите се циганки в банята преди сватбата, на което са отделени няколко страници. Софка развива форма на Едипов комплекс – бидейки лишена от любовта на родителите си, тя търси изкривени форми на обич и обиква съпруга си Томчо по ненормален начин. Когато се женят, тя е на 26, а той на 12. Тя буквално го отглежда като майка и му се радва като на свое дете, като мъж, чийто характер е изградила сама. Парадоксално и шокиращо е как тя едновременно учи това дете да се “опасва”, връзва му обувките и колана и поема една чисто майчинска функция спрямо него, а в същото време задоволява луди сексуални фантазии с него. Това нейно отношение на свой ред изкривява психиката на Томчо – защото когато порасва малко той става изключително груб и суров мъж, но само и единствено към нея се държи като абсолютен мъж под чехъл, тя го върти на малкия си пръст, без да го унижава, но знае, че може да го накара да направи всичко, а има контрол и върху парите му. В романа се открояват няколко паралелни нишки на това как неправилното възпитание може да се предава от поколение не поколение и има дълготрайни последствия – ефект “домино”. Пряката реч почти отсъства и е налице само когато трябва да изрази нещо драматично или в разрез с очакваното. Мислите на героите са преразказани и е показана задълбочено психологията им. На моменти може да се долови много тънка ирония, но като цяло авторът остава неутрален, показвайки едновремнно с това скандални и брутални психологически картини и извращения. Много харакетрно за романа е друг елемент от творчеството на Станкович – за пръв път индивидът е поставен във фокус изолиран от обществото. Цялата фабула се върти около Софка, всичко се вижда през нейната перспектива, от нейната гледна точка (дори неправилните ѝ постъпки са обяснени сякаш чрез нейната логика).
Божии люди – стилът е хибрид между натурализъм и импресионизъм. Разглеждат се различни патологии – болести, лудост. Герои са и девиационните индивиди – с отклонения. Те са хора от маргиналията – бедни, болни, отхвърлени от обществото. Основен топос в цикъла е гробището, което символизира границата между живота и смъртта.
Има три стила на повествование според нараторския стил:
1) с подчертано субективизирана нарация
2) разказ в разказа
3) обективен разказвач
Среща се и т.нар. детски наратив, когато се разказва от името на дете и се създава впечатление за невинно възприятие и наратив.
В неговите разкази се среща различна интерпретация на женското тяло. В неговата проза индивидът за пръв път е отделен от колектива и поставен във фокус (например в Нушка).

2. Сръбският модернизъм. Поетика и литературно-естетически програми
Антологията на творбите от този период е съставена от Богдан Попович и се казва “Antologija novije srpske lirike”.
Сръбският модернизъм се характеризира с липса на ясна организация на различните мдоернистични програми. Инстутиция е списанието „Srpski književni glasnik”. Излиза през 1901-1914, редактори са Йован Скерлич и Богдан Попович. Те имат обща програма, въпреки че имат различни идеи по отношение на европеизацията на сръбската литература. Сърбите се осъзнават като изостанала култура. Европеизацията е път за излизане от провинциализма и приемане на западния дух на индивидуализма. Попович има концепция за чисто изкуство. Залага се за идеите на естетизма и формализма. Скерлич се дистанцира от декаданса. Идеята му за европеизация включва рецепция на европейска класика – Шекспир, Гьоте. В Сърбия парнасизмът и символизмът доминират над моденизма.
Парнасизмът избягва личното и субективните преживявания. В опозиция на романтизма формата е над идеята. Характерни са изчистени пейзажни картини. Включва мотиви от античната митология – амфори, статуи. Парнасизмът е аристократично течениe.
Символизмът се определя най-лесно с фразата „Светът е моята представа”. Символът е субективна представа за света. Няма конкретика, внушават се абстрактни представи. Текстът е сложен. Наличен е мотивът за маската – търси се основа зад маската, няма лица. Характерен е стремежът към отвъдното.
Представители на парнасизма са Воислав Илич и Йован Дучич.
Воислав Илич твори през 80-те и 90-те години на XIX век. Създава чисто естетическа поезия, която за пръв път е в опозиция на сръбския романтизъм. Особено силна е опозицията му срещу народно-песенния образец. Вместо народната песен Илич въвежда античната традиция, с което се връща към класицизма. Утвърждава принципите на обективна предметна лирика. Основни техники за това са лирическото описание – лирически картини, за които е характерна статичност. Ползва лирически наратив – разказва сюжети. Илич създава пейзаж на душата. Вторият му тип лирика е в синхрон с пасторалната традиция. Създава картина на сръбското село – чрез образите на дома, стареца. В сръбската лкитература дори навлиза термин „Воиславизъм”, който номинира поетическия модел на Воислав, който следват поетите модернисти. Воиславизмът включва: преодоляване на националното поетическо мислене и създаване на школата на обективната лирика в сръбската литература. Традицията на Илич продължава Дучич в своя парнасистки период.
Йован Дучич е най-изявеният представител на идеята за елитарно и автономно изкуство. Той смята, че културата на местно ниво е изостанала и е поклонник на европейската. Пише програминя текст „Moja poezija”, в който създава образа на поезията като равнодушна към поезията на света, затворена, самодостатъчна. Други важни негови текстове са “Senke po vodi”, “Jadranski soneti”, “Carski soneti”, “Dubrovačke poeme”. Дучич връща сонета в Сърбия и го утвърждава. Парнасистката му поезия се отличава с монотонност и повторяемост. Присъстват пейзажни мотиви, музейна поетика, мрамор, антични мотиви. При Дучич преходът към символизъм не е рязък.
Важен текст в символистичната поезия на Дучич са „Spomenik Vojislavu” (1902). Той дели поезията на два вида: на „формата на парнасизма” и на „формата на символизма”. Изгражда символистичен образ на света. След 1910 пише пейзажна поезия. Символистичният му пейзаж се отличава от парнасисткия по своята имагинерност (въображаемост), и по това, че вместо стриктно описание ползва символизация. Символистичните му пейзажи са на границата между мрак и светлина. Сянката се артикулира. Като цяло сръбската поезия избягва култа към абстрактното. Мъглата е основен топос при Дучич и вдъхва идея за излюзорност.
Милан Ракич е силно повлиян от парнасизма. Предпочита сюжетната форма. Въвежда езика на Бодлер, което не е просто влияние, а образец. Бодлер съчетава висок поетически речник с антипоетизъм и го превръща в норма. Прокарва интелектуален песимизъм и скептицизъм в Сърбия и бива критикуван от Скерлич. Ракич създвава поезия на рационалното, при него липсва ирационалното. Отчуждава се от метафизичното начало и символистичния свят. В лириката му любовта има еротична интерпретация. Бидейки лишена от сантиментално-романтичност тя е сведена до илюзия на сетивата.
Алекса Шантич е тясно свързан с босненската култура и духовност, както и Дучич. Издава списание „Зора” в Мостар. Шантич е традиционалист – той продължава да поетизира социални и патриотични мотиви, патриархални ценности. Пише предимно сонети. Попович остро критикува първата му стихосбирка. Програмното стихотворение на Шантич е „Наша поезиja”, в което той обвинява сръбската поезия във фалш и потъналост в мъгла. Шантичовият творец в текста е ездач на бял кон и има образ на месия. Критикът Константинович определя Шантич като романтик, говорещ на езика на парнасизма. Докато Дучич възвеличава сръбското минало, то при Шантич отечеството е безименно.

Целият материал: