В старите исторически паметници езикът на първите български преводни книги се нарича qЗЫКЪ СЛОВtНЬСКЪ. Така се е наричал изобщо езикът на славяните, които в VI—VII в. се заселват в югоизточната половина на Балканския полуостров. Това наименование на техния език е било запазено дълго време, след като тези славяни приемат народностното име българи. Като се имат пред вид неоспоримите исторически и лингвистически доказателства, че Кирило-Методиевият език представя български диалект от втората половина на IX в., напълно естествено е този език да се нарича старобългарски. И действително така се нарича той доста често в науката. На това наименование обаче започнаха сериозно да съперничат наименованията старославянски или староцърковнославянски, при все че в много отношения те не са достатъчно ясни. Те не посочват именно истинската принадлежност на КирилоМетодиевия език към определен славянски език от IX в., т. е. От времето, когато славянските езици са били вече значително обособени и са притежавали свои индивидуални черти. Наименованието старославянски език е доста широко и би могло да бъде отнесено към който и да било славянски език, а с наименованието староцърковнославянски език КирилоМетодиевият език се определя като изключително църковен, което не е напълно точно, при все че по-голямата част от запазените старобългарски паметници са църковникниги. Привържениците и разпространителите на наименованията старославянски и староцърковнославянски привеждат в своя полза следните съображения: Кирило-Методиевият език действително има българска народностна основа, но все пак той представя литературна
обработка на старобългарски диалект от IX в. и се отличава специално в своята лексика и синтаксис с черти, които не са били чисто народни. В него изобилстват новообразувани славянски литературни форми, с които е трябвало да се превеждат трудните гръцки оригинали, а също така и множество синтактични и фразеологични особености, оформери под гръцко влияние. В тази си литературна обработка Кирило-Методиевият език се издига до положението на почти общ славянски литературен език, като включва в себе си и някои лексикални елементи от други славянски езици. У някои автори към всичко това се прибавя и един немного убедителен аргументпротив термина старобългарски. Те мислят именно, че съществува опасност под това наименование да се разбира не старият език на българските славяни, а езикът на Аспаруховите българи. Най-оправдано си остава наименованието старобългарски език. Това се вижда от факта, че много често авторите, които използват термините старославянски или староцърковнославянски, са принудени да прибавят в скоби за по-голяма яснота наименованието старобългарски.Обстоятелството, че езикът на Кирило-Методиевите паметници представя литературна обработка на български диалект от IX в., не може да се сметне за много сериозен довод против наименованието старобългарски език. И днешният български литературен език с многобройните си ненародни лексикални, синтактични и фразеологични особености, усвоени главно под влияние на руския език, не се покрива напълно с нито един съвременен български диалект, което не значи, че той не бива да се нарича български.В българската наука съвсем естествено е прието Кирило-Методиевият език да се нарича старобългарски, а езикът на по-късните български паметници, т. е. на паметниците от XII, XIII, XIV в., да се наричасреднобългарски. Последният термин за означаване на по-късните български паметници се употребява и от всички чужди слависти, които,както видяхме, предпочитат да наричат старобългарския език старославянски. Противоречието, в което те изпадат, е очевидно. Щом сепризнава, че има среднобългарски паметници, естествено е да се признае, че има и старобългарски паметници, които са писани на старобългарски, а не на старославянски език.
Изучаването на старобългарския език става въз основа на малък брой паметници, които наричаме старобългарски. От същинската Кирило-Методиева епоха, т. е. от времето, когато се е развивала преводаческата,просветителната и църковноорганизационна дейност на Братята при подготовката на моравската мисия и в самата Моравия, не притежаваме нито един паметиик. Всички старобългарски паметници произхождат от края на X и от XI в. и са следователно с век, век и половина по-млади от първоначалните Кирило-Методиеви преводи. Те обаче отразяват добре особеностите на Кирило-Методиевия език, който се е подлагал на малки промени, тъй като е бил смятан вече за свещен език. Разбира се, старобългарските паметници не отразяват с абсолютиа точност Кирило-Методиевия език. В тях има редица отклонения, които се дължат на влияние от разни старобългарски диалекти, в областите, в които са били преписвани. На места, особено в лексиката и синтаксиса, се забелязват и съзнателни редакционни поправки от новите преписвачи. Всичко това обаче не може да прикрие характерните черти на Кирило-Методиевите оригинали, тъй като измененията в техния език са били допускани случайно, вследствие на което могат лесно да бъдат отделени, за да се види каква е била старата основа при всяка отделна, засегната от някое по-късно изменение тяхна езикова особеност. Нито един от старобългарските паметници не е датуван. Поради това паметниците немогат да бъдат подредени в хроноложки ред. Обикновено старобългарските паметници се подреждат според азбуката, на която са били написани. А старобългарските азбуки са били две — глаголица и кирилица. Глаголическите паметници са повече на брой. По-голямата част от тях са писани в западнобългарски области и носят явни черти на западнобългарски диалекти. Езикът им се отличава с по-голяма архаичност. Кирилските старобългарски паметници са по-малко на брой и произхождат от източни български области. В езика си те съдържат доста нови черти.
Целият материал тук
Старобългарски паметници.rar- (25.03 KиБ) Свален 7 пъти