Поуката срещу сюжета в приказките на Шарл Перо

[Mozo]

Поуката срещу сюжета в приказките на
Шарл Перо

Повече от три столетия приказното творчество на Шарл Перо очарова най-малките от ранното детство, насочва въображението на растящата личност, предизвиква философски, психологически, педагогически, литиратурнотеоритични дискусии. Всъщност Шарл Перо разчупва еднопосочните характеристики на традиционния персонаж благодарение на акцента върху приказната условност, подчертан от жанровото заглавие на сборника “Приказки за феи, или приказки от стари времена”.
Поезията е истина в света на мечтанието, на приказното, на словесното художествено тайнство. Приказният крал е жив чрез своите герои, окрилящи детското въображение от ранните предучилищни години до последните ни дни.
Чрез приказките: “Котаракът наставник, или котаракът в чизми”, “Красавицата в спящата гора”, “Пепеляшка или стъклената пантофка”, “Червената шапчица” и редица още любими приказки, Шарл Перо коментира житейските проблеми на приказна основа.
Приказката “Котаракът в чизми” е невероятна смесица между реално и фантазно. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, тя поставя един много важен житейски проблем, свързан с наследството на потомците и имуществената подялба между братята. Достойнството на най-малкият брат, е че той умее да вземе правилното решение в кризисен от живота си момент и да не се поддава на отчаянието. Разсъждава реалистично, не избързва, дава шанс на животното и се вслушва в съвета на котарака, който поема ролята на “наставник”, от какъвто има нужда поради неопитността си. За да изпълни своето наставничество, котаракът иска от мелничарския син само едно нещо – чизми (ботуши). Самите ботуши са толкова важни, че са прескочили битовата си функция, и без това не спадаща към необходимостите от бита на един котарак. И така, чизмите са запомнени за сметка на наставничеството.
Котаракът на Перо е автор на новите дрехи на мелничарския син, чиято благородна голота на маркиз е резултат от действията на имагинерните разбойници, откраднали одеждите му. Снизходителния и доверчив монарх споделя гардероба си с пострадалия маркиз, а принцесата се влюбва в мелничаря-маркиз.
Поуката в края на приказката забавно поучава, че в живота най-важното не е материалното, а качествата на личността, с които тя може само до извоюва благоденствие и престиж: “…..един младеж би по-добре направил да схване, че умът и занаятът са по-добри от взето даром злото.”
Чрез хитроумната вълшебна история авторът противопоставя сюжета срещу поуката и читателят сам трябва да реши кое наследство е по-важно – добър ум и занаят или материални блага.
Шарл Перо недвусмислено проблематизира алегоричния персонаж от странстващия приказен сюжет в приказката “Спящата красавица”. Френският писател подлага на съмнения абсолютната наивност, споделяна от абсолютното злодейство; абсолютното магическо сънуване – смърт, и абсолютното сбъдване на просроченото с цял век щастие; абсолютната доброта и абсолютното злонравие на реалните личности в реалния живот.
Детската адаптация изрива сюжета за свекървата-човекоядка и изпитанията на пробудилата се млада кралица и нейните деца.
Поуката към “Красавицата в спящата гора не говори нищо за отношенията между царствени свекърви, снахи и деца, съсредоточава се само върху сто годишния сън и доста ясно го демистифицира като девство-очакване на брака: “Съпруг да си намериш-богат и хубав мъж,/ възпитан и добър-не става изведнъж:/да поизчакаш е уместно…../Таз приказка да каже май още нещо иска-/че хубавите връзки към лоното на брака/не се явяват бързо, но той не ги подтиска-/не губи нищо оня, който поизчака./Но полът с толкоз плам/във брака търси слука…..”.
В “Пепеляшка” на Перо неразпознаването на героинята на бала и вкъщи, на единността и под пепелта и в разкоша е част от сюжетната закономерност. Благородството на Пепеляшка по рождение си е даденост, стъклената пантофка само трябва до го прояви. Дори феята кръстница и мъртвата майка са толкова открито синонимични, че едва ли е продуктивно четенето на първата като принадлежаща към фантазията на семейния романс, а втората-като принадлежаща към трагедията на реалното семейство. На практика у Перо семеен романс няма, понеже то е напълно препокрит с формите на същото в социалността. Вероятно това е механизмът, благодарение на който лошите сестри стават безпроблемна част от същата тази социалност, Пепеляшка ги жени за двама знатни благородници. Още преди пантофката да прилепне на крака и, пратеникът на краля, “погледът на монарха” разпознава това, което дори семейството не може да разпознае: “Ала Благородникът, който мерил пантофката, се вгледал по-внимателно в нея и тя му се сторила много красива. Затова казал, че и тя има право да я премери……”

Целият материал: