Персонажна система на "Дядо Горио"

[Mozo]

ПЕРСОНАЖНА СИСТЕМА

на „Дядо Горио”

от Оноре дьо Балзак

Изготвила: Даяна Павлова
Вълкова Хб клас

Дядо Горио

Исторически реалното му име е Жан - Жоспен Горио. Наричайки го „дядо”, останалите герои изграждат чувство за близост, уважение, преклонение пред него. А името му „Горио” означава горест-мъка и откроява страдание, неудоволетвореност и горчивина.

Физическа характеристика: Долният клепач на очите на дядо Горио е обърнат, подпухнал и увиснал. От друга страна, месестите му и изпъкнали прасци, както и дългият му широк нос показват, че има скрити достойнства, които се потвърждават от кръглото като месечина наивно просташко лице на добродушния човек. Личи, че той е здраво животно, способно да излее цялата си душа в чувства. Косата му, разделена в средата на път, прилича на две гълъбови крила, които фризьорът на политехническото училище идва да вчесва и да пудри всяка сутрин, очертава пет лимби върху ниското му чело и украсяваше лицето му. Макар и да прилича малко на селянин, той е толкова изискан и така обилно смърка емфие като човек, уверен, че табакерата му винаги ще бъде пълна с най-доброто качество ароматен тютюн от Мартиника.

История на героя: Дядо Горио, около шестдесет и девет годишен старец, се бе оттеглил у госпожа Воке в 1813 година, след като бе напуснал търговията си. Отначало той е наел помещението, в което живеела госпожа Кутюр, и плащал тогава хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко бяха дребна работа.
Сръчен и пестелив, той успява да стане собственик на фабриката за фиде, в която е работил. През гладните години натрупва състояние чрез стокова спекулация. Положил е основите на богатството си, продавайки брашно, десет пъти по-скъпо от реалната му стойност. Но с това идва и падението в личния му живот. Той допуска непоправими грешки в отношенията с дъщерите си – Анастази и Делфина. Той е пример не само за възхода на личността в обществото, а и за разпада на вечните семейни отношения бащи-деца.
Трагизмът в образа му, е че вижда в дъщерите си своя род, а така и самият себе си, докато те променили по негова воля и чрез негова помощ социалното си положение се стремят към собствен, различен от неговия живот т.е. бягат от рода и от самия него. За благодарност за това, че е посветил живота и богатството си на тях, горкият старец става ненужен и бива изхвърлен от собствените си дъщери.
В предсмъртното му проглеждане картината на светът му се разпада, както се случва и с Шекспировия крал Лир.
В историята му се преплитат бащината любов, съобразителността, целенасочеността и алчността срещу мъката, страданието и горчивината от дъщерното предателство.

Отношенията на дядо Горио с другите герои:

Дъщерите му – Анастази и Делфина
За Горио било щастие да задоволява прищевките на дъщерите си: на най-добрите учители било възложено да им дадат познания, като белег на добро възпитание; имали си компаньонка; за тяхно щастие тя се оказала жена с ум и вкус; яздели, имали кола, живеели, както биха живели любовниците на стар и богат благородник; достатъчно било да изразят най-скъпи желания, бащата бързал да ги задоволи: срещу всеки подарък той искал само по една милувка. Горио приравнявал дъщерите си с ангелите и ги издигал, разбира се, над себе си; горкият човек, той обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали за женене, можели да си изберат мъж по вкуса си: всяка от тях имала за зестра половината от състоянието на баща си. Анастази, която била ухажвана за красотата си от конт дьо Ресто, имала аристократични наклонности — те я накарали да напусне бащината си къща и да се понесе във висшите кръгове на обществото. Делфина обичала парите: тя се омъжила за Нюсенжен, банкер от германски произход, който станал барон на Свещената империя.

Съпругата му
Жена му била единствена дъщеря на богат земевладелец от Бри, била за него предмет на благоговейно обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от нейната нежна и силна, чувствителна и хубава душа, рязко противоположна на неговата природа. 

Госпожа Воке
Когато господин Горио дойде да живее в пансиона й, госпожа Воке си легна вечерта, като се печеше като яребица в собствената си мас на огъня на желанията, които я обзеха и я подтикваха да остави савана на Воке и да се възроди като госпожа Горио.

Може би безгрижната щедрост, с която се бе оставил да бъде измамен дядо Горио, когото по онова време наричаха почтително господин Горио, я накара г-жа Воке да го смята за простак, който не разбира нищо от търговия. Горио пристигна с добре натъпкан гардероб, с великолепно бельо на търговец, който нищо не си отказва, след като се е оттеглил от търговията. Госпожа Воке бе разглеждала с възторг осемнадесетте ризи от полухоландско платно.

Госпожа Воке, разбира се, отиде много по-далече в ненавистта си, отколкото в приятелството си. Омразата й не съответстваше на любовта й и на измамените й надежди. Ако човешкото сърце, когато се изкачва по стъпалата на любовта, понякога си почива, то рядко спира, когато слиза по стръмното нанадолнище на омразата. Но господин Горио беше неин пансионер и затова вдовицата бе принудена да въздържа изблиците на своето наранено честолюбие, да заглушава въздишките, които и причини това разочарование, и да таи жаждата си за мъст като монах, оскърбен от игумена си. Дребните душици задоволяват чувствата си, били те добри или лоши, с непрестанни дреболии. Вдовицата си послужи с женската злоба и хитрост да измисля тайни гонения срещу жертвата си. Най-напред тя прекъсна поднасянето на излишни неща в пансиона си.

Господин Горио беше човек умерен в яденето, у когото пестеливостта, неизбежна за хората, които сами създават богатството си, се беше превърнала в навик: супата, вареното месо, малко зеленчук бяха и си оставаха завинаги неговото любимо ядене. Затова много трудно беше за госпожа Воке да измъчи своя пансионер, чиито вкусове тя с нищо не можеше да засегне. Отчаяна, че намира в негово лице един неуязвим човек, тя почна да го унижава и така надъха с омразата си към Горио и своите пансионери, които, за да се забавляват, услужваха на отмъщението й. Към края на първата година вдовицата бе станала толкова недоверчива, че вече се питаше — защо този търговец, който получаваше седем-осем хиляди франка годишна рента, който притежаваше великолепни сребърни прибори и скъпоценности, не по-лоши от тия на скъпо платените леки жени, живееше у нея, като й плащаше за пансион толкова скромна сума в сравнение с доходите си.”

Мнението, което изглеждаше най-вероятно и което бе прието от всички, беше това на госпожа Воке. Според нея този така добре запазен човек, здрав като камък и с когото можеха да се изпитат още доста удоволствия, беше женкар с чудновати наклонности.” 

Когато дядо Горио се яви за пръв път ненапудрен, хазайката, госпожа Воке, ахна от изненада, като видя косите му — те бяха нечисто сиви и зеленикави. Лицето му, което тайните скърби неусетно правеха от ден на ден все по-тъжно и по-тъжно, изглеждаше най-окаяното от всички събрани около трапезата лица. Нямаше вече никакво съмнение: дядо Горио беше стар развратник, чиито очи се бяха предпазили от зловредното влияние на лекарствата, необходими за неговите болести, само благодарение на опитността на някой лекар. Отвратителният цвят на косите му се дължеше на безпътствата и на лекарствата, които вземаше, за да продължава тия безпътства. Телесното и душевното състояние на стареца оправдаваше тия дрънканици.

Целият материал: