Новата българска литература - събития и факти

[Mozo]

A. Иван Вазов
1. Де е България - образи на територията
Териториалните знаци на родината са: белий Дунав лей, Черно море, горда Стара планина, Марица, тракийска равнина, Вардар, Рила, Охридски вълни. В историята тази територия е била още по-обширна - до чукарите Карпатски и стените Цариградски. Сегашният знак на територията е руината: Търново, Преслава - тие жални съсипни. Н о природата е здрава и пълна с мощ - земля пълна с добрини, природната България е жива и силна с “твоите балкани, твойте реки и гори, твойте весели поляни.
Песента “Де е България” може да се чуе на адрес http://slovo.orbitel.bg/vazov/p_gusla/dee.ram
У Яворов подобен образ на родината се е разпаднал: отначало “Нощ” утвъждава традицията за териториално изображение на родното - “Кълна се в хилядите рани/ на твоята снага разбита;/ кълна се и в мечтите твои/ за бъдещност честита:/ с кръвта си кръст ще начертая/ от Дунав до Егея бял/ и от Албанската пустиня/ до черноморските води!”
В “Родина” срещаме нов образ: Но що си ти? Земя ли в някои предели?/ Пръстта на тоя дол, на оня хълм,/ еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм/ която днес един - друг утре ще насели?”
Така родната поезия разполага с два радикално различни образа на родината - единият обектен, географски, териториален, материален и природен; другият разпаднат откъм веществености и изграден от идеални съставки, платоничен и умозрителен, плод на екзистенциалното въображение (трите последни строфи на “Родина”):
Не си ли ти на майчиното слово,/ що най-напред погали моя слух,/ не си ли откровителния дух:/ на словото, - на битието вечно ново?/
Но то... но то е в мене, тук, където/ ридае миналото - тъмен ек,/ и дето бъдащето - зов далек,/ нашепва сънищата здрачни на сърцето./
И ти си в мене - ти, родино моя!/ И аз те имам: радостта е скръб.../ Че под неволно бреме вия гръб./ И аз те имам - за да бъда сам в безброя.
За да се разширят сравнителните периметри може да се позовем и на Лилиевия образ от едноименната поема “Родина”:
Да позова? - Ти нямаш име,/ ти, светла и безсънна скръб!/ Към тебе водят ли, кажи ми,/ просторите неутешими/ и лунният чугунен сърп?/ И тия рътлини, заболи/ в мъглите ледени чела,/ и тия равнини, где голи/ треперят белите тополи,/ и зъзнат немилите села -/ към тях ли моя друм извива/ и с тях ли, в заника, сама/ душата ми за миг се слива/ и безпокойна се опива/ от нова радост: у дома!
2. “Епопея на забравените” - възникване
Средата излъчва серия от сигнали-подтици. Ражда се животрептящият проблем за “заслужеността” на нашата свобода. Списъкът на Захари Стоянов с имена на борци, които сами посягат на живота си отключва поетическата визия на близката история. Речевата среда упорито налага оценката за тези хора като “нехранимайковци”. Новите “герои” изтласкват жертвотовните възрожденци. Примери за пренебрежително и презрително отношение към героите - (Ботев, Левски, Раковски, Хаджи Димитър…). Оглеждането в чуждите образци също говори в ущърб - другите имат епически възпеви на своите герои, “произвели” за поетически свои герои, а ние нямаме. Митотворческата функция на литературата в служба на общественото развитие е някак си изоставаща и недостатъчна, слаба и безизразна.
Директивата на Захари Стоянов от предговора към "Записки по българските въстания" е:
“Ние има­ме хе­ро­и, на­ша на­род­на гор­дост,... но на мал­ци­на са тия из­вес­т­ни, на мал­ко от тях се знае где по­чи­ва свя­щен­ни­ят прах, ни­що не е нап­ра­ве­но, за да се уве­ко­ве­чи тях­на­та па­мет, ко­га­то оте­чес­т­во­то, за ко­ето са ста­на­ли жер­т­ва, сво­бод­но е днес.”
След “Епопея на забравените” Вазов няма самочувствието, че е поправил “грешката” на съвременниците към историята. Българската общност продължава да забравя неумолимо и на мига, новата забрава сполетява героите от Сръбско-българската война, техните гробове са на път да заприличат на буренясалия гроб на Раковски: “Но кой ви знай, че спите в тез полета?/ Над ваший гроб забвеньето цъфти./ Кои сте вий? Над сянката ви клета/ не мисли никой днес освен поета/ и майките свети.” (“Новото гробище над Сливница”)
Същият мотив у Пенчо Славейков (“120 души”): “То време се мина и ново дойде -/ свободата грее над родния край.../ Но гроба юнашки днес никой не знай,/ днес никой не знай.”
У Траянов, “Смърт в равнината”: Довей, о ветре, пръст свещена,/ от севера, от родний кът!/ Целувка чувствувам студена,/ тежат невидими окови/ и клепки ледени тежат! -/ Ах, кой ще ме зарови!”
У Ботев, “На прощаване”: Кажи им, майко, да помнят,/ да помнят, мене да търсят:/ бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци,/ черни ми кърви в земята,/ земята, майко, черната!” и смъртта на героя в баладата “Хаджи Димитър”: “Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира: него жалеят/ земя и небе, звяр и природа/ и певци песни за него пеят...” (Този образ е “коментиран” още в биографията на Христо Ботев от Захари Стоянов: “Спял той вече тих и доволен, алена кръв вряла из смъртоносната рана и разделена на две, опасвала бялата шия, тая шия, която "никога не влизала в рабски хомот"! Ни дума, ни ума, ни поглед за последен сбогом към вярна дружина, към любима балканска природа, към рабска земя, към прелести отечествени, към жива раздяла! Ни прошка, ни завещание, ни пък някаква си тържественост и демонстрация към акта, че поет умира, че байряк пада, че драма се свършва, че епоха загинва, Ботйов се от душа разделя! Спи Ботйов, спи и природата, мирува Балканът, ни буря, ни ветрец гора да залюлее, поклон да се поклони пред покойника, с гръм и трясък да поеме душата, тая душа, която е толкова много красила и възпявала своето вечно жилище, тоя същия Балкан. Непризнателност!”)
3. Шипка срещу Плевен
В “Тъгите на България” Вазов помества една ода за най-величавото сражение на Руско-турскта война - обсадата и падането на Плевен. Плевен е зает от Осман паша на 7 юли 1977 с 15000 души, които с усилен марш (включващ и нощни преходи) идват от Видин и изпреварват 9000 руснаци командван от ген. Криденер. Това струва на руските войски 5 месеца обсада и кръвопролития. След влизането си Осман паша увеличава армията си на 25000 плюс още 5000 в Ловеч. На 18 юли руските войски вече наброявали 32000 души. От Русия са извикани нови подкрепления - около 160 000 души плюс 35 000 румънци. В края на август съсредоточените руски войски възлизат на 96 000 души, подпомагани от 400 оръдия. Три генерални атаки не успяват, руският щаб решава да превземе Плевен чрез продължителна обсада. Малко преди това в Плевен откъм София влезли нови 24 000 души турски подкрепления и 3000 каруци с храни и материали. Общо турски войски в и около Плевен възлизали на 67 000 души. Руският отряд - 120 000 души и непрекъснато се увеличавал от пристигащи подкрепления. Плевен пада на 27.10 и 28.10 срещу 28 ноември. Русите дават 40 000 жертви. Съединенията с живи войници наброяват близо 100 000 души.
Отбраната на балканските проходи била поверена на ген.Радецки с 45000 души, пръснати на широк фронт. Шипка била заета от българското опълчение (3000 души, руския Орловски полк и пет сотни казаци (2000 души) по командването на ген.Столетов. Срещу тях Сюлейман паша разполагал с 30000 души. На 9 август е първата атака. Пристига и Брянският полк (2000 души), който повдигнал духа на защитниците. На 10 август двете страни само се обстрелвали взаимно. Най-тежък бил 11 август. На върха били общо около 7000 души с 28 оръдия (пет опълченски дружини). Към 2 часа позициите били нападнати в гръб и от черкези. Към 16 часа положението станало критично. В най-напрегнатия момент майор Чиляев запява Шуми Марица и останалите опълченци подемат песента. Към 18 часа пристигат 205 души казаци на коне. След малко идват и останалите части начело с Радецки.
Шуми Марица
Шуми Марица
Окървавена
Плаче вдовица
люто ранена
Рефрен: Марш, Марш
С’генерала наш!
В бой да летим
Враг да победим
Български чеда,
Цял свят ни гледа,
Хай към победа
Славна да вървим.
Рефрен:
Левът балкански
В бой великански
С орди душмански
Води ни крилат
Рефрен:
Млади и знойни
В вихрите бойни
Ний сме достойни
Лаври да берем.
Рефрен.
На 12 и 13 август опълченски дружини са заменени и разположени около Зелено дърво, за охрана на десния фланг. Там пристига и 10 опълченска дружина, която е новосформирана. От Шипка се изтегля по-късно само 4-та опълченска дружина, на 20 август. Позициите на върха се държат в неизменно състояние през септември и цялата зима. Едва на 24 декември Радецки преминава прохода. Започва Шейновската епопея и пленяването на Вейсал паша.
В заключение п3ри Плевен руските войски достигат 140000, дават 40000 жертви, обсадата трае 5 месеца. Първата атака е направена на 8 юли, 30000 отряд на Криденер срещу 25000 на Осман паша и 5000 в крепостта гарнизон. Втората атака се провела на 18 юли. Трета атака се състояла на 22 август. По това време броят на руските войски достигнал 96000. На 26 август е поредното нападение на Плевен — бомбардиран от 400 оръдия в продължение на 4 дни. На 7 септември се минава към тотално обкръжение на града.На 16 октомври обсадата е затворена напълно. На 28 ноември руските войски опитват с контраатака да пробият обсадата и да се изтеглят от Плевен. След неуспеха Осман паша се предава. Около 100000 души руски войски се освободили за други операции.
Въпреки очевидната несъразмерност на двете сражения българските истории пишат невъзмутимо: “Шестдневните августовски боеве на Шипка съставляват най-светлата страница в историята на Освободителната война. За нас българите те имат особено значение… Там славните синове на България доказаха нашата жилавост и способност за живот и че българският народ заслужава не робство, а свобода.”
Буквално на другия ден, 29. ноември 1877, Вазов написва “Падна Плевен!”. (http://slovo.orbitel.bg/vazov/izbavlen/pleven.htm)= “Опълченците на Шипка” е с подзаглави-дата 11 август 1877, но е написано в Пловдив на 6 ноември 1883 година. В 1877 Вазов не отделя място и внимание на Шипка. Тя се издига в очите му в продължение на изминалите 5-6 години, когато се пренареждат събитията от позицията на един по-късен поглед и коментар.
(1) Още един поглед към Плевен
Руско-турската война 1877-1878 г. е едно от най-значимите събития в новата история на България. Тя е резултат от вековните борби на българския народ за национално освобождение и е провокирана от кървавото потушаване на Априлското въстание 1876 г., което е връхна точка в българската национално -освободителна революция.
Особено популярни и трайно вписани в националната ни памет са петмесечните бойни действия при Плевен през 1877 г., известни като Плевенска епопея. Защото тук се съсредоточават големи войскови подразделения - пехота, артилерия, кавалерия, военно-инженерни, военно-медицински и други части и служби, и се провеждат мащабни и значими военни операции. Обединената руско-румънска армия достига до 130 хиляди души, а турската - до 67 хиляди.
Бойните действия при Плевен протичат на два етапа. Първият /19 юли - 12 септември 1877 г./ се характеризира с опита на руското командване да завземе града с фронтален удар, чрез пряко щурмуване на турските позиции. През втория етап /13 септември - 10 декември 1877 г./, под ръководството на военния инженер ген. Е.И.Тотлебен, се пристъпва към обсадата и пълното блокиране на армията на Осман паша в Плевен. Това довежда до разгрома и капитулацията на турската армия.
Победата при Плевен и пленяването на армията на Осман паша се оказва решаваща за по-нататъшния победен ход и изход на войната, тъй като 50 дни след това руската армия стига пред стените на Цариград и Османската империя /Турция/ е принудена да сложи оръжието и на 3 март 1878 г. да подпише Санстефанския мирен договор, с който се прокламира възстановяването на Българската държава след петвековно османско владичество.
Всичко това определя големия интерес към събитията около Плевен и те се следят от страна на държавници, дипломати, политици, общественици и предизвикват най-широки коментари в световния печат, където се публикуват информации и репортажи на аташираните към Главната квартира на руската армия над 70 души военни кореспонденти от цял свят.
В знак на признателност към загиналите и пролелите кръвта си за освобождението на Плевен над 30 хиляди убити и ранени от руската армия и 4500 души от румънската армия в гр.Плевен и околностите му са издигнати над 140 паметници, музеи и мавзолеи. Сред най-монументалните от тях е панорамата "Плевенска епопея 1877". Б.а. [Боевете при Плевен (1877-1878)]. // http://www.ttm.bg/Pleven/pleven.htm (достъп на 28.V.1999.

4. Кариерата на писател
Привлекателността на писането. Литературното поприще е неблагодарно от практическа гледна точка. Заменя търговията със стихотворения, които възпяват юношеските чувства. Между “Майска китка” и “практический человек”.Задачата е да се разбере какво привлича и насочва Иван Вазов към литературно творчество - вътрешно влечение, приповдигнатостта на епохата, средата на революционно настроени възрожденци, примери на предходници писатели… Историята на Вазовия избор би била показателен за епохата до Балканската война - когато българският писател икономически не може да съществува само и единствено блгодарение на своята творческа продукция.

Целият материал: