Анализ на "Гераците" от Елин Пелин

[akon]

В края на XIX - началото на XX век настъпва пре­лом в нравствените ценности на българското село. Традиционните устои на патриархата са разколе­бани. Нов морал определя нравствения облик на времето. Хората, здраво свързали съдбата си със земята и труда, са изправени пред труден избор -да приемат или отхвърлят ценностите на епоха, чужда на тяхната душевност. Връзката човек - зе­мя, човек - трудово усилие не носи познатите нрав­ствени плодове, не създава усещане за значимост и вътрешно удовлетворение на индивида. Отно­шението към земята и труда изисква нов поглед, ново разбиране и позиция. Времето с настъпили­те обществено-икономически промени е неумо­лимо. Налага своите ценностни критерии за сми­съла на човешкия живот, противопоставя тради­ция на съвременност, разделя близки и роднини, отчуждава ги помежду им. Отношението към зе­мята и труда става залог за разрешаване на спора между поколенията.
Нравственият конфликт между традиция и съв­ременност е водещ в повестта „Гераците" на Елин Пелин. Доброто и злото в човешките души започ­ват да спорят. Различни са критериите за добро и зло на Елин-Пелиновите герои. Те са представи­тели на различни поколения, съзнателният им жи­вот е свързан с нравствеността на патриархално­то минало и на съвременност, бързо променяща действителността в българското село. 8 семейст­вото на Йордан Герака настъпва нравствена и ду­ховна криза. Поколенията започват да спорят. Баща и синове влизат в конфликт помежду си за­ради различното си отношение към земята и труда. Всеки изживява лична драма з спор с останалите. Времето на патриархата и на колективното стопа­нисване на земята си е отишло, изчезва някогаш­ната представа за добро, когато всеки член на се­мейството дава своя индивидуален принос за об­щото благо на рода. Без принадлежността си към семейната задруга животът на отделния индивид се обезсмисля. Това е всъщност и представата за нравственост на стария Герак. Той не разбира но­вите обществено-иномически отношения в бъл-
гарското село, но синовете му, естествено, са под­властни на тях. Всеки тръгва по свой личен път. Времето изисква индивидуално, а не патриархал-но-колективно отношение към земята и труда. Личното трудово усилие, което е индивидуално адаптиране към новите условия за живот, опреде­ля стойностите на човешкото добро. Патриархат и съвременност се разминават в нравствените си ценностни критерии. В семейството на Йордан Герака срещата между представите за добро на две различни епохи предизвиква нравствен кон­фликт с трагични последици за индивидуалните чо­вешки съдби.
Самият Герак - патриархалният стълб на семей­ството - е твърде различен в отношението си към земята, сравнен с живелите преди него поколе­ния от рода. Елин Пелин деликатно подчертава та­зи разлика. Старият Герак от години проявява по-голямо пристрастие към работата в кръчмата, от­колкото към труда в полето. За разлика от дедите си, той тръгва по свой път. Занимава се с търго­вия, без да занемарява полската работа. На пръв поглед не нарушава традицията, остава верен на изконните й ценности за връзка със земята чрез труда. Но се появява и нещо ново - кръчмата и работата в нея, което е доказателство за естест­веното адаптиране на Йордан Герака към времето, в което живее. Старият патриархален модел на жи­вот в българското село е започнал да се разпада още в младостта на Герака. Той е проявил верен усет към новото, запазвайки колективната цялост на семейството. Но времето неумолимо е налага­ло нови критерии за начина на живот. Неусетно отношението на Йордан Герака към земята и пол­ския труд се променя. Той запазва патриархалния възторг и умиление към празничното настроение на човешките души по време на жътва, но не оти­ва на полето. Остава в кръчмата. Това е неговият свят, неговото лично завоювано пространство ка­то цел и усилие в живота. Несъзнателно, разкри­вайки потенциала на човешките си възможности, Герака се е отчуждил от земята: „Когато почва­ше жътва, в къщата на Гераците настъпваше
усилна работа. Сутрин, пред зори още, по дво­ра се чуваше бодрият глас на стария Герак, кой­то обикаляше обора и сайванта, дето спяха ратаите, и викаше високо:
- Ставайте, момчета! Хайде на работа!
Дядо Йордан ги изпращаше до портата и ка­то гледаше изток - ясен, побелял от предвест-ни зори, говореше възхитено:
- Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.
След това той отваряше за малко кръчмата, по­ливаше и помиташе сам пода, направяше си кафе и сядаше до го изпие пред вратата на чист въздух."
Последният представител на патриархата в се­мейството - Йордан Герака - е с противоречиво от­ношение към традиционните устои на човешката нравственост. Той знае, че връзката със земята е изконна ценност, която формира доброто у човека. Всяко нарушаване на тази цялост в естествения кръ­говрат на живота носи беди. Затова Герака държи синовете си близо до земята и по-далеч от кръчмата. Но самият той е дистанциран от патриархалните цен­ности на живота, привързан е здраво към прост­ранството на кръчмата, което е знак, че патриар­халната задруга се руши: „Дядо Йордан държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа, на която сметките си знаеше и гледаше сам. Синовете му бяха свикнали с това и когато слу­чайно заместваха баща си или се намираха по дру­га работа там, те не се чувстваха като госпо­дари, а като слуги. Затова пък те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите..."
Различни по нрав и характер са синовете на Герака, но и тримата се чувстват „слуги" в кръч­мата. Еднакво реагират на непознатото усещане, ко­ето носи атмосферата на това пространство, така скъпо за душата на стария Герак. Сякаш и тримата чувстват, че „слугуват"на някакво зло, което ще ги раздели и противопостави, а семейният мир в дома ще бъде завинаги нарушен. И това зло не за­къснява да се появи в живота им след смъртта на стопанката - баба Марга, съпругата на Герака.
(продължава от стр. 5)
Тя единствена е успявала да под­държа привидна хармония между дома и кръчмата - двете символни пространства, внесли драматизъм в живота на семейството: „Единственият и главен помощник в кръчмата на Герака беше неговата жена, баба Марга... Дядо Йордан беше главата, баба Марга - душа­та на кръчмата. Тя се грижеше за всичко и на­реждаше нейното домакинство... Баба Марга и вкъщи беше пълна господарка... Тя тичаше цял ден от кръчмата до къщи, обикаляше из двора да види всичко ли е в ред..."
След нейната ненадейна смърт домашната иди­лия е нарушена: „Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, кой­то държеше всичко в ред."
Герака остава сам. Между условните художест­вени пространства на дома и кръчмата застава обърканата, смутена душа на дядо Йордан. Той е безсилен да възстанови реда, по който е текъл до­сегашният начин на живот. Останал затворен годи­ни наред в своята идилична представа за ненару-шен патриархален мир в дома, той се изправя пред страшното зло, което ще раздели семейството му. Отчуждението баща - синове става реалност. Всеки принадлежи на своя свят. Конфликтът между поко­ленията е неизбежен. Но едва сега Герака търси причините за злото, обсебило душите на децата му, разрушило покоя в дома му: „Вкъщи изпълзяха ка­то змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой... Никой не знаеше как стана това, отде се роди тая за­вист между снахите, това недоверие между братята, което ги караше да се подозират. Дядо Йордан... знаеше, че доброто и злото се излуп-ват из яйцето, но той не знаеше, защо именно злото трябваше да се излупва в душите на него­вите деца. Защо? И той дълго мислеше."
Общият родов дом вече не прави близки бащата и синовете, а засилва желанието им за разгра­ничение. Мъчително е съжителството на Божан и Петър - двамата по-големи синове на Герака - под общата фамилна стряха на родния дом. Най-мал­кият брат - Павел, отдавна е напуснал дома. Живее в града и не изпитва желание за завръщане към родовите корени. Старият Герак се затваря в тъм­ните размисли на душата си. Тя странно прилича на неуютния му дом и на запуснатата, потънала в паяжини кръчма. Той не разбира ясно причините за злото, сполетяло и него, и децата му, но в голя­мото страдание на душата си се чувства по-споко­ен сред тъмната и мрачна кръчма. Тя му е по-близка, макар че и в нейното пространство мъката и без­силието не го напускат. Но там, като в мрачен затвор, той може да се отдава на тъжните си мисли. Това е особен вид свобода за отчуждената му от семейството и дома душа. Къщата с многобройни­те си стаи го потиска, прави го неспокоен. Чувства се чужденец в собствения си дом. Единствено сред гробовния мрак на кръчмата Герака се успокоява. Потъва в самотата си: „Случваше се, че някоя ра­бота задържаше стареца повече вкъщи. Тогава той ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно. В тая стая влезе, в оная стая влезе, ся­каш търси нещо, и никъде не го сдържаше... В празник или когато нямаше работа, дядо Йордан прекарваше повече от времето си в затворена-
та кръчма, ключът на която държеше сам той. Там той и нощуваше. В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи, и той можеше спокойно да се предава на своите мисли."
Старият Герак ще остане затворен в тъмния раз­мисъл на душата си, неразгадал тайната причина за злото, обсебило и него още в младостта му, когато е поел по свой път, различен от този на дедите му. Йордан Герака е първият, разклатил ус­тоите на патриархалното родово общество. Сега е свидетел на трагичното разделение между члено­вете на семейството си, далечни и чужди на ко­лективното битие на родовото съжителство. Отчуж­дението в дома на Гераците е най-голямото нрав­ствено наказание за човешките души. Всеки от си­новете на Йордан Герака страда по своему, изжи­вява своята лична драма.
Божан - първородният син в дома - запазва пристрастието си към земята. Но отношението му към труда и плодовете от него е нравствено де­формирано, изродило е душата му. Хищническа е страстта на Божан да трупа пари и богатство чрез ненаситен труд, в чието усилие се усеща нечиста, меркантилна цел. Вътрешният свят на този герой е студен, грозен и отблъскващ. Той кипи от енергия, която е разрушителна, насочена срещу традици­ята и целите на патриархата: „Божан сега бе в сти­хията си. Съблечен по риза, с голяма като палария сламена шапка на главата си, той се хвърляше да връзва снопите, като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състеза­ваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъ­перникът повдига торба със злато."
Божан е господар на съдбата си. Адаптирал се е към ценностите на времето, в което живее. Поел е по свой път, различен от този на стария Герак и на дедите си. Но силно деформираните частнособст-венически страсти в душата му го довеждат до тра­гичната кулминация в изживяването на нравстве­ната криза в семейната, вече разколебана общ­ност. Изчезват парите на стария Герак. Съмнени­ето пада върху Божан. Злото унищожава и пос­ледните остатъци на патриархално добро в души­те на всички. Тримата братя се озлобяват един към друг. Петър и Павел се сбиват с Божан. Жъл­тиците на Герака са последното дяволско изку­шение, което разделя душите на родните братя. Всеки остава сам със своето разочарование и бол­ка. Патриархалният свят е разрушен. Чувството за родова принадлежност и колективна взаимност -мъртво. Имотът на Гераците е поделен. Павел се връща отново в града. Земята му е чужда, семейс­твото и домът - също. Петър получава своя дял от родовата земя, която го плаши. Изпълва душата му с тъга: „На Петър бу меше мъчно.
На своето ново собствено огнище той поглед­на без ищах. Неговото сърце се изпълни с безсил­на завист към Божан. Едно време, когато мислеше, че ще падне и в неговата ръка нещо от приказни­те пари на баща му, на широката му душа не те­жаха грижи и той беше спокоен... Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябва­ше да се бори... Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небе­то за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани."
Нищо не е останало в душата на Петър от пат­риархалното възторжено отношение към земята и труда. Мъртъв е нравственият свят на миналото. С него си отива и човешкото щастие в дома на Гераците. Минало и настояще трагично са се срещ­нали в опустошените и ограбени човешки души. Всички са наказани от непознато и неразгадано нравствено зло.
За неразгаданата тайна на злото, намерило трайно убежище в дома на Гераците, говорят не само нравствените терзания на Елин-Пелиновите герои, но и художествените внушения, идващи от родовия символ на семейството - „кичестия бор", донесен от светите рилски гори. Той е като знаме - „херал­дически" знак на една отиваща си епоха. Издига се гордо в двора на Гераците. При всеки порив на вятъра клоните му шумят и разказват за отминалите патриар­хални времена на родовия свят. Под неговата сянка е преминал животът на поколения от рода. Борът -„семейното знаме" на патриархалния дом - е свидетел на доброто и злото в живота на всеки от рода на Гераците. Заедно с всички от семейството на Йордан Герака святото дърво изживява нрав­ствената криза на времето. В началото на повестта „Гераците" художественото описание на „семейно­то" родово „знаме" не предвещава драмата на човеш­ките души, за която разказва сюжетното развитие на повествователното действие: „Всред широкия двор,..., се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор - единственият бор в цялата околия. Той бе донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в неза­помнени времена от прадедите на Гераците. Това бе тяхното семейно знаме, с което се гордееха. Под неговата света сянка бяха отраснали някол­ко поколения. Под нея бяха преживели последните си дни много старци от рода им."
Но времената на задружния родов свят са отминали. Последният представител на патриар­хата - Йордан Герака - дочаква края на дните си не под сянката на святото родово дърво, а пред прага на кръчмата. Непознато и неразгадано от душата му нравствено зло е разделило поколе­нията. Бащата - старият Герак - умира далеч от поделения семеен двор, в който всичко е различно и патриархалната идилия, съпътствала живота на рода, отдавна е минало. Синовете на Йордан Герака се разделят помежду си, но и с миналото на дедите. Символ на нравствената разруха, отчуждението и самотата - новото и непознато зло в дома на Гера­ците - е съдбата на кичестия бор, „семейното знаме"т рода, извисило горда снага в двора: „По­дир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци... Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брад­вата на внуците и дълго лежа в калта."
Патриархатът „умира". Доброто и злото остават да „спорят" в човешките души на Елин-Пелино­вите герои от повестта „Гераците". Обща е тра­гичната им съдба. Родовият свят е минало, а на­стоящето - тежко нравствено изпитание за чове­шките им съдби. Всеки остава сам след прежи­вяната семейна драма. Поема свой път в живота