"Преди да се родя" на Ивайло Петров (анализ)

[akon]

Повестта „Преди да се родя” на Ивай­ло Петров представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на вре­мето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос - носител на човешките ценнос­ти, е разколебан.
Героят на Ивайло Петров с жадни и любопитни очи ще опознава света и ще се сблъсква с противоречията му. Още в самото начало на повестта се „преоб­ръщат” духовните ценности. Иронично е отношението на разказвача към баща и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шест­надесет години и два месеца.” Родовите ценности сякаш са разколебани. Авто­рът се „вглежда” в миналото с духовни­те ценности на настоящето. Живеещият в края на XX век има самочувствието на интелектуално превъзхождащ зависи­мия от рода и традицията патриархален човек.
В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров изгражда чрез смешно­то иронична представа за света. Осми­вайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез иро­ничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото вре­ме въвежда в художественото повество­вание пародията, която иронизира тра­дицията. Хората се проявяват като хитри, глу­пави, пресметливи. Проблемът за женит­бата и продължението на рода е проб­лем на старейшината или на главата на семейството, а не на момъка. „Баба и дя­до решиха да се сдобият с още две ра­ботни ръце", споделя героят и той е длъ­жен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е сделка и не е свързана с любовта, с дълбоките и трайни чувства. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към пат­риархалните традиции. Но новоро­дените, въплъщение на изпълнения дълг, са практическа необходимост, полезна работна ръка. А това снижава традиционните ценности. Примитивно е мис­ленето на пъдаря Доко, изразено в об­ръщението му към бъдещата майка: „ Те­зи дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. ”
Според правилата на тогавашната етикеция, откупът, зестрата, пазарлъците решават съдбата на младоженците: „Бъ­дещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непремен­но да се харесат, тъй като бракът им би­ваше предварително решен от техните родители.” Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация - открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богатата къща: „Майка ми пог­ледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къ­ща, за градината и за цялото село, в кое­то можеше да живее отсега нататък. ”
В патриархалното общество се отделя особено внимание на ритуалите за до­казване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятел­ството и любовта не са движеща сила за съхранението на родовите ценности. Ня­мат значение душевните терзания. Съм­ненията, колебанията на тези, които започват нов живот, не вълнуват никого.
Личността в това общество се стреми да се изяви и да се докаже, но за осъ­ществяване на себеизявата на героя са необходими освен желание, воля, твър­дост и упоритост. Синът (героят - раз­казвач) не следва примера на своя ба­ща, останал верен на патриархалните за­кони. Той се устремява към новия, мо­дерен свят. Представителят на следва­щото поколение се отделя от идилично-то родно село. Градът ще го приюти, а там патриархалните нрави са безвъзврат­но загубени. В съвременните градски ус­ловия човекът с променен поглед към света ще търси нов хоризонт за личностния си АЗ.
Разказвачът в повестта представя сце­ни и картини, образи, като изразява' ироничното си отношение към тях. Пох­ватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главни­ят е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценнос­ти. В новия си пристан героят не се чув­ства сигурен и защитен от бурите на жи­вота.
Иронията на автора се задълбочава. Тя прониква във всеки детайл от изобразе­ния художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжи­телства с абстрактни названия и поня­тия от различни нива на словесното об­щуване. Ироничният поглед на Ивайло Петров разкрива истината за чуждия му, див съвременен свят: „Разбира се, вре­мето безпощадно променя всичко, проме­ня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвре­менява. Сега например... Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами оти­ват, при когото си искат... И кражбите от частни лица се смятат за... предраз­съдък. Крадат от държавата..., служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изп­лъзват от съдебните власти... ”
Ивайло Петров не бърза да обвинява и да отхвърля миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения. ” Едва ли самият той е убеден в превъз­ходството на новия начин на живот. Авторът провокира критично отношение към действителността. Крайните изводи са прибързани.
Иронията често се преплита с ностал­гичен копнеж, за да бъдат определени онези далечни времена като „диви и чудесни”. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи, на светлите по­риви: „Върнете ми моето детство, вър­нете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшни­те пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!” Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред ди­вата власт на съвременната агресия.
Ироничният свят на Ивайло Петров в „Преди да се родя” е свят на разколеба­ните ценности. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и преосмисля дълбоко истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духов­ният корен на човека, но личността е та­зи, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.