Сблъсъкът на ценностите в трагедията "Хамлет" от Уилям Шексп

[akon]

Шекспир създава една от най-значимите си творби - трагедията "Хамлет", в края на ренесансовата епоха. Това е период на упадък за всички идеи на хуманизма. Отчаянието се е вселило във всички идеалисти на Възраждането, защото те разбират, че действителността коренно се различава от мечтите им. Техните ценности, вярата им в човека, жизнеността им и стремержът към опознаване на света и собствената индивидуалност са в криза. Разбира се, тези промени в мисленето и душевността на хората от Късния ренесанс са отразени във всички изкуства, включително и в литературата. В творбите често се наблюдава сблъсъкът на ценностите от ръзцвета на Ренесанса с тези, които се появяват като резултат от упадака в него. Автори като Мигел де Сервантес със своя "Дон Кихот" и Шекспир с "Хамлет" извеждат лудостта като логична развръзка на този сблъсък.
Но именно в трагедията "Хамлет" Шекспир успява най-пълно да разкрие драмата, която се развива в епохата. Той умело показва дисхармонията в обществото, несъоветствиетомеждъ идеалите и реалността. Пред зрителите се разгръща в цялата си сила битката между истината и привидността; любовта, приятелството и измяната. Сложните характери в трагедията "Хамлет" предполагат и вътрешен сблъсък на ценности - дългът се среща с чувствата, ресителността - с колебанието и меланхолията. Идеалът за човешка личност също е поставен под съмнение - още във втора сцена от I действие Хамлет разкрива контраста между своя идеал - баща му, убития крал, и брат му - Клавдий. Датския принц умело прави сравнение между двамата - бившия крал е ностиел на всичко положително у човека, на ренесансовите ценности. Докато той е "човек (мъж) от край до край - със всичко надарен", новият крал е кръвосмесител, носител на онези "качества", които карат Хамлет да погледне на света с други очи - за хуманиста вече всичко изглежда "гадно, блудкаво, безплодно".
Всъщност Хамлет е много по-разочарован и огорчен от срутването на пиадестала, на който е изградил сам той образа на майката. До този момент Гертруда олицетворява всичко, пред което се предкланя синът й. Тя е вярна на баща му, а само месец след неговата смърт пада в "кръвосмесителното ложе". Кралицата се превръща в най-голямото разочарование на Хамлет, защото като неин син той носи в сърцето си нея като олицетворение на идеала за нравственост и любов. С падението й умира част от самия него, той вече не вярва в една от ценностите - жената, майката. Показателно е, че именно заради майка си той възкликва: "О, слабост, твойто име е жена!" Идеалът на хуманиста загива с тази въздишка.
Хамлет обаче не губи вярата си само в жената и майката - той се съмнява в човека като цяло. Това е продиктувано от ситуацията в замъка Елсинор - всички са надянали маски, никой не показва истинската си същност. Ярък пример за това е Клавдий - той "може да се усмихва, усмихва, и пак да е злодей". Крие се зад паравана на честен владетел, загрижен за Дания, а и на притеснен за племенника си чичо. А всъщност братоубиец и подлец. Хамлет се чувства сам и предаден сред този маскарад. Ето защо и на него му се налага да надене маска - тази на лудостта. Това е единственият му шанс да оцелее физически, а и да се измъкне безнаказан от ситуациите, в които попада. Хамлет знае, че идеалите на хуманизма са недостижими, но продължава да се бори за тях. Прикритзад мнимата си лудост, той ясно може да разбере истината, да провери приятелството и любовта. Героят ни дава да разберем, че неговите ценности не са ценности за обкръжението му - любимата Офелия е послучна дъщеря и сестра, която не осъзнава или пък крие чувствата си. В нейният образ се сблъскват средновековното възпитание и любовта й, но тя така и не успява да осъзнае истински ценното и да покаже истинската си личност. Нейното разочарование от разминаването между желаното и реалността я кара да полудее - тя не е достатъчно силна да преодолее ударите на съдбата - смъртта на баща си и отхвърлянето на чувствата й от Хамлет.
Главният герой преживява още по-драматична вътршна борба. Той, носителят на хуманистичните ценности, трябва да ги погази и отмъсти за убийството на баща си. Дългът е този, който го кара да обещае възмездие за убиеца. А идеалите му на ренесансов човек са една от причините, които го карат да се колебае и да отлага отмъщението.
Един истински сблъсък между Ренесанса и Средновековието се разиграва в прочутия монолог на прица от I сцена на III действие. Животът срещу смъртта. Но дали това е именно въпросът, който Хамлет си задава - "Да бъдеш или не..." Може би дилемата е по-скоро в това да бъдеш, но как. Дали да запазиш ценностите, които са ти останали, или да се научиш да търпиш:
"потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда".
Хамлет избира дълга си на средновековен принз - възмездие, отмъщение - физическо и душевно. Той е достатъчно силен и пренебрегва ценностите си. А може би не само ги пренебрегва, но ги и губи. Защото, докато търси искреност от другите, той самият не е откровен. Съзнателно лъже Лаерт, че не той убива баща му, а неговата лудост. Но тази лудост е мнима. Хамлет не запазва ценностите на хуманизма. Всъщност един от най-малко ренесансовите образи, този на Офелия, успява да съхрани в себе си някои от идеалите - тя се самоубива, за да не загуби човешкото в себе си, за да не се превърне след време в една нова Гертруда.
Хамлет жертва ценностите на живота, издигнат в култ от Ренесанса, в името на един друг идеал - на бащата и на дълга си като син на достоен крал.