Учителите в България – XV-XVII век

[monata]

В българската история периодът XV–XVII век се определя като Късно средновековие. В него се зараждат някои от основните политически и културни процеси, които предопределят прехода към Новото време.
Към средата на XV в. постепенно в някои български манастири се съживява културно-просветната дейност. В духовния живот на българския народ настъпва съществен поврат.
Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 година. Неговата „История славянобългарска” се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Чрез своя труд Паисий Хилендарски утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност.
Най-виден продължител на Паисиевото дело бил Софроний Врачански. Повлиян от неговите идеи, той съставя първия препис на „История Славяноболгарская” през 1765 г., като по-късно прави още един. Под влияние на нейните идеи и будната котелска среда Софроний се обрича на просветата и цели 20 години учи котелските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители.
През период XV-XVIII в. се издига авторитетът на българите и се оформя националната им идеология. По това време единствените училища в българските земи били килийните, които се откривали обикновено към манастирите или техните метоси. Учителите били предимно монаси и свещеници, по-рядко грамотни занаятчии или търговци. Обучението се водело на гръцки, църковно-славянски или и на двата езика и се изразявало в усвояване на първоначални умения по писане, четене и малко смятане.
Тогава се появил и големият реформатор на българското образование, видният книжовник от Котел доктор Петър Берон. Той написал “Буквар с различни поучения”, включващ осем раздела. Петър Берон препоръчал взаимоучителен метод, при който учителят ръководел, а по-напредналите ученици обучавали по-малките. Той създава в Брашов през 1824 г. „Буквар с различни поучения”, който става по-късно известен с името „Рибен буквар”. Букварът е наречен „рибен”, тъй като на последната му страница са нарисувани делфин и кит. В него на достъпен български език са събрани познанията в различни области – история, география, естествени науки, математика и др. Букварът представлявал своеобразна детска енциклопедия, което го прави изключително популярен и до Освобождението той е преиздаван шест пъти. Берон отхвърля черковните книги и се застъпва за разнообразно светско учебно съдържание.

След това на 2 януари 1835 г. с тържествена церемония в Габрово било организирано първото взаимно училище. Идеята за неговото откриване дошла от големия застъпник на българското образование Васил Априлов. Васил Априлов е родом от Габрово, учи в Москва, Брашов, медицина във Виена, след което се установява в Одеса, където започва да се занимава с търговия. За разлика от килийното училище, в което се учат малък брой деца, с всяко едно от които се занимава учителят, взаимното училище е масово и значително по-сложно организирано. В него се учат всички желаещи деца от селището, без родителите им да плащат на учителя. Иларион Критски препоръчва за учител в това училище Неофит Рилски. С неговото откриване фактически са поставени основите на новобългарската просвета.
Неофит Рилски, чието светско име е Никола Бенин, е български монах, учител и художник. Роден през 1793 г. в Банско под името Никола поп Петров. Съставил е първата българска граматика, речник на българския език, христоматия по литература. Тя се ползва като учебник в почти всички български училища през 30-те години на ХІХ в. По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите. Неофит Рилски дава насоките за замяна на старите училища с нови светски модерни учебни заведения, за изхвърлянето на богослужебните книги от учебния процес и употребата на специално подготвени учебници и помагала и доказва необходимостта от установяване на българския език като основен в учебния процес.
Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация.