Възстановяване и развитие на българската дръжава

[Mozo]

Възстановяване и развитие на българската държава (1018-1207)


През втората половина на X в. българската държава постепенно отслабва, разтърсвана от вътрешни междуособици и от външни нашествия. Тя губи завоюваните при Симеон Велики (893-927) позиции в Европейския югоизток. Това променя съотношението на силите на Балканския пуф и предизвиква влошаване на българо-византийските взаимоотношения. При тази обстановка В-я си поставя за цел да унищожи българската д-ва и да завладее нейните земи. След продължителната и тежка борба за запазване на българската независимост, през 1018г. Б-я пада под византийска власт.
В продължение на близо два века българите са подложени на жестока феодална зависимост, народностна дискриминация и духовно потисничество, но въпреки българската народност успява да запази своя език, бит и култура, своето самосъзнание и историческа памет. Тя повежда борба за възстановяване на българската държава.
През XIв. В българските земи избухват поредица бунтове и въстания с подчертан народностен характер – въстанията на Петър Делян (1040-1041),въстанието на българи и власи в Тесалия (1066),въстанието на Георги Войтех (1072), на Нестор(1074) и др. Въпреки че по това време В-я има възможност да се справи с съпротивата на българите, тези движения изиграват своята историческа роля. Те поддържа буден българския дух и не позволяват на бълг. народ да се примири с чуждата власт.
Едва в края на XIIв. В-я навлиза в период на военно-политически упадък, белязан от неуспехите й в борбите с норманите и селджудските турци, както и от междуособиците за престола. Именно тогава в българските земи назряват благоприятни условия за успешни освободителни действия и възстановяване на бълг. д-ва. Това се постига с въстанието, предвождано от търновските боляри Асен и Петър през 1185-1187г.
Освободителното въстание намира отражение в хрониките на византийските писатели: Никита Хониат, Георги Акрополит, в легендата за чудесата на св. Димитър Солунски, в историята на кръстоносните походи от Жофроа дьо Вилардуен, хрониката на Роберт дьо Клари , преписките на папа Инокентий III с Калоян, хрониката на Енрико Дандоло. Българските извори са представени от надписите върху Калояновия пръстен, житийната литература и Калояновите писма до папата.
Възстановяването на българската държава се отразява още в първите съчинения с исторически характер: История Славянобългарска на Паисйи Хилендарски, Зографската българска история, съчиненията на Спиридон Палаузов, Иван Дуйчев, Иван Божилов и др.

1.Промени в българските земи през XI в.

Непосредствено след завладяването на бъларските земи император Василий II въвежда византийска държавно-администативна уредба. Югозападните български територии се обособяват в тема „ България” с център гр. Скопие. Tемата „Паристирон“(Подунавие) обхваща земите между Ст. Планина и р. Дунав с център гр. Дръстър(Силистра). Северозападните български земи с център Сирмиум (Сремска тема) са известни като тема със същото название. Останалите територии минават към обособените дотогава виз.
Теми, някои от които включват дори само един град с принадлежащата му област. В посочените центрове са назначени виз. управници, титулувани като „дукове” (катепан – управител). Формираните теми се делят на по-малки военно- администативни единици, управлявани от сановници, пряко подчинени на дука.
Настъпват промени в статута и организацията на българската църква. Нейното седалище е Охрид, а рангът – архиепископия. За пръв архиепископ се определя монах Иван от Дебър. В диоцеза на бълг. архиепископия влизат почти всички епископства без тези около Солун, Южна Тракия и Родопите. Василий II постъпва дипломатично спрямо свещениците, запазвайки привилегиите на българската църква като поземлен собственик и основен църковен данък (капникон). Българските манастири и висшият духовен елит запазват относителна самостоятелност и значителна част от привилегиите си , за да бъдат упора на императорската политика в новозавладените земи.
След смъртта на Иван Дебърски, архиепископският престол и всички по-нисши санове се заемат от гръцки духовници. Така в църквата се утвърждава византийска култура и духовенство, а архиепископите остават чужди на духовните потребности на българите и не владеят езика на своето папство.Византийската власт прилага спрямо покореното население оръжието на изкуствените демографски промени. Българите биват съзнателно изселвани, за да се ограничи способността им за съпротива. Масово се настаняват войници в Армения. Мнозинството от българска аристокрация и роднините на последния български цар Иван Владислав биват изгонени далече от страната, много знатни българи са изпратени в Армения и Турция, сродени с византийски висши чиновници. В големите градове и пограничните области се настаняват ромейски войници, а всички военно-админинистративни чинове се подаряват на византийци. Василий II запазва длъжностите на онези боляри, които предават крепостниците си.
По данни на Скилица голяма част от службите в провинциалната администрация се запазват български. Запазва се видът и размерът на данъците с цел да се смени съпротивата, на това статукво остава временно.
След смъртта на Василий II положението на българите значително се влошава. Нуждата от парични данъци за държавата води до замяната на част от натуралните данъци с парични. Въвеждат се и някои нови налози. Поради липсата на монетно обръщение в българската икономика до тогава селячеството е поставено в голямо затруднение. То трябва да продава неизгодно продукцията си, за да изпълни задълженията си, поради което се стига до обедняване и разоряване. Все по-голяма част от селяните попадат под феодална зависимост.
Византийският феодализъм, наложен в българските земи през XI- XII в. Води до прекомерно налагане на данъчния гнет върху местното население. Въвеждат се много и разнообразни данъци и многобройни задължения в труд, натура и пари.
Падането на Б-я под византийска власт допринася за внасянето на ред нови елементи в обществено-икономическия живот на покореното население ,които са свързани с чужд опит и влияние. В резултат завоюваните български земи се включват в по-развитата икономическа система на В-я, която променя и самата поземлена собственост. Така се налага нова форма на земевладение – прония - условна собственост срещу определени държавни, предимно военни задължения спрямо центъра. Фактът, че прониарите не притежават наследствени права в/у земята ги кара да я използват максимално с цел максимални доходи от нея, което води до своеволия спрямо селското население. Освен това по нововъведената система на синона, производителите са задължени да продават продукцията на по-ниски цени от обичайните. Така пронията и синоната задълбочават процеса на социално разслоение.
Положението на българите се отежнява и от опустошителните набези на различни номадски народи. Те осъществяват 3 големи нахлувания през XI и началото на XII век. Като преминават през Дунава на юг по посока на Тракия и Македония. Изворите споменават най-често узите, печенегите, куманите и вълни от маджарите. Югозападните български територии са подложени на нормански набези. След като създават своя държава в Ю. Италия, те атакуват българските крепости Скопие, Мъглен, Охрид, Сервия.
Българските земи се оказват на пътя на кръстоносците от Първия кръстоносен поход (1096-1097). От Македония към Солун минават големи армии, ограбвайки населението. Особено необуздани в опустошенията са колоните, предвождани от Валтер Голтака и Петър Путинника, които се насочват от Белград към Средец. Българските селяни са принудени само да отвръщат на ударите на грабителите , за да запазят своите селища. По-късно през българските земи преминават и войските на Втория кръстоносен поход (1147-1149г.), които също нанасят много беди на селячеството.
Бързото влошаване на условията за живот в резултат на данъчните промени, липсата на закони за данъчни промени, слабостта на Византийската империя принуждават българите да се самоорганизират и защитят. Така се разгръщат две исторически по обхват въстания под водачеството на Петър Делян (1040г.) и Гепрги Войтех (1072г.).
Първото е значително по-масово, един много сериозен опит да се освободи страната, а предводителят Петър Делян сериозно смущава византийския център. Широкият отзвук на въстанието намира потвърждение даже в една норвежка сага, в която се опоменава „победителят на българите”. Следват още няколко народноосвободителни прояви като вълненията в Тесалия и бунтовете в Подунавието, Пловдив, Средец, Месемврия и др. Те всички са потушени , но подкопават устоите на византийската власт и поддържат надеждите за предстоящото освобождение.
Недоволството на българите намира израз в края на XI в. и в застрашителното разрастване на богомилството и павликянството. Този факт предизвиква специални мерки от страна на централната власт.
Настаняването на византийската власт в бълг. земи води до много отрицателни промени в живота на българското общество, което стимулира неговата борба за освобождение. Причините, предизвикали въстанието на Асеневци, които довеждат до възобновяването на бълг.д-ва трябва да търсим най-вече в състоянието на визнатийската икономическа и политическа система през втората половина на XII в. и в състоянието на българското общество.

2. Кризата на Византия през втората половина на XII в.

В това време византийското общество изостава значително в сравнение с по-интензивните процеси в Западна Европа . Амбициите на византийските императори да превърнат държавата в център на една голяма универсална империя, обединяваща Изтока и Запада, се оказват без покритие с материални и морални ресурси. Това предизвиква дълбока криза във всички сфери на обществения живот : в идеологията, в политическите династични борби в социалните отношения и във външната политика .
При Адроник I Комнин (1183-1185) кризата във В-я се разразява с пълна сила. Империята губи редица територии в борба със селджукските турци, унгарците и сърбите. Така В-я се лишава от Мала Азия, Солун, Ниш, Средец, Белград и Браничево. Новият император Исак II Ангел поема короната след преврат и успява временно да се справи с тези проблеми. Той прочиства Тракия от норманите и сключва мир с унгарците, подкрепен и от династичен брак. Кризата във В-я е само външният претекст за освобождаването на българите . Вътрешните предпоставки произтичат от процесите в самото общество. По това време териториите м/у Дунав и Стара планина са обект на непрекъснати нападения от вражески племена, с които В-я няма сили да се справи. Централната власт не осигурява защитата на тези територии, поради което селячеството се принуждава да се самоорганизира, да пази и обогатява своите бойни умения. Това е основната причина да се поддържа постоянна активност, бълг. самосъзнание и свободолюбив дух. Населението в тези земи съхранява и спомена за величието на българското царство от времето на Петър и Симеон. В тема Паристрион се оформя местна влиятелна аристокрация, която изразява стремежа на обикновените българи за отхвърляне на византийската власт. Нейните представители са братята Теодор – Петър и Белгун Асен. В това време те владеят значителна част от земите около Търново , където се намират техните родови имения. Двамата братя са видни представители на мизийската аристокрация.
Както сочат изворите, непосредствен повод за въстанието е налагането на допълнителен данък в/ у добитъка във връзка със сватбата на Исак II Ангел с унгарската принцеса. Въстанието в този смисъл иам социален характер , но тъй като то е насочено с/у чуждата власт определено добива и освободителен х-р.
Петър и Асен внимателно следят събитията в Тракия и настроенията на своите съотечественици в Мизия. Стълкновенията с унгарци и нормани разкриват намалената ударна мощ на византийската армия . Това засилва надеждата , че в едни предстоящи военни действия с/у империята, българите могат да се надяват на успех. При тези условия е необходим само конкретен повод и той не закъснява.
Докато император Исак II Ангел лагерува в Кипсела, очаквайки окончателно проникване на норманите, при него се явяват двамата търновски боляри с искане за „едно малодоходно място” , както и правото да бъдат зачислени в списъците на византийските стратиоти. Приемът на императора е хладен и последван от груб отказ. Раздразнени от поведението на василевса, Асен и Петър напускат лагера, заплашвайки с бунт.
Тези събития отразява историкът Никита Хониат. Отправената от двамата братя заплаха не е израз на емоционално настроение.
На север от Стара планина населението остро негодува от поредния извънреден данък, въведен поради сватбата с унгарската принцеса. Данъчните чиновници събират голям брой свине, овце и бикове, които по думите на Георги Акрополит „бълг. земя отглеждала повече от другите, поради което от нея било поискано по-голямо количество”. Обидата на българските първенци и назрялото негодувание лесно преминават в бунт с/у ромейската власт. За това съдейства и разпространението на слуха, че Солунският покровител Св. Димитър вдига благослова си от града и помага на българите. Между хората се говори за присъствието на някаква чудодейна икона на светеца в Търново, която по неведоми пътища се отказва в бълг. твърдина.
В края на октомври или началото на ноември, когато се чества паметта на Св. Димитър Солунски (Димитровден) Петър и Асен тържествено освещават новопостроената църква „Св. Димитър Солунски”, около която се стичат множество хора от Северна България.
Възбуденото множество – пише Никита Хониат – говори, че „ Сам Бог е благоволил да надари българите със свобода”. Сред народа се засилва решението, че „не е време да се съди, а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите”. В обстановката на всеобща възбуда и при голяма тържественост, по-възрастният от братята Петър „ като възложил на главата си златен венец – съобщава Никита Хониат – а на нозете си обул червени обувки” се провъзгласява за цар на българите. С това се поставя началото на освободителното движение на Асеневци.
В съвременната историческа наука, правейки нов прочит на основните исторически извори , предполагат изместване на събитията към 1186-1187г.
Събитията , за които става дума по-горе протичат през късната есен на 1185г. За кратко време при всеобщ ентусиазъм Северна Б-я е освободена , с изключение на няколко черноморски крепости, в това число и Варна. Освободен е и Велики Преслав, което напомня ,че старата Симеонова столица става отново българска. Докато траят събитията , Константинопол остава пасивен, поради отцепническите действия на кипърския узурпатор Исак Комнин. Но когато въстаниците прехвърлят бойното поле на юг от Стара планина, с/у тях е изпратен севастократор Йоан Кантакузин. Византийският военачалник подценява възможностите на въстаниците и позволява да бъде нападнат внезапно, което довежда до разгрома на войската му. Около началото на февруари 1186г. на север е изпратен военачалник – победителя на норманите Алексий Врана. На Асеневци им провървява, защото Алексий Врана се самообявява за император и обръща войските си към Константинопол. В сражение под стените на града узурпаторът загива. Лятото на същата 1186г. Исак II Ангел застава лично начело на поредния поход и възползвайки се падналата мъгла, преминава старопланинските проходи. Асеневци не разполагат с достатъчно войски и напускат Мизия.
Според някои неясни податки във виз. извори се смята, че по това време между Асен и Петър възниква несъгласие по отношение на тактиката спрямо византийците. Петър настоява да се приеме върховната власт на императора, докато Асен е за отхвърлянето й. Очевидно скоро този спор е разрешен, поради свидетелството за по-късните съвместни д-я на двамата търновски и куманските вождове за съвместна война с/у В-я.
Войската на Исак II Ангел преминава Мизия и без да срещнат никаква съпротива, опожаряват нивите и градовете по пътя до Константинопол. За лековерния император с това се слага край на „бунта в Паристирон”.
Поблазнени от обещаната плячка куманите подпомагат Асеневци. През есента на 1186г. бълг.-куманските войски нахлуват в Тракия, разделени на два големи отряда. Един, начело с подвижника на двамата братя Добромир Хриз, се отправя към Македония, за да вдигне на оръжие тамошните българи, а другият отряд , под началството на Асеневци, придължава борбата в Източна Тракия. Войната с В-я се води с променлив успех. Това кара имп. Искак II Ангeл да организира многочислена войска, с която преминава цяла Тракия и я настанява да зимува в Средец. По време на своя престой, императорът уговаря да върне мощите на Св. Йоан Рилски, които се съхраняват преди това в Средец. Унгарците връщат бълг. светиня , но без едната ръка на светеца, която остава в гр. Грац.
През ранната пролет на 1187г. войските на Исак II Ангел преминават Северна Б-я и обсаждат ключовата крепост Ловеч. Обсадата се затяга и императорът е принуден да подпише примирие, което е гарантирано със заложничеството да по-малкия брат на по-малкия брат на Асеневци -Йоаница , наречен по-късни Калоян ( добър Иван).
Според някои историци с Ловешкия мирен договор се слага истинското начало на Втората бълг. д-ва, която фактически е призната с договора. По-логично е това събитие да се тълкува в друг аспект. В Ловеч е подписано само примирие, което е крайно необходимо за 1. утвърждаване на завоюваното от Асеневци, а 2. за В-я печелене на време за нова атака срещу новосъздадената д-ва.
Временното примирие е използвано от Асеневци да укрепят позициите си в Северна Б-я, да изградят нови крепости и да възобновят старите. Като столица на възобновената д-ва се утвърждава Търново. Естествено защитен и далеч от важни пътища, градът притежава онези предимства, които през XII-XIVв. Са високо ценени. В последвалите няколко десетилетия Търново се изгражда като силна крепост и всепризнато средище на бълг. културно-политически и религиозен живот.
В границите на новопостроената д-ва влизат цяла Свверна Б-я и областта Загоре. В ръцете на В-я за известно време остава Варна. Те запазват своята власт и по-голяма част от Тракия. Освободителното дело все още не е завършено. Предстоят поредица от битки за окончателното премахване на чуждата власт в Тракия, Македония и родопската област. Българите отново започват борба за признаването им като самостоятелен етнос и като фактор на Балканите. Създават се условия за по-всеобхватно развитие на българското общество.
Съвпадането на мислите и настроенията на обикновените маси за отхвърляне на чуждата власт с интересите на българските боляри, недоволни от действията на виз. император, придава на въстанието масов характер. Постепенно в буната на Асеневци се включват всички социални слоеве от различните краиша на Първото българско царство. Опитни във военното дело , в подготовката на въоръжени отряди, способни да ги амбицират и ръководят, братята Асен и Петър използват и всички слабости , типични за изпадналата в криза империя.
Ловешкото примирие е само началото на продължителни войни м/у двете страни, защото е ясно, че империята няма да остави българите да устроят и укрепят държавата си. За нея това е временен дипломатически ход, за да събере сили и да се подготви за Третия кръстоносен поход. За българската страна Ловешкото примирие има същото значение – то слага край да първия етап в освободителното движение на бълг. народ.
Една от основните причини за успеха на въстанието е масовият всенароден характер. То обхваща всички бълг. етнически територии – Мизия, Тракия, Македония и е организирано добре от своите водачи. Асен и Петър се възползват умело от силата и мощта на куманите , които всяват ужас сред византийската армия. За победата важен принос има упадъкът на империята, острите династични разпри в нея и недоволството на цялото покорено селячество в нея.

3. Трети кръстоносен поход

Като столица на възобновената държава се утвърждава Търново. Изборът е свързан не само с това, че градът е част от родовото имение на бунтовните водачи и, че там се поставя началото на освободителното движение. Търново е подходящ избор заради естественото укрепление, сочено от всички византийски извори – р. Янтра и 24-те хълма наоколо.
Всички столици на Б-я по принцип са разположени на север от добре укрепените проходи на Стара Планина, за да бъдат защитени от евентуално византийско нахлуване
Повечето извори сочат за пръв владетел – Петър, който вероятно около 1190г. отстъпва короната на по-амбициозния и с по-добра воински качества Асен. По-старият брат запазва царската си титла като се оттегля в района на Преслав.
Във връзка с подготовката на Третия кръстоносен поход Асен сключва договор със сръбския жупан Стефан Неман срещу В-я.
Походът на западните рицари предизвиква надежди за българи и сърби относно възможността им да се справят с вековния съперник и да получат признание за своята суверенност. Пътят на кръстоносците, водени от владетелите на Германия, Англия и Франция, минава през Тракия. Асен и Петър правят предложение на кръстоносците да бъдат включени византийската коалиция. Немският владетел Фридрих I Барбароса отказва предложението да оглави 40-хилядна бълг. войска при условие, че ще признае титлата на бълг. владетел. Без да се обвързва с обещания , немският владетел изчаква развоя на събитията. Когато кръстоносците достигат до Одрин, се изпрача второто българско пратеничество със същото предложение. Опасявайки се от един общ съюз на бълг. и сърби със западните рицари, В-я урежда по мирен път конфликта с кръстоносците и ги пуска да преминат през земите им по път за Ерусалим.
Кръстоносците не успяват да осъществяват похода си до „светите места” . Ненадейно за всички император Фридрих I Барбароса се удавя в една лидийска река ( в Мала Азия) , впоследствие това предрешава изхода от експедицията.
В същото време император Исак II Ангел подготвя голям поход срещу Б-я. Предлаганата от Петър и Асен помощ на покойния император показва, че и Асеневци не приемат примирието като дълготрайно уреждане на взаимоотношенията с В-я. Преминавайки през старопланинските проходи, императорът заварва съвършено нова обстановка. Всички преходи са пазени от гарнизони , а проходите- строго охранявани. Без да се превземе нито една крепост, императорът се насочва към столицата – Търново.
В лагера на византийците пристига мним дезертьор, които уверява Исак II Ангел , че от Дунава прииждат кумански конници. Исak II Ангел нарежда веднага да се вдигне обсадата и така попада в предварително подготвения капан. Изтегляйки се през Тревненския проход, византийците бързат час по-скоро да се озоват в Тракия. Българите пропускат авангарда, но веднага нападат центъра с целия си обоз. Императорските гвардейци , преминавайки през ромейските трупове, успяват да спасят императора и да го укрепят в околностите на Боруй.
След това поражение Асеневци разгръщат бойните действия на широк фронт – от. р. Струма на запад до Странджа планина – на изток.
През пролетта на 1195г. Исak II Ангел подготвя голяма контраофанзива срещу българите. В околностите на гр. Кипсела се събират войски от всички краища на империята. Но по това време с/у императора е извършен заговор от брат му Алексий III, който сваля Исак II Ангел, ослепява го и го изпраща в тъмница. Походът е отменен, но Асен не приема неизгодните условия на предложения мир. Година по-късно интригите във византийския двор довеждат и до убийството на Асен. Въпреки това братовчед му Иванко (убиецът на Асен), не успява да се задържи на престола. Призивът му да бъде изпратена защита не дава очаквания резултат, поради страха на византийската войска да премине старопланинските проходи. Това улеснява значително задачата на цар Петър, които щурмува Търново и с помощта на местното население превзема града. Иванко намира убежище във В-я , където наскоро след това бива назначен за управител на Филипопол (Пловдивска област).
Не минава и година, и Петър също става жертва на болярски заговор. Твърдото управление на Асен и Петър , безкомпромисната им политика в името на укрепването на царството – не се възприема от определен кръг боляри. Тяхното недоволство става причина за успеха и на двата заговора. През 1197г. на българския престол се възкачва, избягалият преди това от Константинопол – Калоян.

4. Управление на цар Калоян ( 1197-1207). Укрепване на българската държава

Цар Калоян (1197-1207) завършва успешно делото на двамата си по-възрастни братя. По време на неговото управление Б-я 1. възвръща исторически принадлежащите й територии и 2. възвръща международно признание от най-високия трон на Запада- апостолическия престол на папата.
Калоян оглавява държавните действия в един момент, когато вътрешните противоречия по вина на болярската опозиция са твърде изострени. Отделни български феодали проявяват открити стремежи да се отцепят от централната власт и да се обявят за независими владетели. Това е опасна тенденция, която отслабва съпротивителните сили на Б-я. Ето защо в първите години от управлението си Калоян не влиза в стълкновения с В-я. Той се опитва преди всичко да привлече на своя страна непокорните феодали. Един от тях е именно Иванко. Първоначално той служи вярно на императора, но постепенно започва да предприема действия , които показват , че не желае да бъде византийски протеже. Иванко увеличава войската си , която набира от българското население, живеещо в неговите владения. Воден от държавнически съображения, цар Калоян търси сближение с убиеца на своя брат и сключва съюз за общи действия срещу В-я.
Друг български боляр, който се обявява за независим владетел е Добромир Хриз. Той поставя под властта си част от Северна и Средна Македония и избира за своя резиденция силната крепост Просек. Император Алексий III Ангел предприема няколко обсади на крепостта, но Добромир Хриз удържа на натиска. Постепенно цар Калоян успява да организира антивизантийска коалиция, в която влизат: Иванко, Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки.
Българските войски, подпомогнати от кумански наемници неколкократно нахлуват в Тракия. През 1201г. успяват да превземат силната крепост Констанция, след което обсаждат гр. Варна. Пред стените на града цар Калоян изгражда внушителна обсадна машина, висока колкото крепостния ров. На Велкикден след тридневен щурм градът пада в бълг. ръце. С това последният опорен пункт на византийците в Северна Б-я е премахнат.
Византия полага отчаяни усилия да разстрои силната коалиция. Иванко е заловен с измама и владенията му остават във византийски ръце. Не е ясна съдбата на Добромир Хриз. След 1202 г. името престава да се споменава. Най-вероятно неговите владение се поделят между Б-я и В-я.
По същото време в Западна Европа назряват събития, които се отразяват съдбоносни върху положението на Балканския п-в. През 1202 г.Римската църква организира Четвъртия кръстоносен поход. Френски, фламандски и италиански рицари започват да се събират във Венеция, откъдето трябва да бъдат прекарани с флот до Божи гроб. По настояване на венецианците обаче, рицарите нападат адриатическия град Зара, които е ограбен и оплячкосан. Освен това те обещават подкрепа на сваления законен наследник на византийския престол Алексий Ангел ( син на Исak II Ангел), които е хвърлен в затвор заедно с баща си. Така вместо към Ерусалим , рицарите отпътуват за Константинопол. Пред надвисналата нова опасност византийският император Алексий III Ангел търси мир с цар Калоян. Преди лятото на 1202 г. е сключен мирен договор, според който в български ръце остават цяла Северна България, Белградската и Браничевската област, а също и част от Северна Тракия и Македония. Така в началото на XIII в. българската държава постепенно възстановява своите предишни граници.
Мирът с В-я е безспорен политически успех за Калоян, но той не решава въпроса за неговия суверенитет и царска титла. От това се възползва Унгарското кралство, което в края на 1202 г. окупира Белградската и Браничевската област под предлог, че българският владетел ги притежава незаконно. Крал Емерих поставя за наместник в тях сръбския жупан Вукан и си прикачва титлата „ крал на Б-я”. Успехът на нашествениците обаче се оказва краткотраен. Още на следната 1203г.,подпомогнат от кумански наемници, Калоян изгонва унгарците от окупираните области. България се утвърждава на Балканския п-в като политическа и военна сила, с която всеки чужд владетел трябва да се съобразява.

5. Унията с Римската църква

Цар Калоян се проявява не само като добър пълководец, но и като ловък дипломат. Той добре съзнава, че териториалното укрепване на България се нуждае от авторитетно признание. В противен случай нейните съседи могат да претендират за бълг. земи под предлог. Че владетелят им е незаконен. В края на XII и началото на XIII в. силата, която се ползва с неоспорим авторитет на Европейския континент, е Римската църква. Неин предстоятел е енергичният папа Инокентий III , който не скрива намерението си да разпростре своята власт над целия християнски свят и да върне неговото някогашно единство. Надежди за това му дава преди всичко отслабването на В-я, която все по-трудно се справя с враговете си.
Още в края на 1199 г. папа Инокентий III изпраща писмо до цар Калоян, в което му предлага да признае върховенството на Римската църква. Първоначално бълг. владетел се отнася с недоверие към папскот предложение, но не след дълго се убеждава в сериозността му.
За бълг. цар сключването на унията с Рим има преди всичко политическо значение и се налага от нуждите на момента. В продължение на 5 години цар Калоян и папа Инокентий III разменят значителна по обем кореспонденция, в която двете страни уточняват условията за сключването на унията. Калоян проявява риторично умение , съобразителност и твърдост в защита на поставените искания. Той си служи с цитати от свещените книги, произведения на отци на църквата и др. Не на последно място използва аргументи от историческо естество. В писмата си цар Калоян нееднократно се връща в историята на Б-я от времето на царете Петър и Самуил, за да докаже правата си в/у царската корона.
Преговорите с Рим се превръщат в силно оръжие срещу териториалните претенции на Унгарското кралство. В желанието си да спечели на всяка цена Калоян, Инокентий III убеждава унгарския крал да изостави враждебните си намерения спрямо българите.
По примера на княз Борис, Калоян ловко лавира и се възползва от противоречията м/у Рим и Константинопол. В едно от писмата, с цел да ускори папското решение, той намеква, че самите византийци му предлагат царска корона и автокефална църква. Такива преговори наистина се състоят в 1203г., когато кръстоносците обсаждат Константинопол, а Алексий III Ангел избягва от столицата и търси помощта на българите. Цар Калоян обаче правилно преценява, че в момента не се нуждае от признанието на В-я, която става играчка в ръцете на чужди сили. На 13.04.1204г. кръстоносците завладяват Константинопол и унищожават Византийската имеперия. Това събитие несъмнено ускорява преговорите за сключване на унията.
На 8 ноември в Търново специален пратеник на папата -кардинал Лъв, връчва кралска корона, скиптър и знаме на българския владетел и палиум за първосвещеничеството на търновския архиепископ Василий.рим официално признава титлата „крал” на Калоян и титлата „примас” на българския духовен глава, която според папата е равностойна на патриарх. Белег за държавния суверенитет, извоюван от Калоян, е не само владетелската титла, но и правото да сече монети със своя образ.
Унията е скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от цар Калоян, в която той се задължава 1. да признае върховенството на Римската църква и 2. да се подчинява на папските решения. Бълг.владетел обаче по своему схваща титлата, която получава от Рим. Докато папата го нарича навсякъде в писмата си „рекс” т. е „крал”, Калоян упорито се титулува като император, т.е. цар на българите.

6. Значение на унията

Унията с Рим може да се оцени като безспорен дипломатически успех за цар Калоян. Получената титла го издига в ранг , равностоен на останалите европейски крале. С тържествената коронация от 1204 г. е потвърдена още веднъж независимостта на българската държава. Унията охлажда завоевателните стремежи на унгарските крале и предпазва на първо време бълг. земи от действията на кръстоносците.
По същество унията преди всичко е един политически акт, който не предизвиква промени в православните догми и обичаи на българите.
Надеждите на папата да наложи католицизма в Б-я остават напразни. Поведението на Калоян дава ясно да се разбере, че той остава верен на православието.

7. Отношения с Латинската империя. Битката при Одрин

През 1204г., когато западните рицари се намират пред стените на Константинопол, цар Калоян им предлага военна помощ от 100 000-на армия. В замяна на това иска да го признаят по думите на хрониста Роберт дьо Клари „ за цар и господар на неговите земи”. Още тогава проличава, че латинците не желаят да сътрудничат с българския владетел. Те отхвърлят отправеното предложение, независимо, че цар Калоян по това време е в усилени преговори с римския папа.
Крахът на В-я е закономерна последица от дълбокото стопанско и политическо разстройство на Ангелите. Половинвековното материално върху територията на бившата империя довежда до непоправими последици, оставят дълбоки следи чак до самия й край – средата на XIIв. Сред вековните борби с/у „враговете на кръста ‘ - перси, араби и турци, В-я ставва жертва на „братята християни” от запада. Европейските държави и Папството правят истинско политическо късогледство, унищожавайки единствената надеждна преграда за напиращите от Азия варвари. Ромейската мощ не успява никога да бъде възстановена в пълнота , а това води до сериозно разклащане на политическото и икономическото равновесие в Европейския югоизток.
С превземането на К. От латинците през април 1204г. настъпва значителна промяна в политическата обстановка на Балканския п-в. Твърде скоро става ясно, че новите господари нямат намерение да живеят в мир с българите. Цар Калоян изпраща специално писмо до латинския император Балдуин Фландърски, с предложение за сключване на мирен договор, императорът отхвърля предложението и проявява неоснователни претенции към бълг. земи
При това развитие на събитията естествен съюзник на Б-я стават самите византийци, които повеждат борба за с/у латинската окупация. В началото на 1205г. цар Калоян влиза в договорни отношения е византийската аристокрация в Тракия за обща борба срещу завоевателя. Решено е по даден знак тракийските градове да въстанат и изгонят настанилите се там рицари. Първи извършват това жителите на гр. Одрин . съгласно поетите задължения бълг. войска им се притича на помощ. В същото време към Одрин се отправя и император Балдуин I , съпровождан от венецианския дож Енрико Дандоло и от граф Луи дьо Блуа. На 14 април 1205 г. под стените на града се започва сражение, в което цар Калоян проява изключителна съобразителност и хитрост. Той изпраща срещу кръстоносците подвижна куманска конница, която ги предизвиква да напуснат лагера си. Увлечени в преследване, рицарите нарушават бойния си ред и попадат под внезапен удар на бълг. войска. Голям брой от тежковъоръжените рицари, смятани дотогава за непобедими, са избити. С нескрита горчивина съвременникът на събитията Робер дьо Клари възкликва в хрониката си, че край Одрин погива „цветът на западното рицарство”. Първият латински император е откаран като пленник в Търново. Опитите на Инокентий III и брата на Балдуин – Хенрих да измолят от Калоян неговото освобождение , остават напразни.
Победата на българите при Одрин има важни политически последици както за Б-я, така и за временно загубилата своята суверенност В-я. Б-я се освобождава от грозящата я латинска заплаха. Българите объркват агресивните планове на западните рицари в Б-я п-в и Мала Азия. Византийската аристокрация успява да изгради центрове на съпротива в покрайнините на своята бивша територия.
Битката при Одрин има и общоевропейско значение-феодалната експанзия на Западна Европа в Европейския югоизток получава сериозен удар, който преви невъзможен нейния по-нататъшен успех.
След внушителната победа край Одрин цар Калоян продължава военните действия срещу Латинската империя. Бълг. войски нахлуват на широк фронт в Македония и Тракия. В техни ръце попадат градовете Вер, Мъглен и Скопие.
Настъплението разтревожва византийската аристокрация, която отменя съюза с българите . Първи въстават пловдивските първенци, ръководени от Алексий Аспет. Разгневен от предателството , цар Калоян се насочва към Пловдив. Със съдействието на част от населението , той влиза в града и жестоко наказва заговорниците. По-подробни сведения за тези събития дава Георги Акрополит : „ и тъй Калоян , ринал до основите му Филипопол ,.../ и като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовал ромеоубиец.”
По всичко изглежда, че събитията в Пловдив са част от един по-широк заговор, чиито нишки водят в Търново. Ето защо цар Калоян се завръща в българската столица и наказва жестоко заподозрените византийски военнопленници , пребиваващи там. Той стоварва гнева си върху пленения латински император, който също участва в заговора. Византийският хронист Никита Хониат пише, че Балдуин е съсечен, а тялото ми бива хвърлено в пропастта за храна на хищните птици, където умира на третия ден в страшни мъки. По повод смъртта на латинския император Георги Акрополит оставя едно любопитно известие, че главата на Балдуин след като той умира служи за чаша на „ варварите”(т.е на Калоян), след като е очистена цялата й вътрешност е покрита с украса. Трудно е да се каже дали твърдението на Акрополит отговаря на истината, или свързва със случая от времето на хан Крум о съдбата на император Никифор I Геник.
През 1207г. войната в Тракия пламва с нова сила цар Калоян сключва военен съюз с Никейската империя за съвместна атака на Константинопол. В изпълнение на поетото обещание бълг. войски навлизат в Южна Тракия и се озовават под стените на Одрин, а един кумански отряд достига чак до К. Обсадата на Одрин продължава дълго време. Калоян е на път да влезе в града, тъй като на много места крепостта е вече срината. Срещу нея българите действат с 33 каменнохвъргачни машини. Тъкмо тогава куманите, които помагат на Калоян, решават да се оттеглят. Той премахва обсадата , още повече че се получава известие за смъртта на солунския крал Бонифаций Монфератски. Това събитие дава удобен повод за нападение на Солун. Българите обсаждат града и се подготвят за решителен щурм, но в навечерието ми цар Калоян става жертва на поредния болярски заговор подобно на своите братя , увлечен е борбата срещу външните врагове на Б-я , той не успява да ликвидира напълно болярската опозиция. Двойно участие в заговора взема куманският воевода Манастър и племенникът на Калоян - Борил.
В средновековната книжнина се срещат различни версии за края на Калоян. Византийци създават легендата, че Св Димитър се явява през нощта в палатката на българския цар и го пробожда с копието си. Георги Акрополит се изказва скептично относно легендата за чудодейната намеса на Св. Димитър и приема, че цар Калоян не е убит, а почива от плеврит.
Мненията на историците за смъртта на Калоян са различни. Според проф. Васил Златарски, той става жертва на т. нар. „кумаснка партия”, начело с царицата и Борил. В руската медиевистика ( наука за средновековието) се налага тезата, че куманите стават оръдие на политиката на гърците и латинците, а някои български учени- историци говорят за естествена смърт. Най-вероятна си остава възможността за политическо убийство. Още през 1205г. Калоян разкрива дълбок заговор, пък и съществува обилна информация за политически заговори за неговите братя.
Смята се ,че Калоян е погребан в църквата „Св. Четиридесет мъченици”. Доказателство за това е един масивен златен пръстен, на който се разчита името на владетеля.
Конфликтът Асеневци-болярите е закономерна проява на развиващите се феодални о-я. Нараства стремежът на болярите да се утвърдят като независими в своите владения, което рязко противоречи на усилията на централната власт да спре разложението отвътре. Развитието на феодалните о-я разорява селячеството и укрепва позициите на болярите, които сами определят данъци, такси, глоби и събират войска в своите феодални владения. Централизаторската политика на Асеневци ограничават самощуствието и растящите политически претенции на феодалите. Ето защо болярският сепаратизъм става постоянна тенденция в зрялото феодално общество.
Каялон се справя успешно с големите задачи, стоящи пред възстановената б.д. в нейните рамки влизат голяма част от териториите на П..б.д. Българите се справят както с вековния съперник в-я ,така и със заплахата от страна на Латинската империя и с претенциите на Унгария към северозападните територии. Бълг д-ва става първостепенна военна и политическа сила на Балк п-в.
Калоян налага централната монархия над сепаратизма на отделните боляри и постига родно признание на царската си влас и самостоятелност на българската църква. За тези успехи допринасят качествата му на добър пълководец , държавник и дипломат. На него принадлежи заслугата за извеждането на Б-я от политическата изолация и утвърждаване на международния й авторитет.
Обвързването на държавата и църквата с папски Рим при крайно сложната обстановка на Балканите и очевидния възход на западната институция по време на Инокентий III доказва стремежа на Калоян за достойно място на Балканите и Европа.
Спрени са завоевателните кроежи на латинците спрямо Балканите и Близкия Изток. В това отношение разгромът на кръстоносците край Одрин има важни политически последици за Б-я, за Балканите и Европа. Участта на Латинската империя е предопределена. Тя упорито търси пътища за своето спасение, а византийците се готвят за възстановяването на империята.
Управлението на цар Калоян очертава границите на прехода от борбите за освобождение и оцеляване към естественото , силно присъствие на Б-я на европейската политическа сцена. Стремежът към обединение на българите от Карпатите и Белград до Беломорието и дн. Албански планини се осъществява на дело.

Заключение: ( ако темата е от 1185-1207г.)

Въстанието на Асен и Петър се явява завършващ етап в общо двувековната борба на българите за отхвърляне на византийската власт и възстановяване на б.д. общността на народните интереси са целите на българското болярство, което придава на въстанието широк организационен х-р. Осигурявайки подкрепата на масите, Петър и Асен подготвят значителни военни сили и действат едновременно на няколко фронта. Опитни във военното дело, те проявяват стратегическа и практическа зрялост в борбата.
Съществена предпоставка за успеха на въстанието е състоянието на В. имп-я, Въстаналите боляри имат за свой съюзник една разпокъсана, разяждана от вътрешни противоречия държава. Чиито сили не достигат за борба с многобройните й врагове. използвайки стеклите се обстоятелства , Петър и Асен не само възстановяват българската независимост , но и продължават борбата за освобождението на останалите български земи. Българската народност възстановява правото си на самостоятелен и държавно-организиращ фактор.
Калоян разширява владенията си по посока на старите български предели и възвръща авторитета на българските владетели в Югоизточна Европа. С умелите си действия той спира децентрализацията , утвърждава своето присъствие сред европейските монарси, както и независимия статут на българската църква. Така се създават исторически предпоставки за последвалия период на политически и културен възход на б.д.при управлението на Иван Асен II (1218-1241г.).