Приносът на Марин Дринов в българската историография

[Mozo]

Приносът на Марин Дринов в българската историография

През 2006г. се навършват 168 години от рождението Марин Дринов (1838-1906г.) – един от големите синове на българския народ. Името на този бележит учен, държавен и обществен деец е известно далече зад пределите на България. Неговите големи заслуги са познати на всеки българин още от училищната скамейка. Много улици и площади, училища и народни читалища носят неговото име.
Бележитият му принос в историографията на българския народ – Марин Дринов няма как да не накара човек да се заинтригува от неговата дейност,борчески хъс,който силно влиае върху народа ни. Име на деец издигнато на пиедестал извън границата на страната ни,чието име ще остане в паметта ни във век и веков. Както Вазов е наречен патриарх на българската литература,то така можем да кажем, Марин Дринов е патриарх на българската историография.
Документалното наследство на големия учен и достоен българин Марин Стоянов Дринов,който отразява научната, публицистичната и преподавателската му работа за периода 1877-1881г. Документалните материали са систематизирани в две части:
Част първа
Из ръкописното творческо наследство на Марин Дринов
Монографични и други изследвания,статии, доклади, научни съобщения,библиографски материали и бележки.
Рецензии, отзиви и критични бележки.
Лекции и други работни материали за преподавателската работа на М. Дринов в Харковския университет.
Част втора:
Документални материали,свързани с живота на Марин Дринов и с обществено - политическата му дейност в България за периода от 1877-1879,1881г.
Автобиографични и биоблиографски материали.
Доклади, изложения, инструкции, пътни бележки и други.
Марин Дринов е напуснал своето отечество през 1858г., за да продължи учението си в Русия,но той не е преставал да мисли и да се вълнува, да следи и откликва на всички събития в България. Затова свидетелстват например десетките писма, водени между него и неговите роднини, близки и приятели, изпълнени с тревога и болка за тежката участ на родината по време на Априлското въстание през 1876г., а само няколко месеца след обявяването на Руско-турската освободителна война той е вече в България, за да направи това, което само с перото си дотогава не е успял да стори. И наред със своята обществена работа намира време и сили да продължи научните си занимания-събира и регистрира редица български исторически паметници, народни песни и приказки, някои от които по-късно използва в научните си разработки и преподавателската си дейност, пише статии и др.
По-голяма част от ръкописното му наследство, свързано с научноизследователската, преподавателската и научнопопуляризаторската му дейност, имат характер на работни материали. Това са преди всичко чернови в незавършен вид. За някои от тях научаваме от неговата преписка-напремер: за работата си върху Теодосий Търновски, патриарх Евтимий и др.; също и редакционния комитет на “Българско отечество” /с представители Константин Величков, Иван Вазов и др./ още 1897 г. възлага на Дринов следните монографии “Населението на Балканския полуостров /преди идването на славяните/”, “Християнството в България до покръщението на българите. Покръщението на българите и основаването на българската църква” и “Бялгария под турско иго. Възрождение и освобождение”. Много от неговите лекции, научни съобщения и доклади са незавършени не само поради много лични, служебни и обществени ангажименти, но и поради лошото м у здравословно състояние.
Марин Дринов решава да се завърне със семейството си окончателно в родината. Внезапната му смърт осуетява това намерение. По негово желание ръкописното му наследство и цялата му лична библиотека са подарени на Народната библиотека в София. По страниците на някои книги и описания той е правил свои бележки, поставял е въпроси, нанасял е поправки. Всичко това ги прави особено ценни за неговата творческа биография. През 1909 г. и тленните му останки са пренесени в България.
След преглеждането на ръкописите му от проф. Златарски отбелязва: “….намериха/се/ няколко почнати, но не довършени статии и една дори повидему завършена, а също и многобройни, от най-разнообразен характер бележки, отнасящи се към разни въпроси по славяноведението. Обаче всичко това е в такова хаотично положение, че докато не се систематизират, наредят и опишат всички тия книжа не ще бъде възможно напълно да се използува тая тъй ценна за бългалската наука и история архива…”. Поради това, продължава той: “…редакцията намери за добре да предложи на БАН да ги издаде в четвърти допълнителен или пък съвсем в самостоен том…”. Същите проблеми затрудняват и работата по това документално изследване, при което в отделните случаи се налага или да се прекласират някои материали, или да се отбелязва в бележки тяхното лошо състояние. В редица случаи проф. Дринов е използвал идентични извори, коментари и оценки и в изследователски, и в преподавателски план. Не се изчерпват изказаните от Марин Дринов мнения по отношение на чужди трудове, защото, когато е работил по дадена тема той задълбочено е проучвал съответната литература с много свои коментари. Ползвал е добре славянски и други езици, за което свидетелства и запазеният засега единствен негов превод.
Има и група от по-значителни документи, свързани с личността на Дринов-автобиографични бележки, библиографски списъци и др. Освен тези документи представени са и голям брой документални материали, които отразяват важни моменти от обществено-политическата и основополагащата дейност на Марин Дринов по време на Руско-турската освободителна война и непосредствено след освобождението на България /1877-1879,1881 г./.
Заслуга на перото на големия български деец-проф. Марин Дринов са произведенията:
“Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите?”- ІІІ, 1866 г.
“За сегашното Всемирно изложение в Париж”, писмо 1-ІІІ, 1867 г.
“Писмо до бъргарската интелигенция”-ІІІ, 1868 г.
“Поглед върху произхождането на българския народ и началото на българската история”-І. Виена, 1869 г.
“Исторически поглед на българската църква от самото и начало и до днес”-ІІ, Виена, 1869 г.
“Писмо до българските читалища”-ІІ, Виена, 1869 г.
“Бъргарско литературно дружество”-ІІІ, Виена, 1869 г.
“Празникът на Йоан Хуса в Прага”-ІІІ, Виена, 1869 г.
“Покръщението на народната българска църква”-ІІІ, 1870 г.
“За навобългарската азбука”-ІІ, ПСп, 1870 г.
“Нови паметници за историята на българите и техните съседи”-І, ПСп, 1870 г.
“Българска и Константинополска патриархия”-ІІ, 1871 г.
“Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”-І, ПСп, 1871 г.
рец. “Хуни ли сме?”-ІІІ, ПСп, 1876 г.
“Заселение на Балканския полуостров славяни”-І, М., 1872 г.
“Три грамоти, дадени от император Василий на българския охридски архиепископ Йоан около 1020 лето”-ІІ 1873 г.
“Въпроси за Българската и Сръбска църква пред съдилището на Лионския събор в 1274 г.”-ІІ, 1873 г.
“Успехи и задачи на славяновиденя”-ІІІ,1873 г.
“Азбуката на Българското книжовно дружество и г-н Мушяк”- ІІ,1874 г.
“Начало на Самуиловата държава”-І,1874 г.
“Южните славяни и Византия в 10 ВЕК”-М. 1875-1876 г.
“Още една отбрана на новобългарската азбука заедно с една поправка”-ІІІ,1876 г.
Рецензии-ІІІ
“Кирил и Методий. Български просветители”-Букурещ,1875 г.
F. Miklosich, “Grammatik der slawischen Sprashen”Bd-ІірWien,1875
F. Miklosich, Altslovenisce Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolischen Quellen.Wien,1874
Стоянъ Новаковичъ, “Булгарски зборник,писан прошлога вjека народним jезиком,Starine”,VI,Zagreb,1874
“Kнязъ М. Обленскiй, Несколъко словъ опървоначалъной Русской летописи”,Москва,1870
“Славяски сборник”,Петербург,1875 г.
“Етнографска карта на славянската народност”-3-то изд., Петербург,1875 г.
К. Иречек “Българска история”.,1876 г.
“Български народни песни”-ІІ
“Българския църковен въпрос във връзка с Берлинския трактат’-ІІІ
“Сборни съдържащ” 1,При временните устави за народните читалища и техните програми”; 2.”При временни правила за пеалните училища, тяхната програма и щатове”; 3. “Програма за първите два класа от класическата гимназия и нейните щатове”, Пловдив,1878 г.
“Българска народна песен за освобождението”-ІІ
“Наредби и разпореждания по отдела на народното просвещение и духовните дела”,София, 1874 г.
“Записки за деятелността на временното пуско управление в България”-ІІІ, 1879 г.
“Съобщения за новобългарският език”-ІІІ,1880 г.
Рецензия. О. И. Успенски “Образование във Второто българско царство”-ІІІ,1880 г.
“Изговарянето на старославяското ъ в новобългарския език”-ІІ, 1871 г.
Отговора на “Български глас”-ІІІ,1882 г.
“Български летописен разказ от края на 17 век”-ІІ, 1882 г.
“Нов паметник на българската история”-І
“По въпроса за названието за Пловдив”-І
“По въпроса за буква ь”-ІІІ
“Няколко съвети на слабодушния мой “последовател” “
ЧХ,ндвнд юьфиьуехс язсяьхс, хь Ядоидхст Уиь`ьхянсЧ-ІІ,1884 г.
“Летописни бележки от Разград”-ІІ,1884 г.
“Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското княжество”-І, 1884 г.
“Богомилска приказка”-ІІ, 1884 г.
“Нов черковнославяски паметник с упоменание у славянските първоучители”-ІІ,1885 г.
Рец. “Три български грамоти в един български отговор “, проф. Миклошич.-ІІІ,1885 г.
“Предисловие към българския превод на пространното житие на св. Климент “-ІІ, 1885 г.
“Още няколко бележки за Паисий и неговата история”-І, 1886 г.
“Спомена за Ив. С Аксакова”-ІІІ,1886 г.
“Имали ли са сърбите някои колонии и някоя тройна власт в Македония преди 13 век? Как са се наричали славяните, които населявали Македония,преди тая епоха”-І,1887 г.
“Няколко думи за титлите на Костурския митрополит и за някои и други гръцки владици в Македония”-ІІ
“Първа българска типография в Солун и някои от напечатаните в нея книги”-ІІ,1889 г.
“Из старобългарската книжнина”-ІІ,1889 г.
Рец. Братя Шкорпилови “Паметници из българско” дял 1, част 1,сп.”Тракия”,София,1888г.
“Една забравена българска история”-ІІ,1890 г.
“Към бележките на г-н Шопов за титлите на битолските владетели”-ІІ, 1890 г.
“Няколко бележки за триезичната Солунска книга”-ІІ,1891 г.
“Предисловие към 2-ро издание съчинения А. А. Потребни “Мисъл и език”-ІІ,1892 г.
“Отговор на праеославните въпроси, предложени от редакцията на “Мисъл” “-ІІІ, 1893 г.
“Няколко бележки за скопския чифлик Варвар и за тамошния манастир св.Димитър по записа на манастирския игумен от 1799 г.”-ІІ
“Как са почитали старите българи паметта на славянските първоучители и техните ученици?”-ІІ, 1894г.
“По въпроса за св.Седмочисленици”-ІІ, 1894 г.
“Допълнителни бележки за празничния ден на св. Климент”-ІІ, 1894 г.
Яков Трайков от София и Кара Трифунъ от Скопие”-ІІ, 1895 г.
Спомен за Нешо Бончев-ІІІ, 1898 г.
“Медно/бакърено/ гумно, меден ток в славянските и гръцки умотворения”-ІІ, 1900 г.
“Изработването на Българската конституция. С две притурки”-ІІІ, 1904 г.
“Очерки по възрожденския български народ”, Харков, 1908 г.
“Съчинения ж 3 тома” 1909-1915г
“Избрани съчинения в 2 тома “, т.1-1971г., т.2-1978г.
Не са малко и авторите писали за Марин Дринов.Едни от тях са:
- Иван Дуйчев-“Изследвания в чест на Марин С. Д ринов” /Сб./,С. 1960г.
Кръстьо Крачунов- “М.Дринов /1838-1906г./. Живот и дейност” С., 1938г.
Б.М.Ляпунов “Сборник статей по славяноведению,посвещ. проф. Марину Степанувичу Дринову его учениками и почитателями”, Харков, 1908г.
Вера К. Мазмьянц “Марин Дринов-професор Харковского университета.Био-библиографически указатель робот на пусскам язьике” Харков, ХГУ, 1985г.
Людмила Горина “Марин Дринов- историк и обществен деятел”, М., 1986г
Недьо Горинов “Марин С. Дринов. Животопис, научна и обществена дейност” , С., 1936г.
Изследвания в чест на Марин Дринов” /Сб./,С, 1960г
Николаи раднев “Марин Дринов и К. Иречеки просветното дело в Княжество България”, С., 1984г.
И други.

II Приносът на Марин Дринов в българската историография.
Марин Дринов е роден на 20.10.1838г. в Панагюрище – град известен по онова време като едно от основните огнища на националноосвободителната борба против османското робство. На 17-годишна възраст той блестящо завършва четирикласно училище в Панагюрище, в което през следващите 3 години работи като учител. След това, заедно със своя съгражданин и приятел Нешо Бончев, решава да продължи образованието си в Русия. През есента на 1858г. двамата приятели пристигат в Киев през Одеса и постъпват в семинарията. Това е била единствената съществуваща тогава възможност да получават средно образование. Те живеят в специален пансион,получават безплатно храна и дрехи, а също и по една рубла на месец за дребни разходи.
Покрай богословските предмети семинаристите са изучавали и много светски-руска и обща история, литератури, руски и древни езици, логика, природознание и др. Марин Дринов проявява рядко иразен интерес към хуманитарните науки и особено към историята и филологията. Той с увлечение изучава “Историю государства Росийского” на знаменития руски писател и историк Н. М. Карамзин и Историко-критически издирвания на един от основоположниците на руската българистика Ю. И. Венелин. Марин Дринов особено се вълнува от развитието на нацоналноосвободителното движение в България. След като се обучава в семинарията три години и половин Дринов взема всички зрелостни изпити с най-високи оценки- отличен и много добър. Благодарение на своите блестящи способности и трудолюбие, тий получава солидна подготовка по голям брой учебни дисциплини.
След пристигането си в Москва, той полага всъпителни изпити за постъпване в университета. На 1-ви септемжри 1861 година, той става студент в Историко-филологическия факултет. Както и другите студенти от славянските страни, той е освободен от таксите за обучение. Издържа се от стипендията, отпусната от Славянския благотворителен комитет в Москва и от средствата, получени от частните уроци, които започва да преподава още от първи курс.
Получаването на висше образование за него не е било само цел. Той е жадувал да използва получената квалификация за своя народ. Призванието си е виждал в пресъздаването на славната история на българския народ, за да съдейства по такъв начин в освободителната борба на съотечествениците си против османската неволя и духовния гнет на фанариотското дружество. Дринов замисля серия от научни и популярни трудове, възкресяващи славните героични страници на миналото, за да пробуди и засили патриотичните чувства на народа и да го вдъхнови в борба за независимост. След мъчителни колебания той решава, че връщането му в България не е целесъобразно, защото тук няма условия да осъществи замисленото. Поради това той трябвало да се откаже от предложената му учителска длъжност в Болград, в Бесарабия, където е имало бългрско училище. Хърватите са искали да го назначат за професор в създаващия се в Загреб университет, но това не му се виждало подходящо . той сметнал за най – рацонално да стане домашен учител в семейството на княгиня Галицина, която се готвила да прекара продължително време извън Русия.
От януари 1866 г. до септември 1870г. той живее в Западна, Централна и Югоизточна Европа – предимно във Виена, Женева, Рим, Неапол. Посетил е световното изложение в Париж, бил е във Варшава /Полша/, Белград /днешна Сърбия/ и Букурещ /Румъния/.
В края на 1866 г. той написва статията “Страшни ли са за нашата народност фанариотите и йезуитите?”, с която иска да защити духовната самостоятелност на българския народ. Отпечатан в Цариградския вестник “Време”. След две години той публикува в Букурещ публицистичното “Писмо към българската интелигенция” – страстен призив да бъде изучен в животът и историята на народа, неговият бит и култура.
Заедно с други дейци на Българското възраждане Дринов е считал, че една от неотложните задачи за по нататашмото развитие на националноосвободителното движение е създаването на Българското научнолитературно дружество, като участва в това дело. Българското научнолитературно дружество е основано през 1869 г. в румънския град Браила и става зародиш на Българската академия на науките /БАН/. За свой председател дружеството избира Дринов, като изборът му е обществено признание на неговата висока образователност и ученост за големите му заслуги в борбата за независимост на страната.
През септември 1870 г. Дринов се връща в Москва /днешна Русия/. Той днася богат материал, който му дава възможност да направи нова крачка при повишаване на квалификацията си. За тази цел подготвя дисертация за магистър на науките. Пролетта на 1871 г. преминава в полагане на магистърски изпити. През това време от него се заинтересувал Харковския университет, в който се оказва вакантна катедрата по Славистика поради назначаването на Лавров за ректор на Варшавския университет. Като отхврля една след друга две постъпили вече за конкурс кандидатури, университетът предлага тази длъжност на Дринов и през септември същата година му определят стипендия “с цел да се поготви за професорско звание” по ръководството на московския професор Буслаев. Защитата се е състояла през май 1873 г. в Московския университет.
През май същатата година българският магистър пристига в Харков, където успешно прочита две пробни лекции и на 8 август е бил назначен за доцент в катедрата по Славяноведие. Започва нов, харковски етап в живота и дейността му. На 20 септември той прочита първата си лекция пред харковските студенти. Тридесет и пет годишният доцент с присъщата му енергия се заем с подготовката на своята докторска дисертация. На 23 март 1876 г. в Московския Университет той защитава дисертация на тема: “Южные славяне и Византия в Х веке” за получавене научната степен “Доктор по славянознание”. Блестящо защитава дисертацията си Дринов продължава своята задгранична командировка. През май 1876 г. пристига във Варшава след това през Познан в Прага и от там във Виена. В Харков той се връща за новата учебна година през септември и възобновява своята преподавателска работа със студентите си, вече като професор. Следващата година, след като оженва в Москва, тридесет осем годишния професор довежда до Харков съпругата си – Маргарита Ивановна, на половина рускиня и англичанка. В източната част на града, в подножието на Холодной горе “той купува двуетажен дом с градина.В този дом се раждат децата му – Александър, Степан и Мария.” Тук 33 години след преселването си в Харков, той умира. Харковският период от живота му се прекъсва само веднъж, когато във връзка с Руско-турската освободителна война, той прекарва в България две години.
Руско-турската война 1877-78 г. започва на 12,04,1877 г. Той взема отпуск от Университета, на 26 юли Дринов пристига в освободената от турците част на България, където взема активно участие в работата на Руско Гражданско управление, изпълняващо функциите на временно правителство.
През декември 1877 г. го назначават за вицегубернатор на Софийската област.На този пост ръководи изборите за нови български органи на местната власт. Голяма заслуга на Дринов е създаването на Народната библиотека в София, първоначлно основа на фонда й са шестте хиляди книги, постъпили от Харков, където бурна дейност за събирането й, разгръща професорът от Университета- И.В.Платон. Със съдействието на Дринов, в Народната библиотека постъпва и библиотеката на починалия в Русия български историк Спиридон Палаузов. По настояване на Дринов, библиотеката се издържа от централните органи за управление.
След сключване на Санстефанския мирен договор между Русия и Турция /03.03.1878 г./ за управление на страната е бил създаден специален съвет при Руския върховен комисар в България- княз А.А.Дондуков-Корсаков, което е нова крачка към създаването на временно българско правителство. Съветът се е състоял от 6 отдела, изпълняващи функциите на министерства, които първоначално са били ръководени от руски офицери и чиновници.Само отделът за народната просвета е бил възглавен от М.Дринов. Той е първият в историята български министър на Народната просвета. Заема този пост от май 1878 г. до юли 1879 г.
Изключително големи са заслугите на Дринов при разработването на Конституцията на възродилата се Българска държава. Поради това, че Балканският конгрес предопределя, че в страната трябва да се въведе монархическа форма на управление, Дринов се изказва за ограничаване прерогативите на монарха. Той смята, че законодателната власт трябва да се раздели между княза, Народно събрание и Народния съвет, който се е предполагало да функционира като постоянно действащ Президиум на Народното събрание. Този орган трябвало да се избира от депутати на Народното събрание и да притежава големи пълномощия, които биха му позволили при необходимост да се противопоставя и на княза.
На 10 февруари 1879 г. във Велико Търново се открива Учредително Велико народно събрание. Дринов участва отново в неговата работа, той изнася доклад за дейността на временното руско управление, участва в заседанията по изработването на основите на Конституцията и на 16.02. гласува за утвърждаването й. Буржоазна по своята същност, Търновската Конституция е била за своето време една от най-демократичните. През пролетта на 1879 г. дейностт на Временната администрация приключва. През август Дринов се връща в Харков, но за кратко време. През 1881 г. харковският професор отново пристига в родината си и съставя проект за Устава на Държавния съвет.
Големите заслуги на Марин Дринов продължават високо да се ценят и особено в Харков, където той прекарва половината от живота си. Там продължава да съществува и да се развива основаната от него научна школа на историците-българисти. Неговата дейност в експозицията на градския историчиски музей и в музея на Харковския Университет.
За да си дадем ясна представа за растежа, разширяването, вдълбочаването и укрепването на творческата историческа мисъл на Дринов ще ни помогне историографският анализ на трудовете на М. Дринов.
През април 1869 г. Дринов издава паървия си научен труд “Погед върху произхождането на българския народ и начало на българската история”, напечатана във Виена. В тази книга се осветлява една от запленителните и мъчни проблеми на българската история. Авторът говори с дълбока тъга за трагизма на българския народ през тъмната епоха на робството. Нещо по – страшно, душата на българина е обхваната от едно зловредно чувство на “самоунижение”, което да бъде изкоренено само чрез изучаване на историята на историята ни. Дринов е убеден искрено, че просветата представлява мощният лост за напредъка на един народ. В предговора четем тези негови хубави мисли: “А знайно е, че истинното просвещение само тогава може да бъде плодотворно за една народност, когато то хваща корен и се укрепва в народното самопознание, развитието, на което заради нашия народ не е възможно, догде историята ни остава в тъмно забвение”. В глава първа се говори за древните жители на Балканския полуостров /трако – илирийците/, за римското владичество, за варварските опустошения през 5 век /вестготи, хуни, остготи/. В глава втора се разказва за заселването на Балканския полуостров от славяните /6 – 7 столетие/. Глава трета съставя ядката на съчиненията на М. Дринов. Тук се разказва за идването на Аспаруховата дружина на Балканския полуостров и за основаването на Българското царство. “Тази дружина казва младият историк, на която бе отсъдено да запази многобройните славянски племена от византийската власт и пагубната за народността им политика, и да създаде от тях една силна славянска държава на Балканския полуостров, тази дружина, както ще покажем не бе многобройна, но бе воинствена, защото, освен войната, други занятия не познаваше. Освен това тя не бе от славянски род, а беше от едно съвсем друго потекло, и съставяше част от едно чудско или финско племе, назовано Българи.” След като говори за разпадането на Кубратовата държава, Дринов рисува изграждането на новата българска държава така: “В 679 г. Аспарух е преминал със своята орда на юг от Дунава, където скоро време е покорил северите и другите седем славянски племена, които бяха се поселили между Балкана, Дунава и Черно море. Като съедини под властта си тези осем племена, Аспаруховата орда или по – добре да кажем дружината, чрез това положи начало за обединяването на славяските племена в целия Балкански полуостров в едно политическо тяло.” В четвърта глава нашият възрожденец изтъква още няколко доказателства и тезата си – за произхода на българския народ. В глава петта Дринов дава кратък преглед на теории за прозхода на нашия народ: тракийска теория, волжска теория.
Опрян върху грамаден исторически материал и прилагайки добросъвестно критичната методика при издирването си, Дринов се старае да обори възгледите на разни бележити хора, които са писали по засегнатата тема, ту пази енергично своята теория за славянския облик на българското племе. Да не забравяме, че разногласието за потеклото на българите, което същетвува през това време, бе едно от жестоките оръжия в ръцете на враговете на българщината, които не само пречеха на народа ни да осъщетви свои въжделения, но изобщо отричаха неговото право да се счита за отделна нация. В резултата на Дриновата теория се наложи на съзнанието на историографията на българския народ, за много деситилетия от тази дата тя стана концепция за отечествената ни история. Горепоменатта книга има огромно значение за нас българите. Преди всичко, благодарение на нея европейският учен свят се убеди, че българите са славяни, че те са достоен член в семейството на културните народи и че, следователно, имат право да се борят за свобода и възход. Не е мъчно да прозрем, какъв ефект произведе тази книга сред българската тогавшна интелигенция: българите пораснаха в собствените си очи, тяхното самучувствие се повишаваше, те ставаха горди за своето минало и самонадеяни в устрема си към по –светла бъднина. Любопитното е, че днес тази историческа теория на Дринов получава особено осветление от биологическо гледище. Според проф. Д – р Методий Попов, расовите смешения на българския народ са послужили като двигател за неговата мощ и прогрес: създаването на висока култура и силна държава през 9 и 10 век.
През месец юни на същата 1869г. във Виена се появява втория вече напълно самостоятелен труд на Дринов, под надслов “Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес”. В 12 глави авторът, въоръжен с богат арсенал от знания за темата си, излага историята на българската църква, нейната съдба, преплетена с превратности и опасности: разпространението на християнството на Балканския полуостров, покръстването на българите при цар Борис, учредяването на Търновската патриаршия, Охридската патриаршия до нейното разпадане, фанариотското бреме в България, българското Възраждане и църковния въпрос и др. Тази Дринова книга, пропита с горещи родолюбиви чувства, придоби широко разпространение както в училищата, тъй и сред българското духовенство. Нейното голямо влияние в българското общество е установен факт. В Русия тя е оценена заслужено – още на следващата 1870г. същата е обнародвана в списание “Правословно Обозрение”. Нашите интелигенти-патриоти я употребяваха като оръжие в борбата си за събаряне на омразното гръцко духовно иго: още от 9в. българите са имали самостоятелна черква, следователно те имат право за създаването на независима църква. Появата на книги в разгара на българо-гръцката църковна разпра изигра благодатна роля за тържество на българската кауза. Чрез нея Дринов направи незабравима услуга на отечеството си. Във вихъра на Възраждането ни това бе едно щастливо събитие. Смело може да се каже, че тази статия, която съставя епоха в нашата научно-историческа книжнина спечели на автора си името на учен в пълния смисъл на думата.
Силно впечатление направила върху съвременниците и статията на Дринов “Нови паметници за историята на българите и техните съседи”, която е печатана в първите две книжки на “Периодическото списание на Българското книжовно дружество”, 1870г. във форма на четири писма – от Неапол, Пиза и Рим. В тази статия, плод на неговите неуморни издирвания в музеи и библиотеки, Дринов съобщава много нови и ценни известия по историята на България, Византия, Сърбия и Хърватско, предимно от 13 до 17в., и дава пълно описание на познатия български ръкопис във Ватиканската библиотека от времето на цар Иван Александър /този документ съдържа български превод на Монасиевата хроника, като обръща особено внимание върху многобройните миниатюри/.
Султанският ферман от 26 февруари 1870г. създаде българската Екзархия. Цариградската патриаршия се опълчи упорито срещу независимата българска църква и сееше интриги пред официална Русия срещу това постижение на българщината. Неговата прекрасна монография “Българи и Константинополска патриаршия”, напечатана в руския журнал “Беседа” от 1871г., разнебити тази антибългарска маневра на гърцизма. С убедителното перо не само на публицист, но и на учен той сполучи да повлияя на някои руски държавни мъже гъркомани да променят своето мнение по българския църковен въпрос. “Делото на българската църква е дело на българската народност” – така завършва Дринов своите разсъждения в тази статия. И в този случай той спомогна много за тържеството на истината за укрепване на българския дух.
“Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, обрародвана в “Периодическо списание”, книжка 4, 1871г., е една класическа статия на Дринов – съкровище за историята ни на родното възраждане. Той обрисува бурната съдба на Паисий, неговата личност, страданията и идеала му, разглежда подробно Паисиевата история, осветлява неговата роля като труженик – мъченик за нашето възраждане, изтъква го като пръв водач на нашето национално свестяване. Около средата на 18в., пише Дринов, когато за възкресение на българския народ могло е да се каже оставете се от всяка надежда над българската земя, като задължително слово над първоначалния хаос, се раздал глас от Хилендарския манастир: разнебитените и разглобени българи от този глас са почнали да се сглобяват пак в един народ. Този глас е гласът на Хилендарския йеромонах и праигуменът Паисий, в лицето на когото ние имаме един от примерите, които показват, що може да направи един човек за цял народ. В 1762г., след дълговременен труд отец Паисий е пуснал между българите една свята за тях книгапод надслов “История Славяноболгарская”. С право професор д-р Б.Йоцов посочва, че у Паисий историкът, патриотът и агитаторът са естествено съчетание. Поменатият труд на Дринов излъчва две концепции – че просветата е главният лост за културния възход и че историята е учителка на живота. С искрени симпатии към този велик калугер Дринов открива, провъзгласява, оценява, увенчава Паисий като многозаслужил историк, защитник на българското племе, знаменосец на Възраждането, народен будител. И днес биографът на Паисий и историкът на нашия Ренесанс държат сметка на този Дринов труд.
Като приятел на историческата истина Дринов прави съкрушителна критика на злополучната “хунска теория”, изложена в книгата на Гавраил Кръстевич, озаглавена “История българска”. В своята статия “Хуни ли сме”, обнародвана пак в “Периодическото списание”, 1872г., кн. 5 и 6, младият панагюрец, облегнат в еродицията на историк, нанесе смъртен удар на тази пакостна заблуда – че хуните били наши прадеди. За тази си оправдана атака Дринов употребява разни средства: и критичния апарат на изследвача, и естественото негодувание на родолюбеца и тънката ирония на полемиста. “Нам ни е жал, пише Дринов, дето Г.Кръстевич е тръгнал да издирва нашите праотци не по техния прав път, а из хунските криви пътеки и тъй напразно е употребил почтения си труд”.
Дриновият капитален труд “Заселение на славяните на Балканския полуостров”, който изпърво се появява в руското списание “Чтения и пр...”, 1872г., а на следната година е издадено като отделна книга, бе един великолепен принос към славянската история, една приятна изненада на славянския учен свят. Опрян върху многобройните исторически извори и известия Дринов стига до заключение, че заселването на Балканския полуостров от славяните се започнало от края на 2в. и е стигнало чак до 7-мо столетие. Забележително е, че историко-филологическия факултет на Московския университет призна това Дриново съчинение като достойна дисертация за получаване от автора й първата научна степен по историческите науки. След защитата на магистърската си дисертация Дринов веднага получава професорско място в катедрата по славяноведие в Харковския университет. Покрит със славата на млад учен сам той си намира поприще на по-плодоносна бляскава академична кариера.
Статията му “Три грамоти, дадени от императора Василий ІІ на българския охридски архиепископ Йоан около 1020г.”, напечатана в “Периодическото списание” 1873г., предлага българския превод на казаните грамоти, снабдени с един коментар за историческа важност на тези документи като се осветляват някои тъмни въпроси в социално-политическия живот на българите преди и след покорението им от Византия. В друга една негова работа “Въпросът за българската и сръбска църква пред съдилището на Лионския събор в 1274г.”, побликувана в “Периодическото списание”, 1873г., най-ясно се изтъква покушението на Цариградската патриаршия в 13в. да отнеме автокефалността на българската и сръбска църква с помощта на папата.
Дринов обнародва своята докторска дисертация, озаглавена “Южни славяни и Византия 10в. в руското списание “Чтение пр...”, 1875, а в следната година е издадена в отделна книга. В този труд авторът хвърля обилна светлина върху събития, факти и личности от нашето минало: царуването на Симеон “най-великият от владетелите на първото Българско царствоо”, фаталната епоха на Петър, богомилската ерес като отрова за държавния организъм, разпадането на обширното българско царство – източно и западно, руско-византийската война в България, катастрофата, която сполетя българския народ, слага здрави основи на Самуиловата държава и пр. Тук са посветени много страници на хървати, сърби и южнодалматински славяни през казаното време.
Плод на неизчерпаемата творческа енергия на Дринов са редица статии и рецензии, които разясняват различни въпроси от политическа и културна история на българския народ /някои от тях носят полемичен характер/. Тук са следните по-важни негови трудове: нов паметник на българската история 1882, интересни сведения за българите, историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското княжество, 1884г., етнографско издирване, още няколко бележки за Паисий и неговата история, 1886г., една забравена българска история 1890г., първокласен паметник на византийското право и международната политика на Балканския полуостров, спомен за Нешо Бончев, 1898г., биография, пропита с искрена обич на автора към покойника-писателя.
В хубавата реч на професор В.П.Бузескул, декан на историко-филологическия факултет на Харковския университет, между другото четем и следните редове: “Ние прогребваме преди всичко издигнатия учен изследвач, прекрасния познавач на славянското, както в неговото минало, тъй и в настоящето, един от първите съвременници слависти, авторитетът на който стоеше твърде високо: ненапразно всички славянски академии за свой член-кореспондент; не без причина нашата петербургска академия на науките се обръща към покойния за отзиви за досега представените в нея трудове, с разни въпрос и т.н. Всички ценяха спокойния Марин Степанич самостоятелния изследвач, познавач на източниците и особено на славянската писменост, дарбата за комбинации, тънкост на наблюденията и същевременно внимателност в изводите.
Марин Дринов изтъква като ярко въплъщение на българското историческо съзнание през времето на Възраждането, когато историята блещукаше като звезда-пътеводител за кораба на българския дух сред мрака и бурите на робството. В неговата епоха се очертава един преход от романтично управление към реалистичен метод за проучване на нашето минало. Спирайки нашето внимание върху този отреден факт, професор д-р Борис Йоцов казва “В устрема си към историческо познание нашият народ излъчва из недрата си М. Дринов, последният предел на научна основа, на неговото възраждане”. Младият учен д-р Иван Дуйчев с вещината на специалист разглежда дейността на Дринов като историограф прави следната вярна констатация: “ научното изучаване на българската история, започната през втората половина на 19в. – чрез публикацията на Марин Дринов. Дринов заслужено е окичен със славата на родоначалник на нова школа в историографияна на българския народ – той откри светлата ера в критично-научното разработване на отечествената ни история. Дринов е този, който със своите ценни истинско научни трудове и със своето умело и плодотворно ръководство застава начело на новата научно-критична посока в разработката в отечествената ни история, съгласно с изискванията на съвременната ни историческа наука.
ІІІ Използвана литература:

Кръстю Крачунов-Маринъ Дриновъ /1838-1906/ живот и дейност, С.1938г.
П. Чолов и Вера Мазманъянц-М.Дринов 150г. от рождението му, С.1990г.
Ив. Дуйчев-М.Дринов – избани съчинения в 2 т., С.1971г.
П. Чолов и други-Марин Дринов 1838-1906г. – библиографски указател и документално наследство – 1990г.
В. Златарски – Т І-ІІІ, Съчинения под редакцията на В. Златарски-Марин Дринов, С.1909-1915г.