Движение за новобългарски просвета и култура през Възражд...

[Mozo]

Движение за новобългарски просвета и култура през Възраждането

Движение за новобългарски просвета и култура през Възраждането


От началото на ХVІІІ в. по българските земи бил регистриран генезиса на модерните капиталистически пазарни отношения, а като резултат от тези социално-икономически промени било поставено началото и на Българското възраждане. През ХVІІІ в. и първата половина на ХІХ в. тези промени имали за резултат формирането на общият български национален пазар, който, макар и в незавършен вид, послужил като основа за трансформирането на българската народност в модерна нация. С навлизането на капитализма в икономиката по българските земи сред българското общество започнала да се формира нова социално-класова структура, като в този порядък от голямо значение бил процесът на оформянето на българската възрожденска буржоазия. Така за първи път от няколко столетия българското общество успяло да създаде прослойката, която да бъде негов организатор и водач в контекста на българския възрожденски процес. Като най-висш израз на настъпващата модернизация на българското общество през Ранното възраждане била дейността на Пайсий Хилендарски и Софроний Врачански и появата на първата българска общонационална програма за действие в лицето на Паисиевата “История”.
Така през ХVІІІ в. и първите 2 десетилетия на ХІХ в. били създадени основите, върху които по-нататък в контекста на Възраждането да съзреят и основните структурни компоненти от съдържанието на възрожденската епоха: Движението за новобългарска просвета и култура; Движението за самостоятелна българска църква борбите на възрожденските българи за национално освобождение.
Движението за новобългарска просвета е една от най-масовите изяви на българите през Възраждането, което е насочено към духовно обновление на българската нация и нейното приобщаване към просветно-културните и научни постижения на Модерна Европа. Освен това движението за новобългарска просвета и култура има и съществен принос към формирането на българската нация, тъй ката чрез единното просветно и книжовно дело българите в по-голяма степен възприемали едни и същи ценности, проявявали необходимата вътрешна солидарност по между си и така се възпитавали в духа на национализма и просвещението. Редица съвременни автори като Бенедикт Андерсън и Ернст Гелнер отделят особено внимание на просветата в процеса на формирането на модерните нациите и техните научни достижения до голяма степен важат и за настоящият случай.
Проблематиката относно движението за новобългарска просвета (и култура) е представена сериозно в модерната българска историография. Още през самите възрожденски години някои дейци на това движение са се опитвали да го осмислят научно, като в този аспект тук ще посочим книгата на Васил Априлов “Денница на новобългарското образование”, съчинението на Неофит Рилски “Мати Болгария”, както и отделни публикации на автори като Петко Рачев Славейков, Георги Стойков Ръковски, Любен Каравелов, Гаврил Кръстевич е др. Изключително голям е интересът към темата и след Освобождението на България от османска власт, когато историческата наука начала, когато у нас е поставена на сериозни научно-изследователски начала. Още до Втората световна война със съществени научни приноси по темата са автори като Боян Пенев, Михаил Арнаудов и Иван Шишманов докато през последните 40 – 50 години тяхното дело е продължено от Румяна Радкова, Николай Генчев, Димитър Цонев, Райна Гаврилова и т. н. Разбира се по отделни аспекти на темата публикации имат и учени като Дойно Дойнов, Константин Косев, Красимира Даскалова, Христо Гандев и др.
Ако формирането на българската нация и на българската възрожденска буржоазия могат да бъдат смятани като базисни условията за създаването и разгръщането на българското просветно-културно движение през Възраждането то самата професионална ангажираност и ежедневие на българския възрожденски буржоа е конкретната специфична причина, породила първите искри на това движение.
Със задълбочаването на модернизацията на икономиката по българските земи българският буржоа започнал да изпитва и потребност от съвременни и научни знания, каквито българското килийно училище не било в състояние да му даде. Така например търговските операции, различните видове производства и тяхното потребителско търсене вече били от такъв характер, че неграмотни хора не могли да се справят с тях. в този смисъл българската възрожденска буржоа вече се нуждаела от съвременни и задълбочени знания по математика, геометрия, правни науки, икономика, история, география, биология и зоология, да владее чужди езици и т. н. Само хора образовани били в състояние да бъдат на ниво в областта на деловите връзки, поради което на първо време по-заможните българи предпочитали да търсят услугите на модерната новогръцка просвета или пък на университетски центрове зад граница. Преди началото на движението за новобългарска просвета много българи получили образование в гръцкото класно училище в Пловдив, в Атина, в гръцките училища в Костур и Ярнина, както и в известните Цариградски учебни заведения – френският лицей в квартала Галатасарай, американският Робърт – колеж и извън границите на Османската империя, като в това отношение най-предпочитани били университетите в Одеса, Москва, Санкт Петербург, т. нар. Бейска академия в Букурещ, университетите във Виена, Мюнхен, Хайделберг, Париж, Генд в Белгия и т. н.
Там младите и любознателни българи не само, че получавали високо за времето си и за европейските стандарти образование, но били и свидетели как е организирано модерното учебно дело и как местната буржоазия го спонсорира, водена от патриотични подбуди. Този пример се оказал заразителен и за много млади и заможни българи, които решили да използват знанията си и опита си с цел да бъде създадено и модерно българско образование. Така самата професионална ангажираност и потребностите на българския възрожденски буржоа се превръщали в още едно допълнително условие, благоприятстващо за новобългарската просвета.
Като вижда предпоставка за състоянието и масовизирането на това движение може да се смята започналата в началото на ХІХ в. ера на реформите в Османската империя, известна в научната литература с термина Танзимат. Чрез тези реформи централната власт в Цариград се опитвала да модернизира Османската държава по Европейски образец и тъкмо в този контекст се създала необходимата законодателна ниша, позволяваща на просветните християнски народи да се борят легално и законно за своята църка и културно-просветна автономия. От особено значение в тази връзка се оказали султанските реформаторски актове от 1839 и 1856 г., известни като Гюлхански Хатишериф и Хатихумаюн. Така че реформите на централната власт създали условия за водачите на българското просветно-културно движение да действа законно и легитимно, а това се отнасяло и до българското църковно национално движение. Именно това обстоятелство според Петър Ников е спомогнало за посочените по-горе движения на българите да се превърнат в масови, общонародни, и да постигнат целите си по мирен път.
Когато става въпрос за условията, предизвикали генезиса на българското просветно-културно движение, не бива да пропускаме и традиционно българското училище, наричано обикновено в литературата “килийно”. През периода 15-18 в. Това били единствените училища. Те се откривали обикновено към манастирите или към техните метоси. Учителите били предимно монаси и свещеници, а по-рядко – грамотни занаятчии или търговци. Обучението имало за цел да даде умения по писане, четене и малко смятане. За учебници се използвали предимно църковни книги. Преподавало се на църковнославянски или гръцки език.
Килийното образование имало елементарен и религиозен характер. Но това не означава, че до появяването на първите модерни училища, просветното дело в българските земи е било в плен на църковната догматика. В условията на османското владичество християнското възпитание играело огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание у българите. Същевременно при липсата на каквито и да било други културно-просветни институции, килиите осигурявали онзи минимум от знания, без който общественият просперитет на българите би бил немислим.
През 18 в. Килиите получили още по-широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционирали над 100 килийни училища, сред които по-известните били в София, Котел, Самоков, както и в Етрополския, Троянския и Рилския манастир. Според подготовката на самите учители децата започнали да изучават и малко история, остроумни четива, книжовни произведения като “Стематография” на Христофор Жефарович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от сръбски, руски и гръцки произход.
За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се съди по засиления интерес на общините към учебното дело, по нарастващата социална роля на даскалското съсловие, по появата на първите буквари като този на Марко Теодорович.
През 18 и началото на 19 в. В килийните училища започнали да навлизат и елементи от светския живот. Тези промени обаче не можели да компенсират изоставането на българското общество от духовните постижения на просвещенска Европа. Зараждащата се занаятчийска буржоазия все по-ясно осъзнавала нуждата от нов тип училище, което да задоволи нарастващите й потребности от знания в областта на географията, стокознанието, естествознанието, чуждите езици. Формиращата се интелигенция от своя страна проявявала засилен интерес към историята, езикознанието, философията. Развиващите се контакти с околния свят, както и целенасоченото културно-политическо проникване на Франция, Англия, Русия и Австрия в Балканския регион, подчертали още по-осезаемо недостатъците на килийното образование.
Междувременно, водена от желанието за преодоляване изостаналостта на османското общество, Високата порта пристъпила към осъществяване на първите по-последователни реформи. Така през първата половина на 18 в. сред висшата османска аристокрация започнали да се долавят симптоми на ранна “европеизация”. Открита е първата печатница в Цариград, създават се нови литературни произведения и лирически трактати, осъзната е необходимостта да се изучава и прилага стопанският, военният и политическият опит на християнските държави.
Почти по същото време са забелязани първите видими резултати от духовната обнова на гърци и сърби. В Цариград, Одрин, Кос тур, Янина и др. градове на Османската империя гръцките просветители открили модерни светски у-ща, учебниците за които се подготвяли по европейски образец, а учителите се издържали от общините. Постепенно гръцки у-ща били открити в Пловдив, Челник, Търново, Сливен. Успехите на гръцката просвета дали тласък на първите осъзнати усилия за реформиране на традиционното килийно образование и в българските земи. Потребността от реформи се почувствала по-силно в началото на 19 в., когато покрай положителното си въздействие, гръцките у-ща се превърнали в предпоставки за елинизиране на прохождащата българска буржоазия.
В началото на 19 в. подтикът на българския елит към по-високо образование на роден език идвал не само като своеобразна реакция срещу гръцкото. Интересът към светското знание бил продиктуван от потребността на всекидневието и това се доказва от обстоятелството, че първите самостоятелни инициативи на българите в просветната област – елинобългарските у-ща – са дело на гръцки възпитаници, които до края на живота си остават поклонници на гръцката култура и просвета.
Елинобългарските училища започнали да се откриват в началото на 19 в. По своя характер те били светски и обучението се извършвало на гръцки и български език. Първото елино-българско у-ще отворило врати в Свищов през 1815 г. под ръководството на Емануил Васкидович. По-късно такива училища са били създадени от Райно Попович в Котел и Карлово, от Иван Селимински в Сливен, от Константин Фотинов в Смирна и т.н.
Елинобългарските училища се явявали преходна форма от килийното образование към Новобългарската просвета. Само за десетина години възпитаниците на тези училища започнали да играят съществена роля в духовната обнова на българското общество. Една част продължила образованието си в чужбина, друга поела пътя на учителстването и вляла живителна струя в реформиращата се българска просвета.
Покрай откриването на килийните и елинобългарските училища видимо се съживила дейността на местните общини и еснафите. Желанието да се организира българско училище, съобразено с потребностите на деня, подтиквало родолюбивите чорбаджии и манифактуристи да се включат в реформирането на традиционното образование в своите селища. Така с тяхна материална подкрепа през 20-те години на 19 в. възникнало и се развило мощно движение за национална просвета, което обхващало всички райони на страната.
Това движение се ръководело от общините и от създалите се училищни настоятелства. В изграждането на модерното светско училище се включили и емигрантската буржоазия, като особена активност проявили българските търговци от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия те предоставяли значителни суми за строителството на училищни сгради, за купуването на учебници и учебни помагала, за стипендии в чужбина и на по-способните ученици.
Първите прояви на организирано просветно движение се свързват с елинобългарските училища. Но истински размах движението придобило едва през 30-те години на 19 в. Изключителна роля за това изиграл подготвеният от Петър Берон през 1824 г. “Буквар с различни поучения”.
Петър Берон е роден в Котел, според някои източници през 1875 г., а според други през 1800 г. Учи в прочутата Бейска академия в Букурещ. По-късно се установява в Брашов, където с материалната помощ на българския търговец Хаджи Антон Иванов издава “Буквар с различни поучения”.
През 1825-1831 г. учи медицина в Хайделберг и Мюнхен. След като защитава докторат, се завръща във Влашко и известно време е лекар в Крайова. Занимава се и с търговия, от която натрупва значително богатство. През 40-те години живее в Париж, Лондон и Прага, където се отдава на научна работа. Публикува трудове в областта на геологията, космогонията, астрономията. Умира в Крайова през 1871 г.
В предговора на “Рибния буквар”, както още бил популярен учебникът му, Петър Берон формулирал няколко нови педагогически идеи, които очертали насоките за развитие на новобългарската просвета за десетилетия напред. Той поставил акцент върху светския характер на образованието, демократизирането на българското училище и необходимостта от прилагането на Белланкастърския ( взаимоучителен) метод. Този метод, наречен на името на двамата си създателя, ( Белл и Ланкастър), разпространяващ се в Западна и Средна Европа от началото на 19 в , позволявал на учителя с помощта на по-напредналите ученици да обучава едновременно до 100 деца. За онези години, когато учителите били малко, а парите за просветата не достигали, взаимно-учителният метод правел светското образование достъпно за повече българи.
За значението на “рибния буквар” може да се съди по обстоятелството, че до Освобождението той бил преиздаден 6 пъти. На говорим български език “Рибният буквар” отварял прозорец към привлекателния и непознат свят на историята и географията, на зоологията и физиката.
Десетина години след като Петър Берон отпечатал своя буквар, по инициатива на богато и патриотично настроени търговци в Габрово било организирано първото взаимно училище. Идеята за неговото откриване дошла от големия меценат на българското образование Васил Априлов. Той е роден през 1789 г. в Габрово. Учил е в родния си град, в Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където създал търговска кантора и успял да натрупа значителни капитали.
По предложение на Васил Априлов влиятелните габровски фамилии на Мустакови, Палаузови, Килифарови и др. се обърнали с молба към търновския митрополит Иларион Критски да окаже помощ за откриването на светско училище в родното им селище. Инициативата била подкрепена от всички общински първенци. Иларион Критски препоръчал за учител Неофит Рилски и той заминал за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод. На 2 януари 1835 г. с тържествена церемония училището отворило врати.
Постепенно идеята за изграждане на модерно училище си пробивала път и примерът на габровското население бил последван от Елена, Търново, Сливен, Свищов, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие на територията на страната възникнали на 50 взаимни училища.
С разпространението на взаимните училища започнало печатането на учебници и учебни пособия. Започнало строителството на нови учебни сгради. Оформяло се многобройно учителско съсловие. През 1840 г. в Плевен било открито и първото девическо училище, а през 1846 г. се появило и първото класно училище.
Класните училища представлявали следващата по-висша степен на образование по българските земи. Броят на изучаваните предмети чувствително нараснал, а обучението продължавало 2 до 4 години след завършване на взаимната степен. Най-известните класни училища се намирали в Пловдив, Търново, Елена, Свищов, Велес. Тези училища народът наричал “даскалоливници”, защото в тях фактически се подготвяли бъдещите учителски кадри и новото поколение възрожденска интелигенция.
След Кримската война българската просвета предизвиква могъщо национално движение, което пробужда народните низини и достига до забележителни резултати. Заякнала стопански, буржоазията можела да отделя повече средства за просвета. Под формата на дарения и помощи българските търговци, промишленици и занаятчии изграждали и обзавеждали училища, отпущали суми за заплащане на учител, за изпращането на български младежи на учение в чужбина. Особено големи грижи за просветата полагали едрите търговци от Цариград, Одеса, Букурещ, Виена, както и българските общини от големите градове вътре в страната, в които търговско-занаятчийските среди вече успели да изтласкат старите чорбаджийски-комирадорски елементи.
Важно значение за развитието на националната просвета през този период има разгръщащото се църковно-национално движение, което представлява остра конкуренция с гръцката образованост, подтиква българите да строят училища и църкви като постове и защитници на тяхната националност, език и култура.
Общият национален и духовен подем на българите след Кримската война се ускорява и от създаването на първите политически формации, което довежда до окончателното оформяне на националноосвободителната идеология, предизвикала оптимистични настроения.
И през този период като могъщ ускорител на духовния подем, на стремежа към модерна просвета и култура действат външните културно-политически влияния.
След Кримската война особено силно влияние върху българската просвета упражнява Русия. Създаденото през 1854 г. Българско Одеско настоятелство – организация за емигрантската буржоазия в Южна Русия, си поставило за цел да събира дарения за българските училища и църкви. По негова инициатива в Русия са привлечени много български младежи и девойки, които постъпили в руските гимназии, семинарии, лицеи и университети. През 1865 г. руското правителство решава да създаде единна система за подбора и обучението на южните славяни в Русия. С императорска заповед за тази цел са отпуснати 5000 сребърни рубли. За образованието на южните славяните определят специални учебни заведения – Одеската гимназия и университетът в Николаев. В град Николаев през 1863 г. е отрит пансион за български и южнославянски юноши, ръководен от българина Тодор Минков. Наред с това, под ръководството на славянските комитети български младежи се учат в университети в Москва, Киев, Одеса, Петербург и в редица други градове. От Кримската война до Освобождението в Русия получават образование неколкостотин млади българи и българки, между тях един от първите дейци на българското Възраждане – Л.Каравелов, Хр. Ботев, В. Друмев, И. Бончев, М. Дринов. и др.
Освен в подготовката на националната интелигенция руската помощ за българската просвета се изразява и в изпращане на книги и пособия за българските училища, в отпускане на специални суми от руските консулства за училищата в изостаналите краища.
Така, поради обстоятелството, че след Кримската война руската политика на Изток залага главно на културно-политическо влияние сред южните славяни, българската просвета получава нови материални и морални средства за напредък и развитие.
Силно влияние върху българската просвета упражнява и Франция. Благодарение на дейността на католическите мисии след 1856 г. в Турция за българските младежи били открити вратите на 29 католически у-ща, между които най-голямо значение за националната просвета имали колежът в Бебек и френско-турският държавен лицей в Галата-Сарай в Цариград. В тези две първокласни учебни заведения получили образование много български учители, писатели, драматурзи, търговци и обществени дейци, между които Драган Цанков и бъдещият екзарх Йосиф. Около 100 български младежи, между които Иван Богоров и Стоян Михайловски, завършват медицина, право, литература във Френски университети.
Френската образователна система и педагогическа мисъл спомогнали на българското училище със своя опит. Достатъчно е да се отбележи само, че българските учители ползвали 47 френски учебни пособия по аритметика, музика, логика, естествени науки, литература и т.н. Значителна роля в българското образование играят английските и американските протестантски училища за момичета, открити в Пловдив, Стара Загора, Солун, Битоля, Русе и др. гр. В знаменития “Робърт Колеж” в Цариград, най-представителното учебно заведение в Ориента, получили образование голяма група български учители, търговци и общественици.
По същото време българи се учат в училища и университети в Австро-Унгария и в балканските страни. Големи колонии от учащи пребивават във Виена, Прага, Букурещ, Табор, Кенигрец.
В тези условия учебното дело отбелязва голям напредък. В страната се изгражда широка мрежа от основни училища, която обхваща всички български градове и много села. През 1876 г. в България имало 1500 основни училища.
Значително се увеличил и броят на класните училища. Според непълни сведения през 50-70-те години функционирали около 50 класни у-ща с по два, три, четири и пет класа. В по-големите градове били открити и около 20 класни у-ща за момичета. Класните у-ща разширили своята програма. В тях се изучавали всички основни дяловете на науката, застъпени били няколко езика – български, турски, гръцки и западни – главно френски. В някои у-ща се преподавали и практически дисциплини като земеделие и търговия. Подобрил се съставът на учителите. Вече част от българските учители били завършили висши науки в чужбина. Най-големите центрове на училищното дело след Кримската война, които определили насоките в развитието на новобългарското образование били: Пловдив, където функционирало средищно училище “Кирил и Методий”, което подготвяло учители за цялата страна, Стара Загора, където броят на учениците понякога достигал 100 души, Габрово – традиционен център на българската просвета, Шумен – център на нови педагогически идеи, град, където най-напред се въвежда обучението по химия, пеене и гимнастика. Елена, където съществува прочутата “даскалоливница”, Търново, Русе, Скопие, София.
На полета на родната просвета след Кримската война работят едни от най-изявените български дейци – П.Р.Славейков, Димитър Маладинов, Кузман Шанкарев, Б.Пишурка и още много други.
Успоредно с развитието на образованието вътре в страната, силен интерес към учение проявила и многобройната българска емиграция във Влашко, Молдова, Русия и Цариград. Оформят се няколко центъра на новобългарско образование вън от пределите на страната – Боло град, Букурещ, Браила, Цариград, които живеят с общия ритъм на новото българско образование и подготвят учители за вътрешността.
Общият подем на Новобългарската просвета налагал да се премине към създаването на по-висши училища. До Освобождението били открити 3 гимназии. Първата от тях се създава през 1859 г. в Боло град ( Бесарабия). През 60-те години Пловдивското класно у-ще също прераства в гимназия. Под названието Пловдивска семинария то било обособено като училище за подготовка на учители и духовници. През 1873-874 г. се открива и Априлската гимназия в Габрово.
Наред с откриването на трите гимназии, през 70-те години в България се създават и няколко специализирани училища. През 1868 г. Йосиф Ковачев отворил в Щип първото педагогическо училище, което подготвяло учители за новите училища. Подобно у-ще той създава през 1874 г. в Прилеп През 1873 г. в Свищов Д. Шишманов открил търговско училище , което просъществувало обаче само една година. След 1873 г. били отворени първите богословски у-ща в Петропавловския манастир край Лясковец и Самоков. Към богословските училища имало и педагогически отдели. Така постепенно училищата придобили утилитарна насоченост. Те подготвяли не само грамотни хора, но и кадри, необходими за нуждите на просветната култура и стопанския живот. В някои училища се преподавал и специален предмет – земеделие. През 1871 г. Цани Ганчев издава първия учебник за селскостопанска просвета.
През 70-те години по инициатива на българските търговци от Цариград, Одеса, Букурещ и с горещата подкрепа на цялата българска интелигенция се обсъжда въпросът за откриване на висше училище. Тази идея, въпреки подкрепата, която намира в цялата страна, не е била осъществена поради противодействието на турското правителство и на Цариградската патриаршия.
След Хатихумаюна във всички български градове и някои села били създадени български общини, които заедно с техните училищни и църковни настоятелства били главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50-70-те години и особено със Закона за вилаетите от 1864 г. техният статус бил окончателно определен. Независимо от стремежа на турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в придатък към местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на общинското самоуправление. През този период градските общини разпространяват властта си над близката провинция. Например общината във Варна наблюдавала просветата и църквите във Варненско и в цяла Добруджа.
През 50-70-те години на форума на общинското самоуправление се разгарят ожесточени борби между старите чорбаджии и новата промишлено-търговска буржоазия. Традиционният чорбаджия бил изтикан постепенно от общините от църковните и училищни настоятелства. Неговото място заемат занаятчиите и търговците. По този начин окончателно се закрепва хегемонията на буржоазията в културно-националното движение.
Общините се превърнали в главни опори на българската просвета. Когато през 60-те години Високата порта се опитала да отоманизира българското учебно дело, под ръководството и със средствата на общините било подбудено общонародно движение за запазване на българския характер на училищата. Общините бдели също така против чуждата намеса в националната просвета. Те станали главни инициатори на изпращането на български младежи на обучение в чужбина.
От 1856 г. в градовете започнали да възникват първите читалища. Най-напред българските читалища били откривани в Свищов, Шумен и Лом. До Освобождението били създадени 131 читалища Във взаимодействие с училищата и общините, читалищата се грижели за просветата, като организирали читални за възрастни, библиотеки и неделни училища за младежите, които не можели да посещават редовните учебни заведения. Постепенно читалищата станали база за развитие на театъра и музиката, за разпространение на българската периодика и книга. Така те се наложили като организатори на духовния и обществен живот.
Читалищата изпълнявали културно-национални функции и сред емиграцията. Особена роля в това отношение имали читалището “Братска любов” в Букурещ – център на революционната емиграция, “Българско читалище” в Букурещ, ръководено от Добродетелната дружина, читалищата в Браила, Боло град, и особено Цариградското читалище, придобило по-късно общонационални функции.
В условията на разгръщащото се културно-национално движение се създават и други обществено-културни организации. На първо място между тях изпъкват женските дружества, които се грижели за девическото образование, за просветата на майките, за издигани ролята на жената в българското общество.
В края на 60-ти и през 70-те години се основават учителски и ученически дружества, които имали амбиции да приобщят интелигенциите към модерната култура, да поддържат културния живот сред гражданството, да разпространяват книги, списания и педагогически знания.
Развитието на културните учреждения и организации, плод на народното творчество, в условията на духовен подем постепенно довежда до оформяне на първите общонационални културни институции, играли ръководна роля по отношение на цялата страна. Първият орган, който придобил общонационални функции по отношение на просветата, било настоятелството на църквата “Св. Стефан” в Цариград. Съставено от заможни търговци и занаятчии, то се обособило като отделна община, която по силата на своето влияние и поради средствата, с които разполага, започнала да упражнява морален контрол върху училищата, читалищата, общините, печата, да насочва и координира усилията на нацията в културно отношение.
През 1864 г. към Цариградската община се създава Българското читалище, което чрез своето едноименно списание насочвало учебната и читалищната дейност. Пак в Цариград през 1868 г. се основава и Българското благотворително братство “Просвещение”, поставило си за цел да съдейства за развитието на националната просвета в застрашените от гърцизма македонски райони. През 1871 г. била създадена и “Македонската дружина” като организация, противостояща на гръцката македонска дружина, създадена през същата година със задача да погърчи българите от Македония и Егейска Тракия. През 1872 г. Македонската дружина се преобразувала в “Каса за бедните български училища”. След учредяването на Българската екзархия някои от само организираните културно-национални институции били разпуснати. Българската просвета преминала под ведомството на епархиалните съвети и подчинените на тях общини. Но и през този период значителна роля останали да играят Цариградската община, Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина.
Общобългарските институции защитавали общите културни интереси на нацията. Те били инициатори за създаване на организация на учителите чрез така наречените учителски събори, които започнали да се провеждат от 1868 г. в главните просветни центрове Стара Загора, Прилеп, Пловдив, Казанлък, Тулча и др. От 1872 г. съборите били организирани вече от Екзархията по епархии. Първият епархийски събор, който приел програмата за градските и селските училища и назначил училищен инспектор, бил проведен в Шумен.
Българските просветни органи в Цариград подпомагали общините от изоставащите в просветно отношение райони на Македония. По апел на братството “Просвещение” и на Българското читалище много от Северна България и Тракия, както и богати търговци сред емиграцията внесли дарения в полза на просветното дело в Македония, изпитващо силните удари на гръцкия културен натиск. Благодарение на усилията на българските общини в Македония, подпомогнати от цялата страна, през 60-70-те години и македонските райони започват да живеят с общия ритъм на българския културен Ренесанс. Още преди създаването на Екзархията в Македония били открити 120 училища, в които се учели над 12000 ученици.
В контекста на просветното движение постепенно бил решен и въпроса за единният новобългарски литературен език. Този процес придобил ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение, и особено с появата на периодичния печат въпросът за характера на българския език привлякъл вниманието на цялата възрожденска интелигенция и станал обект на оживени, понякога и доста острастени, дискусии.
Споровете за това какъв да бъде книжовният език довели до обособяването на три основни течения, условно определяни като църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Представителите на първото течение, сред които били и Константин Фотинов и Христаки Павлович, настоявали да се запазят типичните за българската книжовност езикови елементи. Славянобългарското направление имало по-умерен характер. Според неговия главен защитник Неофит Рилски книжовният език трябвало да се опира на книжовната реч, но за да се избегнат говорните различия, можело да се използват някои от най-характерните граматични белези на църковнославянски.
Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др., защитавало идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български език. Към средата на 19 в. точно това направление взело връх и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти, вестникари, книжари, на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформил обликът на новобългарския книжовен език.
Главната заслуга на общонационалните просветни институции в Цариград се състои в това, че те отстоявали българските интереси от чуждите културно политически домогвания. Те воювали срещу гръцкото влияние и опитите на група сръбски мисионери, изпратени от белградското правителство през 60-те години, да откриват училища и разпространяват сръбска литература по главните градове на Македония и на западните български земи. Националните културни институции в Цариград отхвърлили категорично и проекта на Мидхад паша за отоманизирането на българските училища. Чрез цариградската преса те предизвикали силно движение сред българската интелигенция срещу турското посегателство.
Така просветното движение, започнало през 20-30-те години с изграждането на няколко основни училища, се превръща след Кримската война в общонародно движение за културно-духовна еманципация. То изиграло революционна роля в историята на Българското Възраждане. Чрез училищата и просветата българското общество се измъкнало из тъмнината на Средновековието и се приобщавало към постиженията на модерната буржоазна цивилизация. Просветното движение формирало отредите на българската национална интелигенция. То съдействало във висша степен за моделирането на новобългарския език, за раждането на новата българска литература и изкуство. Като обединило целия народ от Дунавска България, Тракия и Македония в общия ритъм на духовна обнова, във висша степен способствало за формирането на българската нация.
В историческата литература неведнъж е ставало въпрос, че изграждането на българската просветна система през Възраждането може да се смята за подвиг на нашия народ. В много отношения просвещенските и образователните способности на българското възрожденско училище не отстъпвали на тези на образователните системи в свободните европейски държави, въпреки че у нас нямало държавни институции, които да финансират и организират просветното дело. Изграждането на българската възрожденска просвета се извършвало чрез самоорганизирането на самите българи, които отделяли от своя скромен семеен бюджет, за да образоват децата си. Главно поради това, българското възрожденско училище се отличавало със своя демократичен характер. До училищната скамейка имали равен достъп деца от всички социални групи без разлика в пола, каквато на практика се забелязвала в редица европейски държави. Българското възрожденско образование било безплатно освен това, което още повече подчертало неговата демократичност.
Ще бъде обаче несправедливо заслугите на българската възрожденска просвета да се ограничат само в областта на просвещението и образованието и в контекста на борбите на българския народ за национална еманципация. Възрожденското училище имало твърде голям принос към българското освободително движение. Почти всички водачи на освободителната революция получили своето начално образование и били възпитани в дух на патриотизъм на училищната скамейка, а голяма част от тях били и учители в същото училище. Едва ли ще звучи пресилено твърдението, че тъкмо възрожденското училище е подготвило генерацията ат революционери и техни последователи, която през 60-70-те години изнася на плещите си тежестите на българското освободително движение.
Твърде важно значение в просветно-културното движение имало и онова направление, в рамките на което се изграждала и възрожденската култура. Промените в стопанския и обществения живот на възрожденските българи довели до модернизиране на традиционната българска култура. Само за няколко десетилетия чрез синтез между културата на предходните столетия и влиянията, идващи от модерните европейски страни, българите създали нова, светска по характер, култура. Чрез нея българското възрожденско общество се обединило и започнало да се приобщава към ценностите на буржоазната цивилизация.
Първите усилия за обновление на традиционната българска култура били направени още през периода на Ранното Възраждане. Но истински подем новите тенденции получили едва през втората четвърт на 19 в., когато редица фактори като набиращото скорост просветно движение, нарасналите материални възможности на възрожденската буржоазия, увеличаващия се брой на учещите се в чужбина българи, целенасоченото културно проникване на Великите сили в балканския регион, модернизацията на самата Османска империя, определили културния просперитет на българското общество във всички сфери на духовния живот.
Силен тласък за развитието на възрожденската литература дало и родното книгопечатане. След появата през 1806 г. на Софрониевия “Неделник” българската печатна книга навлязла по.осезаемо в живота на просветните българи. Огромната част от българските книги (около 1800 до Освобождението) продължавали да се печатат в чужбина или в Цариград. Опити за откриване на печатници в българските земи били направени в Солун и Самоков още през 30-те години на 19 в.
През първата половина на 19 в. в книжовния живот на българите се появили и няколко нови жанра. За нуждите на просветното дело се развила т.нар. даскалска поезия, обособило се и специално учебникарско направление, в което били съсредоточени основните усилия на прохождащата книжовна интелигенция. Между имената на авторите на такъв вид книжнина личат тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Емануил Васкидович, Васил Априлов, Неофит Бозвели. Отначало учебникарите превеждали и адаптирали чужди образци ( най-вече от руски, гръцки или сръбски произход). Постепенно тематиката и съдържанието на възрожденските учебници се разнообразили. През втората четвърт на 19 в. освен задължителните граматики започнали да се печатат учебници по история, география, физика. Тази тенденция се запазила и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включили и Петко Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и др.
В периода след Кримската война възрожденската литература преживяла изключителен подем. Жанровото разнообразие станало по-голямо, авторовото присъствие се засилило, обогатили се художествените направления. Най-силно се развила поезията, която била застъпена с всичките си видове – от лирическата песен до поемата.
След първите си изяви от 40-те години на 19 в. продължили своето поетическо творчество Найден Герв, Добри Чинтулов, Петко Славейков. Широка популярност придобили и Георги Раковски, който отпечатал през 1857 г. поемата си “Горски пътник”, Григор Пърличев, който през 1860 г. с поемата си “Сердарят” спечелил първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинзифор и др.
Първите си поетически опити по това време правят и Иван Вазов, Любен Каравелов ( “Хубава си моя горо”, “Преминуват годините”), Бачо Киро, Елена Мутева. Най-висок връх достигат Стефан Стамболов и Христо Ботев, които през 1875 г. издават обща книжка с революционни стихове.
През 60-те години на миналия век творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и Л. Каравелов поставило началото на самостоятелно развитие на българската белетристика. През 1860 г. Васил Друмев публикувал повестта “Нещастно фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатал “Изгубена Станка”. По-късно Любен Каравелов написал “Мамино детенце”, “Войвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Крива ли е съдбата” – повести, в които той не само проявил писатерски талант, но и завещал на бъдните поколения българи най-добрите образци на Възрожденската ни белетристика.
След Кримската война се родила и българската драматургия.Първите стъпки в това направление били направени под формата на кратки диалогични текстове, представени на годишните училищни изпити. Впоследствие започнало побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит направил Сава Доброплодни с пиесата си “Михал Мишкоед”. През 1857 г. се появила и първата оригинална българска пиеса “Ловчанскийт владика или бела на ловчанскийт сахатчия”. Тя е комедия, написана от Теодоси Икономов, в която се разобличавал развратът на гръцкото духовенство. По-късно, в драматургичната област се изявили Васил Друмев и Добри Войников, чиито пиеси “Иванко, убиецът на Асеня I” и “Криворазбраната цивилизация” спечелили за дълго възрожденския зрител.
Интересът на възрожденския българин към литературата намерил израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определяло облика на възрожденската интелигенция.
Едно от най-ярките проявления на модернизацията на българската култура през 19 в. е свързано с появата на периодичния печат. Първите стъпки били направени през 1842-1844 г. от Константин Фотинов, който на два пъти започнал да издава в Смирна (Днешен Измир) списание “Любословие”. През 1846 г. Иван Богоров издал в ЛАйпциг вестник “Български орел”, а две години по-късно станал редактор на “Цариградски вестник”.
Роден е през 1818 г. в Карлово. Ученик на Райно Попович, Иван Богоров продължава образованието си в гръцкото училище в Цариград и в Ришельовския лицей, Одеса. През 1845-1847 г. следва химия в Лайпциг, където отпечатва първия български весник “Български орел” (1846) Поради липса на средства прекъсва следването си и се установява в Цариград. Тук основава печатница и започва издаването на “Цариградски вестник”, а след това се премества в Шумен, където учителства.
С помощта на богати българи успява да замине в Париж и започва да учи медицина, като в годините на Кримската война е преводач и кореспондент във френската армия. След като се дипломира, Иван Богоров отново се установява в Цариград като лекар, журналист и издател. През 1867 г. редактира вестника на ТБЦК “Народност”. Взема участие в сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война (1877-1878) След Освобождението продължава да се занимава с журналистика. Умира в София през 1892 г.
Постепенно след първите плахи несигурни изяви възрожденската периодика набрала сила и в навечерието на Освобождението броят на вестниците и списанията бил над 90, а вестникарската професия се упражнявала от около 133 души. Особен подем печатът изживял след Кримската война, когато периодиката се разнообразила. Появили се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия и занаяти. Подобрило се външното оформление, нараснал общественият интерес към пресата. През 1865 г. Портата издала дори специален закон, който създавал известни улеснения за периодичния печат, но като цяло съществуващата държавна цензура и типичната за Ориента безскрупулност на властта продължавали да тегнат над българските вестникари чак до Освобождението.
Възрожденските вестници и списания се печатали в 16 селища, като най-голям дял се падал на Цариград. Там се издавали “Македония” и “Гайда” на Петко Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов, униатският вестник “България” на Драган Цанков, протурският вестник “Турция”, пробританският “Източно време” и т.н. Не по-малко значение като вестникарски център имала и румънската столица, където емигрантските усилия намерили израз в Каравеловите “Свобода” и “Независимост”, във вестниците на Раковски и Ботев, на ТЦБК и Добродетелната дружина. Отделни издания се печатали в Белград (“Дунавски лебед” на Георги Раковски), в Браила (“Дунавска зора” на Добри Войников и “Дума на българските емигранти” на Христо Ботев), в Русе ( българо-турският вилаетски вестник “Дунав”) в Нови Сад.
През 19 в. отделни възрожденски дейци насочили вниманието си и към научната област. Макар и скромни, не рядко лишени от оригиналност, тези занимания имали своето място и значение в изграждането на новобългарската култура, особено що се отнася до популяризирането на модерната европейска наука.
Най-сериозни успехи възрожденските българи постигнали в изследванията на собственото си минало. След Паисий Хилендарски интересът към историята нарастнал и подтикнал редица учители и обществени дейци целенасочено да издирват исторически паметници. Появили се популярните учебници на Христаки Павлович (“Царственика” от 1844 г.), на Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Тодор Шишков. Към средата на века публикували своите съчинения и Спиридон Палаузов и Марин Дринов – първите професионални български историци.
Откъслечни опити на научна дейност били направени и в областта на философията (П.Берон, И. Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието ( Иван Момчилов, Найден Геров), на природните науки (Петър Берон, преводните книги по химия, физика, зоология, подготвени от Д. Енчев, Н.Геров, Иван Гюзелев, В.Стоянов-Берон). През септември 1869 г. по-инициативни български емигранти създали в Браила и Българско книжовно дружество, което си поставило за цел да “разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване” и същевременно да полага грижи “за обработване на българския език, на българската история и на народната наша словесност въобще”. За популяризиране на своята дейност дружеството започнало да издава и “Периодично списание”.
Общият културен подем в българското възрожденско общество оставил видими белези в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, музиката и архитектурата. Още през довъзрожденската епоха се обособили дърворезбарски и зографски школи, преживели през 18-19 в. истински просперитет. Особено прочути били тревненските и самоковските майстори. Постепенно сред зографите се формирал интерес към светската живопис. Появили се първите портрети (Захари Зограф), продължило развитието на графиката (Николай Павлович, Георги Данчов). В годините след Кримската война започнали да творят и първите художници с академично образование като Станислав Доспевски, завършил Московското училище за живопис и Петербургската художествена академия. Николай Павлович получил образованието си в Мюнхенската академия. Христо Цокев учил в Московското училище.
Осезаем напредък през 50-70-те години на 19 в. бил осъществен в музикалното дело. С утвърждаване на националното самосъзнание изсконсолидирането на българската възрожденска нация нарастнала ролята на народната песен. Раковски, Каравелов, Славейков целенасочено изучавали и записвали народните песни, а братята Димитър и Константин Миладинови издали “Български народни песни от Македония”. Започнало създаването на ученически хорове и оркестри, зародили се градската и революционната песен. Особена популярност придобили песните на Добри Чинтулов, на Любен Каравелов и Стефан Стамболов.
През 1856 г . в Шумен, Лом и Свищов било положено началото на читалищната дейност. По същото време се организирали и първите театрални представления. Създали се училищни библиотеки, ученически и женски дружества.
Всички тези прояви благоприятствали развитието на новите културни тенденции в живота на възрожденските българи и оказала решаващо действие за изграждането на новобългарската култура. Това от своя страна изиграло съществена роля не само за духовното обновление на българското общество, но и за окончателното формиране облика на българската възрожденска нация.
В общи линии просветно-културното движение успяло да постигне целите си към началото на 70-те години на 19 в., когато с успех приключили борбите на българския народ за създаване на самостоятелна българска църква. Така българите били официално признати от Високата порта за отделен и равноправен етнически субект в рамките на Османската империя. Този изключителен успех в перспектива позволявал националната енергия на нашия народ да се пренасочи по посока на освободителното движение, което дотогава нямало широка социална подкрепа и било приоритет преди всичко за българската емиграция в Румъния и Южна Русия. В този смисъл може да се смята за закономерно, че българската национална революция успяла да осъществи своите цели през втората половина на 70-те години на 19 в., доколкото българската държава била възстановена, макар и само върху част от българската етническа територия.