Бит и обичаи през 15 век

[Mozo]

Бит и обичаи през ХV в.



Османските завоеватели нанесли тежки удари върху българската народност, стопанството и културата. Унищожени били българските държавни учреждения. Търновската патриаршия престанала да съществува. Градове, села, крепости и манастири били опустошени и разсипани.
При завладяването, а и по-късно, били избити много българи. Още повече били заробени – навързани с въжета, под конвой ги откарвали към робските пазари в Мала Азия. Част от българите, най-вече аристокрацията и интелигенцията, потърсили обежище в съседни държави, а други били принудително заселени в Анадола. Много наши родове се оттеглили в по-труднодостъпните места в планините и заживели там. Българите, както всички християни, били най-низшият слой в обществото на Османската империя. Наричали ги рая (стадо), която трябвало да произвежда блага и да служи на господарите.
Селското население плащало 80 вида редовни данъци и такси, много извънредни, изпълнявало и отработъчни повинносни (ангария).
Селските домове се строяли от керпич, покривите били гредоред, а върху тях слагали плочи. Във всяка къща имало огнище, до него стояла софрата. Още переди да съмне, стопанката ставала, раздухвала въглените, посипани с пепел от вечерта, и стъквала огъня. Огънят бил знак за живот – щом един комин пуши, там живеят хора. И не напразно – огнището било единственото отопление в студените зимни дни, на него се приготвяла храната, а не рядко осветявало и стаята. Стопанинът също се надигал призори – добитъкът трябвало да се нагледа, да се изведе на паша. Пролет и лете полската работа започвала щом се покаже слънцето. Децата от малки помагали в домакинството – носели вода, ходели на паша, цепили дърва и ги подреждали. Докато другите се трудели вън от дома, жените вършели къщната работа. Приготвяли обяд на огнището в котлета, окачени на вериги над огъня, или в глинени гърнета, заровени в жарта. Един-два пъти седмично замесвали хляб, който печели в специална фурна на двора или под метален капак на огнището. Те наглеждали градината със зеленчуци и подправки, биели млякото, за да извадят масло, заквасвали кисело мляко и сирене. Когато домакинството свършвало, жените се заемали с някаква домашна работа: предене – от остриганото овче руно, нанизано на хурка, изтегляли тънка вълнена нишка; тъкане – на домашни станове тъчели платно, от което шиели дрехите на семейството; боядисване – в големи медни котли на двора боядисвали прежда и платното с разни бои, приготвени от природни материали (шикалки, орехови листа, лукови люспи и др.).
Привечер всички се прибирали. По тъмно хората не ходели по улиците. Цялото семейство се събиряло на вечеря. Умивали се, насядвали на земята около софрата, помолвали се на Господа и се нахранвали сито.
Храната на българите не била много изискана, но здрава и засищаща. Месо се ядяло рядко – само на празник. За Коледа се колело прасе, месото и сланината се осолявали и с тях изкарвали зимата. За Гергьовден се заколвало агне, за Петровден – пиле. Повечето ястия били растителни – пиперки, зеле, праз лук, кромид лук и чесън, ориз, боб. Всяко семейство слагало голяма каца със зеле, за да изкара цяла зима, когато нямало друг зеленчук. Лете киселецът, лападът, копривата били чести гости на трапезата. Българката била много изобретателна – от достъпните продукти тя можела да сготви десетки вкусни гозби, подправени с магданоз и джоджан, с чубрица и копър.
След вечеря децата се събирали около огнището, където бабата им разказвала приказки, стопанката плетяла или тихо си говорела със стопанина. Уморени от дългия ден, всички си лягали рано – пък и нямало какво да се прави вечер – нали стаята се осветявала от огъня или малко кандило. Във всяка къща задължително имало икона и кандило, които били поставяни на източната стена. Всички се натаркалвали на общ миндер, майката и бащата от края, децата по средата, завити с чисти топли черги. Така се изнизвали ден след ден.
Не по-добро било положението и на гражданите. Мюсюлманите в градовете не се занимавали с производство, затова развитието на градското стопанство лежало върху плещите на българите.
Според исляма основната задача на мюсюлманите били “войната за вярата” – свещенната война (джихад). “Неверниците” имали две възможности – или да приемат исляма, или да признаят неравноправното си положение на гяури и да плащат специален данък. Всеки мюсюлманин вярвал, че стои по-високо от който и да е християнин. Съдебното свидетелство на трима християни се обезсилвало от обратното твърдение на един “правоверен”.
Много забрани целели просто да унижат християнина. Неговото облекло трябвало да бъде тъмно, без украси, а също така нямал право да язди кон пред турци. Най-красивите тогавашни църкви били превърнати в джамии – “Св. София” в Цариград, “Св. Георги” в София, “Св. Климент” в Охрид и др. Много време и подкупи били нужни, за да се издейства разрешение дори за поправянето на църква. Още по-скъпо излизало на раята позволението за строеж на нов храм. Той трябвало да бъде без купол и камбанария, наполовина зарит в земята, за да не привлича гнева на мюсюлманите.
Но най-страшно за българите било насилственото налагане на мюсюлманската вяра – т. нар. ислямизация. Нечуван по жестокост бил кръвният данък (девширме), събиран в продължение на три века (до 1705 г.). Всяко пето момче било откъсвано от българския народ. Помохамеданчени, те преминавали специално обучение, а след това постъпвали в еничерския корпус или ставали султански служители. При това избирали “най-добрите, най-красивите, най-умните”. Показателно е , че от 48 велики везири между 1453 и 1635 г. 22 били славяни, гърци, албанци, потурчени чрез кръвния данък. В продължение на пет века ислямизацията била системно провеждана, а освен това турците извършвали групови и масови помюсюлманчвания. Най-големите били през 1515. Част от българите, които били принудени да сменят вярятя си, постепенно приемали турския език , обичаи и бит, приобщавали се към господващата народност. Но там, където било ислямилизирано компактно население, както в Родопите и на други места, то запазило българския си език и традиции.
Изправени пред многократно по-силен поробител, българите не склонили глави. Основните им цели били опазването на народността, противодействието срещу феодалната експлоатация и не на последно място – политическото освобождение. Формите на съпротива били различни – от неплащане на данъци, отказ да работят ангария, укриване на децата от нечовешкия кръвен данък до въоръжената борба – бунтове и въстания.
Религията имала огромно значение в живота на хората през изминалите епохи. Тя опазила българската народност от претопяване. В църквите и манастирите духовенството съхранило живо част от наследството на средновековието. Религията станала опора в борбата за признаване на българската нация. Но религията имала огромно значение и за всекидневния живот на обикновения човек.
Всеки се стремял да бъде добър христянин – да се труди и да се моли, да вярва в Бога, но да не чака на него. Добрият христянин трябвало да помогне на по-бедните, на сираците и болните, да не завижда, да не злослови, да почита майка си и баща си, изобщо по-възрастните. Разбира се, хората както и днес били несъвършени, те често престъпвали поръките на религията и църквата, но се надявали на прошката на Бога. Ала никой не се осмелявал да оспорва тези правила или да налага свои. Така религията била твърде важна, за да съществува нормалният всекидневен живот.
Църквата била важна и поради друга причина. В Османската империя българите били лишени от своя власт. Когато възникнел спор, трябвало да отидат пред турски съд, което никой не искал. Затова църквата и свещениците често ставали съдии в спорове, в семейни кавги, в крамоли между махали и села. Свещеникът като Божи служител решавал тези спорове.
Христянската вяра оцелявала и благодарение на обичаите, които българското семейство запазило. Повечето от тях били свързани с религията – сватби, кръщенета и погребения, честванията на Рождество Христово, Великден и другите църковни празници. Турската власт знаела това и им пречела всячески. Всяка христянска къща обаче имала свой кът с икона и кандило, където на празник запалвали свещ, а религиозните празници винаги отбелязвали с молитва. Всяко христянско семейство строго спазвало седмичните и годишните пости – в сряда и петък, преди Коледа и Великден.
В поредицата от делници всички чакали с нетърпение празника. Най-напред всяка работна седмица завършвала с неделя – Божи ден и ден за почивка. За христяните неделята била важен ден. Още от събота стопанките изчиствали къщите, изкъпвали децата и наготвяли за празника. В неделя сутрин отивали на църква, а децата имали цял ден за игра. На обед семейството се събирало окол по-богата трапеза, привечер наобикаляли роднини и познати. В неделя ставало и хоро на селския или градския мегдан.
Най-обичани били годишните празници, особено Коледа, Великден и Гергьовден. На Бъдни вечер преди Коледа бащата докарвал от гората голям дънер, наречен бъдник, който слагали в огнището. На вечеря оставяли слама под софрата, а на софрата нареждали много безмесни ястия: украсена пита, ошаф, орехи, чесън, постни сърми, бобена чорба, туршия – всичко, каквото раждала земята. На самата Коледа всички отивали на църква, а след това се слагал богат обяд – вече с разни печени и пържени меса, баници със сирене и масло и много други ястия. Няколко дни хората си ходели на гости и се черпили, а децата най-много се радвали на коледарите, които обикаляли от къща на къща и пеели за късмет и плодородие. После се зареждали много празници на светии, на които хората чествали именни дни: Василовден, Ивановден, Йордановден, Атанасовден. През февруари празнували Трифоновден, когато всички отивали на покритите със сняг лозя да ги зарежат, но това не била полска работа, а весел празник, на който избирали цар и всички се черпели. Най-големият христянски празник бил Великден, когато вярващите се радвали на възкресението на Христос, но и на идващата пролет, на надеждите за по-добър живот.
Още много празници, малки и големи, разнообразявали еднаквостта на делниците. В смесените градове и села българите трябвало да се съобразявят с много неща – да не бият камбани, да не разлютят с веселбите си някой сърдит ага. Но празникът си бил празник – всеки обличал най-хубавите си дрехи, сготвял най-вкусната гозба, радвал се на отдиха от усилената работа. А още по-важно – на тези празници българите се чувствали най.много българи – те се събирали заедно, припомняли си стари събития, пеели най-хубавите песни, изпълнявали обичаи, запазени от столетия. Тка празниците спомагали да се запази българската традиция, да не се загуби народното творчество, да не се обезбългарят селата.
Друг много важен момент за опазването на българщината по време на турското робство било възпитанието и образованието на децата. Българските училища се отваряли в оцелели манастири и градски черкви, затова се наричали килийни - по името на стаите в манастира. В килията – класна стая се събирали 10 – 15 деца от околните селе или от българската махала в някой град. Учениците седели на пода (върху рогозка или черга) или на пейки. Занятията траели цял ден. Учителите били монаси и попове и използвали само религиозни книги. Децата учели първо четене, черковно пеене и молитви. После ги обучавали да пишат с остър предмет върху кост, пясък или дървена дъсчица, покрита с восък. Понякога децата пишели върху хартия или кожа с перо (паче, пуйче, орлово) и мастило от бъз и шикалки. По смятане се учело събиране и изваждане, рядко – умножение и деление. Обучението в килийните училища продължавало 3–4 години.
Така между работата и почивката, между радостите и скърбите вървял животът на българите под османско робство.