Косово и войната

[Mozo]

ВЪВЕДЕНИЕ
към темата за Югоизточна Европа (любима на автора)

май 2000 г.
Ако сравним съвременната политическа и етническа карта на двата полуострова в югозападния и югоизточния край на европейския материк, ще открием някои не само занимателни, но и много съществени различия. Те са плод на донякъде сходно, като периферни зони на континента, но много повече на различното политико-историческо развитие на народите и държавите от Пиринейския и Балканския полуостров.
На Пиринейския полуостров от края на ХV век наблюдаваме развитието на само две държави, от които една еднонационална и една многонационална с автономни образувания и гарантирани права на отделните народности и техните езици. Това състояние няма изгледи да се промени и в обозримото бъдеще, освен ако не приемаме насериозно борбата на ЕТА (и Хери Батасуна) за отделна баска държава.
Същевременно, не може да не ни направи впечатление, че през ранното и зрялото Средновековие (от VIII до ХV в.) на територията на днешното единно Кралство Испания са съществували няколко успешни кралства с продължителна собствена държавна, военна, а и културна традиция, и съвсем немаловажно като фактор – с успешна външна и вътрешна политика. Да споменем само ранните кралства на Север – Астурии, Леон и Наварра, които успяват да удържат на сарацинския натиск, още преди времето на Карл Велики, и успешно развилата се по-късно в течение на няколко века Реконкиста. През ХІ-ХIІ в. като последица от сложни и обективни процеси Кастилия успява да израсне като лидер на отвоюването на полуострова от арабите и да погълне кралствата Астурия-Леон и Навара. Единствен неин съперник като организатор на християнското население на полуострова остава Арагон, който спечелва извънредно много в икономически, културен и геополитически план чрез присъединяването на Барселонското графство (през 1137 г.) и земите, в които се говори каталонски. Кастилия от друга страна извършва може би недалновидна от съвременно гледище стъпка като в отвоюваните от арабите с нейна помощ земи в Лузитания създава ново кралство – Португалия през 1143 г. През ХIII-ХV в. тези три християнски кралства си поделят властта над полуострова и довеждат Реконкистата до успешен край. Противоречията между Кастилия и Арагон в средата на ХІІІ век отлагат обаче този днес изглеждащ ни напълно логичен и неизбежен край с близо два века и половина.
Важно е да се знае, че специално Кастилия и Арагон съвсем не са еднонационални и едноезични държави. Освен малцинства като мориските и мараните (тоест арабоезичните маври и евреите - сефаради) в тях живеят както баските на североизток в Кастилия, така и внушителни мнозинства от народи, говорещи близкородствени романски езици – кастилски, арагонски, каталонски и галисийски. Макар че галисийските и португалските диалекти представляват всъщност части от един и същ език – генетически и граматически, Галисия не се присъединява към Португалия (или обратното, ако приемем Галисия за държавата, езика и народа-майка), а остава завинаги кастилска, тоест по-късно испанска провинция. Решаващ фактор за това безспорно си остава огромният авторитет, влияние и военно-политическа мощ на Кастилия, сравнени с периферното и изолирано спрямо полуострова, а и спрямо континента, положение на Португалия.
И днес съществуващият и нормално функциониращ в провинциите Каталония, Валенсия и Балеарските острови каталонски език се обособява от народния латински още някъде през VII в. През ХІІ-ХІV в. той, както и галисийският, има доста по-богата литература, отколкото кастилския език. По това време Каталония изпреварва в икономическото и културното си развитие както Кастилия, така и Арагон. Ето защо нейната езикова, културна или дори насилствена политическа асимилация се оказва невъзможна чак до наши дни за всяко централистично настроено испанско правителство.
Няколковековното успешно самостоятелно съществуване на Арагонското кралство – от ХIІ в. до 1469 г. (обединението на двете държави чрез лична уния и брак между арагонския крал Фернандо и кастилската кралица Изабела) има в основанията си и известна, ако не етническа, то поне езикова отлика от Кастилия. Защото както пише през ХІV в. каталонският историк Рамон Мунтанер арагонският език се отличава от кастилския така, както каталонският се отличава от арагонския.
В крайна сметка виждаме, че по-малобройни и периферни за полуострова народи като баските и галисийците не успяват да създадат свои трайни държави, че началният тласък за самостоятелното политическо развитие на Португалия се дава от регионалната “велика сила” Кастилия, а логиката на развитие води до поглъщане на ранните по-малки кралства от по-късно възникналата, но разширяваща се за сметка на Реконкистата Кастилия. (Подобен процес наблюдаваме в Мала Азия - Османската държава поглъща другите емирства в хода на газавата). Завършек на този процес е обединението на двете най-успешни дотогава иберийски (пиринейски) кралства, съществували успоредно близо четири века – било в мир, било в конкуренция или в задкулисни съперничества и интриги, било като съюзници срещу общи врагове (главно арабите). Така от края на ХV в. на Пиринейския полуостров и прилежащите му острови виждаме върху значителната площ от близо 600 000 кв. км. да се развиват само две държави – Испания и Португалия, като в по-голямата от тях продължават съществуването си цели четири езика и техните народи-носители (кастилски, каталонски, галисийски и баски).
На Пиринейския полуостров от векове съществуват държави с трайно обособени територии, народи, езици и култури, като в по-новото време промяната им със сила е изключена или не се смята за основна цел на външната политика, нито за ефикасен механизъм за справяне с вътрешните им проблеми.
Докато силната кралска власт благоприятства централистичните тенденции и процесите на обединяване (консолидация) в Испания, (в Кастилия, но и в Арагон), то за народите и държавите от Балканския полуостров, и през ХIІІ-ХV, и през ХХ в. е характерен обратният процес – на разделение, на обособяване и отделяне. Затова не може да бъде държан отговорен единствено външният фактор, и обективно съществуващият много силен и (разнопосочен!) външен натиск, облагоприятстващ или направо причиняващ разделенията на народите, езиците и държавите на полуострова. Това се откроява много ясно при политико-историческото, културното, а донякъде и при икономическото развитие на южнославянските народи, сравнени с романоезичните иберийци, в известна степен при сравнението между баските и албанците, и дори между португалците и гърците.
На югоизточноевропейския полуостров, наречен след османското завоевание Балкански (виж Мария Тодорова, “Измислянето на Балканите”) между VІ-VІI и Х в. се заселват славяни, принадлежащи към три основни езикови групи – “българска” (по-точно източна южнославянска), “сърбо-хърватска” и словенска. От тях още в ранното Средновековие се формират четири южнославянски народности в рамките на четири държави. Единствено княжеството на хорутаните (карантаните) – днешните словенци, изчезва още в края на VIIІ в. под ударите на германците. Българската, сръбската и хърватската държава продължават вековното си съществуване, макар и съпроводено с много превратности и неколкократна загуба на независимост. В пространството между Сърбия и Хърватия, първоначално частично овладяно от последната, а после с още по-малък успех от първата, възниква един междинен държавен организъм като Босна, който никога не успява да стане нито напълно сръбски, нито напълно хърватски – в народностно, културно или национално-идеологическо отношение. Като се прибави и специфичната местна религия – патаренството (босненския вариант на богомилството), а по-късно и масовото преминаване към исляма, това позволява Босна да бъде разглеждана от заинтересованите сили като самостоятелна политико-административна единица, която не бива да бъде присъединена към съседните Сърбия или Хърватия, нито да бъде поделена между тях (макар че точно това решение би отговаряло най-пълно на желанията на мнозинството от населението й), а следва да се поощрява съществуването й като самостоятелен политически и етнико-национален субект.
Към края на ХV в. в южносръбската област Зета, в борба с османските турци, възниква и държавицата Черна Гора.
През двайсетте и трийсетте години на ХХ век югославските комунисти и Коминтернът, както и марионетната им БКП, с декрет постановяват наличието, а след победата си във Втората световна война с държавен терор и идеологически и пропагандни манипулации, създават още една южнославянска нация – македонската, заедно със съответната квазидържава в рамките на СФРЮ, и с принадлежащите й малцинства в съседните държави – България, Гърция и Албания.
Така от някогашните четири южнославянски народа, говорещи на три езика според най-авторитетните учени-слависти поне до края на Втората световна война (а и малко след това), днес имаме изобилието от седем държави с шест официални езика. От тях македонският се създава след октомври 1944 г., а босненският - след 1992 г., за да обслужват интересите и претенциите за национална идентичност на новопоявилите се държави. Ако логиката на това развитие продължи, не е толкова далече денят, когато можем да очакваме и кодифицирането на отделен черногорски език като служебен език на евентуално независимата в бъдеще черногорска държава. В бивша Югославия през последните години са се сбъдвали и много по-невероятни прогнози.
Баският народ, притиснат от по-мощните си съседи, не успява да създаде собствена държава, макар и дълго време да се ползва с определена автономия в рамките на кралствата Навара, Кастилия и Испания. Част от него остава да живее и в югозападния ъгъл на Франция, поделен от пиринейската граница между френската и испанската част на Навара.

Целият материал: