Епохи в културата на Елада

[Mozo]

Епохи в културата на Елада

1.Минойска цивилизация
1.1.Хронология – възниква на границата м/у III-то и II-то хилядолетие, т.е. м/у каменната и бронзовата епоха. Наименованието й е дадено от сър Артър Евънс по името на легендарния цар Минос. Съществуват две основни хронологии:
а.на сър Артър Евънс, въз основа на намерената керамика – това е традиционният метод за определяне на хронология:
-ранноминойска I период – 3000–2800г. пр.Хр.
цивилизация II период – 2800–25000г. пр.Хр.
III период – 2500–2200г. пр. Хр.
-средноминойска I период – 2200–1750г. пр. Хр.
цивилизация II период – 2000–1750г. пр.Хр.
(само за Кносос и Фестос)
III период – 1750–1600г. пр. Хр.
-късноминойска I период – 1600-1400г. пр. Хр.
цивилизация II период – 1450-1400г. пр. Хр.
(само за Кносос)
III период – 1400-1250г. пр. Хр.
(само за Фестос)
b.на гръцкия професор Платон(20в.), въз основа на дворците:
преддворцов период – 2600-1900г. пр. Хр.
I дворцов период – 1900-1700г. пр. Хр.
II дворцов период – 1700-1380г. пр. Хр.
следдворцов период – 1380-1100г. пр. Хр.
субмикенски период – 1100-1000 г. пр. Хр.
(Дорийско нашествие)
с.има и хронология и за островите и за континентална Елада:
раннохеладски период – 2600-2000г. пр. Хр.
среднохеладски период – 2000-1600(1550) г. пр. Хр.
къснохеладски период – 1600-1100 г. пр. Хр.
Разцветът на културата е от 16в. до първата половина на 15в., а упадъкът – след втората половина на 15в.
1.2.Характер – матриархална империя. Организирана на родово-сакрална основа. Първата мирна търговска морска цивилизация. В живота на минойците е царяло пълно спокойствие и хармония – живот, изпълнен с мирен труд, веселие, непрестанни свещенодействия и благоденствие; екзотична цивилизация. Крит, като остров е бил естествено защитен от набезите на останалите племена, което обяснява факта, че не са открити укрепления, нито пък сцени на лов или война, изобразени по фреските. Естествена заплаха са били единствено земетресенията и морските бури. По тази причина дворците се строят отдалечени от морето.
Крит е вратата, която затваря Егейско море и това е довело до колонизирането на голяма част от островите му. Но Крит е и вратата, която отваря Егейския свят към Средиземноморието и това е довело до кипящата търговия със средиземноморските цивилизации, както и до талосократията на Минос.
1.3.Държавно устройство – в преддворцовия период на острова идват етеокритяните, които носят нов расов елемент – типичен малоазийски и средиземноморски тип, а именно хора със среден ръст, черна къдрава коса, кафяви очи. Те донасят и бронза(сплав от мед и калай) на острова. Те строят каменни или тухлени домове с много стаи и павирани дворове. Основният култ е бил към Megavlh mhvthr.
През първия дворцов период по неизвестни причини започва централизация около центрове, начело с царе. Със сигурност е имало 4 центъра, ако не и повече: Кносос, Фестос, Малия, Закро. Центърът е бил един голям двор, около който са били застроявани постройките с изящни фасади и са се състояли от множество работилници, свещени помещения, складове, разделяни от елегантни малки стълби, а входовете – монументални. Основният култ е бил към Megavlh mhvthr, но вече и към мъжко божество, тъй като са били почитани свещените рога и свещената двойна брадва - lavbru\". Обществото е било организирано на строга сакрално-кастова основа. Започва и употребата на писмото; Възниква линеар А.
През втория дворцов период се строят много по-величествени нови дворци, появяват се резиденции на управители, които контролират цели области. Бившите царски центрове се превръщат в царски резиденции. Постепенно до началото на 16в. цялата територия на Крит е била обединена и централизирана около Кносос. Открити са множество широки и удобни пътища, всички водещи към Кносос. Пристанищата, обслужващи дворците са много и по-добре организирани. Дворецът в Кносос е бил сакрален, административен, икономически и търговски център, както и основна житница и трезор, съхраняващ и държавния запас. Елините наричали двореца в Кносос labuvrinto\" и действително на пръв поглед той е огромен хаотичен комплекс, обхващащ 22 000кв.м с 1500стаи, строителството на които започва около 1900г. пр.Хр. и който е напуснат окончателно около 1100г.
Архитектурен замисъл обаче има. Дворецът е построен около правоъгълен централен вход, с/у който е главната тронна зала на царя. Дворецът е основен сакрален център, където най-вероятно са били устройвани игрите с бикове. Явно непрекъснато е бил дострояван, особено след честите критски земетресения. Крилата са разположени хармонично, съответно на един, два или три етажа, всички с излаз на земята. Множеството помещения са се осветявали и проветрявали идеално от светови кладенци, от множество “френски” прозорци, веранди etc. Дворецът е имал всички удобства: водопровод. канализация вентилация, осветление, бани, клозети с течаща вода etc. Таваните били поддържани с “обърнати” дървени колони, боядисани в червено. В стените били вградени греди, като средство против земетресенията.
Светови кладенец, поддържан от”обърнатите” червени дървени колони. Те изгарят при пожар и етажите се срутват един в/у друг на пластове.

Стените са украсени с прекрасни фрески, изобразяващи растения, птици, морски животни, хора, шествия, празници etc. Открити са работилници, складове, сакрални помещения etc. В двореца живеят знатните, т.е. управляващата каста: от бюрокрацията през свещените занаятчии до висшите управници и царя – всички те в различна степен са свещени, а царят е и бог. Простолюдието и нисшата степен свещени членове не са били допускани до царя. Останалите, преди досег с него е трябвало ритуално да се измият. В преддверието на тронната зала е открита огромна порфирова чаша за тази цел.
Тронът му, изработен от гипс, е бил пазен от два свещени грифона.
Държавната система на управление е от източен тип – теокрация. Свещеният цар е и бог. Затова в тронната зала има специална отходна шахта за неговото духовно очистване.Той упражнява властта и извършва държавния култ към бога-бик. Вероятно се е появявал пред народа с маската на бик, откъдето и се е появила легендата за Минотавъра.Титлата му е Mivnw\",-wo\",oJ. Властта му обаче се носи от царската дъщеря, която извършва тайния култ към царския дом, който е идентичен на държавата. Титлата й е Ariavdnh и тя е богиня. По тази причина на нито една фреска не може да се види изображение на царя и царската дъщеря.
Дворецът регулира и контролира целия живот – селското стопанство, занаятчийското производство, вноса и износа, мореплаването, строителството, изхранването при неплодородни години и всичко стриктно се регистрира в/у плочките с линеар А.

1.4.Население и бит – висшето общество се състои от знатните дами, които най-често са изобразявани по фреските. Те са облечени в камбановидни поли, често спускащи се на няколко пласта, обхващащи в корсет гърба и раменете и оставящи гърдите открити. Прическите им са сложни, с множество букли, особено характерни отпред на челото. Носят скъпоценности на врата, ръцете и в косата.
Благородните господа са облечени само в набедрена препаска,, но със сложна куловидна прическа с множество букли (според сана), преплетени с красиви пера, цветя и скъпоценности.
Модата на тена изисква мъжете да са загорели, а жените – бели. Характерна е талията им – тясна и фина, оформена чрез специален пръстен – златен пояс. Видът им се отличава с изисканост, лукс и веселие.
Всеки от тях е притежавал специален печат – плосък или цилиндричен от скъпоценен от скъпоценен или полускъпоценен камък, играещ ролята на паспорт.
Простолюдието е обитавало обикновени домове от глина със скромен инвентар, разпръснати из целия остров. Облеклото им се е състояло от най-прости кожи или роби.
В двореца в Кносос и в резиденциите във Фестос, Малия и Закро е имало множество роби и полусвободни слуги.

1.5.Религия – основна богиня е владичицата-господарка на природа, животни, растения, хора, земя, небе, ад. Затова са я почитали в триделни светилища. На печати и статуетки я изобразяват сред дивите животни, под плодно дърво с житен клас в ръка или пък с пантера на главата, като покровителка на живата природа и със змии в ръцете като повелителка на подземния свят. Имала е множество жрици.
Основният бог е богът – бик, повелител на земетръса и морските стихии. Символите му са рога и lavbru\". Почитан е от и във царя и са му посветени игрите с бикове.
В двореца са открити тайни сакрални помещения, където явно се е почитало тайното божество на царския дом, чиито символи са били совата(символ на тайната) и змията(символ на дома). Открити са множество глинени тръби, където са живеели свещените змии. Из целия остров по върховете на планините са открити свещени пещери – параклиси. Явно това е култ към божествения младенец, скрит за обикновените смъртни.
1.6.Колонизация и търговски връзки – в империята са били включени околните и близки острови, а по-късни и цикладите, Родос, малоазийското крайбрежие(областта около Милет). Основни търговски партньори са били Египет, Сирия и Финикия(според минойската керамика, открита там). Н египетски ръкопис от 15в. се виждат облечени типично по минойски пратеници, а надписът казва, че те поднасят дарове на фараона от Кефтих(егпт. Крит). Вносът е бил също от там – Египет и Сирия(според находките на Крит).
1.7.Унищожение на Минойската цивилизация – 1450г. Крит е връхлетян от унищожителна катастрофа, вероятно в резултат от изригването на вулкана на остров Тера. По същото време се датира и нахлуването на микенците – керамиката става схематична, появяват се оръжия и плочки с линеар Б.
2 Микенска цивилизация
2.1.Откриване - 1876г. Хайнрих Шлиман разкопава Микена предано вярвайки на Омир и открива изумително количество злато. В 1939г. американският учен Чарлз Блетчън по документи открива Пилос. В 1950г. англичанинът Алън Уейнс и съдружниците му доразкопават Микена. В резултат на всички разкопки са открити множество таблички с линеар Б.
Дълго време езиковедите, доверявайки се на Евънс са смятали линеар Б за негръцки език. В 1952г. английският архитект Майкъл Вентрис разшифрова линеар Б, базирайки се на на консервативния диалект – аркадо-кипърския. Той дешифрира 65 от познатите тогава 90 символа. След смъртта му през 1955г. делото му е продължено и публикувано от Чедрик. Оттогава до ден днешен продължава откриването и дешифрирането на все нови и нови символи и превеждането на текстове на таблиците. Основната трудност е, че линеар Б, като развитие на линеар А, който е развитие на йероглифното писма, е сричково писмо, непригодено към гръцкия език. Дешифровката на Вентрис е призната от повечето учени, но има и много опоненти.

2.2.Хронология – хълмът в Микена е бил населен още от ранния бронз(около 2500г.). Може би е бил заселен дори през каменната епоха. Най-ранните паметници са откритите 24-шахтови гробници от тъй наречения кръг Б, датирани от 17в. Те обаче са бедни откъм съдържанието. Откритите от Шлиман шахтови гробници от тъй наречения кръг А(общо 6 на брой) са много по-богати на предмети на лукса и се датират от 16в., което показва вече едно стабилно присъствие.
Разцветът – 1600-1200г.
Упадъкът – края на 13-12в.
Окончателният край – края на 12в.

2.3.Характер – войнствена, дори свирепа военно-пиратска цивилизация. За това говорят от една страна обилието и разнообразието на открития, военен инвентар, от друга – изображенията на кървави сцени на война и лов по предмети и фрески, а от трета – циклопичната фортификация на Микена(както и на Тиринт и Пилос): огромни каменни блокове по 12т без никаква спойка помежду си, дебели от 4,5м до 17м стени, високи до 7,5м; наличие на втора вътрешна крепостна стена и тесен вход.
Освен това цитаделите са строени така,че приближаващият се към тях е трябвало да бъде обърнат с дясната половина на тялото си към вътрешната стена, така че да може да се види с какво е въоръжен.
Целият социално-икономически живот е бил подчинен на войната. Изобилието и разкошът се дължали единствено на плячката от войни или пиратство. Всичко това довежда до доминацията на Микена над целия Егейски свят.
Ясно се вижда триъгълната форма на Акропола. На преден план в ляво (горе) е главният вход – Лъвската врата(вж. Снимката) – с мощните крепостни стени. Точно зад него е погребален кръг А. По-нагоре(дясно) в центъра се намира терасата,в/у която се е издигал дворецът (А)

2.4.Държавно устройство – от плочките с линеар Б става ясно, че титлата Fa[nax се употребява и към земен владетел, и към бог. Явно държавната система на управление отново е от източен тип – теокрация. Социално обществото е организирано на матриархално-патриархални основи. Свещената личност на царя-бог обединява в себе си административната, икономическата, военната и сакралната власт. Характерът на цивилизацията обаче налага неговата власт незабавно да се конкретизира в нейния военен и стопански аспект.
Освен това постепенно от 17 – 15 в. Микена успява да се превърна в огромна империя, доминираща огромни феодално-независими центрове: отначало в Пелопонес: Аргос, Пилос, Спарта etc; след това в цяла Елада: Атина с Елевзина, Тива с Орхомен, Фера с Йолк; накрая Крит, Кипър, островите в Егейско и Йонийско море. В 13в. Микена успява дори да довърши и колонизацията на малоазийското крайбрежие, превземайки непристъпната Троя.
Начело стои великият цар със свещената брадва pelekuvFanax.Останалите царе е трябвало (според Омир) “конно и людно” да се явяват при него за военен поход. По време на война той назначава един от царете за военен вожд.
Великият цар може да отиде на гости на васалните си царе, но може и да ги нападне и да ги свали от власт(в “Илиада” великият цар е Агамемнон,Ахил е военният вожд с най-голямата армия, Одисей е цар на йонийските острови, на Крит цар е Идоменей, а Менелай – на Атина). Начело на отделните царства и империи стои Fa[nax, който обединява в себе си икономическата и, сакралната и военната власт. Тя веднага се диференцира във властта на военния вожд и на стопанския координатор. Той принася жертва на войнственото мъжко божество {Ippio\".
Микена като империя се дели на две провинции – близка и далечна, оглавявани от двама военни и двама стопански координатори. Всички длъжности се изпълняват от назначаван от царя Fa[nax - един от царете, управляващи васалните държави на мини империята – 9 в близката провинция и 7 – в далечната. На всяко царство бил назначаван военен и стопански координатор. Особено важна роля имали ковачите, начело със старейшините си(царете или някой друг). Всяко царство се е деляло на стопанско административни единици - da\'moi, начело на които всеки военен координатор е назначавал свой наместник - prokorFhthvr, както и стопанският координатор, но не се знае името на длъжността на неговия наместник.
Управлението е в ръцете на знатните- telestaiv ,които са на служба към двореца. Освен това има огромен бюрократичен апарат: глашатаи, куриери, завеждащи складове, надзиратели на различни отрасли. Има и огромен брой роби, главно към двореца и храмовете ( както личи от надписите – предимно мъже и деца).
Основните функции на двореца са организиране на работната сила , раздаване продоволствие и материали ,организиране на военното дело ,контрол над общините и земята им , организация на налозите ,висша съдебна инстанция покровителство и осъществяване на култа.
Поземлени отношения – земята се владее от родовата община и се дели на обработваема и общинска. Общината отделя земя на държавните чиновници(включително и Fa[nax) и на храмовете,а останалата част преразпределя за обработка м/у членовете си. Владетелят на земята може да я отдава под аренда. Всички поземлени спорове обаче имат за крайна апелационна инстанция Fa[nax. А всяка община има натурални задължения към него и към царете. Положение на занаятчиите – привилегировано съсловие; считат се за държавни служители; обединени са в цехове. Цехови старейшини на важните отрасли могат да са дори координаторите и царете. Цеховете имали дори собствен култ.
-ковачите – най-важните занаятчии – са свободни от основен налог към двореца. Работели са и със свой материал, но главно с материал на държавата. Работели са или към цитаделата, или към двореца, или към храма. Тази диференциация стриктно се е съблюдавала и е била на кастов принцип. Особено ценени са били критските майстори.
Златна чаша от Дендра, намерена в голямо микенско находище в източния край на Аргоската равнина, днес в националния музей в Атина. Златарско произведение от 13в., украсено с характерен мотив, който произхожда от критското изкуство и е бил много разпространен през микенската епоха.
-подобно е било положението на певците, смятани за дворцови занаятчии и също организирани в сакрални цехове.

2.5.Религия – в микенските плочки с линеар Б четем имената на Посейдон, Devspoinai (господарките Деметра и Персефона), Mhvthr qew\'n, Хера, Хермес, Артемида, Зевс, Арес, Дионис etc.

Статуйка от слонова кост от 13в, открита в околностите на Микенския дворец, считана от някои изследователи за изображение на Devsponai, но това тълкуване не е сигурно.

Религиозните култове се делят на две – общонародни и дворцови:
към могъщата богиня Povntia (Владичица) – в Пилос лично Fa[nax я чества за народа, към Mhvthr qew\'n, към особено силно почитаната на държавно ниво Артемида, към двете земеделски богини Devspoinai и божествения младенец(може би Посейдон), към войнствения {Ippio\", честван в Пилос за народа от laFaghvth\", към местните божества: Хера, Хермес, Дионис, Арес, към множество qeoiv като събирателна група по-низши демони.
– дворцовия култ(на цитаделата) е бил и към тайното божество с щита и копието, покровител на царския дом, т.е. на цитаделата, т.е. на империята.Това божество, крито и чествано от царските дъщери, е давало името си на цитаделата: така богиня Mukhvnai(locativus, а не pluralis), jAqhvnh - на jAqhvnai, Qhvbh - на Qh\'bai, Fevrh -на Fevrai и etc.

2.6.Изкуството на Микенската цивилизация е на много по-ниско ниво и само там, където е имало минойски майстори, качеството е на по-високо ниво. В архитектурата обаче Микена е дала няколко архитектурни форми, останали като наследство за Елада. Забележителни постижения са дворецът в Пилос и гробницата на Атридите.
а.дворецът в Пилос е с правилна планировка. През propuvlaion(1) се влиза в малък вътрешен двор(2), а от там през още една порта се стига до вестибюла(2а), през който се минава до квадратната зала на царя(3) - mevgaron. В центъра му е огнището, поддържано от 4 колони, а в дясно(специално в Пилос и Тиринт) се намира тронът на царя.
_____________________________________________________________________________________
От двете страни на мегарона е имало коридори, водещи към спални помещения(4etc) с ВиК(5), към складовете(6,7) etc.
b.гробницата на Атридите е била под изкуствена могила, източен тип - qovlo\".
Златна маска от 16в., работена с изчукване.
Такива маски покривали лицата на погребаните в
шахтовите гробници в Микена.
Влиза се през drovmo\"(тесен вход), който се стеснява, още повече се снижава до входа - stovnion(вж. рисунката). Следва кошеровидно помещение - qavlako\" или qovlo\",
изградено от еднакви камъни, всеки
от които излиза по малко навън:
Толосът е висок 13,20-13,50м, а диаметърът му е 14,20-14,50м. В него в някои гробници са полагали покойниците, но реално е служел за погребали дарове и свещщенодействия.
В гробницата на Атридите
покойникът е бил положен в странично
помещение, изсечено в скалата.
с.други находки
Микенски кратер от 13в., открит при разкопки в Енкоми, сега в музея в Никозия в Кипър. Изобразени са бик и коза.
Микенска амфора от 14в., украсена с октопод(трите дълги пипала вляво, отпуснати надолу) и една фигурална сцена, напомняща фреските в дворците. Изобразени са две лица в колесница и трето, което държи везни.
2.7.Унищожаване на Микенската цивилизация – Микена постепенно колонизира целия егейски басейн и дори о-в Кипър. Става една от най-могъщите държави, наред с Египет, Вавилон, Асирия, Хетското царство. Наричат ги народът от морето, ахейци, данайци. В 13в. се появява някаква заплаха; трескаво се поправят старите и се правят нови укрепления. На Истъма се издига нова циклопска стена. Сред фреските в Пилос има една, която представя кървава битка м/у ахейски воини и някакви диваци, облечени в животински кожи и с дълги разпуснати коси. От Македония, Епир, Тракия и Илирия идва вълна от завоеватели, намиращи се на много по-ниско жизнено ниво, познаващи желязото. На границата м/у 13 и 12в. нахлуват племена, говорещи дорийски и западногръцки диалекти и племена от тракийско-фригийски произход. В края на 13в. опожаряват Микена и тиринт. Постепенно до края на 12в. унищожават и Микенската цивилизация. Западно-гръцко-говорящите се връщат на север; траки, илири и фригийци се връщат по родните си места, а дорийците се настаняват в Пелопонес. Започва миграция на ахейското население, наричано още еолийци и йолийци, които с част от дорийците преколонизират Цикладските острови, малоазийското крайбрежие и прилежащите му острови – ахейска колонизация.

3.Геометрична (Омирова) епоха
3.1.Хронология и характеристика – названието на периода 11-8в. сочи основните източници за този малко познат и твърде неясен период, а именно Омировият епос и археологическите данни. Дорийското нашествие като че връща Елада назад в нейния ембрионален период. Изчезват луксът и блясъкът на златообилна Микена. Вече никой не живее в дворците-цитадели. Дори в Атина, която винаги се е славела с автокетонен произход, т.е. че е отмината от дорийското нашествие, Акрополът дълго време е забравен. Елада като че се наслаждава на своето дивачество и варварство. Големи центрове на цивилизации се превръщат в незначителни селца или въобще са забравени. Затова периодът 8-11в. е наречен още Тъмни векове или Гръцко средновековие.
Въз основа на вазовата живопис и господстващия в него стил – геометричния – е възприета следната работна хронология:
- субмикенски период 1100-1050г.
- протомикенски период 1050-900г.
-геометричен период 8в.
- старогеометричен началото на 8в.
-зрял геометричен средата на 8в.
- новогеометричен края на 8в.

Това е период на крайно бедна и нищожно ниска материална и духовна култура, на крайна териториална разпокъсаност и вечни войни, на крайна затвореност на обществото вътре в себе си. Едновременно с това е преломен момент – период на мъчително раждане, определил генетичния код на Класическа Елада. През геометричната епоха Елада навлиза в железния век, довел до истински технически преврат и положил основите на бъдещия бърз елински стопански и политически прогрес. През този период родовата система се разпада и се полагат основите на полиса. Най-накрая се полагат основите на небивалия подем и върхове на елинската духовна култура.

3.2.Държавно устройство – обществото през Омировата епоха е на преходния етап, наречен военна демокрация, която е преходна от родова към държавна форма на управление. Основна единица на обществото е патриархалното моногамно семейство - oi[ko\", начело със своя глава. Отделните семейства се обединяват по два начина. Ако надделеят връзките на кръвното родство по бащина линия, то обединението е род. А когато надделеят връзките на териториалната солидарност и взаимната помощ по време на война, то обединението е fratriva. И двете обаче са на териториален признак. По-важна явно е фратрията, тъй като човек, непринадлежащ към никоя фратрия - ajfravtwr, е извън закона и обществото и
всеки е можел да го убие. Със рода е свързан обичая кръвна мъст: всеки волно или неволно убил човек от чужд род е бил подлаган на преследване от родноните на убития и е трябвало или да бъде убит, или да се откупи с добитък или метал. Често опетненият с кръв е отивал в изгнание. Родовете и фратриите се обединяват във фили, често смятани за част от племето - e[qno\".
Филите и фратриите са били реалната политическа и военна организация на общината. По фили и фратрии се построявала войската на общинското опълчение и пак според тях народът се събирал на събрание. Филите и фратриите са имали свой собствен култ и са водели напълно самостоятелно съществуване. Единственото, което ги обединявало в общината - dh\'mo\", е била необходимостта от съвместна защита с/у врага.
Общината е териториална, населяваща малка площ, оградена от поля, планини и водите на Егейско море. Общината владее земята и я разпределя м/у своите членове на парцели за обработка - klh\'roi. Политически и икономически център на общината е т.нар. povli\"(според Омир - povlisma, ptoliveqron) - явно самото поселище, където живее населението на общината. Полисът все още е протополис, тъй като Омир не познава дума за село – не е позната опозицията град-село. Така цяла Елада е била осеяна с множество малки самоуправляващи се общини, считащи своите непосредствени съседи за кръвни врагове.
Начело на общината стои съвет - boulhv - състоящ се от царете - basilei\'\". Задължението на този съвет е да решава насъщните въпроси на управлението, преди да ги постави за утвърждаване от народното събрание. Понякога членовете на съвета са се събирали, изпълнявайки функциите на арбитражен (примирителен, т.е. без присъда) третейски(трета страна) съд.
По време на война членовете на съвета са съставлявали своеобразен военен съвет – ръководство. Така че в общината не е функционирала силна централна власт, достатъчно централизирана, за да я предпази от разпадане. По тази причина, след избиването на женихите в “Одисея” на Итака избухват междуособици, а военната кампания на ахейците едва не се проваля, поради вечните свади м/у царете. Те в Омировата епоха са били главите на филите и фратриите. Затова на острова на феаките има 13 царя. Остатък от този период и четиримата fulobasilei\'\".
Царете са се различавали от останалите по своя скиптър и пурпурна одежда, както и по многото си земя, добитък инвентар, членове на семейство, роби, въоръжение. Водили са своя произход от олимпийските богове, дори от самия Зевс. (В Атина през Класическата епоха, представителите на трите знатни рода – филиади, евпатриди и алкменоиди – винаги са изтъквали божествения си произход. Затова и са се наричали diogeneve\", diotrefeve\".). Те са извършвали култа на филите или фратриите.
По време на война царете често са решавали изхода на битката в царствен двубой. Тогава от всички царе се избирал един(или двама) и той е водел опълчението на общината. Този цар-военачалник е имал почти неограничени пълномощия, включително и “vitae necisque potestatem”. След войната този цар-пълководец доброволно се е отказвал от пълномощията си. С течение на времето той вече е успявал да продължи пълномощията си и в мирно време – отначало за кратко, по-късно – пожизнено, накрая дори да предаде властта на своя син. Този “главен” цар на общината е бил далеч от понятието “монарх”. Неговата власт е била вид договор с народа да не нарушава неписаното право и да не излиза извън рамките на обичайните си пълномощия. Остатък от този договор са договорите, като царете в Спарта са сключвали със спартиатите и клетвата на архонта-епоним в Атина да съхранява частната собственост. Затова властта на този главен цар не е била устойчива. Всеки претендент по-силен от него е можел да му заеме мястото.
Царете са били смятани за знатни a[ristoi, ajristh\'e\". В тази съсловна група са влизали и всички техни най-близки роднини, както и главите н родовете и на фратриите. Знатните, които са на първо място в обществото, се отличавали с огромни икономически възможности, земя, добитък, инвентар, слуги, роби, запаси от метал. Около тях се е формирал кръг от условно казано “клиенти”, които са били под защитата на знатния си покровител и са съставлявали неговия боен отряд. Клиентите са били средно- или малоимотни земеделци, както и обезземлените ратаи. По време на война знатните са заемали командните постове, тъй като само те са можели да се снабдят с тежко въоръжение, кон, колесница. Пак те са имали възможност да излизат на двубои като provmacoi, тъй като само те са имали свободно време да се занимават с аристократичното занимание – атлетиката.
Второ място в обществото заемали dhmioergoiv, т.е. ajgatoiv (добрите). Те съставляват основната част на народното събрание и опълчението.
Най-ниско в обществото стояли обезземлените ратаи - qh\'te\", които като a[klhroi, са наричани общо kakoiv(лошите). Напълно презрени от общината, те са били вечно заплашени от произвола на останалите. В тази категория спадали занаятчиите и хората на изкуството.
Цялото общество се е събирало като народно събрание - ajgorav, когато е трябвало да се взимат важно решения по въпроси на управлението или войната. То обаче не е имало никаква инициатива – решенията взимали само чрез викове или дрънкане по оръжията. Не е по-добра ролята на народното събрание и в Спарта, а Спарта е най-консервативният полис в Елада. Царят и знатните са можели да манипулират народното събрание, ад влияят на решенията му или просто да го разгонят.Това прави Одисей спрямо Теазит и роднините на избитите женихи спрямо Одисей.

3.3.Стопанство и бит – основна клетка на Омировото общество е стопанството на семейството - oi[ko\" - и необичайно напълно самозадоволяваща се единица. Всичко се е добивало в дома: Одисей например се гордее не по-малко с умението си да коси и оре, отколкото с военното си изкуство; спътниците му сами приготвят вино за Одисей; Пенелопа тъче по цял ден; Навзикая сама с робините си пере (рисунка – Борислав Стоев).
Главното богатство на царския дом е бил металът: бронзови кутии и триножници, сплитъци желязо etc. земеделието е било много по-производително, но все повече и повече не е достигала земята. Така на преден план излизат интензивните култури(грозде, маслини etc), както и скотовъдството. Липсващите стоки Омировите герои са си доставяли главно с война или пиратство.Търговията играела нищожна роля и Омир с отвращение говори за предметите на вноса, но царят и аристократите не са се отказвали от тях. Единствените познати търговци тогава не са гърци, а финикийци. Търговията, доколкото я е имало е била натурална:
мерен котел на тринога = 13 вола
пленена вдовица = 4 вола
златни доспехи = 100 телета.
сребърни доспехи = 9 телета etc.
Така писмеността е станала напълно ненужна и линеар Б бил забравен.
Бившите божествени занаятчии и хората на изкуството изпадат в изметта на обществото. Без дом и родина - ajfravtore\" - и без земя - a[klhroi - те обикалят Елада и със свой материал на място извършват дребни слабо-заплатени услуги. Но от тях явно няма нужда, щом Одисей умее сам да си построи кораб.
Битът е бил далеч от мащабите и разкоша на предишните две епохи. Сякаш елините изведнъж са се отучили да строят къщи и крепости. Основите, ако ги е имало, са били от камък, а домът – от дърво или непечени тухли, най-често със сламен покрив. Къщата не е имала комин, а отвор в покрива. Типичен е царският дворец на Одисей: пред вратата – огромна купчина боклуци, кучето Аргос, просякът Ир, подът – отъпкана земя, стените – черни от сажди, няма кухня, всичко се прави в приемната, по пода – кости и други отпадъци, сред които се дърлят кучета, навсякъде се сушат овчи кожи. Гостите се веселят като последните варвари. Фреските, мозайките, водопроводът и канализацията са нещо нечувано и невиждано, но оръжия има в изобилие.
Такива са и откритите погребения – с няколко глинени гърнета, оръжия, евтини накити etc.

3.4.Религия – Омировата епоха завещава Омировия епос – Библията на Античността. В него са заложени и кодифицирани основните елински вярвания.

3.5.Изкуство – примитивно, с изключение на вазовата живопис и Омировия епос – два феномена, тясно свързани помежду си..
а.вазова живопис
През субмикенския период за вазова живопис почти не може да се говори. Съдовете наистина не са първобитни, тъй като са изработени с наследена от минойско-микенската епоха техника. Когато вазите са украсени, то най-често това е една полоса, изпълнена с най-прости геометрични или линейни елементи – прави и начупени линии, точки, кръгове, повтарящи се монотонно, изписани с кафява боя, а цялата останала повърхност се покрива със същия цвят, като орнаментите се съгласуват с формата на съда.
През протогеометричния период се появяват и изделия от друг материал, например бронз. Оформят се и центрове на керамиката, всеки със свой собствен стил – най-голям е Атина. Формата на съдовете непрекъснато се разнообразява. Появяват се и нефункционални съдове, като например погребални съдове и паметници. Постепенно полосите нарастват и стават напълно съразмерни. Орнаментите в тях започват хеатично/ 123321 / или паралелно/ 123123 / да се редуват. Започват да се използват линия и пергел. Появява се централният правоъгълни, в който се вмества централна и самостоятелна композиция. Обогатява се геометрично-линейният мотив. Освен - , …, , се появяват и . , . , кръстове , свастики , меандри , концентрични кръгове , звезди , начупени линии etc. както и комбинации м/у тях. Появяват се изображения на птици и животни., изпълнени в т.нар силуетна техника и повтарящи се многократно и еднообразно, като рисунка по шаблон.
През геометричната епоха се появява човешка фигура. През него и украсата на вазите се подчинява на единна сюжетна композиция. Тогава се утвърждават и принципите на геометричната епоха: фрагментарност, съразмерност, функционалност, които са пряка производна на основните чувства: страх от празното пространство – terror vacui – и страх от неразбирането – terror ignorandi. Основните геометрично-линейни мотиви се уголемяват и уплътняват и те вече изпълват цялото пространство, като са дори и там, където нямат място – например м/у фигурите от сюжета(проява на terror vacui). Появяват се и хората, изобразени по геометричен начин – изпълнени са в силуетно-египетска техника. При това независими дали стоят или лежат, всичко се изписва като по шаблон. Освен това няма перспектива – еднакво се изписват стоящите на втори, трети и тъй нататък план до или край основните фигури; понякога по-малки, по-

големи, но винаги еднакви( проява на terror ignorandi). Всичко това е проява на основната мислена чувственост – фрагментарността. На нея се дължи и понятието за психическо изживявана – външно и афективно. Скръб например се изразява чрез вдигнати ръце, а воинската доблест – чрез колесница, щит, копие. Геометричността изисква съразмерна повторяемост. Затова се избират сходни сюжети – шествия, свити, битки, кораби, хора etc.
В централния правоъгълник вече се композира геометрична сюжетна сцена. Дори да го няма правоъгълника, тази сцена все пак е налице – по-едрите фигури.
Появяват се и допълнителни украси по капака или дръжките – например фигурки на животни. А дръжките определят и мястото на централния правоъгълник. Съдовете се живописни, напълно функционални и няма начин ползващият да сбърка за какво служат.
b.Омиров епос
I.характеристики – античната традиция винаги ни представя Омир като стар, сляп, мъдър, странстващ рапсод, непрестанно ръководен от музата. Още в античността Омир е легенда. За родното му място са претендирали 7 града: Смирна, Хиос, Колофон, Итака, Пилос, Аргос, Атина. Но това са официалните претенденти, имало е още много други; смятали са го дори за вавилонец, египтянин, сириец, римлянин. Съществували са 9 негови биографии, пълни със измислици, приписвани дори на Херодот и Плутарх.
Със сигурност се знае, че с неговото име са свързани:
Смирна, тъй като Пиндар посочва за негови родители река Мелет, намираща се близо до Смирна и нимфата Кретеида, и защото според Страбон в Смирна е имало цял култ към Омир.
Хиос, тъй като там е имало особен род Омириди.
Иос, тъй като най-древното сказание твърди, че е погребан там.
Самите антични автори са спорели кога е живял, като са го датирали от 12-6в.
Първоначално са му приписвали всички епически поеми:
-целия троянски цикъл, който се състои от:
Киприи – всичко до гнева на Ахил
Илиада – завършва със смъртта на Хектор
Етиопида – до смъртта на Ахил
Малката Илиада – погребението на Ахил и спора за доспехите му
Разрушаването на Илион – от смъртта на Парис до разрушаването.
Завръщания – цикъл от отделни поеми за : Агамемнон и смъртта му, за завръщанията на Нестор, Диомед, Неоптолем, Менелай, Одисей.
Смъртта на Одисей.
-Тивански цикъл:
Едиподия
Тиопида
Епигония
Алкменоида
-Титаномахия
-Амазания
-Хераклии
-превземането на Ойхария
-Данаида и други цикли

След това са му приписвали “Илиада”, “Одисея” и “Тиваида”, тъй като е най-старата в цикъла.
Накрая само “Илиада” и “Одисея” като Аристотел дефинирал отликите в постройката на двете поеми от една страна, и останалите в цикъла – те са неединни по сюжетна линия със стремеж към оригиналничене, чудеса, сложни и объркани приключения etc.
Това, което може да се каже най-общо за Омир ,е следното: той е автор от йонийски произход, близко запознат с еолийското творчество, възникнал на базата на микенски предания; автор от епохата на преход от родово общество към държава, чието творчество е дооформяно и редактирано на атическа почва в периода на възхождаща демокрация. Омировият епос е не толкова продукт, колкото рефлексия в два аспекта: естетическо любуване на героическия живот и проиронично-хумористично отношение към отминалия строг и суров геометричен свят, примесено с наченки на морализаторски оценки от позицията на цивилизацията. Омировият епос хармонично обединява в себе си всенароден героизъм, но без варварство, и цивилизованост, но без краен индивидуализъм. Специфичният Омиров език, на който може би никой не е говорил е сплав от първоначално микенско койне, от термини и сравнения на суровия и строг еолийски епос, оформен и развит от игривият и свободен йонийски език, редактиран и оцветен от атическия диалект.
През Античността е имало няколко типа Омирови “портрети”, всичките напълно въображаеми. Репродуцираният тук, познат от много римски копия, отговаря на представата, която са имали за образа на поета през елинистическата и римската епоха – сляп старец с вдъхновен израз на лицето (музеят в Неапол).
II.антична критика на Омир – античните критици на Омир са се делели на две – порицатели и почитатели. Порицаването му води своето начало от 6в., когато с/у него се повдигат обвинения в лекомислие, аморалност и дори безбожие. От философите най-големите му противници, отричащи го изцяло, са питагорейците, орфиците, Ксенофан, Хераклит, Епикур, Платон. А реторът Зуил от Амфиполис написал съчинение в девет книги под заглавие “Бич против Омир”.
Първи Теагент от Регион, живял по времето на Кандис, се обявява в защита на Омир и е първият, който се опитва критически да го анализира. Анаксагор, Метродор Лмисак и Стезимброд от Тасос поставят началото на алегоричното тълкуване на Омир, чрез което избягват противоречията, неразбираемите ахаризми и епическите несъобразности. Това тълкуване продължават циникът Анистен, стоиците, а неоплатониците го превръщат в цяла философска и митологична система. През елинистическата епоха, когато се ражда литературната критика, Омир е подложен на детайлен литературно-критически анализ. Учените се разделят на две: приписващи “Илиада” и “Одисея” на различни автори и смятащи, че двете поеми са на един и същ автор. Трима са знаменитите александрийски учени, принадлежащи към второто направление и които са тълкували, поправяли и издавали Омир:
Зенодот от Ефес (края на 4 – началото на 3в.) – разделя двете поеми на 24 песни, като се отличил с голяма смелост при изправянето на текста, зачерквайки дори цели стихове;
Аристофан Византийски(средата на 3 – началото на 2в.) – при издаването на Омир, той се отличил със своята предпазливост, внимателност и филологическа проницателност;
Аристарх от Самотраки( края на 3 – началото на 2в.) – при издаването на Омир определил подправените места в него и критически установил правилния текст. Той опровергал доводите на учените, приписващи поемите на различни автори.
Извън всички антични критики стои Аристотел, чието точно и вярно разбиране на поета в 24глава на Поетиката е основно и до днес. Сам Аристотел издал Омир за ученика си( Александър Македонски) и съставил съчинение “Трудни места у Омир”, запазено в много фрагменти.

ІІІ.Омиров въпрос – до 18в от н.е. се е смятало, че Омир е едноличен автор на двете поеми. Рядко учените са се съмнявали в това, както например Д`Обиняк от Франция е смятал, че Омир е измислица, италианецът Джон Батиска Вико твърдял, че Омир е събирателно име на много поети, а във Великобритания Робърт Ууд доказал, че в Омировата епоха е нямало писменост.
Пръв Фридрих-Август Волф с изследването си “Въведение в Омир” (1795г.) поставя въпроса с личността на Омир, т.е Омировия въпрос. Според него поемите се появяват в 10в., когато не е имало писменост, и техен автор е Омир, но след това, особено по време на записването им, много поети са добавяли, критици са изправяли текста, тъй че първоначалните поеми са променени до неузнаваемост. Волф отказва да определи къде е Омир и къде са добавките на останалите, но неговият труд поставя началото на многобройна литература и се оформят следните теории:
1)за индивидуалното творчество
за малките песни – Омир създал определен брой малки песни, допълнени от песни на други поети. Започват изследвания коя е първоначалната “Илиада” (по-рядко “Одисея”) и се стига до принизяване, дори до отричане на Омировото авторство;
за зърното /ядрото/ - началото й поставя Готфрид Херман, който поставил твърди граници за първоначалната “Илиада” и определил образци за натрупване на нови епизоди, Грод пък смята, че зърното била Ахилеида и към нея два пъти били прибавяни песни;
теория за компилацията, развита от тези теории, според която първоначалните съставни песни били много по-обширни и един вид редактор ги обединил в едно цяло, избирайки най-главното;
теорията за индивидуалното творчество кулминира у Низе, който отрича всякакво народно творчество, изтъквайки, че епосът е писан за най-добрите от народа, езикът е изкуствен и никакъв троянски мит до Омир не е имало.
2)теории за колективното тврочество
за органичната еволюция – изтъква, че всички противоречия са особеност на един реално развиващ се епос, като едно непрекъснато и закономерно народно творчество;
за езиковата миграция – Арнолд Фик смята, че епосът е народно творчество, възникнало на еолийски език, а след това бил преведен на йонийски, откъдето са и всички еолийски елементи. Той извършил титаничен и впечатляващ труд, като превел “Илиада” и “Одисея” на еолийски език.
3)синтетични теории
за напластяванията – разучава различните напластявания в поемите: в езика от редактори, преписвачи etc., както и в съдържанието на локални митове, религиозни представи, практики etc. според нея противоречията се дължат на многоличното творчество, но и на преднамереното авторово отклоняване с художествени цели, на несъзнателно отклоняване поради художествено безсилие или на съзнателно подражаване на древни образци;
теория за унитаризма – преобладава днес и обединява в себе си индивидуалното и колективното творчество в органично единство.
IV.Въпросът за Атическата редакция – част от учените смятат, че записването на поемите при Пизистрат и Солоновия закон, Омировите песни да се пеят при строго определен и последователен ред са чиста легенда. Други учени признават тази редакция и закон. Те смятат,че е имало едно единствено цитирано в цялата Античност атическо издание на Омир, от което са правени всички по-късни антични преписи, докато масалийското, хиоското, синопското и други стари издания не са имали никакво значение. Според тях комисията сами външно е превела в единство двете поеми, които дотогава са били изпълнявани разбъркано и на отделни песни, като само определила логическия ред и ако е правела интерхолации, те са били несъществени. Тя премахнала някои произволи в/у поемите, извършени от рапсодите, но и придала атическа украска на стиха. Солон може би само е установил реда на песните, а Пизистрат ги е записал в този ред. Впрочем състезния по рапсодия е имало не само на Панатеидите в Атина, но и в Саламин, Спарта, Епидавър.

[Mozo]

V.Характерни черти и художествени характеристики на Омировия епос – Омировият епос е присъщ за своята епоха. Ето защо той е основен източник на сведения за тази епоха, но и принципите на културния процес на геометрическата епоха са отправната ни точка за разбирането на този вид епос.
А. Омировият епос е отражение на историческото движение на елините от прехода м/у геометрическата и архаична епоха. Епосът е създаден от матриархалната Микенска цивилизация в Мала Азия, преработен от придошлите в третата четвърт на второто хилядолетие еолийци от Беотия и Тесалия на строга патриархална и строга героическа основа, преработен още веднъж от придошлите в началото на първото хилядолетие йонийци с техния весел експанзивен чувствен характер и свободен стил, оформен в прехода м/у родова община и държава. Затова Омировият епос е смесен по стил – смесен м/у строг и свободен стил.
В. Епосът е художествено единен и противоречията в него са външни. На преден план излиза общото на индивид, доколкото всеки индивид не е нищо друго, освен носител на самосъзнанието на рода във всичките му представители, доколкото всеки личен живот е интересен само, когато е в тясна връзка с общия живот на колектива. Спецификата се заключва именно в начина и мярката, по които общото и вътрешното се въплъщават в индивидуалното и външното.
С. Епосът е напълно и естествено обективен, ето защо личността на автора абсолютно отсъства. Авторът като че абсолютно не използва фантазията си. Всичко, дори фантастичното и магичното съществува напълно реално и обективно. Обективността като метод може да се изрази единствено в една спокойна, пространствена и съзерцателна монументална и повествователна форма. Омир схваща обективността по детски и наивен начин. Всичко трябва да става при силна и ярка светлина, сред ярки и заслепителни багри.
D. Епосът е пластичен по своеобразно буквален начин. В 1897г. Зелински формулира основния закон за композицията, който същевременно е и цялостен метод за изобразяване на Омир, а именно закона за хронологическата несъвместимост. Според този закон, ако в даден интервал от време стават повече от едно действия, то всичките се изобразяват независимо едно от друго, като че стават в различно време. Тази неспособност да се изобразяват две успоредни действия се реализира по 5 различни начина:
най-простото е всяко отделно действие да се доведе до стабилно състояние, наречено от Зелински “пребиваване\" и да се забрави, за да се премине към следващото действие и т.н.;
от две едновременни действия първото се изобразява подробно, а за другото се досещаме от предходното изложение;
първото действие се изобразява подробно, а за другото не се дават никакви данни и ние можем най-общо да се досещаме какво е било то;
ако и двете действия са много важни, то най-важни са началото и краят им. Тогава се изобразяват и двете изцяло, но едно след друго;
за изобразяване на не само много важни, но също така и много продължителни действия, и двете действия се изобразяват изцяло едно след друго, но разделени от голям отрязък от време;
Законът за хронологическата несъвместимост регистрира характерно за Омир еднолинейно, а не паралелно протичане на времето в пространството. Това се изразява като плоскостно, а не релефно изображение. Ако Омир иска да изобрази една стая например, той ще изобрази всяка една нейна стена поотделно, независимо от останалите, като че това са стените на 4 отделни стаи. А това плоскостно изображение е напълно сходно с геометричното изображение в живописта. Епическата пластика следва изобразителния метод на геометричната живопис.
Пръв Щелин в статията си “Геометричен стил в Илиада” формулира геометричния подход при анализа на Омир. Неговият труд, както и трудът на Зелински доказват, че аналитиците не се имали право, когато са разпокъсвали двете поеми. Законът на Зелински формулира плоскостния характер на Омировата пластика. А подходът на Щелин формулира принципа на попълването на тази плоскост. Плоскостта се изпълва равномерно и симетрично с фигури, независимо от големината или изпълването й. Следвайки този принцип в епоса, можем да преброим 51 дни, само 12 от които са двигатели на действието. Централен е XXVI ден, около който се ориентират останалите.
1д. Агамемнон отказва на Хриз
10д. Ахил отказва да влезе в бой, т.е. се самопогребва.
21д. Тетида отива при Зевс
22д. Начало на войната без ахил.
25д. Ахил отказва на Агамемнон да влезе в бой
26д. Патрокъл умира. Зевс решава победа на троянците само за този ден. Боговете действат. Тетида при Хефест.
27д. Ахил се съгласява да влезе в бой
30д. Край на игрите
39д. Ахил отказва да върне трупа на Хектор
40д. Боговете решават Ахил да върне трупа на Хектор
51д. Хектор е погребан.
NB! Първите думи на първите два реда от всяка епическа поема определят темета й. Темета на Одисея е странстващият човек. Темата на Илиада е гневът на Ахил.
Този геометричен модел е според сюжета. Има и геометрични модели съобразно моралния проблем в поемата, а именно свадата м/у царете.
В статията на Шепърд “Образец на Илиада” се получава тройно деление съобразно моралния проблем:
отнемането на Бризеида и неуспеха на пратеничеството
съгласието на Ахил да влезе в боя и смъртта на Патрокъл
отмъщението на Ахил, смъртта на Хектор и откупването на тялото му от Приам
Епическата пластика накрая е физическа и телесна във всички функции и прояви на човешкия и природния организъм. Оттук е впечатлението за най-груб натурализъм. Геометричната плоскостно-силуетна пластика изисква всеки организъм да бъде изобразен напълно телесно и то така, че нищо да на остане скрито(проява на terror ignorandi). Ето защо Омировата пластика е безкрайно детайлизирана. В нея всичко се дава до най-малката подробност, напълно обективно и повествователно.

Е. Епосът е антипсихологичен. У Омир психиката се изобразява напълно веществено. Вътрешните преживявания се изобразяват чрез външни действия. А всички постъпки и чувства се мотивират отвън, именно от божествения апарат. Принципното антично схващане за съдбата е, че тя доминира и предопределя човека. Но винаги тя може да го предопредели за свобода на волята. Омир използва божествения апарат за външна мотивировка на вътрешните решения на човека, но взаимоотношенията м/у човешката и божествената воля са сложни. Те се осъществяват на 5 нива:
божествената воля се изтъква без да говори каквото и да било за човешката, макар тя да се подразбира. Частен случай на това е, когато бог постоянно покровителства човек:
формулира се човешката воля, без да се говори за божествената, макар тя да се подразбира от само себе си. Частен случай е, когато бог под човешки образ подбужда хората към някакво действие:
веднага се показват божествената и човешката воля, така че за тъждеството им не е нужно да се подсещаме:
божествената воля е против човешката и я потъпква изцяло:
човешката воля се противопоставя на божествената и се бори с нея. Успехът е почти изключен, освен ако не се намеси друга божествена воля;
Най-добре изразява тези взаимоотношения на волите Хегел в “Лекции по естетика”: “Истински поетичното, идеалното отношение м/у боговете и хората се състои в тяхното взаимно тъждество, което трябва да прозира дори и в онези случаи, когато те се противопоставят помежду си, защото само тогава боговете са и богове, и страсти на собственото сърце”.
F. Епосът е традиционен и стандартен. Традиционността се състои в метода на обективното повествование – всичко се разказва бавно, важно, като една вечна истина. Всичко в епоса винаги е съществувало, съществува и винаги ще съществува, всички знаят и са уверени в това. Традиционността се състои и в идеалът на епическия поет – нищо да не прибавя от себе си, с нищо да не нарушава традиционната тематика и поетика. Стандартността на епоса се състои в набора на изразни средства. Стандартен е самият хегзаметър, като абсолютно задължителен епически размер. Стандартно традиционни са постоянните епитети и формули повторения; стандартни са сравненията, общите сентенции, дългите без нужда речи, изобразяването на боевете, двубоите, народните събрания, приятелствата и т.н. стандартни са особените формули, служещи да подготвят слушателя за следващата сцена, традиционността и стандартността се обуславят от произхода на епоса и характерния за аедите композиционен похват.
G. Епосът е монументален. Той е величаво възвишено, будещо високи и благородни чувства, възпитаващо твърда и силна героическа воля монументално произведение. И описанието на героите е монументално: железен характер, безстрашие със силна обич или омраза. Физически силни, огромни, красиви, мощни и великодушни, благородни хора. Дори свинарите са божествени. Всеки най-дребен детайл е монументален. Въобще целият живот е един монумент. А това величаво космично възприятие на най-дребния детайл е още един аспект на детски наивното възприятие.
H Епическият стил е уравновесено, съзерцателно спокойствие, възникващо от самия героически дух, породено от приобщаването на личността към общите закономерности в обществото, природата и космоса и от липсата на каквато и да било дребнавост, егоизъм, повседневност. Епиката се гради в/у идеята за вечното редуване м/у живота и смъртта, за вечния космичен кръговрат. Епическото спокойствие и съзерцателност се градят в/у подвизите и катастрофите в живота. Затова всички нвщастия, дори фаталните бедствия се описват величествено, спокойно, съзерцателно и пораждат същите чувства у слушателя. Така че епическото спокойствие е коренно различно от лирическото вълнение или драматичната дееспособност.
I Епическа етика, естетика и религия – отличават се със своята физическа телесност. В естетически смисъл героят е само kalov\". Оттук се появяват и огромните обеми и маси в епоса. Физическата телесност предполага пълното отсъствие на морални понятия и оценки в етически смисъл. А епическите богове притежават същия природо-телесен и самостоятелен характер като гаранти и модели на героичната естетика и етика.
4.Архаична епоха
4.1.Оформяне на четирите основни елински племена. 8в. е преходен по своя характер, макар все още външно той да принадлежи към системата на Омирова Елада, във своята вътрешна структура той постепенно оформя основните елементи на Архаична епоха. Дорийското нашествие отдавна е забравено. Населението окончателно е уседнало и вече се е обединило в протополиси, както и е осъществило първото социално териториално деление по родов признак. Започва развитието на морската търговия и свързаната с нея ранна колонизация. Започва постепенното отделяне на занаятите като самостоятелен отрасъл. Обществото преминава от стоково към парично стопанство, от родова към истинска държавна организация. Извършва се и постепенен прелом в изкуството. В края на 8в. вече окончателно са се оформили четирите основни племена и техните диалекти:
1) \'Iwne\" - населяват Атика, Евбея, Северни и Централни Циклади, в Мала Азия – от Смирна до Халикарнас с прилежащите им острови. Говорят йонийски диалект с подвид – атически диалект.
2)Dwriei\'\" - населяват Мегара, Коринт, Арголида, Месениа, Лакония, Южни Циклади и о-в Крит, в Мала Азия – от Халикарнас до Книдос с прилежащите им острови. Говорят дорийски диалект.
3)Aijolei\'\" - населяват Тесалия, Беотия, в Мала Азия – от Смирна до областта с/у о-в Лесбос, както и прилежащите му острови. Говорят еолийски диалект.
4) jAcaioiv - населяват Епир, Арканания, Етолия, Ахея, Елида. Говорят т.нар. северозападно диалекти.
Има и 5ти диалект – аркадо-кипърският, който се говори в Аркадия и Кипър и областта Памфилия в Мала Азия. Смятан е за наследник на микенското койне.

4.2.Характеристика – архаичната епоха с нейният взрив на творческа енергия е истински Ренесанс на Елада. Заспалото общество на гръцкото средновековие изведнъж се събужда и прави невиждан скок напред, изпреварвайки дори Изтока. В резултат от Великата гръцка колонизация, елинското общество прескача от стадия на примитивното натурално стопанство в стадия на стоково-паричното такова, откъдето произтича и настъпилото социално-имуществено разслоение. Така Елада открива демокрацията. Въобще архаичната епоха принадлежи на великите открития, които по същността си са заемки. Благодарение на финикийците елини откриват мореплаването и колонизацията, а благодарение на нея заемат от тях азбуката си. От Финикия и Сирия заемат технологията за добиване на стъкло от пясък и тайната на пурпура, добиван от морски раковини. От Египет и Вавилон заемат астрономията и геометрията. Египетското архитектурно и монументално изкуство става образец за зараждащото се елинско изкуство. От Лидия заемат монетосеченето. Разгуленото общество за пръв път открива законността, морала и полисната форма на социална организация. Елада открива и патриотизма от панелински етап, силната личност, дори космополитизма.
4.3.Формиране на povli\" - възникналият през геометричната епоха протополис през архаичната епоха вече трайно се фиксира като полис със своите характерни принципи. Полисът е доброволно обединение - sunoikismov\" - на няколко общини с прилежащата им територия в единна държавна единица, наложена от нуждата за съвместна управа и обусловена от характерния за Елада ландшафт. Центърът на полиса е т.нар. a[stu - главно селище. Обликът му се определя от три задължителни елемента :
ajgorav - централният площад-пазар, първоначално обикновен мегдан, постепенно украсяван с пейки за заседаващите в народното събрание, портици за сянка, застрояван с административни сгради, статуи etc. Агората е център на обществения живот.
ajkrovpoli\" - укрепената най-висока част на полиса, служеща да приюти населението при нападение.
храм на полисното божество - naov\". Илюстрира могъществото на полиса и задължително е разположен на акропола. Храмът и акрополът са център на религиозния и духовния живот.
Размерите на полиса обикновено са микроскопични. Дори свръхполиси като Атина и Спарта са малки по размери, съответно 2500кв.км и 8400кв.км., като Спарта включва и Месения.
Всеки полис се гордее със своя сепаратизъм. Това разбираме от трите основни принципа, на които се гради той:
ejleuteriva - първият основен и неотменен принцип –без свобода на личността (sw\'ma) полисът е немислим. Затова основно морално задължение на всеки гражданин (polivth\") е да притежава необходимите качества, за да защити тази свобода. Ето защо естественото състояние на всеки полис е povlemo\". Парадоксът е естествен, тъй като полисното чувство за съхраняване на свободата води до постоянно недоверие към съседите, изразявано най-кратко чрез войната.
Нуждата от свобода води до полисната гордост – чувството за aujtonomiva( със собствени закони), т.е. до мечтата, че на базата на автоктонността полисът е създал свои собствени закони, които единствено са адекватни нему. Адекватността на автономията се счита за единствен природосъобразен начин на живот. Затова всеки полис, успял частично или напълно да наложи хегемонията си над друг, неминуемо, частично или напълно му е налагал и собственото си законодателство.
В пряка връзка и в следствие с тези два принципа е принципът - aujtavrkeia(самодостатъчност) – всеки полис трябва да разполага с всички ресурси, така че да съществува независимо от останалите: достатъчно развита колониална система и съюзни градове, които да му помагат в изхранването и войната, достатъчна жива и интелектуална сила etc. Eто защо терминът summaciv\" - съюзен полис, има явно пейоративно значение. Всеки полис трябва да се стреми да спечели summacivde\", без той самият да е такъв.

4.4.Тирания – все по-дълбокото социално-имуществено разслоение намира своя политически израз в борбата м/у аристокрацията, като представител на миналото(характерно за Геометричната епоха) родово общество, и демоса, като представител на зараждащата се демокрация. В своята борба демосът издига три лозунга:
seisavcqeia - отмяна на дълговото робство
ijsonomiva - равенство пред закона
dhmokrativa - власт на народа.
Инструмент за регулиране на тези процеси се явява тиранията. Принципно се различават два типа тирании:
а.стара /ранна/ - характерна е за архаичната епоха и е основен двигател на политическия и културния процес.
b.нова /късна/ - появява се след класическата епоха и е тирания в съвременния смисъл на думата.

Първият сблъсък в архаичното общество е м/у аристокрацията и демоса като цяло. Пред заплахата от разпадане на полиса неговите граждани посочват одобрен от двете страни арбитър - aijsumnhvth\" - чиято задача е да запише пазеното дотогава в тайна родово обичайно право и дори да създаде развита правна система. Обнародването на сакрално-херметично пазеното родово аристократично обичайно право е първият сериозен удар в/у правата на аристокрацията, тъй като така формално се дава достъп до властта на всеки гражданин. Освен това този първи тип стари тирани провеждат и реформа в областта на териториалното деление, на държавната организация на управление, на финансовата система. Те изцяло удовлетворяват първия лозунг на войната - seisavcqeia - и частично останалите два. Самите елини почти не са схващали този тип ранни тирани като тирани. Наричат ги обикновено Седемте мъдреци.
След този етап вторият и третият лозунг са изпълнени частично, тъй като реформите са удовлетворили интересите само на гражданите, т.е. богати производители, корабопритежатели, финансисти etc. (буржоа). През втория етап борбата е м/у аристокрацията и селския демос при неутралитет на градския демос, макар че de facto би трябвало да е м/у селския и градския демос. Появява се втория тип ранни тирани, избирани обикновено като защитници на народа - prostavtai. Макар реално да не провеждат почти никакви съществени реформи, на практика те усъвършенстват лозунга за равноправие и преминаване на властта в ръцете на народа, т.е. последните два лозунга. Този тип тирани въвеждат култа към Diovnuso\" jEleuqereuvo\"( jEleuqevrio\") - божеството на демоса – и провеждат огромна културна дейност.
След тях и особено благодарение на техните наследници думата turanniv\" става nomen odiosum – ако те обвинят за такъв, могат да те осъдят на смърт.
В резултат на дейността на старите тирани се установява демокрацията като обществено-политически принцип. Въз основа на тези демократични принципи се оформят и двете основни форми на държавна уредба ( и двете са демократични!!!) – олигархия и демокрация. Там, където имуществените различия не са дълбоки се установява демокрацията, а там, където имущественото разслоени е дълбоко – олигархията.

4.5.Характеристика на архаичното общество – “Парите правят човека” казал Аристотем от Спарта. Това е първата характерна черта на обществото. Елада за първи път открива парите и само мисълта за тях вече я опива. В резултат от парите обществото претърпява рязка имуществена диференциация, доведена до крайност, т.е. до политически междуособици. Пряк резултат е Великата елинска колонизация еманация на социалния политически и търговско-финансов живот. В резултат от парите в обществото настъпва рязка имуществена контаминация – аристокрацията престава да бъде единственото имуществено привилегировано съсловие и това се довежда до неговата крайност – политически междуособици. Пряк резултат от тази контаминация е полисният начин на живот. Агората, а не кастовите съюзи, става център на живота. Тук се сключват сделки, тук се търгува, тук се научава всичко, тук въобще се живее. Като прибавим участието в религиозните празници и игри, то се получава картината на елинския живот. Елинът е немислим без своя полис, както най-точно е изразил това Аристотел. Краен резултат от социалното битие на архаичното общество е реалният икономически и социален прогрес.
4.6.Великата елинска колонизация
а.Елинските колонизации – елините винаги са страдали от липсата на земя(стенохория). Това са почувствали още микенците. Не случайно тяхната империя е основана на войната, а колонизацията им е пиратска по своя характер. Не случайно Троянската война е достигнала до нас не само като мит, но и като литературно произведение. Археологическите разкопки убедително доказват, че микенците колонизират йонийските острови, Крит с части от неговата империя, големи части от Мала Азия. Самият културен прогрес тогава, който се изразява в сблъсъка м/у микенската култура на стенохория и финикийската култура на овладените обширни пространства доказва, че Микенската колонизация е била първата елинска колонизация.
Микенската колонизация е била първата елинска колонизация.
Постепенно стенохорията се задълбочава, дорийците нахлуват и заедно с прогонените йонийци и еолийци преколонизират Цикладите, големи части от Мала Азия и прилежащите й острови, както и нови земи в Мала Азия. Така че Великата елинска колонизация е трета поред след микенската и ахейската.
b.Причини за колонизацията – в основата на колонизацията е самата същност на полиса. Аристорел казва: Fanerovn o{ti tw\'n fuvsei hJ povli\" ejstiv kaiv o{ti oJ a[nqrwpo\" fuvsei politikovn zw\'on. – “ясно е , че полисът е едно от естествените неща и че човекът по своята същност е живо същество, което е неотделимо от своя полис. Ето защо полисът има (1) капацитет за населяване с polivtai, образът – символ на който е капацитетът на агората. Всяко пренаселване би унищожило природната му същност. Пряко свързана със същността на полиса е (2) стенохорията. Нарастващото население допълнително отнема земя и така от една страна допълнително задълбочава стенохорията, а от друга – нарушава равновесието м/у природа и полис. Тези две причини пряко рефлектират в третата – (3) колапса на икономиката. Същността на полиса предполага интензивно развитие на икономиката в една или друга степен. Но стенохорията неумолимо все повече и повече ограничава източниците на изхранване. Така се появява нуждата от колонии – житници, както и нуждата от изселване на излишното население. Най-често това става през свещената пролет – ver sacrum: при тежко бедствие, обикновено неплодородие, се обещават на земята всички първи плодове, включително и всички деца, родени през пролетта – когато станат пълнолетни, ги изпращат колонисти. Последната причина, следствие от трите предишни – (4) са политическите борби. Те са естествено радикално средство за намаляване на населението, за съхраняване на икономиката и за гарантиране целостта на полиса. Тези четири причини, разбира се, са действали комплексно.
В преходния период на конструиране на полиса радикално решаване на екзистенциалния проблем е възможно единствено в тесните рамки на вторачилия се в себе си полис, затворен за всякакви външни влияния. След този период радикално разрешение на глобалните проблеми ще се намира било чрез междуполисните войни, било под външен натиск.
с.Понятието “колония” – терминът е зает от римската култура и не е конкретен, тъй като колонията е военизирано поселище с цел да държи в подчинение местното население и в голяма степен отговаря на елинския термин klhrouciva. Гръцкият термин е ajp-oikiva - далеч от родината. Колонист е a[poiko\" - човек, който живее далеч от родината си,а ръководителят на експедицията се нарича oijkisthv\"(-r) - основател на новия oi[ko\", но едновременно с това представител на родината. Ето защо той задължително е от полиса-майка – първият полис, който започва да основава колонии, а не колонизираща колония. Още приживе този човек е бил на висока, почти религиозна почит, а след смъртта си е бил почитан като херос, закрилящ колонията. Колонията дължи огромна почит към основалия я полис, но най-дълбока е почитта към полиса-майка - mhtrovpoli\", или полисът, основал първата колония. Затова първа инстанция при разрешаване на политически и икономически военни проблеми е основалият колонията полис, но крайната винаги е метрополията.
d.Процедура на колонията – най-напред народното събрание решава да се основе колония. След това се сформира свещена делегация до оракул(най-често в Делфи), за да се получи санкцията на боговете. Много често оракулът посочва дори мястото – играе ролята на разпределител. След завръщането на делегацията се избира oijkisthv\", както и gewnovmoi( разпределящ земята) и се сформира свещена експедиция колонисти под патронажа на jApovllwn jArchgevth\" и Hraklh\'\" JHegemwvn. След като стигнат до мястото, очертават границите на колонията и разпределят земята за ползване м/у членовете си. Обикновен търсят сходен с метрополията си ландшафт. След това изработват novmo\" - конституция на колонията. Обикновено следват конституцията на метрополията, но процесът на изработване е много по-бърз, отколкото там. Случва се колонията да изпревари метрополията по своята конституция и да бъде модел. След това избират магистрати: главният магистрат на йонийска колония се нарича ajstunovmo\", а на дорийска - aJrmosthv\". Накрая избират жреци.
е.Характер на колониите – най-тясно са свързани сакрално с метрополията. Имат общ култ и календар, участват в общи свещени пратеничества. Често обаче колониите взимат местни култове на божества. На второ място колониите са икономически тясно свързани с метрополията си – тя ги обслужва с флота си– военен и търговски. Обикновено метрополията е основен разпределител на стоките на колонията. Някои колонии дори използват същите монети като метрополията. Политически полисите са най-тясно свързани с метрополията си обикновено чрез принципа aujtavrkia. Колониите участват в хегемонията на метрополията. Успешната търговия, водена от колониите, води до бързия им просперитет, а това води до изтънченост, лукс, както и до бърза значителна диференциация м/у много богати и много бедни. Колониите внасят именно този елемент в континентална Елада. Отношенията с варварите са толерантни и приятелски, което оформя колониите като културен проводник м/у континентална Елада и Изтока, като проводник на постиженията на варварите в континентална Елада и на елинските във варварските държави. Ако колонията е основана от един полис, то управлението клони към олигархия,тъй като единствено населението, основало колонията има граждански права. Когато колонията е основана от авантюристи от множество полиси, то управлението клони към демокрация; много често – тимокрация(timhv - цена) според ценза.
f.Хронология: колонизацията започва в средата на 8в. и завършва в средата на 6в. основани са около 250колонии. Периодите са два:
първи: 750-700г., когато колонии основават единствено метрополиите. Водещи полиси са Халкида, Еретрия, Милет. Основани са Коркира, Трапедзунд, колонизирана е Халкидика, Южна Италия и Сицилия.
Следва интервал от 50г., когато колонизацията замира.
втори: 650-550г., когато основен двигател на колонизационния процес са колониите. Водещи колонизаторски центрове са Милет, Фокея, Мегара, Кринт и колониите Сиракуза, и Масалия. Основани са Масалия, Тирена, Бизантион и останалите полиси по Черноморието.
Основното племе са йонийците, най-вече от остров Евбея (полисите Халкида и Еретрия), както и Милет и Фокея. На второ място са дорийците: най-вече от Коринт и Мегара. Като колонизационни центрове действат някои острови – Парос, Родос, малки области като Лукрида, Ахея etc.
g.Основни направления
западно – още в 774г. евбейците се устремяват на запад и колонизират малкия остров до Италия Питекуса. След половин век те колонизират Кампания(от Капуа до Неаполис). За контрол в/у търговията м/у етруските и елините, те основават по двата бряга м/у Италия и Сицилия Регион и Заникле. В 733г. коринтска експедиция основава Сиракуза. По-късно родосците и критяните –
Гела, която основава Акраганг(Agrigentum). Сиракузците основават Агра, Кисмена, Камартина. В края на 8 – началото на 7в. ахейците основават Сибарис. Той пък основава Кротон, а по-късно и Посейдония(Pestum). Спартанците пък основават Тарент(Tarentum). Твърде близо до Южна Италия се основават толкова много полиси, че тя започва да се нарича Magna Graecia. Към днешна Франция и Испания основно са действали фокейците. Най-напред коркирците основават Епидам (в Илирия). По-късно са основани Масалия(днешна Марсилия), Антиполис днешен Антиб), Олбия( днешен Йер), Никая(днешна Ница). В Испания е основан Емпорион(от стгр. – тържище )за внос на сребро и калай.
североизточно – още в 8в. халкидците и еретрейците започват да колонизират северното крайбрежие н Егейско море, а именно полуостров Халкида - Calkidikhv - с трите му ръкава - Pallhvnh, Sitwniva, jAkthv. Паросците колонизират о-в Тасос и срещулежащата му област - Pavngaion(където е златото). Постепенно е колонизирана цяла Беломорска Тракия. Края на 8в. и началото на 7в. в Хелеспонта проникват основно малоазийски полиси, както и Мегара. През Босфора елините откриват [Axeio\" povnto\" - Негостоприемното море, наречено така по слух от наименованието му на езика на местните варвари. По-късно елините го преименуват Eu[eino\" povnto\". Основни колонии са кизик, Лампсак, Перинт, Бизантион. Във вътрешността на Черно море са действали основно мегарците и милетците. Мегарски колонии са Хераклея Понтийска, Каласис и Месембрия. Почти всички останали колонии са от Милет. Най-важна за азиатското крайбрежие е Sinwvph, която е оглавявала съюза от полиси, наречен povnto\". Най-важни колонии тук са Трапезунд, Олбия, Пантикапей, Боскорос-Крим. Тук милетците колонизират доста поселища, дори във вътрешността на страната до днешната река Дон. Елинските колонии по днешното българско крайбрежие са:
Анхиало – Поморие
Аполония – Созопол
Месембрия – Несебър
Одесос – Варна
Дионисополис – Балчик
Бизоне – Каварна
южно – най-трудното направление, тъй като тук са големите източни държави: Персия, Египет, Картаген. Елините успяват единствено да се установят в областта Киренайка, където основна колония е Kurhvnh. Кирена пък основава Брака и Евхеспериди. В делтата на Нил те се установяват в Nauvkrati\", където са имали търговски представители 12 метрополии. Статутът на града е бил различен според политиката на фараоните и сатрапите, но обликът на свободен град е бил винаги запазван.
h.Характер на колониите:
на запад: цветущи градове, житници на Елада, контролиращи цели области, пряко повлияли на Рим.
На североизток: малки търговски фактории, вечно в опасност.
На юг: богати житници, осъществяващи връзката с Изтока.
i.Сфери на влияние:
йонийците контролират Египет, Тракия, Франция, Испания, Черно море;
дорийците – Сицилия, Италия, Африка, Босфора.
4.7.Изкуство – през архаичната епоха то адекватно и дори злободневно индикира нейните характерни черти: трескавия и разнолик прогрес, уловен и осъществен в традиционното вече изкуство – вазовата живопис; глобалната консолидация и сепаративния полисен престиж, монументално отразени в архитектурата; младостта, многоизмеримостта и схематизмът на обществото, видени като идеално тяло в скулптурата; силната личност, изразител на обществото чрез своята лирика; силното впечатление от Изтока и особено от Египет, като цяло в изкуството.
а.вазова живопис
-период на източния стил – 750-600г.: от почти прякото копиране на източни изделия в началото на зараждането на елинския еталон за Изтока, осъществен масово едва през Елинизма – това е лаконичната характеристика на периода, смесил в себе си елементарността на геометричния стил, екзотиката на Изтока и зародилия се нов чернофигурен стил. През този период за пръв път се отделя прекият производител на съдовете от техния художник. За първи път се оформят и истински стилови школи със своя собствена техника: Минойска, използваща чернофигурна техника. При контурната техника цялата повърхнина на вазата е без никакво покритие, а орнаментите и фигурите се очертават със син контур. С такава линия се очертават и детайлите, като плътните части на фигурата се оцветяват плътно с лак. При чренофигурната техника цялото пространство м/у орнаментите и фигурата се запълва с лак, а детайлите се издраскват с остър предмет. Източните вази са по-елегантни и с изтънчен рисунък, а западните – по-груби, но сюжетно по-богати. През този период се появява полихромията: появява се бялата боя за изобразяване на жени и червената или кафявата, за изобразяване на мъже. Появяват се и вази, изцяло покрити с бяла боя, в/у която се рисуват фигурите. Периодът се разделя на три етапа:
През първия етап художникът като че успява да овладее многообразието на нахлулите източни мотиви. Съдовете от този етап се характеризират с еклектичното смесване на новия растителен и животински елемент със стария геометричен орнамент.
През втория етап живописните елементи се привеждат в система. Побеждава старото делене на полоси. В тях следват монотонно редици животни, а растителния и геометричния елемент се разполагат по останалите части – шийка, дръжки, а също така се използват и за ограничаване на полосите и за запълване пространството около фигурите. Налага се класическият гръцки орнамент – лотоси, бръшлян etc.
През последния етап се появява фигурата на човека. Вместо безкрайните редици животни се появява сюжетна композиция от хора. Това налага рязък поврат в композиционната структура. Вместо в полосите, централната група се разполага почти изцяло по съда, съобразно с формата му, а животинските, растителните и геометричните елементи се разполагат по второстепенните части или обримчват централната композиция.
-В периода на ранната Архаика – 600-525г. чернофигурната коринтска техника напълно измества милето-родоската контурна техника. През този период с бърз темп започва да се налага Атина като главен и масов производител на керамика, за да завладее пазара напълно до края на архаичната епоха. През този период художниците започват да се подписват. Социалният им състав е различен – граждани, но и много метеки, дори и роби. Появява се и името на собственика на работилницата. За първи път започва да се оцветява и фонът. В Коринт към глината започва да се прибавя оранжева боя. Постепенно отпадат остатъците от полосите; декоративните елементи и цялата сцена, съобразена с формата на съда, са подчинени на единна композиция, рязко открояваща се на гладкия фон. Постепенно художниците преодоляват схематизма, усвояват анатомията на тялото, откриват различните му пози, възрастови и антропологични особености. Основни центрове са Атика, Коринт, Спарта и Йония. Най-известни майстори са Клитий и Ексений.
-През зрялата Архаика – 525-480г. – настъпва още един рязък поврат – естетическото въздействие отново се гради в/у контраста м/у двата тона – черния и червеникавия, но се променя тяхното съотношение. Сега вече с лак се попълва фонът, а фигурата изпъква в/у нелакираната червеникава повърхност на вазата, като детайлите се очертават с контурната техника. Така се получава по-голяма експресия и тази техника дава нови възможности за експериментиране. Благодарение на чернофигурната техника става възможно понятието индивидуален художествен стил. Докато художниците усвояват новата техника, се срещат и черно- и червенофигурни вази. След този преходен етап, чернофигурната техника се налага. Появява се ново поколение художници, възникват дори художествени съперничества м/у тях. Най-ярки таланти и съперници са Евклид и Евфронид. В края на архаичния период голяма популярност достига Дурис, консервативен, но съвършен художник.
b.живопис – появява се през архаичната епоха. Тя е напълно загубена за нас, а косвените данни за нея са недостатъчни и в голяма степен объркани и съмнителни. Запазени са само няколко живописни глинени метопи от храма на Аполон в Терми – близо до Солон – строен в 600г. по композиция, стил и техника те наподобяват коринтски вази и вероятно са рисувани от коринтски вазописци.
Метопи на сградата в светилището на Хера Аргейа до Пестум, в чийто музей се намира в момента. На няколко последователно метопи от пясъчник е представена битката на Херакъл с Кентаврите, както и останалите му подвизи
с.скулптура – появява се във втората половина на 7в. и бива (1)декоративна: релефи по фронтони, метопи, фризове, надгробни и посветителни релефи и (2)отделни скулптури. Разликата м/у сакралните и профанните скулптурни фигури е само наричането им за такива. Възникват и съответните школи: Критска, по-късно на Северен Пелопонес, на Атика, на Цикладските острови, на Йония. Скулптурата възниква на остров Крит около 30те години на 7в. и това са статуи и релефи с плоско овално лице, плосък череп и подобно на египетска прическа. От първата половина на 6в. в скулптурата започва да се употребява мрамор. А на Поликрат от Самос се приписва въвеждането на изливане на статуи от бронз. Оформят се два вида статуи – куроси(стояща фигура на гол младеж) и кори(права фигура на плътно облечена девойка).
Две са основните задачи за решаване и пред двата вида скулптури, а именно:
предаване на движението. Първата задача скулпторите решават формално чрез изнасяне леко и тромаво левия крак напред. От това обаче фигурата не носи движение, а обикновено левият крак изглежда по-дълъг. Частен случай е предаването на летенето, решен отново формално – богините на победата сякаш бягат с характерната свастикообразна архаична разкрачка.
За първи път остроумно е решена задачата за летене при Нике от Делос – краката й свастикообразно са във въздуха, а връзка с постамента е нейният пеплос.
предаване на вътрешен живот, т.е. одухотвореност. Втората задача също така е решена формално – всички архаични статуи са усмихват и това е т.нар. архаична усмивка. Снимката на скулптурата по-долу, наречена главата “Рампен”, ползва един шедьовър на атическото изкуство, датиран от 570-560г. Главата е купена в Гърция от френски дипломат, наречена е на негово име и момента се намира в Лувъра. Торсът на конника, към който е принадлежала е открит по-късно и се намира в музея на Акропола. Брадата и косата, украсена с венец са изработени с необикновена прецизност. Има остатъци от полихрония.
Задача за решаване пред скулптурите тип курос е анатомията на човешкото тяло. Постепенно скулптурите преодоляват схематизма на естетиката на триъгълниците, без обаче да достигнат до съвършенство. Характерна особеност на куросите е, че те сякаш се състоят от четири независими една от друга механично съединени части. Задача за решаване пред корите е придаване богатството и финеса на дрехата и прическата(т.нар. архаична прическа) – задача, прекрасно решена откъм детайлизация на гънките и буклите, нерешена откъм подчертаване формите на тялото.
Освен куросите и корите има и други типове – летящи фигури, седящи облечени мъже, в края се появяват конници, изображения на животни, фантастични същества etc.
d.Архитектура – през архаичната епоха се оформят двата основни архаични стила(ордера) – дорийски и йонийски. Основен носител на стила или основен стилообразуващ елемент е колоната. Храмът се издига на специална платформа, изсечена в скалата, или специално изградена, наречена стереобат(стгр. – здрава основа), която обикновено се състои от три стъпала.

[Mozo]

Дорийската колона е по-къса(около 6м), по-широка и по-тромава. Канелюрите й (каналчетата) се доближават плътно една до друга, образувайки остър ръб. Дорийската колона ляга направо на стилобата. Стволът й завършва с капител, свързан посредством шийка. Следва ехинът(стгр. – таралеж) и абакът(плоча). Антаблеманът започва най-напред с архитраф, който при дорийската колона е една плътна греда. След него идва фризът, разделен на триглифи(стгр – тройно изрязан), и метопи(лице). Накрая е корнизът, над който следва фронтонът.

ДОРИЙСКИ ОРДЕР
I Стереобат
а.стилобат

II. Колона




а.ствол
b.капител
1.шийка
2ejci\'on
3a[bax

III. Антаблеман
а.архитраф
b.фриз
1.trivglufo\"
2.metwvph
с.корниз

IV.Фронтон ЙОНИЙСКИ ОРДЕР
I. Стереобат
а.стилобат

II. Колона
a.база
1.plivnqo\"
2.torov\"
3.skovtia
b. .ствол
c.капител
1.шийка
2.ovuli
3.voluti ejci\'no\"
4. a[bax
III. Антаблеман
а.архитраф
b.фриз


с.корниз

IV.Фронтон
Йонийският стереобат е по-елегантен, тъй като стъпалата се отделят от малки жлебове. Йонийската колона е по-елегантна, по-издължена (12-13м) и канелюрите й не се допират един до друг, а остава част от барабана. Колоната стъпва на база, която се състои първо от плинтът, а след това от тороси и скоции, обикновено общо 3 на брой. Стволът се свързва с капитела отново с шийка, но тук ехинът е разделен на ovuli(яйчица) и volutae. Абакът е много малък – почти незабалажим. Архитравът е разделен от малки жлебове обикновено на 3 части, като отделните части леко излизат напред или назад. Фризът тук е плътен. Следват корнизът и фронтонът.
Видове храмове

Броят на колоните се определя по формулата
b=2a+1, където
a е броят на фронталната стена, (т.е.входа), а
b е броят на колоните на страничната стена, която винаги е по-дълга.

NB! Храмовете винаги са ориентирани на изток. Храмът се описва само с броя на колоните от фронталната стена. Страничните колони се казват само, ако са изключение от формулата.
Класическият храм има 6 колони отпред, което прави 13 на страничната стена
1)според броя на колоните, храмовете биват:
in antis – с две колони отпред, но следва:
тетра стил – с 4 колони
хекса стил – с 6 колони
окта стил – с 8 колони
дека стил – с 10колони
додека стил – с 12колони на фронталната стена
2)според разположението на колоните храмовете биват:
in antis – с две колони отпред, но следват:
простил – с колони само на фронталната стена
амфипростил – с колони отпред и отзад
периптер – с колони отвсякъде
диптер – с двойна колонада отвсякъде
псевдопериптер – страничните колони са до половина вградени в стената и всъщност представляват полуколони
псевдодиптер – първата редица представляват цели колони, а втората – полуколони
Дорийският стил преобладава в континентална Елада, дорийската и етолийска част на Мала Азия и Южните Циклади. Йонийският стил – в Йония, Мала Азия, Северни и Централни Циклади.
Основни проблеми при украсата на храмовете

Първоначално украсите по фризовете били своеволни, без единна тематика. На по-късно се появява тенденция: при метопите – да се намери единен сюжет, състоящ се все пак от отделни сцени, а при цялостния фриз на йонийската колона – сюжетът да е единен и едновременно да има множество фигури. Най-напред се откриват действително единни сюжети с най-много фигури, а именно митологичните сюжети: Gigantomaciva, jAmazonomaciva, Kentauromaciva, jIlivou a{lwsi\" (pevrsi\") - превземането(разрушаването) на Троя. Всички тези сюжети ставали и за метопи. Но в този случай триглифите разделят сцените и във времето. Ето защо започват да се търсят други сюжети и се стига до подвизите на героите.
Следният метоп представя сцена от подвизите на Херакъл, в която героят носи, закачени като дивеч на двата края на тояга, две злосторни джуджета – кекропите. Този метоп е част от поредица изобразяваща Херакловите подвизи, намирала се на фриза на светилището на Хера до Пестум. В точка b)живопис е показан друг метоп от същата поредица.
Следващата особеност е украсата на фронтона – много труден проблем, понеже фронтонът е триъгълен и фигурите не се получават съразмерни.
За да ги направят такива, търсят съразмерни в действителност сцени – например малката фигура е на река и съответния й бог, а на по-високото място – някой човек, като средата остава празна. Но това решение не е генерално. В крайна сметка в средата започват да изобразяват бог, а от двете му страни се подреждат фигурите – често в сцена на битка – първите прави, следващите приведени, а накрая са труповете. Използват се също коне и кентаври, които заемат правоъгълни триъгълници, а понякога към коня се прибавя и колесница.
Накрая фризът се украсява с ajkrothvrion - един централен и два крайни. В зависимост от идеята се използват геометрични или растителни мотиви или скулптурни фигури (вж. Виенския парламент).
е.Лирика – епосът с неговата монументална повествователна съзерцателност, безвремие и имперсонална интерферентност, е напълно несъвместим, дори противопоказен на страстната, динамична, актуална и индивидуализирана до космополитизъм Архаична епоха. Обществото излиза от своята анонимност, открива силната личност, вече осъзнава своята легитимност и то благодарение на и единствено чрез индивида, с неговите мисли, чувства и действия, в неговите моментни страсти. Обществото открива и своя единствено необходим и репрезентативен жанр – лириката. Модел за нея като исконно-личностна страст е обредът. Нейният гений е шаманът. Шаманът като личностна репрезентация., шаманът като репрезентация на обществото, шаманът като репрезентация в личността на колективния участник в страстите на обреда. Остатъци от това са химните към боговете: пеаните(към Аполон), jAdwvnia( Adwnivdia), дитирамбите(към Дионис) etc. Остатъци от това са и фолклорните по произход skovnia(застолни песни, т.е. за пиршества), брачните хименеи - uJmevnei(при взимането на младоженката) и епиталамиите - ejpiqalavmia(през първата брачна нощ), трениите - qrh\'noi(оплаквачески песни) etc. Доказателство за фолклорния, т.е за етническия им произход е диалектната формална стуктура на лириката.
Елегическата поезия се твори на йонийски диалект, мелическата – на еолийски, ямбическата – на йонийски, но различен от елегическия и епическия, с много атически примеси, а хоровата – на дорийски.
Силната личност налага своя отпечатък и в/у ритъма – от стандартното еднообразие на елегическия дистихон до съобразените с музикалната фраза и танца сложни и свободни размери на хоровата лирика.
Пояснение, относно четенето на поезия:
Има два вида ударения: accentus – обикновеното ударение, което на старогръцки се означава писмено – и ictus – тактът, в който се чете съобразно избрания размер.
Най-малката градивна единица в поезията е сричката. Тя бива дълга и кратка(по природа или по положение), което обикновено съответства на ударена и неударена. Понякога две или една кратки срички могат да се заменят с една дълга ( ), но това е особеност и ударението в такъв случай пада на дългата по принцип сричка. Като цяло слабата сричка е неустойчива, не е абсолютно задължителна, в края на стиха, ако и да я има в принципната схема(рядко важи и за силна сричка в края на стиха). Също така кратката сричка може да се появи и като “auftakt” в началото на някой стих, където по принцип няма място(вж. Аристотел “Поетика” гл. 4, забел.10). Комбинациите от срички образуват стъпки. Те биват дву- и трисрични:

*двусрични:
хорей(= трохей)
ямб
спондей
пирахий
(като олекотен вариант на хорея в края на стиха)
*трисрични:
дактил
амфибрахий
анапест

Специфичните комбинации от стъпките сформират основните поетически размери, всеки от които се използва изключително в даден жанр: ejlegiva, i[ambo\", mevlh ,corikhv.
А според това кой размер е избраният в конкретен случай, се определя дължината на стиха – един ред от строфата.
Забележка: понякога в стиха се прави кратка пауза – caesura.
Основни размери:
1)елегически дистихон – състои се от два стиха – първият в хекзаметър, а вторият – в пентаметър.


Muriavsin potev th\'/de trikosivai\" ejmavconto
ejk Peloponnhvsou ciliavde\" tevtore\".
/Simwnivdh\"/

По принцип дактилът се употребява рядко – например:”Конници, конници, кървави конници…”

2)ямбически триметър – представлява три удвоени ямба, като първото време(т.е. първият ямб от всяка двойка) е по-силно.

Ямбът се употребява по-често, например:”Къде си вярна ти, любов народна…”
3)трохаичен тетраметър, т.е. 4 удвоени трохея.

Пример:”Тих бял Дунав се вълнува
4)анапест (ajnavpaisto\")
Употребява се в ejpibathvria (маршови песни), например:”А устата сгрешила, сама промълвила Антон…”
5)сапфическа строфа – има само трохеи и дактили
Забележка: комбинацията и дактил и хорей в последния стих се именува”Адонисов стих”.

Faivnetai moi kh\'no\" i[so\" qevosin
e]mmenV w[nhr, o[tti\" ejnavntio\" toi
ijsdavnei kaiv plavsoin a\\du fwneiv -
sa\" uJpakouvet. /Sapfwv/
Ille mi par esse deo videtur,
Ille, si fas est, superare divus,
Qui sedens adversus identidem te
Spectat et aidit. /Catulus/
На боговете равен ми се струва,
До тебе който седнал е небрежно
И слуша те тъй сладко да говориш
И да се смееш нежно-шеговита. /Борислав Георгиев/

Керамикът е изобразил двамата големи лирици от Лесбос – Алкей и Сафо, живели повече от век преди това. Тези “портрети” са плод единствено на въображението му – атическа чернофигурна ваза(480-470г.), сега в музея в Мюнхен.

Жанрове:

Терминът lirikhv е въведен през Елинизма, тъй като тогава лирата(luvra) е много по-разпространена от професионалната китара(kiqavra), която има повече октави.
Едната музикантка, седнала на сгъваем стол държи лира със седем струни и резонантна кутия от черупка на костенурка. В лявата си ръка държи плектра – пръчица за удряне по струните. Правата жена в ляво свири на китара със седем струни като лирата, но с по-сложно устройство, но с резонантна кутия от дърво, която усилва звука повече(пиксида ор 5в, намираща се в Бостънския музей).
До елинистическата епоха като общ термин се е употребявало tav mevlh, авторите са наричани melopoiov\". jElegiva (от e[lego\" - жална песен) включва всякакви жални мотиви – скръб, любов, ентусиазъм. По-късно в този жанр се пишат бойни и призивни песни. Определяща е не толкова тематиката, колкото елегическия дистихон като стандартен размер.
[Iambo\" по произход е язвителна подигравка(вж. Старицата Ямба). Последното означава и “предаване на всекидневни чувства”. Най-близък е до разговорната реч и затова преминава в диалогичните части на трагедиите и комедиите.
Елегията и ямбът твърде рано се откъсват от музиката и стават речитативни жанрове. Докато tav mevlh задължително се съпровожда от музикален инструмент, най-често китара. Еолийска по произход, мелическата поезия е с най-разнообразна, най-вече дълбоко-личностна тематика.
Хорическата лирика - corikhv - задължително се изпълнява със съпровод на музикален инструмент и танц. Ако в предишните жанрове силната личност изразява сама себе си, то хоровата лирика е нейният своеобразен обществен отпечатък. Колективната личност на хора в 1p.Sg. възпява възгледите, чувствата, страстите и стремленията на богове, герои, победители, видни мъже. Тази особена рефлексна същност на хорическата лирика я прави своеобразен мост м/у tav e[ph и tov dravma. Хоричеката е много по-богата откъм жанрови форми:
dituvrambo\" - песен-възхвала на Дионис, изпята за пръв път от Арион.
paiavn(-wn) - песен-възхвала на Аполон от Пиндар
u{mnai - към отделни богове
uJpovrcema - песен и пантомимичен танц от Пиндар и Бакхилид
prosovdion - песен по време на ритуална процесия
parqevnion(-\") - девическа хорова песен, а най-ярък представител от авторите е Алкман
frh\'noi - траурна хорова песен, характерна за творчеството на Симинид и Пиндар
ejgkwvmion - песен-възхвала, създадена от Ибик
ejpinivko\" - песен в чест на победата, от Симонид и Бакхилид

легенда: жанрове
ejlegeiva - e
i[ambo\" - i
mevlh - m
corikhv - c
tov dravma - d
комедия - k
5.Класическа епоха
5.1.Религия
a.def: - религията е единен и интегрален комплекс, състоящ се във вяра в съществуването на свръхестествена субстанция със своя собствена локализация, изразявана посредством специфични чувства, породени от досега с божественото и от култови действия, чиято цел е да осигурят съществуването и общението със свръхестественото; комплекс, благодарение на който дадена социална общност е в състояние да съществува в определени, най-често морални граници.
Същността на религията се състои в естествената склонност на човек към съхраняване ценността на живота и към търсенето и осъзнаването на всеобхватната взаимозависимост на света. Религията винаги се разглежда в два основни аспекта:
теоретичен, т.е вярата, която се изразява най-стройно в религиозните доктрини. В основата на вярата е суеверието;
практичен, т.е. религиозната практика, която се изразява най-стройно в религиозните канони. В основата на религиозните практики лежи магията;
Докато суеверието и магията, сами за себе си, се разглеждат само в един аспект – съответно вяра и практика.
Първоначално религията подсъзнателно възниква като аморфен теоретико-практичен комплекс. Постепенно от него се оформят принципите на практиката и едва след това възниква теоретична обосновка. Още по-късно се формират религиозните канони и въз основа на тях – религиозните доктрини, изразени най-ярко в религиозни възгледи. Те включват в себе си:
възгледи за възникването и устройството на космоса – космогония и космология;
възгледи за възникването на боговете и божествения свят – теогония и теология;
възгледи за възникването на човека и устройството на неговото общество – антропогония и антропология;
Така религията създава най-обща картина на света или дори стройна система на света, поставяйки човека в тази картина или система и принуждавайки човешкото общество в по-голяма или по-малка степен да се съобразява с тази картина или система.
Поради липса на религиозна догма и жреческа каста, религиозните възгледи в Елада не са обособени в специфична наука, а са прерогатив на всеки свободен човек. Най-общо казано наличието на следните характеристики индикира съществуването на религия:
вяра в съществуването на свръхестествена субстанция – най-често богове;
ритуални действия, съсредоточени в/у религиозни обекти;
осъзнато диференциране областите на сакрално и профанно;
наличие на форма на пряко общуване със свръхестественото;
наличие на морален кодекс, създаден и санкциониран от боговете;
емоционална обвързаност на религиозния ори досега му със свръхестественото, а именно – в присъствието на свещени предмети, по време на култа, при сблъсъка с идеята за божественото. Това са чувства като страх, мистериозно чувство, чувство за вина или грях, чувство на преклонение etc.;
изграждане на обща картина или цялостна система за света и съответно цялостна картина на мястото на човека в тях;
цялостна организация на живота, базирана в по-малка или по-голяма степен в/у картината или концепцията, създадена или регулирана от боговете;
наличие на социална група, обединена на основата на гореизложените характеристики;
За да индикира съществуването на религиозно съзнание, налице трябва да са първите две характеристики плюс поне още три от останалите.
b.база на елинската религия – освен естествената локализация на сакрума на Олимп в свещена горичка (a[lso\",-eo\",tov), в пещери, извори, реки, всеки полис строи свое собствено сакрално пространство. Всеки полис определя специално парцел земя за боговете - tevmeno\",-eo\",tov. Може да е без никаква индикация. Най-често мястото обаче се огражда със специална ограда - perivbolo\",oJ. Пред входа може да има perirrathvrion,tov - специален купел, в който вярващите да си измият ръцете като очистване преди общението с бога.
На второ място на това място може да има олтар - bwmov\",oJ - мястото, където се извършва жертвоприношението. Обикновено той е извън храма. Може да е постоянен; може да се определя според нуждата; на него може да има камък, на който на се завърже свещеното животно(затова обикновено той е с халка). На олтара може да има и маса, на която да се сложат свещените предмети; там може да има огнище - eJstiva,hJ; ако жертвоприношението е кръвно, може да има яма, в която да се събира кръвта(в олтарите на подземните богове задължително има такава яма и в нея се хвърлят основните приношения). Олтарът може да има заслон с/у вятъра. Особен вид олтари са: eJstiva с вечен огън на богиня Хестия, ejscavra - олтар, вкопан в земята като пещ с приспособление за изпичане на месо.
На трето място в свещения участък може да има naov\",oJ - храм на бога. Храмовете биват два вида. Първо – покритие на свети места. Този храм твърдо следва местата, затова може да има неправилна форма. В него обикновено има a[duton - най-святото място, което обикновено е под нивелацията на храма и в него се слиза по няколко стъпала. В адютона обикновено има xovanon - парче дърво, прилично на божеството – най-мрачното му изображение. В него може да има oijkourov\" o[fi\" - домашна змия; в него може да има свещено дърво(покривът над което е срязан); от него може да извира извор или оттам да протича река. Също в такъв храм може да има гроб на някой бог или херос.
Например Ерехтейонът на Акропола в Атина(план на Динсмур): 1. Светилище на богиня Атина; 2. Северен портик; 3,4,5. Светилище на Посейдон-Ерехтей, на хероса Бутес и на Хефест; 6. Лоджия на карпатидите; 7. Гробът на Кекропс; 8. Свещено място на Пандроза; 9. Северна стена на Акропола.
Вторият тип храм е тип “дом на бога”. Той служи богът да има къде да се приюти по време на празника или въобще за резиденция. Този тип храмове обикновено служат и за дарохранителница, а някои стават дори галерии. В тях може да има и вътрешно помещение, в което обикновено се съхранява държавното съкровище. Пронаосът и епистодомът в такъв случай могат да имат врата с решетка с/у крадци. В храма може да има и втора колонада, който поддържа полуетаж – мецанин. Такива има в храмове с cruselevfanto\" статуя – за да се поддържа статуята, слоновата кост трябва да се маже със зехтин, който се полива от полуетажа. Обикновено в такива храмове има и басейн, в който да се събира изтеклия зехтин.
Скица на вътрешния изглед на Хефестейона на Атинската агора, погрешно считан и наричан Тезейон (рисунка по Дж. П. Стивънс, 1947г.)
След храма може в свещения участък да има a[galma - статуя на божество. Тя е предназначена да приема поносим за човека образ на бога, защото появата на бога в автентичния му вид е непоносима за хората. Първоначалното схващане за статуята на бога е, че той се съвместява във всичко, затова божествените изображения са малки по размери. Едновременното схващане, че богът е по-особено устроен от човека, води и до нереалистичното изображение на приемащата бога статуя, например при ксоаноните. Идеята обаче, че богът приема приемлив вид, постепенно води до схващането, че той трябва максимално да прилича на човека.
Така статуите започват постепенно да стават реалистични и размерите им да се доближават до човешките. А по-нататък според схващането, че богът е нещо по-голямо, води до постепенното увеличаване на размерите на статуите. Така се появяват хризелефантните статуи, които дори, за да може богът по-удобно да се смести, са и кухи отвътре. Впрочем така се появява и европейското монументално изкуство. По-нататък статуята се усеща като истинско вместилище на бога по време на qeofaniva(появата на бога). Тогава статуята започва да блести, а очите й – да излъчват светлина. Ето защо много често очите на бога се правят от скъпоценни камъни.
Всичко, което се намира в свещения участък, общо се нарича светилище - iJerovn.

Светилището в Делфи: (по П. Дьо ла Кост-Меселиер).Този рекоструиран план дава представа за размерите му към средата на 2 в.пр.Хр.В действителност постройките и оброчните дарове били далеч по-многобройни от тези, чийто развалини днес още могат да се видят на терена.( В списъка паметниците от елинистическата епоха са означени със звездичка).
b.2.–в Елада те, поради липсващата религиозна догма, рядко образуват някаква институция. В Елада няма жреческа каста, няма и обща религиозна институция – било за цяла Елада, било за отделен полис. Принципно задължителен е само полисният култ, при това не като институционалност, а като принадлежност към полиса. Ето защо жреците в Елада основно се занимават с религиозна практика. Те са посредници м/у двата свята и съответно имат сакрален имунитет – вярата е въпрос на лично усещане, а не на пропаганда. Жречеството е въпрос на чест и почит, жреците са освободени от данъци, от военна служба, заемат винаги почетни места, за заслуги могат да им бъдат издигнати статуи, държавата отпуска средства за поддръжка на култа, част от месото от жертвеното животно се полага на храма. Едновременно с това са подложени на множество ограничения – въздържане от някои храни, действия, думи. Култът е толкова разнообразен, че това може да е само временно или доживотно. Рядко е съществувала жреческа институция. Най-известните такива са жриците на Хера в Аргос, които са доживотни, а главната от тях била епоним на аргоската година(наричана на нейно име). На други места пък е имало по-специални изисквания за заемане на жреческата длъжност. При Елевзинските мистерии например, хиерофантът задължително е трябвало да бъде от рода на евмалпидите, а главният факлоносец dadou\'co\" и главният хералх kh\'ox - от рода на (???)
Най-сложни са изискванията за жреците на Асклепий. Те трябва задължително да са от род на Аполон, Асклепий или някой друг от митичните лечители и задължително бащата трябва да е бил жрец на Асклепий в същото светилище.
Общата дума за жрец, който поддържа култа е iJereuv\", помощникът, който коли жертвеното животно, се нарича sfagieuv\", гадателят по вътрешностите - mavnti\", а пророците - profhvth\"
с.религиозни практики – според елините, боговете живеели първоначално заедно с хората, като постепенно са ги напускали и в Класическата епоха боговете вече рядко са посещавали хората, като за осигуряване присъствието на божеството, са се изисквали специални действия – религиозните практики, вместени в специално време – религиозния календар – и специално място. Практиките, които осъществяват общуването с бога и безсмъртието му са многобройни, вариращи според бога, епитета му, функцията му, мястото и времето (петте елемента трябва да съвпадат, за да е една и съща практиката). Религиозните действия в Елада са колективен акт, а главните култови чествания са от държавна важност. Основни практики:
с.1.очистване – първият акт, предхождащ всяка религиозна проява. В съгласие с античното единение на материално с идеално, елинът, преди да встъпи в духовно общение с бога, се очиства физически. Най-простото е измиване на ръцете с вода. При по-сложни ритуали – например Елевзинските мистерии – е необходимо цялостно измиване с вода. За по-тежка нечистота се принася някаква очистителна жертва. Най-тежко се третира оскверняването с кръв(раждане, убийство) – старият метод за очистване бил със сяра(от ада). По-късно започват да принасят жертва, обикновено свиня. При много тежко оскверняване – например с/у бога – убийство в храма – се прилага специален ритуал, но не се знае точната процедура. Очистване се прави на отделен човек, на общество, на град. Генерално очистване могат да правят само Зевс или Аполон.
с.2. молитва – изразява прякото вербално общуване с божеството. Обикновено тя е колективен акт и се произнася на висок глас. Жрецът застава пред статуята на божеството, вдига дясната или двете си ръце и произнася молитва от името на всички. Колениченето се е считало за връх на суеверието. Лягат на земята само при молитва към Гея, в някои случаи към подземните богове или хероси, като едновременно удрят с ръце по земята.
с.3. дарове – принципът на даряването е “Do ut des”, но не толкова нагло и безсрамно, както в Рим. Най-простият вид дар е възлиянието – част от храната и виното се споделят с божеството. Най-често възлияние се прави на домашните божества и на мъртвите предци. Има и дарове, с цел да се предразположи отвъдния свят – предварително се посвещава дар на бога, като се очаква след това, че той ще съдейства. Обикновено дарът е с надпис на кого, от кого и защо. Целта му е да се задължи божеството.
Sw\'so\" kai; Swswv, Sw\'ter, tovde soi ajnevqhkan :
Sw\'so\" me;n swqeiv\", Swswv d ;o{ti Sw\'so\" ejswvqh.
Спас и Спаска, Спасителю, ти посветиха това:
Спас, защото беше спасен, а Спаска, защото Спас беше спасен.
Процедурата с втория тип дар – ex voto – е следната: обещава се дар, който след посвещение на искането, се посвещава. Този тип дарове обикновено са много скъпи; много често служат и за престиж. Отново са с надпис, но той е повече за престиж, отколкото за задължаване.
Най-характерните такива дарове са в светилищата на Асклепий, където се е посвещавала и лекуваната част. Характерни са и за Делфи.
Друг вид дар е десятъкът - dekavth - 1/10 от плячката на война, неочаквана находка или въобще някаква печалба. По принцип дарът се посвещава или на Аполон в Делфи, или на Артемида в Ефес, макар че може и на някой друг. Обикновено тези дарове са много скъпи, художествено изработени, и особено когато са плячка от война, служат за полисен престиж. Ето защо в по-големите светилища се строяли и по-големи дарохранителници за съхраняване на богатствата.
Особен вид дар е ajparcaiv-всички първи плодове на годината-т.е.versacrum.
Дарове могат да принасят отделни лица, общества и държавата. Думата за дар към бога е aj[navqhma и съответно всички от корена на ajnativqhmi.
Особен вид дар-най-голям и тържествен е жертвоприношението.То се извършва по строго определен ред, но навсякъде различно. Жертвоприношенията биват:
Безкръвни –различни зърнени култури, зеленчуци, плодове, сладкиши, тестени изделия, гозби, питиета: мляко, мед, вино….Безкръвните жертвоприношения се принасят главно на земеделски и домашни божества.
Кръвни –обединяват в себе си всички предишни практики. Общата схема на едно кръвно жертвоприношение е следната: най-напред се оформя тържествена процесия- pomthv. След като стигнат светилището, участниците се подреждат тържествено около олтара. Следва очистване, жрецът произнася молитвата, последвана от възлияние. След това жертвата се поръсва с някакви зърна (обикновено ечемик ) и жрецът нарежда на помощника си- сфатиеуса - да убие жертвата, така че кръвта да шурти в/у олтара, след което гадателят проверява жертвеното животно. Едновременно с това се прави възлияние. След това обвиват бутовете и ги изгарят за бога, а останалото месо и вътрешностите се сготвят и се изяждат от присъстващите. Докато се изгарят частите за бога, отново се прави възлияние и през цялото време се гори тамян.
При жертвоприношения на ураническо божество, хората взимат участие в трапезата му. Докато на хтоническо божество се прави жертвоприношение, като всичко се изгаря - oJlkaustov\", защото страхът пред смъртта не позволява да се сподели божествената трапеза. Едно божество може да получава жертвата си като ураническо и като хтоническо божество(едновременно и едноместно). Например в Олимпия на Zeuv\" jOlumpio\" се прави жертвоприношение като на ураническо божество, а на Zeuv\" {Orkio\" - като на хтоническо.
Поради липса на догма, има голямо разнообразие на жертвени животни. Обикновено на боговете-олимпийци се принасят бели бикове или волове, съответно, ако божеството е женско – крави. Частен случай е eJkatovmbh(не е нужно да са сто, важното е да са много).
На Асклепий след оздравяване се поднася петел; на Аполон Делфийски обичайната жертва е коза и се гадае по треперенето й(извора Касталия), докато jAppovlwn jApotrovpaio\" - рижо яре; на Хеката – черна овца [Arh\" jEnuavlio\" - също кучета; магарета – на бог Приап.
Жертвите също така могат да бъдат принасяни от частни лица, общества, държави.
с.4. мантика – в Античността са тълкували волята на боговете по всяко време, навсякъде, по всякакъв начин и повод. Докато в други видове общения с отвъдното има доста голям елемент на непрактичност – стремеж човек да се обнови, пречисти и възвиси при допира с бога, то мантиката има конкретна практическа насоченост – да се разбере волята или мисълта на божеството за конкретен случай. Знаменията биват спонтанни и провокирани. Първите се считат за доброволно разкриване на свръхестествената воля. По произход те са атмосферни или случайни. На първо място това са гърмът и мълнията, като пратени лично от Зевс. На второ място – земетръс, дъжд, буря – считани са за изключително зловещи знамения. И ако последствията от тях са катастрофални, се изисква специално очистване. Една капка дъжд, паднала в Народното събрание, го е разтурвала.
Особен вид гадание е гаданието по птици. Гръцките гадатели и наблюдават птиците в свободен полет, и самите те пускат. Едни птици гадаят по полет – от рода на орлите(сокол, ястреб, лешояд, керкенез), други(гарван, врана, сова, кукумявка) – по гласа.
Случайните и спонтанни знамения са многобройни, а и зависят от суеверната нагласа на съответния човек. Някои по принцип са благоприятни – например кихане, странно поведение на пчели, мравки, на някои птици, срещане в тежки ситуации на човек с благоприятно име (Найден, Весела и …). Други по принцип са неблагоприятни: котка или невестулка да ти мине път. Насън ако ти подаде ръка или те прегърне бог от подземното царство, да срещнеш човек с неблагоприятно име(обикновено фамилия, която се предава по наследство, тъй като никой не би го кръстил с неблагоприятно име). Има спонтанни знамения, които зависят от посоката, от която идват: отдясно са благоприятни, отляво – не, особено, ако става въпрос за гръм (посоката се отчита спрямо местоположението на конкретния човек в конкретния момент). Други спонтанни знамения зависят от момента, в който се появяват – например, ако сънуваш, че отново те раждат и си млад, че си женен и нямаш деца, ще имаш. Но ако си стар, ще умреш. Знамението зависи от мястото, където се яви – гарван или врана в храм на Аполон са били благоприятни знамения, също и сова в храм на Атина. Знамението зависи от човека, комуто се явява – сънувано злато в голямо количество, е добро за богат и лошо за беден.
Провокираните знамения са тези, при които просителят изрично формулира нуждата си пред свръхестествената сила. Такива са всички гадания, посещения при оракул с конкретен въпрос, жертвоприношения.
Видове гадания:
4.1.коскиномантия – по сито: връзва се на връв и се тълкува по въртенето, люлеенето и спирането му.
4.2.клеромантия – по жребий: по бели и черни волове, по зарове, буквално по жребий. “Късметите”(зарове или бобове) се смесват в урна и се хвърлят на свещена маса, като се гадае по фигурките, образувани от тях, по цифрите на заровете. Така се взимат много важни решения – например тесалийските родове отиват при Пития и тя изтегля името на следващия цар от размесените имена на кандидатите.
4.3.леканомантия – по леген: простият вид се състои в това: взима се съд с вода или разтворено във вино масло и се хвърлят в него камъни. Гадае се по вълните, кръговете, които образуват, по отражението на слънчевите лъчи. Понякога вътре са хвърляли и разтопен метал, за да видят каква фигурка ще се получи(подобно на леенето на куршум). По-сложния вид гадание изисква специален съд със специален релеф. В този релеф, според предсказателите, се разполагат духовете. Съдът се напълва със свещена вода, божествената сила прониква от земята, шуми, понякога издава тайнствени звуци и дори направо пророкува, като се появява и изображението на божеството. Но още в Античността са знаели, че това е шарлатанство – правело се е чрез стая с двойно дъно.
4.4.физиогномика – по тялото на човек и по неговия темперамент: основната цел на физиогномиците била да сведат формите на тялото, движенията му, жестовете към определени животни, тъй като тяхната характеристика е ясна. Изхожда се от предпоставката, че има тясна зависимост м/у тялото и душата. Има множество поднауки: морфоскопия(по чертите на лицето), хиромантия(по ръцете) etc.
4.5.особен вид задаване на въпрос към боговете е т.нар некромантия – призоваване духовете на умрелите наяве или насън: сложен ритуал, съпроводен с магически формули, с молитви и жертви към Хадес, Хермес, Хеката. Считали са, че душата по-лесно ще се яви, ако трупът все още не е погребан. Също ако трупът е обезобразен, душата няма да се яви, защото се срамува. Когато душата се яви наяве, са му задавали необходимите въпроси, но ако ще се яви насън, е била нужна предварителна тренировка. Имало е особени практики за появяване на душата насън – специална диета, спартански начин на живот, бдение, въздържане от полов живот, спане в/у гробове etc.
4.6.особен вид гадание е и тъй наречената инкубация, която се практикувала в храмовете на боговете-лечители. Болният или негов роднина е трябвало да принесе животно в жертва и да стои в/у кожата му. След това по време на сън му се явявал богът или някой от неговите спътници, който му пророкувал. После жреците привеждат пророчествата в рецепторен вид.
Гаданията могат да засягат обществото като цяло, определени групи и колективи от хора, отделни лица. Когато дадено знамение(особено зловещо) се отнася до цялото общество или когато държавата се нуждае от отговор на важен въпрос, се сформира свещена делегация - qewriva - до авторитетен оракул. В Античността е имало множество обединения и колегии, които са се обединявали от един или няколко култа и гадаенето е било неотменен елемент от тяхното общество. Същото важи и за отделния индивид. Така че античният град е бил пълен със всякакви по вид и ранг гадатели – от истински светци до гениални шарлатани.
4.7.жертвоприношението също е място, където непрекъснато се гадае. Гадае се на първо място по вида на свещеното животно – дали няма някакъв телесен недостатък, дали доброволно върви към олтара, на коя страна ще падне, след като го убият, дали кръвта му силно струи в/у жертвеника. На второ място се гадае по дима на жертвения огън – жертвата е приета, ако димът се издигне право към небето. На места са гадаели и по пламъците на свещения огън. Най-известните такива места са (1) Олимпия, където са гадаели по пламъците на жертвения огън на олтара на Зевс Олимпийски и (2)Делфи, където в храма на Аполон е имало олтар и жертвен огън на Посейдон, а специален жрец - puvrkon, е гадаел по пламъците му. След това се гадае по вътрешностите на жертвеното животно. Главен орган е бил черният дроб – хепатоскопия. Целият е бил разделен теоретично на множество сектори, всеки със собствено значение. Следват сърцето, жлъчката, белия дроб.
4.8.гадаело се е и чрез допитване до оракул – на-староро светилище с твърде архаичен начин на гадаене е това на Зевс в Додона в Епир(на Зевс и богиня Дидона) – гадаело се е по шумоленето на листата на свещен дъб, по цвъртежа и летежа на свещените гълъби в клоните му, по звъна на триножник, ударен от три бронзови камшика, държани от статуята на дете. Светилището е обслужвано от жрици.
Най-голямо и авторитетно в цялата Античност е прорицалището на Аполон в Делфи. То е управлявано от сложна институция – светска и жреческа. Първата се състои от Амфиктиониата – представители на 12 полиса. Начело на жреческата са петимата o{sio\". Следват двата profhvtai - външен и вътрешен; те обясняват на допитващия се какво трябва да прави. И накрая се стига до Пития.
Друго авторитетно светилище на Аполон е това в Дидима.
Известно е прорицалището на Зевс Трофоний в Лебадея в Беотия. Там желаещият да получи предсказание бил спускан в процеп в земята - cavsma th\'\" gh\'\", където той е чувал или виждал нещо, след което жреците са му го разтълкували. Казват, че долу е имало пещера с 2 отделения. Спускали са го в първото, след което свещен дух - pneu\'ma - го е поемал и премествал във второто помещение, където вече е чувал и виждал нещото.
Светилището на Зевс Амфиарай в Оропа на границата м/у Атика и Беотия, е лечителско прорицалище – Асклпейон. И там, както във всички медицински прорицалища, се пророкува чрез инкубация.
Гадаенето в прорицалище се схваща като гадаене с посредник. Такъв вод е и допитването до пророк – например Sivbulla. Най-известни са делфийската, либийската, еретрийската, тибординската(в Latium) пророчици. И разбира се кумската(гр. Куме, Kampania).
Пророкуване без посредник са съновиденията и т.нар. говорещи пророкуващи камъни.
Терминът за гадателство е manteiva, а за предсказание - mantei\'on. И двете сочат връзката с maniva - лудост.
5.2.Елински календар
а.ера – най-авторитетна е била Олимпийската ера, започнала на 1 юли 776г. Ерата, годината на Олимпиадата, както и самите Олимпийски игри, се наричат jOlumpiav\". Цикълът е 4-годишен. За преминаване от олимпийска датировка към съвременна и обратно, се използват следните две формули:
p = [776-4(m-1)] – (n-1), където
m = № на jOlumpiav\"
n = годината на Olumpiav\"
p = съвременната година
q = остатъкът при делене
Например – стотната Олимпиада през коя година е?
p= [776-4(100-1)] – (1-1)=776-396=380г. пр Хр. или
396=776-р
р=776-396, р=380г. пр.Хр.
Т.е. първата година от стотната Олимпиада се равнява на 380г. пр.Хр.
b.Историческа хронология – общоелинската датировка е въведена от Хекатей от Милет и е съобразена така, че да може от всички краища на Елада да се ориентират по нея. Тя се контролира от и е съгласувана със следните три лица:
архонта-епоним - oJ a[rcwn ejpwvnumo\" - в Атина
жрицата на Хера – в Аргос
първия ефор на Спарта
Обхваща атинския, спартанския и независимия свят и представлява смесица м/у сакрална и профанна хронология.
Сакралната хронология работи на цикли. Пълният цикъл се нарича ejnneathriv\" и е чисти 8 години, на деветата; половин цикъл се нарича pentethriv\" - чисти 4 години, на петата; четвърт цикъл - triethriv\" - чисти две години, на третата.
с.Атински календар – годината е лунна и има 12 месеца. Вероятно март, май, юли и октомври са били с по 30 дни(както и по-късно в Рим), а останалите – с по 29. Тъй като слънчевата година има 365дни, а лунната – 354, то се налага вмъкване на нов месец за изравняване - mh;n ejmbovlimo\". След 432г. в Атина се налага цикълът на астронома Mevtwn, включващ 19 години(12 прости + 7 с mh;n ejmbovlimo\"). Годината започва с новолунието в средата на юли. С новолуние започва и всеки от месеците. Те и по-важните празници в тях са следните:
JEkatombaiwvn - юли-август:5-7- Олимпийски игри - jOlumpiva; 24-29 - Panaqhvnaia ta; megavla(през 4 години)
Metageitniwvn - август-септември
Bohdromiwvn - септември-октомври: 6 - Bohdrovmia; 18-25 - jEleusiva или Musthvria ta; megavla в Атина или Елевзина
Puaneyiwvn - октомври-ноември: 7 - Puanevyia и jEpitavfia; 12-14 - Qesmofovria; 27-29 - jApatouvria
Maimakthriwvn - ноември-декември
Poseidewvn - декември-януари; в различни дни Dionuvsia ta; katV ajfrouv\" kata dhvmou\"-(Posedewvn deuvtero\" - вмъкнат)
Gamhliwvn - януари-февруари:8-11-Lhvnaia; 27- Gamhliwvn
jAnqesqhriwvn - февруари-март: 11-13 jAnqesqhvria; 19-21 - Musthvria ta; mikrav в Атина
jElafhboliwvn - март-април: 8-13 - Dionuvsia ta; megavla
Mouniciwvn - април-май: 6 - Delfivnia; 16 - Mounivcia
Qarghliwvn - май-юни: 6-7 - Qarghvlia; 25 - Plunthvria
Skiroforivwn - юни-юли: 12 - Skiroforivwn
Всички месеци носят имена на празници.

Седмица – елините делят месеца на декади и седмицата реално имала десет дни.
Първият ден на месеца се наричал noumhniva - новолуние. После в рамките на първата декада дните се броят последователно - deutevra, trivth и т.н., като се добавя причастието iJstamevnou или ajrcomevnou, т.е. на започващия месец. Дните от 11-20(т.е. втората декада, също се броят правилно с числителни редни, като се прибавя ejpi; devka. Единадесетият ден е prwvth ejpi; devka, а дванадесетият - eijkav\",-avdo\", hJ. Дните в третата декада(21-29) се броят по два начина: или се започва от последния ден - dekavth - до deutevra и се прибавя причастието fqivnonto\", pauomevnou, pauvonto\" или lhvgonto\", т.е. на свършващия месец, или (по-рядко) се брои с редни числителни от 2-9 и се прибавя ejpVeijkavda. Последният ден е eJnh kai; neva - стар и нов, свършва старата и започва новата луна. По-рано(само когато е тридесети), е наричан triakav\",-avdo\",hJ.
Денят се състои от 12 часа – 6 от изгрев до пладне и 6 от пладне до залез. Реално няма понятие за час, тъй като продължителността на деня, считана м/у изгрев и залез, е различна в различните сезони.

[Mozo]

5.3.Панелински игри
а.произход на спортните състезания – в XXIII песен на “Илиада” се говори, че Ахил провежда спортни състезания в чест на смъртта на Патрокъл. Споменава се и за погребалните игри в чест на тесалийския цар Амаринк и за състезанията около гроба на Едип в Тива. Игрите, проведени от Алкиной в “Одисея” за развличане на Одисей може би са спомен за минойските игри с бикове. По своя произход спортните игри в Елада са ajgwvn ejpitavfio\" - надгробни игри, тясно свързани с култа към мъртвите предци. Започват и свършват с жертвоприношение.
Етеологичните митове за учредяването на такива игри винаги включват 3 момента:
1)провеждане на игрите за първи път;
учредител – бог;
състезатели – богове;

2)възобновяване на игрите;
учредител – герой;
състезатели – герои;

3)учредяване на игрите за постоянно в чест на смъртта на царя или член на царското семейство, властващи на региона. Игрите се провеждат около гроба му.
В цяла Елада, Мала Азия и колониите е имало огромен брой такива игри. Същият характер са имали и Карнейските игри в Спарта - ta; Kavrneia - в чест на jApovllwn Kavrneio\", по името на победителя в които се е именувала годината в Спарта. Но най-важни и авторитетни за цялата Античност остават четирите Panhguvrei\", наричани още ajgwvne\" iJeroiv или stefani\'tai(тъй като наградата в тях е венец). Това са:
ta; jOluvmpia
ta; Nevmeia
ta; Puvqia
ta; [Isqmia

b.панелински цикъл
I година юли/август - ta; jOluvmpia (exampli gratia 480)
II година юли/август - ta; Nevmeia (e.g. 479)
II година април/май – ta; [Isqmia (e.g. 478)
III година юли/август - ta; Puvqia (e.g. 478)
IV година юли/август - ta; Nevmeia (e.g. 477)
IV година април/май - ta; [Isqmia (e.g. 476)
I година юли/август - ta; jOluvmpia (e.g. 476)
Победителят в целия цикъл се нарича periodonivkh\".
Олимпийските игри и Питийските игри се провеждат в самостоятелна година, докато Немейските и Истмийските – заедно в рамките на една и съща година, но всичките игри са равностойни помежду си и няма по-ценни. Както свидетелства един Атински декрет от около430г. победителят било в Олимпия, било в Делфи, било в Истъм или в Немея ще получава обяд на държавни разноски доживотно. Освен това Пиндар пише с еднакво желание за всички игри.
P.S. periodonivkh\" е като победителят в Големия шлем в тениса;
с.значение на общоелинските игри – Аристотел казва, че човек е неотделим от своя полис. Израз на това е вечният стремеж на елина към свобода. За него няма по-голямо нещастие от загубата й. У Омир свободата се превръща в естетическа категория – красиво. Така още у Омир “красив” става синоним на “свободен и силен”. Силният човек е залог за свободата. Затова в Елада физическата красота е една от основните добродетели. В съзвучие с един от основните принципи на Античността, за елините хармонично развитият човек притежава и високи нравствени качества. Израз на тези качества е kalokagativa - a[nqrwpo\" kalov\" kai; ajgatov\". Такъв човек е:
a[risto\" - в най-голяма степен притежаващ качеството ajrethv (от [Arh\"), с който може да осигури на себе си и своя полис ejleuqeriva.
kravtisto\" - притежаващ kravto\" - силата на властта, способен да владее себе си и другите, завладяващ, който знае какво е властта, умее да е подвластен и да изпълнява властта, който има и е способен да осигури aujtonomiva, истински polivth\".
bevltisto\" - най-морален, поетичен еквивалент на всичко свято.
lw\'/sto\" - най-желан и отсъствието му се схваща като болка, т.е. способен да осигури aujtavrkeia.
Елините са схващали физическото обучение като нужда от хармонично развитие на личността и израз на тази хармоничност са игрите. Например атлетът Милон от Кротон – шесткратен победител на Олимпийските игри, както и във цикъла – е бил ученик на Питагор и автор на философското съчинение “Ta; fusikav” (“Природни изследвания”).
От друга страна четирите panhguvrei\" са били, наред с общогръцките оракули, обединяващ център за пактикуларно настроените полиси. Тук, благодарение на свещеното примирие елините от различни краища н Елада се чувствали един народ с единен, макар и изпъстрен с диалекти, език, с единен пантеон и носия, с единен дух и култура. Панелинските игри били център за изява на kalokagativa. Присъствали не само атлети, но и поети. Според легендата в Делфи се е състоял ajgwvn JHsiovdou kai; JOmhvrou. тук са били Омир, Хезиод, Бакхелид, Симонид и Пиндар. Херодот е чел тук части от своята “История” веднъж дори Сократ, както той сам казва, присъствал на Истмийските игри. Идвали художници, скулптори (в Олимпия се намира работилницата на Фидий) държавници. Тук са се уточнявали последните тенденции в модната линия, обсъждали са се клюки и т.н. За около месец панелинските игри са обединявали Елада.

Олимпийски игри
Според елинската традиция първите Олимпийски игри са проведени на 1 юли 776г. Всяка Олимпиада носи името на победителя в бягането, която е най-старата олимпийска дисциплина.
1.1.Произход – първите Олимпийски игри са били проведен по желание на Зевс в чест на победата му над Кронос и титаните. За втори път Херакъл провел Олимпийски игри в чест на победата над Авгий. Ежегодно се провеждат след смъртта на Пелопс, чийто гроб се е намирал в свещената област Алтида.
1.2.База на Олимпийските игри – областта jOlumpiva се намира в югоизточната част на Елада в подножието на хълма на Кронос, там, където река Klavdao\" се влива в река jAlfeiov\", близо до
Pi\'sa, градът на Еномай. Тук Зевс се е състезавал с Кронос. Олтарът на бащата е на неговия хълм - Krovnion, а олтарът на сина – в подножието му, в свещената му горичка. Тя е почти правоъгълна и се нарича [Alti\",-io\"(-iw\") - Алтида.
Тук се намират основните съоръжения на Олимпия: олтар на Зевс, който е конусообразен и ежегодно дострояван със смес от праха на изгорените жертви, вода от река Алтей и пепел от огнището на Хестия като свързващ материал; храм на Зевс, пред който е площадката за награждаване, зад него – свещеното маслиново дърво с клонка от което се награждавали победителите(фронтоните и метопите на храма могат да се видят в олимпийския музей, а статуята на Зевс е била едно от седемте чудеса на света); наоколо – статуи на победители; олтар и храм на Хера. От този олтар днес се пали Олимпийския огън; олтар и храм и храм Рея(на хълма); гробът на Пелопс и Хиподамия(не се знае точно къде е); prutanei\'on с огнището на Хестия, където са се посрещали и се давал обяд на видни гости и на олимпийските победители; стоата на Ехо, където са се състезавали глашатаи (“Avete magistri, discipuli morituri vos slalutant…”).
Извън Алтида са основните спортни съоръжения – стадионът, където са се провеждали всички спортни състезания, без състезанията с колесници; хиподрумът, където са се състезавали с колесниците; гимназионът –
gumnavsion - където са се тренирали спортове, които изискват дължина – бягане, хвърляне на копие и диск; palaivstra - тренирали са се дисциплини, които не изискват дължина – борба, бокс, панкратион, скачане.
Извън Алтида са и Bouleuthvrion - сградата на магистратите в Олимпия; сградата на жреците; хероон – светилището на Хера; бани; хотел; работилницата на Фидий, която е ориентирана точно, както храмът на Зевс, за да може скулпторът да преценява светлината, докато е правел статуята на бога.
1.3.Участие в състезанията – разрешавало се е участието само на елини, свободно родени, неопетнен с кръв, в/у които не тежи божие проклятие. Изисквало се е десетмесечна активна подготовка в родния град и интензивна 30дневна тренировка в самата Олимпия. Спортистите (ajqlhthv\") са се обучавали от местни треньори по обща подготовка - paidetrivbh\" - и по специална подготовка - gumnasthv\" - по специални, твърде тежки методи. Спазвали са определена вегетарианска диета и са водели спартански начин на живот. В последните 30 дни преди състезанието собствените им треньори не са били допускани до тях, за да се избегнат злоупотреби с допинг. Всеки опит за подкуп, за общуване на треньор със състезателите, както и всяко нарушаване на правилата от състезателите се наказва с тежко телесно наказание и/или глоба. За най-тежките нарушения се налага дисквалификация и издигане статуя на Зевс с парите от глобата. Тя се поставя на алеята на статуите на Za\'ne\"(Зевсове). Тренират и се състезават голи, с изключение на колесничарите, които носят дълъг до земята йонийски хитон с колан.
1.4.Организация на игрите – в годината на Олимпиадата трима spondofovroi обикалят Елада, обявяват предстоящите игри и оповестяват свещеното примирие - ejkeceiriva. След тяхното съобщение постепенно към Елада по седемте пътя към Олимпия се отправят първо състезателите и след това зрителите.
Организацията и прякото провеждане на игрите се осъществява от колегия от десет eJllanodivka\",-ou, oJ - хора, отлично знаещи правилата на игрите. На първо място те осъществяват надзора над състезателите(засега само кандидати); дали изпълняват условията за участие, достойно ли се държат по време на тренировките и състезанията, спазват ли законите на Елида и Олимпия. Всички простъпки са били санкционирани. Те се грижат и за свещенодействията и церемониите по време на игрите, за двудневния марш в навечерието на игрите из Елида, за тържествената процесия и жертвоприношението към Зевс Хоркий в Булевтериона на кандидатите в първия ден.
Грижат се още и за правилното провеждане на жребия същия ден, както и за състезанията и излъчването на победителите следващия ден, за тържественото награждавана в петия ден, за това на игрите да присъстват само мъже (изключение прави само жрицата на Dhmhvthr JAmivnh), тъй като това са тайни мъжки празници. В тяхна компетенция е признаването на Олимпиадата за невалидна - ajnolumpiav\"(случвало се е три пъти); тяхното задължение е да впишат Олимпиадата и годината в регистрите.
1.5.Дисциплини – още Омир в XXIII песен от “Илиада” споменава основните спортове, които ще влязат в панелинските игри, а именно: надбягване с колесници, борба,бокс, бягане, двубой, хвърляне на диск, стрелба с лък, хвърляне на копие. От тези дисциплини двубоят ще стане панкратион, а стрелбата с лък ще се замени със скока на дължина.
Основните разлики м/у Панелинските игри и съвременните Олимпиади и други състезания са първо липсата на понятието “рекорд” – състезателите се побеждават помежду си на елиминаторен принцип (има само един победител) без постиженията им да се измерват и регистрират. На второ място – липсата на понятието “категория” – разчита се основно на техника и интелект.
През първия ден на игрите състезателите са под надзора на хеланодиките. Теглят жребий от сребърна урна - uJdriva - посветена на Зевс: един по един се доближават до нея, призовават Зевс и теглят своя жребий, подобен на бобено зърно, обозначен с буква; състезатели, изтеглили еднаква буква са двойка за състезанието. Вероятно за вторият манш не се е теглел жребий, а се е следвала азбучната последователност на буквите. Втория, третия и четвъртия ден са се провеждали състезания в следните 4 дисциплини:
1)drovmo\"(бягане) – най-старата олимпийска дисциплина. Първоначално било състезателен бяг до олтара на Зевс, където жрецът е държал факел. Победителят, като богоизбран, е имал право да запали жертвения огън. Ето защо най-стария стадион е стигал до олтара на Зевс вътре в Алтида. По-късно stavdion постепенно се измества извън Алтида. Той е с дължина 192м 27см(мерил го е Херакъл). Стартът е нисък, от специални каменни стартови прагове за отблъскване. Бягали са по четирима(2 двойки), макар че е имало място за 12(6 двойки). Бяга се от изток на запад, за да се достигне до олтара, който след като стадионът бил изнесен извън Алтида, е пренесен като допълнителен жертвеник на Зевс на самия стадион. Бегачите са бягали приведени, силно изнасяйки ръцете си напред и докосвайки се и отблъсквайки се от земята за ускорение.
По-късно се въвежда divaulo\" (двойно бягане). Тръгва се от запад на изток, за да се свърши пак при жертвеника. Обръщането се извършва при определени повратни стълбове. На трето място е въведено дългото бягане - dovlico\" - по 8-10-12 или 24 стадия в различните времена. Най-късно се въвежда бойното бягане – с оръжие и доспехи - oJplitodrovmo\". Първоначално се е бягало в шлем, щит, наколенници, но по-късно наколенниците отпадат. Дължината му е 2 стадия.
Участниците са длъжни да спазват дистанция 1м 25см. Забранено било да пречат на съперниците си по какъвто и да било начин(макар че тайно са го правели). Бягането било много ценено, тъй като било полезна тренировка за война. Не случайно персите са получили психологически шок според Херодот, като видели бягащата с/у тях фаланга.

2) pavlh(борба) – води се само от стойка и целта е 3 пъти да се свали противника на земята. Целите са се мажели със зехтин, за да се отчитат точките от полепналата прах по телата им, а не за да са хлъзгави.
Често поради нечетен брой състезатели някой стига до финала без да се е борил с никого. Такъв победител се нарича e[fedro\" и неговата победа е много по-ниско ценена. Тя изрично се е показвала в надписа на статуята.

3) pugmhv(бокс) – целта е единият да се предаде или да не може повече да се състезава(нокаут). Боксьорите обаче е трябвало да притежават голяма сила, техника, мъжество да понасят раните. Особено се е ценил победител без видими увреждания. Състезателите увиват около дланта си тесен дълъг ремък от нещавена кожа, пропита със зехтин, която стига до 1/3 от лакътната кост, като пръстите остават свободни, за да могат да се свият в юмрук. Тренирали са със сянка и с круша. Често боксьорите са били изобразявани до неузнаваемост и са им правели много лошо изглеждащи статуи, тъй като дисциплината не е от най-ценените.

4) pankravrion - между борба и бокс. Представлявал нещо като “оня тайния кеч в Америка…Истински кеч, бе! Хващаш го и го трошиш – чупиш крака, вадиш очи, к’вото искаш…”
Всичко било позволено. Често завършвал със смърт. Целта била единствено да обезвредиш( ! ) противника. В Античността панкратионът е бил държавно покровителстван заради огромните му сходства с ръкопашният бой във война. Затова и статуите на победителите са много елегантни.
5)pevntaqlon(петобой) смятали са, че това е спортът, който способства за най-хармонично развитие на тялото. Според Аристотел пето-бойците са най-красивите хора на Елада, тъй като те в равна степен показват и бързина, и сила. Петобоят включва:
divsko\" - хвърляне на диск. Той е от бронз и теглото му варира от 1кг 350гр до 1кг 750гр в различни времена. По-големите вероятно са вотивни дарове, но дискът е трябвало да бъде хвърлен от човек 1м 50см ! Техниката на мятане е съвършено показана от “Дискохвъргача” на Мирон. Хвърлял се е от balbiv\",-ivdo\" - специална площадка, оградена от три страни, като имало праг, който не е трябвало да се прекрачва(сега правилата са абсолютно същите).
a{lma - скок на дължина – само от място. Състезателите използвали оловни, железни или каменни гирички за удължаване на скока. Вероятно скачали по пет пъти и сумата определяла победителя. Скачали под звуците на флейта.
ajkontismov\" - мятане на копие. От същата площадка, както и divsko\".било без засилване(!), както е и по време на война. Целели са мишена, но не за да я улучат. Флейтата е традиция. Първите три части на петобоя са задължителни и след тях обикновено няма победител, но ако той още не е излъчен, следват:
drovmo\"
pavlh
6)Надбягване с коне и колесници. Колесниците са двуколки без ресори, със 4, а по-късно с два коня. Хиподрумът има дължина два стадия, а колесниците правели по 12 обиколки. Стартът бил сложен: колесниците се нареждали във формата на триъгълници и последните са тръгвали първи.
Стартът бил даван с делфин и орел. В момента на старта делфинът започвал да потъва, а орелът – да се издига постепенно. От двете страни е имало повратни стълбове, като най-опасни били източните. Ето защо на източната страна бил олтарът на Taraxivppo\" - объркващ конете. Преди състезания жокеите са му принасяли жертва. Често колесниците са се обръщали и съответно в/у тях – други и са следвали по много жертви, обикновено от публиката. Наградата получава собственикът на впряга, а жокеят бива удостоен само с вълнена лента - tainiva - на челото. Така веднъж жена – собственичка на конете – станала олимпийски победител и й била издигната статуя без дори тя да е стъпвала в Олимпия по време на игрите.
7)Състезания за деца – момчета от цяла Елада се състезават, най-често в бягане и борба. Горната възрастова граница е 18г., което много стриктно се е проверявало. Състезанията са предхождали мъжките и разстоянието било 1/6 част от разстоянието, което бягат мъжете.
Момичета(!) само от Елада и Спарта са се състезавали в бягане, но извън Олимпийските игри, по време на празниците на Хиподамия и Хера(в кореспонденция с Пелопс и Зевс).
1.6.Награди – веднага след състезанието победителят получавал палмова клонка и бяла лента около челото. На петия ден тържествено в храма на Зевс са увенчавани с клонка от дива маслина, отрязана със златен нож от 12 годишни момче, чиито и двама родители са живи в момента - ajmfiqalhv\". Така победителят става ojlumpionikhv\". Награждаването се е съпровождало със стара песен, приписвана на Архилох, като Керюкс извиква извиква силно името на победителя, на баща му и на полиса му, след което победителите принасят благодарствени жертви по олтарите на свещената горичка. Накрая организаторите дават пир в празнично украсения Пританейон. Пируват и всички жители в олимпийското село. Олюмпионикът бил посрещан триумфално в родния си град. Дори на места разрушавали част от градската порта или пробивали дупка в крепостната стена(полис, който има такива граждани, няма нужда от крепостни стени за защита). Венецът победителят посвещава на полисното божество. Победителят е ставал почетен гражданин на полиса си и вече според неговите и на полиса възможности му се издига статуя и/или му се посвещава ода.

Питийски игри
Провеждат се за първи път през 586г. и по произход са музически. В 582г. Амфиктионията(съюз на 12 полиса, закрилящ светилището в Делфи) организира игрите и може би тогава се прибавят и спортните състезания. Без разлика от Олимпийските игри, що се отнася до спортните игри. Спортната база включва стадион (178м), хиподрум и одеон. Наградата е лавров венец.
Немейски игри
Основани са в 573г. в чест на Зевс Немейски, Херакъл и смъртта на Архемор. По произход са атлетически. Базата им е храм на Зевс Немейски с адютон, хероон(вероятно на Офелт), включващ гроба му, свещена кипарисова горичка, олтар, дълъг 41м (на Зевс, Херакъл, Офелт)., два хотела, бани, стадион(178м). Освен спортните състезания, се провежда и състезание за salpigktaiv(свирачи на бойни тръби). Наградата бил див керевиз - sevlinon - в/у който Хепсибила сложила Офелт. Хеланодиките били в черни дрехи в знак на скръб.

Истмийски игри
Проведени са за пръв път в580г. и по произход са музически. Основани са в чест на Посейдон Истмийски, Тезей и смъртта на Ино и Меликерт. Базата им е: храм на Посейдон Истмийски с олтар(19м), палаймонион (светилище на Палемон), свещен бор, от който се правят венците за победителите, стадион(181м), одеон, хиподрум, баня. В палаймониона има адютон за мистични действия – специални помещения с по-големи от нормалното размери.

5.4.Празници в Атина
а. ta; Panaqhvnaia - вероятно празникът в чест на jAqhna\' Poiliav\" съществувал още в 7в. и ежегодно се е чествал като jAqhvnaia. В 566-565 по идея на Пизистрат архонтът JUpokleivde\" го превръща в Panaqhvnaia и се чества на полусвещен цикъл(т.е. през 4г.). идеята на Пизистрат е празникът да стане панелински и затова в 566-565г. към свещенодействията се включват и атлетически състезания. Пизистрат включва и състезания по rJayw/diva, като целта му е празникът да влезе в олимпийския цикъл. Чества се на 28 eJkatombaiwvn - рождения ден на богинята.
В нощта преди празника имало lampadhdromiva - факелен бяг. Победителят имал право да запали олтара на Атина. Бягали до общия олтар на Атина, Хефест, Прометей и Дедал – извън Дипилонските врати до градините на Академ(1,5км от портите на града). Победителят получавал специална uJdriva и 30 драхми.
На другия ден рано сутринта от Дипилонските врати към Акропола по Тенейския път се отправяло pomphv. Начело вървяли жреците, следвани от деветте архонта и десетте ajgwnoqh\'tai. След тях се редят: жертвените животни, uJdrofovroi(носят вода), ejrgasti\'nai(носят тамян за жертвоприношението), kanhfovroi - момичета от най-знатните семейства, които носят на главите си kanou\'n - кошница с безкръвна жертва и зърна за жертвоприношение. Заедно с тях вървят слугините им, които
носят столчета и чадъри, за да си почиват знатните канефори по пътя и да се пазят от слънцето. Те de factо са жрици в момента. Били много на брой, щом в 4в. има надпис, че Ликург осигурил украшения за 100 канефори. След тях вървят 12 difrofovroi и носят столчета за олимпийските богове. Когато стигнат, те ги оставят от двете страни на Партенона.
Следват мъжете във военна възраст. Начело вървeли т.нар. qallofovroi(носещи зелена клонка, вероятно от маслина). Както личи от фриза на Партенона, това са много красиви зрели мъже, които са вероятно победители в конкурса за красота - eujandriva. Следват останалите граждани, като има сведения, че стари жени не били допускани, за да не загрозяват шествието. След гражданите въвели метеките. Техните младежи били skafhfovroi(носят подноси от бронз или сребро със сладкиши и питки с мед); като привилегия те били облечени в пурпурни хитони. Девойките тук били uJdrofovroi. Следват: освободените роби, чужденците, носещи клонки от дъб, представители на колониите, облечени в военно облекло, като всяка колония изпращала по една крава за жертвоприношението. Шествието завършвало с ефебите на коне. След тях имало колесници с по един колесничар и един хоплит - ajpobavth\", който е скачал, изпреварвал е колесницата, връщал се е , качвал се е в движение и отново.
Посред процесията е бил корабът на Дионис. Такъв кораб, който съществува и в театъра, се нарича carrus navalis – корабна колесница(на старогръцки думата не е запазена. В западните езици оттук идва “карнавал”). На главната мачта за платно бил опъван новият пеплос на Атина. Корабът бил управляван от най-уважавания жрец в Атина. Доказателство за това е сведението, че един жрец е бил удостояван три пъти за капитан на кораб. Екипажът бил от жреци и жрици, носещи златни и цветни гирлянди. Новият пеплос на богинята е бил тъкан около 9 месеца. Работата е започвана от жриците на Атина, непосредствено след празника Calkei\'a, през месец Puaneyiwvn (октомври-ноември), след което са го тъкали деветте ejrgastivnai - момичета от най-знатен произход. Тъй като има сведения, че е бил тъкан и от двете ajrrhfovroi, то вероятно те само са го довършвали. Пеплосът е бил оцветен в светли тонове – жълто и синьо, а централната сцена представлявала как Атина побеждава гиганта Енкелад, като хвърля по него о-в Сицилия. Сцената била променена веднъж: Стратокъл, македонският наместник, и Антигон наредили да бъдат изобразени заедно с богинята. Когато корабът минавал през Керамейк, вихрушка счупила мачтата и разкъсала пеплоса. Следващата година (301г.) в битката при Ипсос, Антигон бил убит и съответно Стратокъл – изпратен в изгнание. Пеплосът бил поднасян на ксоанона в Ерехтейона.
Следващите дни били посветени на атлетически и рапсодически състезания. Атлетическите игри били същите като Олимпйските. Наградите били амфори със зехтин от свещената горичка на Атина. Наградата м/у 1во и 2ро място била в съотношение 5:1. Много фрагменти от тези амфори са намерени около арсенала на горичката. На лицевата страна била изобразена
с надпис под нея – “От игрите в Атина”, а на задната - препускаща колесница.

След като Пизистрат записва Омировите поеми, включва в панатенеите и състезания по рапсодия. Първото място е получавал венец от дива маслина и 500 драхми; второто – същия венец и 150 драхми; третото – венец и 100 драхми; венец и 10 драхми.
b.ta; Dionuvsia - празници в чест на Дионис
b1.ta; Dionuvsia ta; katV ajgrouv\" (ta; Mikra; Dionuvsia) - чисто селски празник, честван на 19 ден на месец Poseideiwvn. Задълженията по провеждането му са били в компетенцията на dhvmarco\" (подобно на днешния кмет).
Средствата са заделяни от хазната. По произход празникът е фалически и е присвоен от Дионис, след налагането на култа му в Атина. Бил весел, буен и общодостъпен. В него можели да участват дори и робите. Започва с pomphv към храма на Дионис в подножието на Акропола. Начело върви жрецът, следван от канефорите, които в кошницата (kanou\'n) носят скромна скръбна жертва на бога. След тях двама роби носят огромен кожен фалос. Следват ги членовете на dhvma, пеещи fallikovn. Особено неясна функция в празника играят и ефебите. Когато стигат до храма принасят жертва(вероятно овен), след което следва угощение, придружено с много пиене. Вероятно по време и след угощението се е организирало състезание - ajskoliasmov\", т.е. балансиране в/у мях, пълен с вино и намазан със зехтин. След угощението са се е оформяли kw\'moi - весели и свободни Дионисови шествия от подпийнали богомолци, които след песни и непристойни танци (любимият е kovrdax - неприличен танц с високо повдигане на полите), са се отправяли към домовете си или са обикаляли из Атика, закачайки всеки срещнат. По време на селските Дионисии, са се представяли харесвани и популярни вече трагедии и комедии. Раздавани били награди за сценография, костюми и музика.

b2.ta; Lhvnaia - може би първият празник на Дионис и по-точно на местното сходно с него божество [Iakco\". Празникът, който е праобраз на селските и градските Дионисии, приеман като празник в чест на Diovnuso\" Lhneuv\", се чества на 12 число на месец Gamhliwvn. Устройван е от архонта-цар и комисия от ejpimevlhtai, като основна и тайнствена функция в празника имал елевзинският da/dou\'co\". Празникъът се е чествал в теменоса на Дионис в Леней, наречен Lhvnaion. Започвал е с шествие, когато участниците, голяма част от които пътували на каруци, са се задявали със срещнатите - skwvmmata ejk tw\'n aJma]w\'n. След процесията до храма на Дионис, вероятно са се отправяли към Ленейона, за да проведат драматическите състезания. Тържеството и състезанията откривал дадохът с думите: “Зовете бога!”, а публиката отговаряла: “Сине на Семела, Якхе, дарителю на плодородие!”. Вечерта организирали пиршество.
b3.ta; jAnqesthvria - празникът трае 3 дни и това са 11, 12, и 13 число на месец jAnqesthriwvn. Това е празник на младостта о раждането. Преди Дионисиевия период, вероятно е бил празник на децата и цветята, понеже деца били окичвани с цвета, получавали подарък малка каничка, подходящо изрисувана, а учителите получавали годишния си хонорар, благодарствен дар от родителите и канели учениците си на угощение.
Първите два дни са подобни на нашия Трифон Зарезан, а третият – на нашия Задушница. Първият ден се нарича Piqoigiva - в който делвите (pivqo\") с младо вино се отварят. Виното се носи тържествено до храма на Дионис и тук се смесва с вода в негова чест, който е научил хората да правят това. Прави се възлияние и после участниците дегустират постиженията си; следва пиршество. Вторият ден се нарича ден на хоетата. Cou\'\",coov\" е специален съд за вино. От морето към храма на Дионис се отправяло шествие, след което е бил корабът на Дионис, заедно с бога, спътниците му и флейтисти. Шествието е носело хоета (cove\"), пълни с вино и това вероятно е бил основният дар на бога. Участвали са и каруци с подигравачи на тях, които се задявали с всеки срещнат. В шествието участвали и канефори. Освен това, важно място в процесията е заемала basivlinna - жената на oJ a[rcwn basileuv\", която е уточнявала специална клетва с 14 жени - geraraiv - и след тях е принасяла жертва на Дионис – вероятно коза. Вечерта е изпълнявала хиерогамен брак със статуята на бога – или в храма му или в светилището - boukovlion. После започвали угощения, но вече не семейни, а приятели си ходели на гости, като домакините осигурявали благоуханията и десертите, а гостите – храната и виното. В този ден се изпълнявал и ритуал, наречен uJdroforiva: процесията се отправяла към Олимпейона (храма на Зевс Олимпийски), където била дупката на Девкалион и Пира. Тук са хвърляли смесени зърна и са намирали зърна. Третият ден е cuvtrai - на гърнетата. В тях се е принасяла жертва на JErmh\'\" Yucopompov\" - водач на душите на мъртвите. Сварявали всякакви зърна и зеленчуци и оставяли гърнетата пред прага. Този ден всички се заключвали, а храмовете дори са ги увивали с въжета. Намазвали прага със смола и дъвчели билката зърнастец, защото духовете на мъртвите излизали от гробовете и буйствали из града.
b.4.ta; Dionuvsia ta; ejn a[stei\" (ta; Megavla Dionuvsia) - централен празник на Дионис, втори по значение в Атина, макар накрая първи, тъй като в 486г. в него се включват трагедийни представления и това го превръща в силно привлекателен за не-атиняните. По време на архето и особено през Пелопонеската война, Големите Дионисии се превръщат в главен празник на Атинския свят.
По време на празника се внася fovro\" - членски внос. Синовете на загиналите за свободата тържествено дефилират в театъра на Дионис. Тогава се гласува и златен венец на видни политици и благодетели на Атина. Празникът започва на деветия ден на месец jElafhboliwvn - първоначално трае 4, а по-късно 6 дни и е устройван от oJ a[rcwn ejpwvnumo\".
Празникът е утвърден при Пизистрат и вероятно визира пристигането на Дионис от град jEleuqeraiv в Беотия. Затова няколко дни преди празника ксоянонът му се изнася от храма и се пренася в малка гробница до Академията (на северозапад от Атина), където всеки ден се принасят жертви. Вечерта на 8я ден от месеца статуята тържествено се връща в Атина. Първия ден вероятно е пристигнал богът. През него се е провеждал и proagwvn. Вторият ден е имало pomphv, като начело е вървяла kanefovro\", носеща дарове(вероятно грозде). jObevliai носели хляб, вероятно тип франзела, ojbelo\" значи шиш. Следвали: жертвените животни(може би биволи), fallofovroi, гражданите - ajskofovroi(носещи мехове с вино), метеките, облечени като и на Панатенеите – в пурпурни и хитони и подноси. Процесията спирала на много места, свързани с култа на Дионис и там kuvklioi coroiv(дитирамбически хорове) изпълнявали дитирамби, а следващия ден имало състезания за тях. Денят завършвал с кw\'mo\". На третия и четвъртия(по-късно от четвъртия до шестия) дни, се провеждали ajgwvn - театрални състезания.
c.ta; Qesmofovria - празник в чест на Dhmhvthr Qemofovro\" и Persefovnh Qesmofovro\" - двете заедно се наричат to; Qesmofovrw. Деметра е дала земеделските закони и моногамния брак. Празникът е честван от 9-13число на месец Puaneyiwvn. То е чисто женски празник, в който мото могат да участват само свободни омъжени жени( нещо като нашия Бабин ден). Избират се две уважавани и богати жени, които да организират и ръководят празника и да поемат разходите по угощението в петия ден.
Поемането на обществено задължение се нарича leitourgiva:
eJstivasi\" - по празник
corhgiva - по организирането на една трилогия – трагедийна или комедийна
gumnasiarciva - по един гимназион или палестра
trihrarciva - по една триера
Литургията е привилегия само за граждани и не за метеки или някакви други.
Присъствието на мъже на Тесмофория е абсолютно забранено. Ако се случи, може да последва или убийство или сакрален съдебен процес. Съдържанието на празника е известно най-общо като дори редуването на дните се тълкува различно. Има сравнително стройна схема
Три дни преди уречения ден жените се въздържат полово и ядат чесън, за да отблъскват мъжете си. Непосредствено преди празника се събират на уречено място и се отправят към светилището Wesmofovrion в дема JAlimou\'\".
В първия ден, наречен Stehvnia, жените пътуват до дема Халимунт, откъдето Хадес грабнал Персефона. По пътя си държали най-низък и обиден език, изпълнен с най-неприлични думи - a[nodo\", а вечерта чествали празника Stehvnia, к’во е било…ясно, не е ясно, нали?
През втория ден ,наречен Qesmofovria принасяли тайна жертва и чествали тайнството на законния брак.
Третият ден се нарича [Anodo\" - връщане: жените се връщат в Атина, като по пътя си държат същия непристоен език, според легендата – в чест на Ямба, която развеселила Деметра така. Ето защо някои смятат, че и първият ден се нарича така; други – че това е четвъртият ден, а четвъртият е трети.
Nhsteiva - пост: жените се отдават на пост, тъгуват по изчезналата Персефона и се очистват. От Cavsma вадят питки и останки от прасенце, принесени в жертва преди 4 месеца на празника Skiroforiva. Хасмата била пълна със змии и трябвало специални жени със специални физиономии да ги извадят оттам.
Петият ден е Kalligevneia - на раждането или на намирането на Персефона. Тогава принасяли нова(вероятно кръвна) жертва и давали угощение, изпълнено с вино, най-цинични приказки, описания и споделяне на сексуален опит и изневери. Имало също неприлични песни и танци; този ден измолвали от организаторките опрощение за всички прегрешения, извършени спрямо мъжете им през годината.
d.ta; Dipovelia - в чест на Zeuv\" Polieuv\". чества се на 14 число на месец Skiforiowvn на теменоса на Zeuv\" Polieuv\" на Акропола. След като всички се съберат, се довежда вол е се оставя свободно да се приближи до олтара, където са разпръснати ечемични житни зърна. Когато той понечи да яде от зърната, жрецът нарежда на помощника си(според някои – някои от ефебите) да убие вола. Той го прави със секира, хвърля секирата и избягва. Всички започват да търсят убиеца – накрая го намират – това е секирата – и я завеждат в съда на ефетите до Пританейона. Тук ефетите я осъждат по закона на Дракон, който гласи – дърво, камъни, желязо – неща без глас и разум – ако паднат върху човек и го убият, се изгонват извън границата. След това хвърлят секирата в морето. Това е начинът да разпределят помежду си вината за убийството на най-добрия им приятел – вола. Според мита Ерехтей принесъл първия вол в жертва.
e.ta; Musthvria - Елевзински мистерии – обхващат периода от началото на пролетта до края на лятото.
От 19-21 число на месец jAnqesthrivwn се честват ta; Musthvria ta; ejn [Agra (ta; Mikra; Musthvria) извън, но близо до Атина в местността [Agra. Посвещаването и участието в Малките мистерии е условие за участие в Големите.
Преди началото на ta; Megavla Musthvria, чествали близо до JRarivon pedivon(където Триптолем засял за първи път пшеничените зърна на Деметра), iJerokhvruke\" обикалят Елада и от името на двата свещени рода - Eujmolpivdai и Khvruke\" - известяват на първите длъжностни лица на всеки полис, че мистериите започват; обявяват 55 дневно примирие и ги молят да осигурят свободно придвижване към Елевзина.
На 14 число на месец Bohdromiwvn от Елевзина към Атина се отправя тържествено шествие. Начело вървят жриците на Деметра. Една от тях носи на главата си специална кошница на Деметра - kivsth, в която са ta; iJerav. Експортират я ефебите, които са пристигнали предния ден от Атина с тази цел. Следват: главният жрец - iJerofavnth\", главният факлоносец - Da/dou\'co\", факлоносците( имало дори състезание за тях), магистратите и посветените - muvsth\" - от Елевзина. Вървели по iJera; oJdov\", влизали в Атина през iJera; puvlh - свещената порта – и оттам продължавали по Panaqhnaikov\" oJdov\". Шествието е спирало на множество места, свързани с култа към Деметра, Коре и Дионис, и свършвало в jEleusivnion на агората; може би там е имало статуя само на Триптолем. Жрец от Елевзиниона се е качвал на Акропола и е уведомявал жриците на jAqhnav Poliou\'co\",че Деметра е дошла в нейния град.
15 е денят, наречен [Agurmo\"(събиране) – тогава архонтът-цар, заедно с хиерофанта, дадоха и iJerokhvrux призовават народа да се събере на агората и обявяват официалното начало на свещенодействията. Участниците били подлагани на dokimasiva - проверка или изпит дали не са варвари, дали не са белязани с божие проклятие или осквернени с кръв, дали не са се занимавали с магии. Заклевали са се, че са внесли таксата от 15 драхми, че ще пазят тайната и че няма да ядат боб, нар и риба.
Следващото 16 число се нарича JAlavdh muvstai (посветените към морето). Вероятно отново на каруци са се отправяли към Пирея и Фалерон, изкъпвали са се в морето, заедно със свещено прасенце -coirivdion. После са се връщали. Принасяли са го в жертва и са се напръсквали с кръвта му.
Следващия ден (17) са принасяли благодарствени жертви.
18 число се нарича jEpidauvria, т.е. чествало се е приобщаването на Асклепий към култа на Деметра. Той закъснял за Деметрините мистерии, но богинята го допуснала до честването, защото е син на Аполон.
19 число се нарича най-вероятно “връщане” - a[nodo\". Привечер към Елевзина потегля pomphv. Смята се, че това е символизирало пътя на Деметра, която търси Персрфона и на Дионис Якх. Начело са возели статуите на Зевс, Деметра и малкия Дионис Якх. По принцип той е бил изобразяван като младеж с фенер в ръка. Придружавали ги жреци, които носели торби с играчки – ашици, кукли, топки, огледала, ябълки. Следвали 4 бели коня, които теглят каруца с кош, пълен с житни класове. Казват, че трябвало да бъдат 1000. Следват жрици с делви на главата си, пълни с първото ожънато жито и изпратено от полисите, които участват в Мистериите. Следвал е хор, носачи на статуите на Дионис, Деметра и Персефона, жертвените животни и накрая посветените. Когато минавали през моста на река Kafissov\", хора с покрити глави около моста са ги обиждали – това са gefuvrismoi.
На 20 число са стигали до вратата на храмовия комплекс. Около кладенеца - kallicovro\" са ги посрещали елевзински девойки. Тук, на jAgevlasto\" pevrta - скалата на тъгата – е седнала Деметра да си почине.
Най-важни са нощите от 21-23 число. Честванията явно били нощем в специално помещение - telesthvrion; в центъра му (условно казано) бил jAnavktoron(a[nax - цар) – светая светих на Елевзина. В него може да влиза само хиерофанта. Всичко останало е покрито с мистериозна тайна. Знае се, че е имало (както и в другите мистерии) ta; legovmena - неща, които се казват, вероятно най-прости разкази. Както всички култови митове, те биват 2 вида:
езотерични – само за посветени, обслужват мита вътре
екзотерични – за непосветени и обслужват мита отвън.
Следват ta; drwvmena - някакви типични мистериозни действия – разиграват се страстите на Деметра и Дионис Загрей. Накрая следвал върхът на всичко, съдържащ се в показаните неща - ta; deiknuvmena: всички стояло в телестериона в пълен мрак, изведнъж врaтите на Анакторона са се отваряли, ярка светлина заливала всичко и тогава хиерофантът е показвал ta; iJerav (никой не знае какво точно били свещените неща). Всички изпадали в краен екстаз и с това е завършвало цялото мистериозно посвещаване.
24 число се нарича Plhmocoiva: двама са взимали свещения съд plhmocovn, пълнели са го с вода, като един посветен заставал на изток, един – на запад и се произнасяла молба към Зевс за дъжд.
Самото име на хиерофанта е било табу. Посвещавали са дрехите, с които са се посветили в светилището и затова в Елевзина има множество складове. Ако са имали бебе, са правели пелени от дрехите си и са го повивали в тях.

5.5.Театрални празници в Атина
а.произход – драматическите произведения произлизат на първо място от Дионисиевите празници и най-вече от дититрамбическите и фалическите хорове. Те дават на трагедията на първо място хора с характерния език в трагедията – езика на дитирамба, а комедията – езика на фалическия хор. От корифея – запевача на дитирамбическия хор, се развиват характерните встъпителни реплики, които обясняват за нещо, станало извън сцената. От въпросите, които хорът задава на корифея и той на хора, се развива диалогът в драмата. От превъплъщаването на корифея в бога и неговия противник се развиват актьорите в трагедията и комедията, както и характерното за античния театър изпълняване на повече от една роля от актьорите(те били максимум 2-3, при много повече действащи лица).
На второ място в/у възникването на Античния театър влияние оказват Елевзинските мистерии. Най-напред те му дават текста от ta; legovmena. Второ, те дават действието - ta; drwvmena. На трето място дават колективното чувство и го превръщат в колективно изкуство. На четвърто място дават затворения кръг или пространството на театър, като кръгът по произход е от дитирамбическия хор. Пето, дават характерната естетика на тъждествеността на трагедията, докато комосът пък дава характерната естетика на оригиналността на комедията. Накрая дават на театъра характерната естетика на идентификацията.
Комосите оък дават характерни части на комедията. От импровизациите по актуална тема на корифея на комоса се развива парабазата. А от сблъсъка и спора м/у два комоса се развива ajgwvna.
Дионисиевите шествия и Елевзинските мистерии определят и характерните сюжети:
за трагедията – тъждествени страсти
за комедията – импровизиран карнавал
b.устройство – всеки театър е tevmeno\" Dionuvsou jEleuqhrewv\". За да има театрално представление, задължителни и достатъчни са две неща:
ojrchvstra - където хорът пее и танцува
qumevlh - олтар на бога
По-късно qevatron(място за гледане) става koi\'lon(извит, вдлъбнат). Вече се разделя от diavzoma - концентрични пътеки( в Епидавър е само една) и kerkiv\",-ido\",hJ(радиалните пътеки; обикновено след диадзомата броят им се удвоява).
После се появява skhnhv(палатка за преобличане). По-късно става дървена стая или кутия за театралните машини. Предната част на сцената служи и за декор – царски дворец, подобен на храм – с 3 врати: централната врата е на царските покои, дясната е на царицата, а лявата врата – на някой гост или на член от семейството (сравни с християнския олтар). След това се прибавят taraskhvnion - допълнителните помещения, изградени пред сцената за акустика. Накрая се добавят допълнителни врати за две семейства. Пред сцената е proskhvnion - малка площадка, където играят актьорите. Pavrodo\" са входовете, откъдето влиза публиката, както и хорът с първата си песен. Оттам влизат и вестители: от левия парод, ако идва отблизо – например от пристанището или някъде от областта; от десния парод, ако идва отдалеч – например от друг полис.
Декори – обикновено театралното произведение е разчертано така, че да може да се играе пред сцената, т.е. да има царски дворец. Ако обаче се налага някакъв друг фон, тогава над сцената се спуска завеса - parapevtasma, на която се изобразява необходимия фон – например планината Кавказ в “Прикования Прометей”. Всичко останало необходима се застроява на просхениона или на орхестрата. Допълнително били дорисувани всички необходими неща на дървени дъски - pivnake\".

Има и театрални машини:
hJ mhcanhv, aijwvrema, gevrano\"(геран) – за летене: две перпендикулярни греди и сложна система от въжета, движеща тях и седло. То се оформя както трябва според сюжета.
qeov\" ajpo; mhcanh\'\"(deus ex machina) – за внезапно появяване на божеството – може би нещо кат асансьор.
Специален балкон горе на сцената за поява на небесни божества; прибавяли и облаци.
klivmax Cavrwno\" (стълба на Харон) – за поява на подземно божество – подземен канал, свързващ сцената, просхениона и орхестрата.
ejk kuvklhma - платформа на колела; оформя се според сюжета. Недопустими действия на сцената са жестокост и смърт(с изключение на Иполит). С тази количка е изнасян например трупът от някоя от вратите.
perivaktoi - две призми(лява и дясна), на които била изобразена светкавица. Правен е звук с барабан.

с.организация на театралните състезания – преди празника, желаещият да участва в състезанието, е трябвало да се обърне към архонта, завеждащ празника. Първоначално:
за трагедия – Големи Дионисии – архонта-епоним
за комедия – Ленеи – архонта-цар
за стари и харесвани пиеси – Селски Дионисии – демарк
той решава дали пиесата трябва да бъде допусната до състезанието. Как е ставало това допускане, не е ясно. Вероятно се е консултирал с някой, който разбира от театър. Желаещият coro;n aijtei\'n (моля хор) и ако длъжностното лице реши, че драмата е подходяща - coro;n didovnai(давам хор). Годишно са допускани по три комедии и трагедии.
Назначава се corhgov\" за leitourgiva - човек, който поема всички разходи без хонорара на актьорите, както и се заема с цялостната най-обща организация на постановката. До Пелопонеската война били 16 на брой: 10 за дитирамбите, по 3ма за трагедията и комедията(тогава в Големите Дионисии). След Пелопонеската война се добавят двама нови – за комедиите. Хорезите и всички, които участват са свещени и са освободени от военна служба.
Хорегът първо набира хористите - coreuthv\". После помага във всичко на (coro)didavskalo\" - който прави постановката. Авторът, който освен драматург е и: композитор, хореограф, концерт-майстор, диригент, режисьор, художник по костюмите, прави скиците за декорите, дори играе главната роля. Ако той не може или не иска да прави всичко това, предоставя правата на някой друг, но тогава драмата се води на негово име. Като се пристъпи към постановка, трябва да се определят и актьорите, които ще изпълняват ролите, като най-важни за театралното въздействие. Сключва се договор prwtagwnisthv\" - първи актьор. Във всички документи фигурира той и той определя deuteragwnisthv\" и tritagwnisthv\". До Есхил, актьорът бил само един. Той въвежда втори. Софокъл въвежда трети актьор. Вероятно по финансови причини Еврипид не е наел четвърти, тъй като държавата им е плащала, или може би просто 3 е било сакрално число.
След като бъде поставена пиесата, се минава вече към самото състезание. На първия ден от празника на Големите Дионисии се провежда proagwvn - представяне на трагедиите и комедиите, но без костюми и мизансцена в wj/dei\'on на Перикъл. Целта е публиката и журито да се запознаят. По жребий се
избират 50 души – по 5 от фила – за жури. Имената им
се затварят в uJdriva и се съхраняват в храма на Дионис. В деня на състезанието се принасят в жертва свине. Напръсква се в кръг орхестрата и се теглят от петдесетте 10 души – жури – по един от фила.
Сутринта рано се играе трилогията със сатирната драма, привечер – трагедията. Последния ден журито гласува и се определя победителят. Първото място е победа, второто не е нищо, но третото вече се счита за поражение. Изготвя се документ на стела или херма - didaskaliva - и се поставя на видно място за сведение. Съдържа:
eJorthv - празника
oJ a[rcwn ejpwvnumo\"
oJ poihthv\" - автора, gorhgov\", to; dra\'ma, prwtagwnisthv\" - на първо място
същите на второ място
същите на трето място

d.актьорите били професионалисти и на много голяма почит. По принцип, съобразно постановката, протагонистът е набирал екипа, но най-често това са били:
един бас, който играе ролята на богове, възрастни и уважавани мъже
баритон за младите мъже, богини и възрастни и уважавани жени
тенор – за млади жени или деца

Трябвало да притежават съвършена дикция. Части от секундата дори, ако актьорът е бъркал дължина или краткост на гласна, водело до бурни негодувания. Актьорите е трябвало да владеят до съвършенство вокалната техника, тъй като голяма част от изпълненията били музикални. Освен това трябвало много добре да танцуват. Облеклото на актьорите е различно според това дали са трагични или комични. Също и техниката на игра е била различна. Особен вид актьорски персонажи са a[ggeloi(вестители). Служат, за да предадат действие, което става извън сцената, и то на друго място, ejxavggeloi(домашни вестители) пък разказват за събития, които не могат да бъдат показани на сцената (например жестокост, убийство). При съгласие на хорега е възможно да бъде въведена и persona muta - paracorhvghma - извънреден разход на хорега; не казват нищо на сцената – например Пилат в “Хоефорите”.
Облеклото на трагедийния актьор се състои от тежка маска - proswpei\'on - с богата и тежка прическа. Маската се изработва най-често от дървена рамка с опънато в/у нея платно и напоена с гипс, по-рядко от дърво. Тъй като маската е била голяма, имало е допълнителна резонаторна кутия в удебеляване на челото - o]gko\". Слага се и рупор за събиране на звука. Маската следва модната тенденция в скулптурата. Първоначално дори и по времето на Есхил, те са следвали архаичния тип курос или кора(с архаичната усмивка и буклите). След това се преминава към строгия стил. Софокъл следва безметежността на Фидий, а Еврипид – елинистическия стил с неговия патос. Костюмите били тежки, често на няколко ката, златотъкани, с бродерии, като са следвали типа на жреците на Дионис, а именно дълъг и с дълги ръкави хитон, с висок пояс, увити с грамаден химатион – плащ. Плащът е бил в различен цвят за различните персонажи – по него се разпознават. На краката са слагали високи до 20 см обувки - kovqornoi или ejmbavtai. Всичко това се прави поради самия сюжет на трагедията. Тя представя богове и герои, които според схващането, са по-високи от хората.
В сатирната драма са участвали както трагедийно облечени, така и комедийно облечени актьори, а хорът е бил от сатири. Затова има една канонична маска и облекло: плоско лице и широк сплеснат нос, две бръчки на челото, козя брадичка, плешиво теме и гъста коса назад.
Комедийните актьори първо обличат на тялото си трико с телесен цвят. След това обличат непристойно къс хитон, а чрез възглавнички уголемяват гърдите и задните си части (трикото е затова, а не от срам) и задължителен атрибут е голям фалос. Според авторът може да е много дълг, за да го навиват.
Маската по принцип е шаржова, защото в старата антична комедия обикновено действащите лица са реални личности. Ако личността не е реална, маската обикновено следи типа на сатира.
На краката са имали много леки сандали или били боси. Самата им маска е много малка и плътно прилепваща, затова няма нужда от рупор. Всичко това се прави поради естетиката на комедията, чиято цел е не да възвеличи, а да принизи героите си.
е.хорът – трагедийния хор до Софокъл бил от 12 души и той ги прави на 15. Състои се от жреци, жрици, старейшини; по принцип възрастни и уважавани мъже и жени; затова и носят тежки маски, тежки перуки, тежки одежди и високи обувки.
Комедийния хор се състои от 24 души и обикновено изобразява фантастични същества или животни. Ако изобразява група хора,то следва сатирният тип.
Комедията като цяло е по-скъпа от трагедията.
f.строеж на комедията и трагедията – особени части са:
биамбични - e[po\"
музикални - mevlo\"
соловите партии - monw/diva - много често били арии, а не рецитации(както личи от думата)
ajmei\'brion - дует м/у два персонажа
речитативни части - parakataloghv
особена част с пеене м/у хора и актьора (или актьорите), когато той задължително слиза на охрестрата, се нарича kovmmo\"( от kovptw). Характерен е за трагедиите, но не е задължителен за всяка. Има го, когато трагедийния персонаж очаква своята смърт. Явява се и в комедията, когато се пародира някаква трагедия.
Трагедията започва с provlogo\", обикновено кратък. Произнася се от един персонаж, много често бог. В него не се разказва всичко, което е станало досега(то се знае от митологията), а се подбират само онези части, които да положат основите на трагедийното напрежение. Веднага след него влиза хорът в частта, наречена pavrodo\". Той влиза през двата парода в две полухория. Първата песен полага основата на трагедийното чувство. Следват епизодите - ejpeisovdion. Те обикновено са 4 и алтернативно поставят началото и постепенно кулминират кулминацията. След всеки епизод следва stavsmo\" - хорът стои и пее. В тези песни хорът в контрапункт чрез трагедийното чувство балансира трагедийното напрежение. След развръзката следва последната песен на хора - e[xodo\", в която той резюмира случилото се, слага край на трагедийното чувство и излиза. Песните на хора допълнително вътрешно са алтернативни и контрапунктни и се делят на strofhv и ajntistrofhv (съответно хорът се върти на двете страни). Рядко песента на хора завършва с ejpw/dov\" - обобщаваща част.
Комедията също започва с provlogo\". Тук обикновено това е весела сценка, в която участват всички актьори. За разлика от трагедийния пролог, комедийният е дълъг, може да стигне дори до половината от комедията. Предназначението му, заедно със следващия парод, е да удовлетвори естетическите нужди на по-неинтелигентната част от публиката. Следват ejpeisovdia,които оформят първата част от комедията и в тях постепенно се оформят две противоречиви, условно казано, тези. Епизодите са следвани от песни на хора - w/jdhv и ajntw/dhv. Те имат същата структура като песните в трагедията. След като се оформят двете антитези, се преминава към специфичната за старата комедия част - ajgwvn - в която застъпници на двете противоречащи си тези влизат в спор, за да докажат правотата на своята теза. В края на агона едната теза е победител. Преди или след него се появява характерния за античната комедия paravbasi\". Това е недраматичен похват, тъй като драматичното действие спира, хорът сваля маските и корифеят говори за важен за автора проблем – политически, икономически, социален, исторически, литературен или дори личен. Всъщност представлява монолог. Следва втората част на комедията, в която на практика се проверява дали победилата теза е жизнена(вж. “Ахарняни” и “Жените в народното събрание”). Накрая комедията завършва с e[xodo\" - отново сценка, в която преобладават песни на хора, Дионисово шествие – комос, пир, сватба или дори стриптийз.