Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

За цензурата

Безплатни реферати, доклади, есета, анализи и всякакви теми свързани с журналистиката.
Разследваща журналистика, културна журналистика, спортна журналистика, музикална журналистика, криминална журналистика, фотожурналистика, радиожурналистика, телевизионна журналистика.
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283156
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332702
Местоположение: Somewhere In Time

За цензурата

Мнение от Mozo »

СПЕЦИАЛИЗИРАНО ВИСШЕ УЧИЛИЩЕ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ
СОФИЯ
//специалност библиотекознание и библиография, задочен курс на обучение, за завършилите преди 1997г.







БИБЛИОТЕКИ И ЦЕНЗУРА





КУРСОВА РАБОТА












ИЗГОТВИЛ:
Росица Иванова Петрова
Ф.№ 9775ББЗ


ПРОВЕРИЛ:
гл. ас. д-р Нели Костова




ЗА ЦЕНЗУРАТА ИЗОБЩО, ЦЕНЗУРАТА В БЪЛГАРИЯ В ПЕРИОДА 1944-1989г. И ЗА ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО ОТКРИХ ЗА СЕБЕ СИ БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕМАТА, КОЯТО ТРЯБВАШЕ ДА ПОДГОТВЯ
І. ЦЕНЗУРА. ОПРЕДЕЛЕНИЯ И СТАНОВИЩА.
Цензурата е контрол върху словото и други форми на човешка изява. В повечето случаи, макар и не винаги, той се упражнява от държавни институции. Мотивът за прилагане на цензура най-често е подобряването или стабилизирането на обществото. Цензурата обикновено се отнася за публичното поведение, като формално се изразява в криминализиране на определени изяви. В по-общ смисъл като цензура се определя и неформалното изключване на определени идеи или форми на изразяване от масовите комуникации. Обектът на цензурата може да варира от определени думи до цели концепции.
Според най-разпространеното определение тя представлява контрол върху достъпа до информация във всичките й аспекти, контрол върху печата, книгите, радиопредаванията, телевизионните излъчвания и дори личната кореспондеция. Прилага се обикновено във военно време, но в мирни условия е присъща и на диктаторските управления.
С други думи, цензурата е ограничаване на свободата на словото (а в по-ново време и образа) посредством явни и скрити забрани, респективно наказателни санкции. От древността до наши дни различните й проявления са наименувани като религиозна, военна, административна (например държавната и военната тайна) и политическа (в частност идеологическа) цензура.
Пример за цензура чрез дезинформация е перманентната цензура на Стария завет, в чийто текст има "бели петна" (липса на информация там, където тя явно е съществувала) и те са едва от времето след ревизионизма в библията. Това е последен етап на редакцията - окончателен етап. Когато четеш, усещаш, че нещо липсва. Но същественото тук е, че ако търсиш липсващото, ще го откриеш.
Цензурираните книги в Англия, Америка, Израел, Испания, Италия ..., са с цензура, която променя думите, словосъчетанията, смисловата постройка на изреченията. Това е цензура на манипулацията. Амбициозната лъжа. Това е цензура, която не оставя нищо автентично от автора и неговото произведение и условията, при които той е писал. Тази цензура митологизира човешкото същество и то престава да живее. Този вид цензура наподобява много случая с Кук при аборигените. Тотемизиране и консумиране чрез изяждане.
Пример за този вид цензура е 5-вековната промяна на текстовете от библията (преди изобщо да бъде предложена за ревизиране и широко разпространение - до 100-та година от Н.Е.). Крайният резултат от тази предварителна редакция е, че в тези текстове няма милиграм автентичност. Резултатът за четящите вече цяло хилядолетие е, че те възприемат Библията като Магическо писание, сътворено от Словото Божие, а някои дори изпадат в религиозен транс, че библията е дело и на Ръката Божия. Тази цензура е не само дълготрайна. Този тип цензура е предназначен за трайна, наследствена мутация на човешкото съзнание и тя изпълнява целта си. Избавлението от тази цензура се наказва с въдворяване.
Много антиутопии описват подобни социални практики на манипулиране или унищожаване на информация.
Информацията е форма за упражняване на власт - откъдето и определението на медиите като “четвъртата власт”. В предгутенберговата епоха я олицетворява манускриптът. Да, манускриптът е власт - и това не е само метафора в стил Умберто Еко. Неговата уникалност, което значи едновременно и единственост, и висока материална стойност, и недостъпност за всеобща консумация, го прави некомуникативен. Което пък лишава средностатистическия човек от информация във всички сфери от битието на социума. Сиреч, без да има вина (признат e отдавна за културна ценност!), манускриптът превръща информацията в достояние на “богоизбрания” елит, позволява на малцинството да упражнява диктат над мнозинството, да го държи в подчинение. Оригиналът, манускриптът, уникатът - това е криптоинформация, т.е. информация в латентен вид, докато тиражният печатен продукт е активирана информация; тя е достъпна практически за всеки грамотен човек, което ще рече - демократична.
През Средновековието манускриптът е сакрализиран именно заради скритата и “табуирана” (за масата!) информация, която съдържа. Информацията е подменена с вяра (в божественото послание на манускрипта, а оттам и в непоклатимата подреденост на света). Откритието на Гутенберг силно разтревожва католицизма (както и църквата въобще), тъй като - демократизирайки информацията - застрашава властта на вярата, олицетворявана от сакралния манускрипт. Затова църквата бързо развива цензорската институция, издава векове наред “индекси” на забранените книги, осъжда и гори на кладата книги и хора. Ще признае поражението си от властта на информацията едва в средата на ХХ в., когато ще тури край на публикуването на отдавна никому ненужните “индекси”.
През същия ХХ в. класово-партийната идеология на тоталитаризма присвоява властта на информацията. Нещо повече - чрез нея тя циментира политическата си власт, така както църквата охранява властта си върху човешкия дух и тяло и върху модела на световната подреденост. Инструментът на това присвояване и циментиране е пак цензурата. От една страна, се крие информация, от друга - определя се кое може и кое не може да бъде публикувано, т.е. да стане обществено достояние. Сакралното понятие вяра, подменящо реалните факти, обстоятелства и проблеми, както и плурализмът на мненията, е валидно с пълна сила и тук. Вярата в “партията ръководителка”, в “светлото бъдеще”, в “победата на комунизма” и пр. е задължителен реквизит, който запълва криптоинформационния вакуум. А самата “вяра”, в съответствие с терминологията на господстващата соцреалистична естетика, е назована “идейност”.
ІІ. ЦЕНЗУРАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА НА СОЦИАЛИЗМА.
Идеологическата “шапка” е отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, сформиран още през 1944 г., който през различни времеви периоди мени своята структура, но неизменно следи за “идеологическата чистота” на изявите в полето на науката, образованието, изкуството, културата, печата, а по сетне - в радиото и телевизията. Цензурата, осъществявана от отдела, е най-вече превантивна, т.е. съсредоточена в т.нар. предпубликационен етап. “Нормална” практика е ръководствата на самите издателства да съгласуват със съответния ресор на този отдел онази част от бъдещата си продукция, за която са се породили някакви идеологически съмнения. Но отдел “Пропаганда и агитация” има решаващи функции и по отношение на санкционирането. По негови указания се налагат партийни и административни наказания на отговорни и редови служители от редакциите, които са допуснали “идеологически грешки”, което ще рече - пуснали са за печат произведения, съдържащи елементи на критика срещу системата или партийната линия, не са упражнили вътрешен цензорски контрол преди публикуването на преводни заглавия и пр. По нареждане на отдела за такива “безидейни”, “антипартийни”, “очернителски” или направо “вредни” и “клеветнически” произведения се поръчват разгромяващи статии, които излизат в партийния официоз “Работническо дело”, в специализирани издания за култура и литература, както и в др. медии. “Врагът - казва Людмил Стоянов (1961: 19) - атакува жизнената сила на социалистическия фронт - литературата - като сила, която организира общественото съзнание, формира умовете и душите, говори на сърцето.”
Успоредно с партийния, се организира и административният цензорски апарат. С постановление 2205 на Министерския съвет и Заповед 48 от 31.VII.1950 г. се създава Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговия с печатни произведения (“Главлит”). Тя трябва да упражнява общо ръководство и контрол над издателствата, полиграфията и разпространението на печатната продукция. За яснота трябва да добавим, че междувременно (още от края на 1947 г.) частните печатници и издателства са одържавени, а през 1949 г. е приет репресивният Закон за книгопечатането. Цензорската роля на “Главлит” се изразява в утвърждаването и контрола над издателските производствени планове, включително “необходимия държавен контрол, съгласно закона за държавната тайна над предназначените за публикуване и разпространение печатни произведения”. Още: “Да издава нареждане за конфискуване на издания, неподлежащи на разпространение, да разрешава издаването и да дава нареждане за спиране на периодични печатни издания...”
Основна работа на “Главлит” се оказва също изготвянето на списъци и издаването на заповеди за инкриминирането на вече издадени книги. С други думи, започва голямото (идеологическо) четене. На сцената излиза т.нар. политредактор, длъжност, която заменя непривлекателната, носеща негативна оценъчност дума “цензор”. Първият списък (свитък) е на фашистка, упадъчна, религиозна опортюнистическа, реакционна и малоценна литература, издадена между 1944 и 1951 г. Включва 749 заглавия, между които преводни произведения на Вики Баум, Луис Бромфилд, Милован Джилас, Михаил Зощенко, Борис Кропоткин, Съмърсет Моам, Андре Мороа, Франсоа Мориак, Дафни дьо Мюрие, Емилио Салгари, Оливия Уедсли, Катлин Уиндзор, Ивлин Уо, Едгар Уолес, Хенри Форд, Зигмунд Фройд, Уинстън Чърчил, и български на Петър Бицили, Боян Болгар, Венелин Ганев, Петър Дънов, Димо Казасов, Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев, Трайчо Костов, Трифон Кунев, Никола Ланков, Никола Петков... Вторият свитък е на т.нар. фашистка и реакционна литература, издадена между 1923 и 9.IX.1944 г. Съдържа пак преводни книги, а между българските автори са Михаил Арнаудов, Христо Бръзицов, Атанас Буров, Любомир Владикин, Венелин Ганев, Иван Дуйчев, Змей Горянин, Спиридон Казанджиев, Димо Казасов, Дамян Калфов, Георги Константинов, Андрей Ляпчев, Димитър Мишайков, Кръстю Пастухов, Владимир Полянов, Фани Попова-Мутафова, Симеон Радев, Димитър Талев, Александър Цанков... В интерес на обективността трябва да кажем, че далеч не всички от инкриминираните автори са исторически безгрешни; между тях има и зловещи фигури на военнопрестъпници, и откровени фашисти и расисти, и нечисти политически играчи, и просто болни мозъци. Има обаче и редица талантливи и честни умове и пера. И само по себе си поставянето на всички тях под общия знаменател на забраната освен че представлява огромна манипулация има за някои дълбоки личностни последици.
Под строг контрол всички забранени книги отиват за претопяване. По един охраняван екземпляр остава само в т.нар. специални фондове на Народната и окръжните библиотеки, книгохранилищата на БАН и на висшите училища, на Народното събрание, Министерския съвет и някои министерства. Но кой има достъп до този “спецфонд”?! Според инструкцията “използването на материалите се разрешава само на лица, които представят документ от службата, организацията, института” и пр. Що се отнася до научните работници, това може да става в отделни случаи и само с разрешение на ръководителя на библиотеката. Още по-многозначително е, че допуснатите до четене лица се регистрират в специална тетрадка, където се вписват всички данни за тях. Естествено, това се прави, за да могат съмнителните да бъдат следени.
Не, това не е всичко. С последващи инструкции в чистката на “вредните” издания са въвлечени и самите библиотечни служители, те трябва да ги следят и установяват, да откликват на “сигнали на читателите” и да готвят мотивирани предложения за допълване на черните списъци. Голямото четене продължава. И естествено, инкриминирани са още и още книги, както на убитите от народния съд писатели и журналисти - Димитър Шишманов, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, така и множество издания по “добруджанския” и “македонския въпрос” (между тях пътеписи на Стилиян Чилингиров и Добри Немиров). Не са отминати също всички комунистически, но “трайчо-костовистки” и “протитови” издания.
Има и парадоксални инкриминирания - например, в Народната библиотека фундаменталното изследване на Иван Радославов “Българска литература” (1936) е сложено в “спецфонда”. В спецфонда на една бивша окръжна библиотека е попаднал сборника с разкази “Птичка от глина” (1946) на Ангел Каралийчев. При опит да се отговори, защо тази книга се намира там бият на очи два възможни аргумента, напълно съответстващи на абсурдното тоталитарно мислене. Първият е т.нар. религиозна тема. Откриваме я още в първия разказ, дал и надслова на книгата. Вярно, там библейските имена и алюзии са само ключ към голямата метафора за доброто и злото, които са във вечно противоборство, а самата “птичка от глина” е съвсем ясен символ, назован и от автора - Милост. Добре, но други “чисто религиозни” творби в книгата липсват. Тя представлява своеобразна панорама на Каралийчевите нравствено-естетически търсения, за които той взима сюжети от бита, фолклора, античността, близката и далечната история, както и от собствените си преживявания. Вторият аргумент изпъква едва в края на книгата. Там откриваме пътеписа “Добруджа 1940”. Става дума за възвръщането на Южна Добруджа към пределите на България, осъществено по силата на Крайовския договор. Цензорите обаче ще са се ръководили от “висши” национални интереси, свързани, от една страна, с отношенията ни с “братска” Румъния, а, от друга - с аурата на Борис ІІІ, наречен “цар обединител”.
Друг парадокс на престараващата се тоталитарна цензорска институция е ощетявала подрастващите. Близо 30 години след т.нар. социалистическа революция от книжния пазар отсъстват книгите на немския писател Карл Май, посветени на “дивия запад”. Любимо четиво на предишни млади поколения, в съзнанието на поколението от този период те придобиват митологичен ореол. Четат се и се предават от ръка на ръка овехтелите издания отпреди 9.ІХ.1944 г., чиито примитивни преводи, често са от руски. Обяснение за забраната на Карл Май няма, освен може би фактът, че в романите му за Поразяващата ръка и Винету се лее доста кръв, има натуралистични сцени и не особено уважение към човешкия живот. Обаче другият “индиански” и “каубойски” писател - Майн Рид - се издава масово, въпреки че и у него, макар и ситуирани в по-романтичен план, приключенията са обагрени с кръв. През 70-те години изведнъж забраната е паднала, все едно никога не е била - новосъздаденото издателство “Отечество” се заема с многотомното издаване на Карл Май. И, естествено, без каквото и да било обяснение.
Едва днес, когато табутата отпаднаха, се яви една възможна версия относно причините за забраната. Оказа се, че на младини идеологът на националсоциализма Адолф Хитлер е бил силно пристрастен към романите на Карл Май и, както признава, четял ги по цяла нощ под звездите или на светлината на свещ. При това положение вероятно е имало тайна директива за остракизъм спрямо невинния приключенски писател по аналогия със “случая” Кнут Хамсун. Навремето романът му “Глад” бил смятан от левичарската интелигенция (и разбира се, от идеологизираната литературна критика) за връх в социално-критичната литература. Но когато Хамсун декларира обвързаност с режима на Хитлер, започва акция на тотално отричане не само на личността, но и на цялостното му творчество. Нещо подобно се получава и с Рихард Вагнер. Поради факта, че музикалното му наследство е издигнато в култ от националсоциализма, изпълнението му в страните от соцлагера е силно редуцирано. В скоби ще отбележим, че в по-ново време тоталитарната цензура постъпи по същия начин и с Джон Стайнбек, когато той се обяви в подкрепа на водената от САЩ Виетнамска война.
През годините административно-командните структури в областта на печата и книгоиздаването ще сменят имената си, но не и цензорските си функции. След Априлския пленум “Главлит” ще бъде закрита, но пък на нейно място през годините ще бъдат създавани и закривани ту “Полиграфиздат”, ту Държавно обединение “Българска книга”, ту Комитет за печата, и накрая ТСО “Българска книга и печат”. Най-мощната от тези институции е основаният през 1971 г. Комитет за печата при Министерския съвет. Неговата функция е да ръководи както целия печатен и книгоиздателски сектор, така също полиграфията, фотографията, авторското право, да осигурява “високо идейно-художествено и научно равнище” на издаваната литература, “в съответствие с изискванията на социалистическия реализъм”. Комитетът има колкото разпоредителни, толкова и наказателни правомощия: участва в разпределението на хартията за печат, ръководи книжарската търговия, разрешава издателската дейност на различните държавни и обществени ведомства, налага санкции за всички нарушения в сферата на печата.
Очертава се една действаща система на тоталитарната цензура в книгоиздаването и книгоразпространението, която е разположена “по вертикала” и “по хоризонтала”.
Пипалата на цензорския октопод се разпростират и върху целия поток на излизащата по света и внасяна в България книжнина, в това число вестници и периодика. Тъкмо този информационен масив, заедно с посветените на България и излъчвани на български език предавания на чуждите радиостанции (например “Свободна Европа”, “Гласът на Америка”, “ББС”, ”Дойче веле”), е обявен за интегрална част от т.нар. идеологическа диверсия. Официално разпространявани у нас са единствено печатните органи на компартиите - на френската, в. “Юманите”, на италианската, в. “Унита” и др. Списъците на “спецфонда” са системно попълвани с чужди издания от рода на “Нюзуик”, “Дер Шпигел”, Щерн”, “Тайм”, “Пари мач” и много още (да не говорим за “Плейбой” или “Пентхаус”), с емигрантска и дисидентска литература, където попадат както Александър Солженицин и Борис Пастернак, така и Георги Марков, Румяна Узунова, Атанас Славов, Желю Желев, Блага Димитрова...
През 80-те години на изтеклия ХХ век опиша механизма на репресивното действие на цензурния апарат, е далеч по-сложен и комплексен, в сравнение с по-горния опит за очертаване на партийно-административния цензорски модел. Съществува така наречената вътрешната цензура, която си самоналагат автори и издатели или по-точно техните ръководители, с цел предпазване от “идеологически грешки”. С тази функция, част от контрола “по хоризонтала” са били натоварени ръководните органи на институцията - от директора, през главния редактор и заместниците му, до всеки завеждащ редакция (който пък дава съответните инструкции на подчинените му редактори). Като помощен инструмент се ползват т.нар. рецензенти - външни специалисти, които покрай важната и полезна работа, свързана с преценка на научните (художествените) качества на текста, често са били натоварвани и с чисто идеологически (т.е. цензорски) функции. Скривайки се зад рецензентския авторитет, съответното издателството отхвърля “проблемните” ръкописи или заставя авторите да ги преработват. Оказва се, че вътрешната цензура - не само на издателите и редакторите, но и на болшинството автори - е по-лошата напаст от наложената партийно-държавна цензура. Защото тъкмо тя блокира съзнанието и унифицира мисленето на огромна част от интелектуалното съсловие.
Създават се т.нар. информационни бланки - евфемизъм, зад който се крие много съществена форма на цензорски контрол. Всяко издателство е било длъжно да представя такива бланки (в четири екземпляра по образец) в съответния отдел на ТСО “Българска книга и печат”, за да му бъде разрешено публикуването на определена книга. Освен заглавие, тематика и анотация, в тях се дават техническите параметри на изданието, предлагания тираж, вида подвързия, качеството на хартията и пр. Съответният експерт от ТСО-то проучва данните, може да поиска рецензиите и ръкописа, и най-накрая с подписа си разрешава тръгването на книгата за печат. Можело е обаче и да не се разпише, което означава, че книгата няма да излезе.
Друг цензорски инструмент представлява т.нар. държавна и служебна тайна. През 1971 г. с постановление на Министерския съвет е учредено Управление за опазване на държавната тайна в средствата за масова информация. За книгоиздаването това означава, че преди пускане за печат всеки ръкопис трябва да бъде парафиран от нарочен служител в издателството, който отговаря за “тайната”. Той, както не е трудно да се досетим, е на двойно подчинение, получава допълнително възнаграждение и не се подчинява на вътрешната субординация в издателството. Става особено бдителен, когато ръкописът съдържа факти и данни в областта на политиката, икономиката, историята, военното дело, техниката, но се зачита и във философски и филологически съчинения.
Има обаче доста факти, за които и до днес няма почти никаква информация. Например, че в Сливен е съществувал “затвор” за конфискувани книги. Там са се прибирали тиражите на “Фашизмът” от Ж. Желев, на романа “Лице” от Блага Димитрова, на “Дневник” от Богдан Филов, на Библията и др. Разпитвах доста хора, които би трябвало да имат някаква информация свързана с този въпрос, но се оказа, че те дори не са чували за такова нещо – “Държавен архив” – Сливен, хора работили в “Книгоразпространение”, бивши библиотекари, вече на възраст, други хора, които се занимават с изследване на този период. Открих само един музеен работник, който бил чул нещо, от някой, но нито си спомнял подробности, нито се сети кой му е говорил за това.
Чували сме обаче за изгорения в пещите на Полиграфическия комбинат тираж на “Люти чушки” от Радой Ралин, за уволненията на цели редакционни колективи, свързани с допуснати “идеологически грешки”.
Цензурираните книги в България след 1974-5-та година са с цензура под формата на премахване на цели пасажи, която е Съветския тип цензура. Това е цензура на Дезинформацията. Книгите (преводни) след 1979-та в България са цензурирани с отнемане на по максимум една страница текст, но с перфектен превод от съответния език. Културата на хората, чели онези книги изпреварва до голяма степен тази, на хората, чели "Ключът на Хирам", "Шифърът на Леонардо", "Ключът към...(него)", "Заговорът срещу българите" - непреводна. Нашето време се "слави" с отвратителната в литературата проява на Автоцензура.
Член 1 от Конституцията на България е премахнат през декември 1989 г., с което се обезсмислят и функциите на Отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, както и на цялата тоталитарна цензорска система. “Спецфондът” на Народната библиотека е отворен за общ достъп през 1990 г. Арестуваните книги се появяват и в останалите библиотеки, както и по книжарниците и на сергиите. На следващата година пък е закрито ТСО “Българска книга и печат”. Тръгват частните вестници и издателства. Цензурата полека отстъпва територии, което не значи, че се е предала, че не са се появили нови форми за контрол върху книгата, медиите, въобще публичността.
ІІІ. АТАНАС СЛАВОВ
Някога са го наричали родоотстъпник. За мен той човекът, с който се запознах благодарение на работата си, на когото винаги съм се възхищавала за хлапашката му безпардонност, комбинирана с висока ерудиция и достолепие. Когато ми се наложи да се запозная по - отблизо с неговия живот и с творчеството му се оказа, че някак интуитивно съм усещала колко велик е всъщност той. С целия си живот или поне с това, което успях да науча за живота му, той е защитавал с цената на всичко собственото си убеждения, за което е бил и наказан от властта и от тези, които са и служили.
Роден в град Сливен през 1930г. Започнал училище през 1936 в Американско класна училище в София (American Grade School). Завършил Английска филология в Софийски университет, защитил дисертация по стихосложение в Института по литература на БАН, има докторска степен в Института по изящни изкуства на БАН. Документация по фолклорни изкуства в Полската академия на науките, Бъдеще на световната култура в Бостънски университет, Сравнителни източно-европейски култури в Уилсън център във Вашингтон, и др. Изнася семинари на английски по Средновековна и ренесансова литература в Софийски университет (1968-1971). Член на Международна научна група по Славянско стихосложение към IBL PAN, Варшава (1970-1974). Член на Художествения съвет на Българско аниматорско студио. Член на Националния съвет за индустриален дизайн в София. Изнася лекции и семинари в FSI (Институт на чуждестранните служби) в Арлингтън, VA. Съосновател на Американската асоциация за популяризиране на българската култура, и др. Получава награда за неговия роман "X фактор". Получава награда за българския филм "История от Герлово ". Получава три награди за неговите анимационни филми "Парад" (Москва), "Индиговият пират " (Хихон, Испания), и Оберхаузер (Германия), "Най-добра автобиография на годината " награда за неговия "С прецизността на прилепите " 1968, най-високото българско държавно отличие в сферата на хуманитарните науки "Стара планина " първа степен, медал за признанието му за почетен гражданинна Сливен, и др.
Това е човекът, извадки от чиято разписана за печат книга «Стихотворения 1962» чете Тодор Живков по време на Априлския пленум 1963г., като пример за проникването на западни, упадачни влияния в българската поезия. Естественно веднага след това книгата е свалена от печат и в столичния и провинциалния печат срещу нея излизат тридесет и две рецензии и статии. Ето какво казва Кръстан Дянков през същата година в статията си «Сянка над сенката», публикувана в списание «Пламък», 1963г., бр.11, стр. 105:
«…Идеолозите на буржоазния свят си служат с всички средства, за да дискредитират литературата, отразяваща действителността, казваща истината за живота, борбите и надеждите на простите хора, утвърждаваща човешкото достойнство. Като се опират на различни псевдонаучни теории, те стигат до заключението, че по принцип е невъзможно да се опознае и отрази в литературата както общественият, така и индивидуалния живот. На този вид дискредитиране прилича негативистичния подход на Ат. Сл., който поставя под съмнение всички произведения на Хеменгуей и търси в Сантяго /Старецът и морето/ не обикновения трудов човек, а символа, очевидно забравяйки, че обикновеният трудов човек чудесно може да служи за символ в идейната постановка на дадено произведение …». Тази статия е написана по повод книгата на Атанас Славов «Под сянката на фордовия мит», изд. «Народна младеж », 1963г. Днес, години след тези събития, в разговор с Атанас Славов откривам, че той не носи в себе си озлобление срещу тези, които в стремежа си да служат на една унищожаваща всичко творческо идеология са писали срещу него какво ли не. Не се притеснява да говори с имена както за събитията отпреди години, така и за това, което се случва и днес. Може би и за това много хора него харесват. Никой не обича да му припомнят грешките. В разговор пред вестник «Култура» с Аспарух Панов по случай седемдесетгодишнината му писателят казва «…Всъщност тези хора, които дойдоха след комунизма в името на отвореното общество, т.е. СДС, продължиха да разграждат ценностите по същите закони, които бяха проповядвали в АОНСУ, водени от мисълта, че една твърда партия, слята с държавата, е много добре… »
През 1969г. издателство «Народна младеж» издава романа «Добри Желязков Фабрикаджията». И този роман е посрещнат с неодобрение от официалните литературни и партийни органи. В Съюза на българските писатели се получава официална нота от Съюза на Съветските писатели за недружелюбното отношение в книгата към освободителната мисия на генерал Дибич на Балканите през 1828г. В това всъщност няма много истина. Атанас Славов няма негативно отношение към руските войски участавали в Освободителната война. Той просто разкрива някой тъмни страни на царската стратегия. Например в един от докладите на генерал Дибич до руския император той разказва за доста способните жители на Селимно -разбирай Сливен- в областа на оръжейните и тъкаческите занаяти. Едно от предложенията на генерала е да се изселят българи от този регион и да се заселят в доста по-бедните и непривлекателни украйнски райони за да подпомогнат развитието на този район. И наистина исторически факт е, че доста семейства от Сливен биват изселени без особенно желание от тяхна страна, като няколко години по-късно се завръщат в родината си. Така или иначе романът е посрещнат с пълно мълчание от официалната преса. Единственно Георги Арнаудов, бивш кмет на Сливен пише положителен отзив, публикуван в местната преса. Няколко месеца след публикуването на романа той е изтеглен от разпространение. Непродадените количества от тиража са запазени в мазето на необитаваната фабрика на Добри Желязков в Сливен, заедно с издадения от БАН научен труд на Атанас Славов «Медни съдове».
През 1976г. Атанас Славов напуска България и емигрира в САЩ. Там той сътрудничи на радиостанции с публицистика срещу режима. Същата година по радио «Свободна Европа» е четена книгата «С точността на прилепи». Атанас Славов е осъден задочно на девет години затвор за вражеска пропаганда.
Придържането към свободата и истината е в основата на огромната дейност на писателя. Може би това, че е напуснал страната донякъде му е помогнало. Едва ли в условията на съществуващия режим е щял да се разгърне с цялата си сила и мощ на творец. Да излее цялата ярост напирала в него от ужаса и абсурда, в който са били принудени да живеят и творят хората от неговото поколение. Самият той казва за своето творчество, че е «…органично, написано от една ярост на човек, който иска да постигне хармонията от детството си.» Творчеството му следва борбата с митологичното съзнание на българина. Ако има догматизъм в поезията, той винаги ще го руши. Онова, което го води напред е любовта – там, където най-малко я очакваш. За него любовта е преди всичко даване, тя е като майчина ласка, нещо много повече от физическо удоволствие.
Днес през погледа на времето Атанас Славов не обича много да говори за себе си. Той е един от малкото автори, в чийто книги няма да намерите дълъг предговор с неговата биография и творчески принос. Бих казала, че дори трудно ще намерите където и да било, освен в различни интервюта и разговори, дълги материали посветени на живота му. Затова пък ако сте добър слушател може да се наслаждавате на неговите цветущи разкази, изпълнени с тънко чувство на ирония и от позицията на човек, имащ право да се гордее с това, което е оставил след себе си. Защото, малко са хората с такова богато творчество в толкова много области. Разбира се не достатъчно оценен в собствената си страна, въпреки многото обиди, които е понесъл, той пак е тук в родния си град крачейки по любимите си сливенски улици .
И накрая макар, че може безкрайно много да се говори за Атанас Славов, но едва ли аз съм човека, който може да му направи оценка и да го коментира, искам да завърша с думите на Веселина Седларска, журналистка от Сливен, която е написала за него, след проведения разговор по повод издаването на четирите тома избрани съчинения на Атанас Славов:
«Атанас Славов не е измислен дисидент. Не е просто писател и поет. Не е само учен и преводач. Не е предимно сценарист и общественник. Той е всичко това, взето заедно. Осъден заради творчеството си на 9 години затвор в България. Намерил спасение на творчеството си за 17 години в Съединените щати. Десет от тях работи в «Гласът на Америка». Сега е американски гражданин с работен адрес в Сливен. Написал е 43 книги, превел е от английски на български 11 книги, автор на 19 филмирани сценария. Силен и талантлив писател, пише за него Кърт Вонегът. Носител на орден «Стара паланина». Когато е в добро настроение допуска, че го е налегнала склерозата, защото е забравил да остарее.»»

Библиография:
1.ЧИЧОВСКА, Весела. Главлит /1952-1956/ изграждане на единна цензурна система в България//Весела Чичовска. – И с т о р и ч е с к и п р е г л е д
Прочетено: 1694 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

Върни се в “Журналистика”