Увод в етнологията

[Zeroadhesion]

1. Полетата на етнологията. От философия към етнология. Проблемът за хуманността и равноценността на културите. Колониализмът и откриването на другия – етнология на политиката. Човекът и човешките общности. Пространствени аспекти на етноложкото изследване. Етнография, етнология, антропология. Синтезният характер на етнологията.
2. Символни форми и символно поведение. Характеристики на символа, видове символи. Символ и колективни представи. Понятието бриколаж и характеристики на “дивото мислене”. Образи на свещеното. Жертвоприношението като феномен на религиозната практика. Социални функции на отношението “свещено-светско”.

Идеята що е човек е основна философска идея, която стои в основата на създаването на етнологията. Кант казва, че всяка раса, всеки народ може да има характер. Народът трябва да бъде обединен не само от общия произход и територия, но и да има чувство за гражданство.
Понятието екзотика означава чужд обичай, който не принадлежи на западната култура. В диахроничен план, екзотичното се свързва с онова, което е било преди и не е достатъчно развито. Тази идея за екзотичното се появява като един от основните въпроси.ние-другите.Клод Леви-Строс казва,че в културата мисленето се състои от определени елементи.Понятието асимилация означава процес на претопяване на една култура от друга. Понятието акултурация – една човешка група приема частично или напълно културата на друга човешка група.Ж..-Ж. Русо се смята за бащата на етнологията. „Хуманитаристичен заряд”; отношението на човекът към природата – човек поставя много ясни граници м/у човешката култура и природа; понятията неравенство и различие. Ако неравенството е проблем на социологията, различието е проблем на етнологията.
Психология лингвистика
география антропология = етнология
социология археология
Цивилизационни ареали (ойкумен – обитаваната земя). Антропологични зони – отделянето на отделни раси, които живеят в дадени региони. Човечеството не е равномерно населено в/у цялата земна територия.
Фернанд Бродел говори за няколко периода в развитието на човечеството: краткосрочен и дългосрочен. Арнолд Тойнби казва, че затварянето на една група в дадена територия стимулира динамиката на естествената цивилизация. Във всеки регион могат да се обособят различни ареали (формира се като резултат от общоисторическото развитие). Локалното се свързва с диалектите в културата и са резултат от природното единство и социалното и изразяват разнообразието в културата (архитектура, танци, езици). Етнологията се насочва към човешките групи, които носят своите културни характеристики.
Социална антропология. Културна антропология – спецификите на религиозното мислене, на начина на живот. Отношенията в човешката култура и в общностите са символни отношения. Със символа се свързва от една страна езика, а от друга – нормите на поведение, знанията и уменията, които се предават м/у поколенията.

В този план се изграждат основни категории, които влизат в мирогледа на хората, категории като пространство, материя. От там има различни форми на мироглед, основното, което ги обединява е, че се реализира като тоталност света. Този мироглед се изразява чрез отделни единици, които хората наричат явления. Според древните гърци отделните предмети се различават по тяхната видима същност.

видима същност
отражение
смисъл
изображение
обобщение (на клас от предмети)
израз, знак

Не всички отражения са символи. Всеки символ съдържа смисъл. Символът е не просто знак и израз, а съдържа и някаква идея. Светът се обективира и може да се означава и обозначава, това е процес на сигнификация (превръщане на нещо в знак). Имаме две възможни страни: 1) семиотичен акт (при който се предава смисъл); 2) семантичен акт (при който се предава значение).
А.Лосев прави типология на символите. Определя ги като научни, философски, художествени митологични, религиозни, идеологически. Философските символи имат най-висока обобщеност, научните символи са най-отчетливи в математическите науки. Чрез идеологичните символи се представя някаква цел, те могат не само да представят действителността, но и да е преподреждат по друг начин.
Дюркейм, „Елементарни форми на религиозния живот” – символът стои в основата на социалния живот и колективните представи. Това се забелязва и при примитивните общества. Символното поведение е в основата на социалното поведение. Социалните неща са отделни факти, които изграждат социалния живот.
Перцепти – онези единици, които са свързани с възприятията. Концепти – онези единици, които са свързани с анализа и осмислянето. Според Леви-Строс те се свързват посредством знака м/у възприятията и осмислянето на нещата. Придаването на смисъл на идея е свързано със символа. Леви-Строс говори за митологичното мислене, което има своя логика и отразена специфични познания за света.
Понятието бриколаж (при митологичното мислене) – всички средства, които човечеството прилага да опише елементите на света и отношението между тях. Отделните елементи могат да бъдат означаващи и означаеми, защото са конкретни посредници м/у образ, знак, понятие, идея. Много ясно са разграничени нещата с противоположни качества.
Съществува разделение в света на свещено и светско. Свещените неща произлизат от бог, всичко, което е свързано с културното преобразуване на природата (природата е това, което е свързано с неподреденото, неразбраното). Културата е това, чрез което се подрежда света, по този начин светът се разбира. Преминаването от единия към другия свят е свързано с ритуали. Свещените неща са свързани с конкретни норми на поведение. Инициация (от лат. въвеждане) – ритуал, през който се въвежда даден човек в нова същност; ритуал на преход от една социална група в друга социална група.
Мирча Елиаде – свещеното се слива чрез йерофания (от гр. проява на свещеното). Всяка една йерофания има конкретни проявления, всяка една има специфичен код.
Архетип (от гр. начало, образ) - първообраз; архаични характеристики от митологичните образи, които присъстват във всеки човек. Според Юнг архетипът е „изначален, вроден в психичната структура, представляващ съдържанието на колективното безсъзнателно и лежащ в основата на общо човешката символна фантазия”.
Свещеното носи двусмисленост, защото се схваща едновременно като благословия и проклятие. Тази сила, която носи свещеното се свързва с термина мана. Мана се свързва с жизнената сила, която притежават всички духове и всички човешки същества. Жертвоприношението е мистичен акт, при който чрез жертвата един човек или дадена общност се свързват с божеството. Онова, което е свързано с жертвата; самото хранене е акт създаващ връзки с цялата общност.
Свещеното се противопоставя на пофанното. То е категория на сетивността, тя му придава специфичен характер и налага на вярващия специфично чувство на респект, предпазва вярата му от изследователския дух, изважда я от обсега на дискусията, поставя я извън и отвъд разума. Свещеното принадлежи на определени предмети, същества, пространства, време. Свещеното е онова, до което човек не може да се доближи без да умре. Докоснато от профанното, свещеното се лишава от могъщата сила, която е съдържало. Свещеното привлича, то буди у човека страх, но същевременно и доверие. Функцията на свещеното – ритуалите на освещаването – човек или предмет бива въведен в света на свещеното; ритуали на десакрализация / изкупление – така се придава чист / нечист характер на човека или предмета в света на очевидното / профанното; табу – съвкупност от ритуални забрани, които не трябва да бъдат нарушавани (свещеното се усеща без посредничество).

3. Европейска етнология. От фолклор към етнология, народната култура и музеите, изследвания на националните и регионални култури. Смяна на акцентите - от материална култура към социална организация. Човекът, културата, наследствата. Конструиране на европейските етнологии – основни характеристики.
Историята и културата на Европа е резултат от процес на изграждане на сходства и различия. По отношение на сходствата влияе гръцката култура, Латинската индустриална епоха. Римският свят играе роля в/у развитието на езика, римското право, модели на изграждане на градовете, отбранителните системи. В основата на средиземноморския начин на живот се открояват култури, свързани с мореплаване, търговия, стопански дейности. Всичко това, както и миграцията на населението оказват влияние в/у културния пейзаж – от една страна гледките в природата, от друга страна – отношението м/у природа и култура (това е едно от основните противопоставяния). Трябва да има култура, която да осмисля природата, промените на природата са резултат от взаимодействия м/у природата и човека, който влияе в/у формирането на пейзажите. Очертават се ярки културни граници, оформят се толкова културни, етнични и религиозни общности. Говори се за латински, славянски, скандинавски страни и култури. Предлатинските и предславянските култури се наричат автохтонни – това са гърци, албанци, баски, келти, евреи, траки. Народи, които идват след великото преселение на народите са българи, маджари. Общности, които са останали да живеят след разпадането на големите империи – напр. германци и чехи в Полша. Дали един народ може да бъде автохтонен или да има самобитна култура (една култура е симбиоза от различни елементи). Поставя се въпросът за общностите и малцинствата - тук е важна историята и на политическата история. Страните в западна Европа от средновековни държани се превръщат в модерни. В източна Европа все още властват империи – в тях държавното управление се формира през 19 – 20 в. Религиозните различия са също и териториални различия. Югозападна Европа е католическа, централна е северна Европа – протестантска, източна и югоизточна Европа – православна, в югоизточна Европа има и ислям. Макар да има териториално очертани в религиозно отношение култури, винаги има и религиозни малцинства.
Първи, проблемът за характера на общностите разглежда Ф. Тьонинс. Представя теорията за двата типа социално време и двата типа общност и общество. Човешките същества не могат да съществуват сами по себе си и затова се обединяват в по-малки структури – общности и по-голямо общество. Върху тях влияят идеята за памет, икономически и политически фактори. От етноложка гледна точка това се разглежда от Живков. Религиозните и етнически общности са за дългосрочен период. Общностите и обществата имат различни ритми, които се синхронизират чрез мита, изкуството, културата. Наследяване на националност и история, а също и колективна памет – историческата памет отразява не само исторически събития, колективната памет – легенди, разкази, ритуали, форми на общностен живот, всичко оето легитимира общността като такава. Има едно преливане м/у историческа и колективна памет.
Принцип на управление: при общностите – механизъм на самоорганизация и самоуправление. Връзката с пространството – общностите обитават дадено землище, а обществото – територия. Общностите са изградени на фундаментален тип връзка – родови връзки, семиологични връзки (изградени са на обща символна система; символите носят идеи, представят ценности), културологична връзка – тези общности са органични. Функционални общности – за тях са важни социетарни времена (изграждат структурите на обществото) – това са институционални, икономически и специализирани (свързани с отделен тип професия, изискват по-тясна специализация).
Понятието малцинство – етнична или религиозна група, която търси своите права в рамките на една държава. Анклав – свързва се не само с броя на хората в дадено място, но и с ясно обособена територия. Диаспора – общности, които живеят на малцинства сред други народи; това са части от населението на даден народ, които живеят на други територии, чувстват се като самостоятелна общност, запазват своите традиции, обичаи. Дисперсна нация – хора, които нямат своя територия, но се чувстват принадлежащи към даден народ. Идеята за нация – от една страна принадлежи дадени общности, етноси, от друга страна принадлежи на политически образувания, които ни обединяват. Има две основни виждания за нацията в Европа: първото е резултат от великата френска революция (близо е до англо-саксонския модел от древността). Основни са идеята за териториална цялост, суверенитет, гражданство. Другият тип идея за нация се свързва с общност на териториално, историческо минало, език, религия, културни и психологически особености на даден народ. Тези идеи са породени от епохата на романтизма (индивидуализация на универсалния дух, по идеята на Хердер). Хердер приема народа като жив организъм с цикли – развиват се, зараждат се, и упадат. За да не умрат те трябва да се обновят, трябва да преоткрият своите корени. Появява се понятието Volkskunde – науката за народа. През 19 в. в Англия равнозначни термин е фолклор – събира се народна поезия и проза. В началото на 19 в. се открива разликата м/у народна и елитарна култура. Говори се за естетика на дивото. Открояват се селската и градската култура. Има противопоставяне на планинска и полска култура (разновидности на селската). Друга разновидност на народната култура се търси в градовете. Градският начин на живот се различава и по градската икономика. Появява се и карнавалът. Вариативност на народната култура – основава се на спецификата на езиците и диалектите, на смесването и взаимодействието м/у народите, на контрастите, на религиозните различия. Налага се идеята за европейските региони. Отношението към колониализма – учредяване на политическа власт в/у дадена територия, съобразно на колониализираните общества с характеристиките на колонизаторите. С откриването на нови територии се откриват нов тип народи, които трябва да бъдат изучавани. От една страна идеята за новото, чуждото и създаването на музеите и от друга страна – възникването на етноложки школи – изучава се структурата на тези общества и културните форми м/у тях. Етнологията е посредник м/у общност и общество. През 19 в. се разграничават два типа общности: архаични (примитивни) – почиват на кръвно-родови традиции; модерни – изградени са на основата на връзките на тройно анархистични общества – общества без държави (племенни групи – ловци и събирачи, кланове, сегментно-родови групи – фратрия, трибални групи) – при тях действа обичаят на предците и те са морални и религиозни, а забраните се спазват автоматично. Монархия –когато управлява един, аристокрация и олигархия – управление на малка група от хора и демокрация – управление на възрастни граждани. В Европа се поставя акцент в/у понятието наследство - служи за легитимиране на идентичност, търсят се корените (историческо наследство) – използва се за местно и социално развитие). Трудно е да се уеднаквят всички етнологии, европейските етнологии се конструират на общност от знания и носят специфични особености. Открояват се няколко опозиции: цивилизован-примитивен, избягва се тяхното сравнение. Това, което обединява всички етнологии е, че се изграждат в специфичен културен и политически контекст, разглеждат въпроси за идентичност и култура, и непрекъснато търсят връзката с писменото. Важен обект е народната култура, която се изследва чрез материални обекти, продължение на културни разкази.
4. Етнология на Азия. Между индология и етнология – проблемът за социалната организация, поглед към системата на кастите. Кръстопът на цивилизациите - хималайската култура, будизмът и обществото. Етноложки поглед към Китай и Япония.

Културните ареали на Азия: индийски, китайски, японски, корейски, малайски.

Индия. Индия е немонолитна в културно отношение; има езиково, културно и религиозно многообразие; няма единна индийска нация. Основен е дравидския етнос, а всички останали са придошли. Гръко-будистката ориентация, индуси със семитски културни форми (много силни влияния м/у индийци и персийци). Будизмът оказва влияние в/у културата. Най-древна е хараплийската култура – много стара, почита се богинята майка, има свещени растения и животни, култ към змията (протоиндуизъм). След 1 в.пр.Хр. се смесват арийски и неарийски групи – формиране на индоевропейски семейства. Веди и Упанишади – „Веди” – сборници с религиозни текстове, митология, космология, социални отношения, начин на живот на древните индийци. Всички принципи на индуизма са в „Ригведа”, в която се описват важни религиозни данни и начинът на живот на хората. „Яджурведа” – описва ритуалите. „Ахтарваведа” – описва заклинания и магически формули. Ведите са повлияли в/у формирането на индийския светоглед. Обожествява се природата, пантеон на божествата. Вселената е разделена на 3 сфери – небе, земя, въздушно пространство; на всяко от което съответства някакъв бог – това е митологичното обяснение на света; принципът Рита – слагане в ред на нещата, чрез въплъщение на светлината и силата на природата. Има вяра и за много божества, както и вяра за един единствен бог (монотеизъм). Чрез ритуала се имитират процесите в природата.
Джайнизъм – друго основно учение, заедно с будизмът е едно от най-влиятелните учения - проповядва аскетизъм, с/у Ведите и ритуалите им е, отрича се облеклото. Когато животът на човек достигне своята кулминация, тогава човек трябва да прекрати живота си чрез самоубийство. Вяра в кармата и прераждането. Познанието: І вид: Мати – мисъл и разсъждение – чувство за възприемане на отделните обекти и техните качества. ІІ вид: Шрути – свързано с опита, възприемането на опита от предишните поколения. ІІІ вид: Авадхи – непосредствено възприемане на обектите в процес на ясновидство. ІV вид: Манах-пария – телепатия, опознаване на мислите на други хора. V вид: Кевала – съвършеното познание за всичко. Джайнизмът е дуалистично учение – материалният свят – духовната същност. Душата може да се освободи от оковите на материята, може да се освободи от карма.
Будизъм – 6-5 в.пр.н.е. – оформят се два клона на будизма – южен и северен. Философска концепция – основан е на идеята в/у брахманизма и е повлияна от Ведите. Развита е идеята за инкарнацията (превъплъщението) и идеята за кармата. Законът за кармата – всичко, което човек прави, се отразява на неговия живот. Кармата бива три вида – зараждаща се, зряла (настояща), скрита (за бъдещето). Дхарма – закон, правило, порядък, норма за съществуване: включва религиозния закон и неговото изпълнение. Нирвана – крайно съвършенство, което освобождава от прераждане. За целта е необходима практика по йога и медитация. Четирите благородни истини според Буда:
1) човешкият живот е изпълнен със страдание;
2) причината за страданието е жаждата;
3) причината за страданието – жаждата, може да се премахне, когато човек нищо не желае и се успокои;
4) има път, благороден, който има 8 аспекта (правилна вяра и отношение; етично поведение: правилен говор, живот, движение; медитация: правилни усилия, медитация).
Йога е учение и практика, в която човек овладява съзнанието си (най-важната част в етичния аспект). Религията изпълнява ролята на закон. Нормите се регламентират – добродетел, интерес, удоволствие в поведението на хората.
Сутри (Шастри) – едни от шастрите са свързани с Дхармата и те ви учат как да бъдем полезни на Бог. А други са свързани с Артха – как да сме полезни в материално отношение. Третата сутра а Кама – как да постигаме удоволствие.
Всеки човек трябва да се съобразява с кастовата система и положението си в нея (закон за кастите). Съществуват четири касти:
1. Брамини – най-близко до божествените; свързва се с ритуална чистота и близост до бог; в началото членове са били свещеници, духовници, принцове; отдава им се най-голяма почит;
2. Кшатрии – военоначалници, благородници и земевладелци Занимават се със земно дело. По-малко чисти ритуално;
3. Вайши – хора без благородническа титла, но дълбоко уважавани;
4. Шудри – хора, занимаващи се с различни занаяти.
Една прослойка, която не влиза в кастовата система се нарича „недосегаеми”, тъй като ако човек ги докосне, ще се омърси – хора, които се занимават с възможно най-мръсните неща, не живеят в града, а в покрайнините. Има и над 1000 подкасти. Силна йерархична система. Предава се по рождение и се утвърждава от ритуалите.

Китай. Китайският цивилизационен ареал се установява хиляди години. Китай е създаден от народа Хан, който покитайчва цялото сегашно население. Има 3 основни елементи, които бележат това: писмеността, религиозната мисъл, политическата система. От преди два века китайците използват писмеността чрез идеограми – тя не е само звук, нито буква, а по-скоро описва идея за нещо, тя е символ за нещо. Чрез идеограмата се представя цялото понятие и това дава възможност за разпростиране и културно влияние в/у много различни народи. Писмеността е основа за изграждане на единство на народа.
Даоизъм – основателят на Даоизма е Лао Дзъ. Лао = закон, природа на нещата. Основен принцип е законът за бездействието; човек трябва да наблюдава за да осъзнае обективните процеси. Всички явления, предмети, неща са изградени от мъжка и женска страна (ин-ян). Ян – светлината, мъжкото начало, ин – луна, женско начало. Този тип идея е заложена в китайската медицина.
Конфуцианство – 6-5 в.пр.н.е. – влиза в една от трите основни религии в Китай. В него централно място заема проблема за нравствената природа на човек. Усъвършенстването на човек е цел Конфуций смята, че когато човек се роди, той се надарява с качества, които за него трябва да бъдат морален закон. Основен принцип е идеята за човечността – това, което не трябва да желаеш да правят на теб, не трябва да желаеш и за другите. Обществото трябва да се държи като семейство. Всеки човек трябва да заема своето положение в обществото. Антропоцентризма – най-добрият начин за почит на предците е молитвата е жертвоприношението. Музиката се счита за средство за възпитаване и облагородяване на човек, тъй като музиката е хармонична. Да се спазва етикета.
Дун Джун Шу – учение за космическите сили с пет елемента, даоизмът се смесва с конфуцианството. Чувствата са източник на злото. Човек трябва да се усъвършенства. Потискат се емоциите и ако човек не изпитва чувства, то той би могъл да е добър и завършен.
Китайска митология – смесват се древно китайска система, будизъм, конфуцианство, даоизъм. Историзация на персонажите. Митологичните герои започват да се приемат като реални исторически личности. Властта на суверена и силата на аристокрацията – разпространена и в съседните на Китай страни; деспотизъм и обожествяване на владетеля.

Япония. За Япония характерен е шинтуизмът – обожествяване на природата, култ към плодородието, почитане на героите. Шин тао = култ към боговете. Шинтуизмът се установява заедно с будизма като голяма част от населението изповядва и двете религии. Шинтуизмът няма строго доктрина или създател, но има строг морален кодекс, който следва конфуцианството. Шинтуизмът е път по който обществото се обединява под някакви общи ценности. Японското изкуство оригами (хартията на духовете), смята се че носят щастие. Властта на императора е божествена. В Япония са съществували четири основни класи: самураи, земеделци,занаятчии, търговци. Самурай = някой, който служи; важна е смелостта и опитността; самурая може да умре заради иде или в полза на господаря си. Всяка класа е наследствена. Чайната церемония е възникнала около 18 в., тя е начин на общуване м/у хората, цялостен ритуал, естетизация на храната,която се поднася, изразява се уважението м/у хората, облечени са празнично, пиенето на чай се свързва със социалната йерархия, тип ритуално общуване, необходимост всички да живеят като колектив, да се спазват общите закони и морал и да се усъвършенстват.

5. Етноложки поглед към шаманизма. Сибирският шаманизъм като религиозна система (религиозни представи, култова система). Характеристики и функции на шамана. Шаманизъм и космология (космическите зони, световното дърво, шаманът-медиатор). Индианският магьосник-шаман.

В северната част на Азия (централен Сибир) живее население, което се характеризира с изповядването на шаманизма. Шаманизмът съществува и в латинска Америка, Африка и дори на Балканите. Той навлиза през 8 в. от тонгуските сибирци, които казват че шаманизма е състояние на възбуда и транс. Шаманът притежава способността да общува м/у света на живите и отвъдното. Има много отвъдни светове, които могат да въздействат на света на хората. Светът се дели на земен и отвъден, като отвъдният се дели на много светове. За основен модел на шаманизма е счита сибирският. Шаманизмът е тясно свързан с лечителската сила, която се дава на шамана от неговия дух покровител. Пътуването на шамана е транс състояние, сънят е важен метод за достъп до отвъдния свят . Сънуването е специфична техника. Избарнничеството е една от основните характеристики на шамана. Шаманизмът ерелигиозна система ,която се води от анимизма (анима = душа) и аниматизмът (одушевен). Анимизмът е една от най-елементарните форми на религиозна представа – всичко носи душа, всяко нещо около нас има душа. От този тип идея се развива и аниматизмът – обожествяване на душата като покровител на определено нещо или на различен вид природна сила. Богорас, Щернберг, Токарев – изследователи на сибирския шаманизъм. Всичко притежава душа, която по-късно се превръща в дух. Съществуват 5 стадия: 1. човек се смята като част от природата; 2. природата е сходна с човек; 3. две форми на предметите – обикновена и преобразена форма; 4. идеята за гениите – духовете които живеят във всеки предмет; 5. идеята за духовете на мъртвите, които съществуват след смъртта на тялото (култ към предците). Богорас – има два типа шамани – 1. нервен и истеричен тип, от който произхождат пророците; 2. хладен и волеви тип, от който произхождат жреците – установяват норми и правила и ръководят религиозния живот. Има три етапа в развитието на шаманизма – масов, смесен, индивидуален. Най-ранен е семейният шаманизъм в дородовото общество. В следващия стадий – родовото общество, се появяват шаманите специалисти. В третия стадий се появява шаманския култ. Шаманизмът като религиозна система – сибирският шаманизъм е високоразвит политеизъм; шаманската идеология представя система от идеи и възгледи за това какво представлява света – има свръхестествени сили, които ръководят природата и човек. Светът е едни земен свят и няколко други свята (на предци и духове). Има много богове, всеки от които представя някое от природните вления и човешките сфери на дейност. Заедно с възникването или смъртта на боговете, възникват или се разрушават техните изображения, които се смятат за тъждествени на божествата. В момента, в който божеството престане да изпълнява функциите си, тогава материалното му изображение бива унищожено. Друг вид олицетворение е чрез животно – когато на бог се посвети някакво животно. Има различни забрани да се убиват определен тип животни, а ако се убиват – това се прави ритуално. Това се среща и при миланийците и ескимосите. Те смятат, че света е населен от духове, които са покровители на хора и на дейности. Ескимосите смятат, че всеки дух би могъл да им донесе улов. Шаманизмът може да се разглежда като култова система. Култ към боговете – почитането им става чрез обреди, които са еднократни, редовни или непостоянни, незадължителни. Жертвоприношенията – благодарствени, заплашителни, за умилостивяване; чрез тях се осъществява връзката м/у хората и света на боговете. Всеки участва в жертвоприношението. Шаманът предлага храната на боговете или самият той я поглъща. Важна е молитвата, чрез която се достига до божеството, а от друга страна се извършват различни гадания. В корейската шаманска традиция основна роля имат жените шамани, те поемат ролята да пречистват селището т зли духове.
Характеристиките на шамана – избран, избраничество; способностите на шамана идват от духовете, които му помагат. Но не всеки човек може да шаман и да им духове помощници, защото духовете избират човека. Такъв дух може да е непознат, а и на някакъв прародител. Шаманството може да е наследствено, да се наследи дарбата от шаман-прародител или от духове. Аями = дух-покровител. Сексуалната връзка с духа покровител е характерна, защото духовете влизат в тялото на шамана.
Има три вида шамани:
1. лечители на болести;
2. правещи малки помени;
3. отвеждащи душите в отвъдни свят.
Всички особености и техники на шаманизма се получават от духа покровител. Елиаде разглежда шаманизма като архаична техника на екстаза за преминаване в различни отвъдни светове. Символите за преминаване в екстаз са много разнообразни. Шаманизмът се основава на древната космология и деленето на света на различни сфери.
6. Черна Африка – култури и общества. Многообразие на езици, многообразие на култури. Икономика на лова и събирачеството. Африкански религии, пластично изкуство и магия. Африканистки изследвания - антропология на далечността. Магията като етноложки проблем. Исторически преглед и извори. Определение за магия. Видове магия. Елементи на магията – магьосникът, действията, резултатът.

Когато се говори за „Черна” Африка се има предвид на юг от Сахара. Феномените с различни, раси, езици, култури не са ясно разграничени. Има над 1500 африкански езика, няколко архаични форми на други езици, има и езици, посредници, м/у различните групи. Езикът отразява начина на мислене – има много детайлно описани термини. Езиците нямат минало или бъдеще време, имат сегашно време, чрез което се изразяват митологичните разкази, а др. нещо от настоящето – това показва феномен характерен за митологичното мислене – легитимиране на настоящето чрез мита. Контактите в Африка с различни племена са многобройни. Среща с египетската култура - предават се познания чрез египетски йероглифи и египетски религиозни практики. Африка има връзка и с арабския полуостров – пренасят се подправки, слонова кост, естествени бои, абанос. В резултат от формираните контакти се установяват отношения с другите религии – юдаизъм, християнство и ислям. Африканските народи не са развили държавна структура. Тези племена принадлежат към т.нар. анархистични общества (типове общества: анархистични – няма държавна организация, а най-много вожд; държавни – монархия, демокрация, олигархия). Организирани са от селски общини. Устната традиция е основна. Понятието народ не се отнася до Африка; общностите не винаги се определят чрез езика; много от общностите не са определени по произход от някакъв общ прародител; не всички племена имат общ представител на властта или общи институции. Образуването на общности и етнични групи е динамичен процес. Думата народ за общностите в колониалните страни е заменена с етнос. Народите в Африка се делят на няколко групи според дейността:
1. пигмеи, бушмени – ловците и събирачите; пигмеите са расова и културна реликва, живеят от лов и събирачество; мъжете се занимават с лова, а жените със събирачеството. Когато свършат ресурсите на даден район, те се преместват но не навлизат в територията на съседите си. Не носят накити, почти не носят дрехи. Бракът се осъществява чрез замяна на жени. Тотемизмът е разпространен почти във всички племена – култ към предците. Бушмените живеят на малки групи, като всяка група са няколко семейства по бащина линия. Вождът организира лова и пази семейството; жените са събирачи. Бушмените вярват във вечния живот на душата, Бог и в духовете на горите. Имат лечители тип шамани, които лекуват чрез танци.
2. странстващи пастири – цикличен номадизъм, отглеждане на много овце. Племента са хутентоти, тутси, херероси, хима, масаи. Те притежават овце, но не и кози, защото смятат, че от козите са произлезли земеделците. Не убиват животни безразборно, а само ритуално. Една част от тях живеят в родови общности. Най-възрастният член на рода е вожд. Има строга възрастова йерархия. Обикновено при хутентотите има полигамия на браковете. Хутентотите вярват в боговете на бурите; а другите племена са по-скоро дуалистични. Всеки един от племето херерос принадлежи към две групи – матриархална и патриархална, матриархалната има социална роля, а патриархалната – религиозна. Това има значение при унаследяване на имуществото. Властта на вожда преминава най-често или в неговия внук, или брат. Характерно за брака е, че се сключва м/у роднини. От Сенгал до Камерун живеят друг тип пастири, които са приели исляма.
3. скотовъдци и пастири – масаи – живеят на границата на Кения и Танзания. Те живеят с нандите, но нандите са по-скоро земеделци. Събрани заедно двете племена имат допълващи се функции. Тези племена не вярват във възкресението на душата. Само вождовете биват погребани. Вярват в свръхестествени същества, магическси ритуали и практики.
Идеята за антропология и далечност идва от Малиновски и Гриол и техните африкански изследвания. И двамата са били в различни части на Африка. Малиновски- за мястото на антрополога в изследването и неговите причини да стане изследовател; по какъв начин се представя местното население и далечността като различие в културата. Той е поляк. Описва обичая „кула”, която е ритуал на размяна на скъпоценности. Прави се дълго пътуване от местните до другия край на острова, за да могат да се разменят предметите. Никой не получава нещо, което е притежавал. Предметите не се задържат, а също се разменят и един момент те се завръщат при собственика. Чрез размяната на тези предмети се получава културен/символен капитал (социален престиж). Гриол се занимава с догоните; той е бил част от колониалните военни сили на Франция. Запознава се с културата на догоните в скалистите възвишения на Мали. Познанията им и космологията им формират представата им за света и техния начин на живот. Основно място заемат астрономичните им познания (от преди 5000г.). Погребалните им практики са общи за цялото племе; хората са погребвани в скалите и в началото на годината се прави шествие посветено на починалите предишната година; а на 12 години – се прави маскарад свързан с душите на мъртвите; на 60 години – ритуал за отбелязване на смъртта на първото човешко същество. Този цикъл е свързан с цикличната проява на Сириус. Космологичната им система е някакво съвършено познание, което се предава по устен път. Космологията на догоните е мистична африканска философия, според Гриол. Догоните са хора, които не противоречат на тези, които стоят по-високо от тях в социалната йерархия.

Религията Вуду и зомбирането. Началото на 18 в. е началото на религията вуду, която е характерна за западна Америка и южна Америка. Тя възниква в период, в която френският католицизъм иска да се наложи в Африка. Има заменяне на свещените богове, духове, от католически светци. Когато започва това съперничество, африканските култова се преосмислят, и навлизат в католическия ритуал на африканци и креоли. Вуду е свързана с африканското магьосничество. Първата степен е свързана с магьосниците от първото стъпало, изготвят лекарства, екзорсистки ритуали, гадаене. Втората степен – магьосниците бокор – приготвяне на отрови, раз/омагьосване, ритуали по зомбиране. Зомбитата са три вида: 1) астрално зомби – има само дух; човек трябва да е мъртъв за да бъде съживен от магьосника. 2) телесно зомби (само тялото). 3)велико зомби (и двете). Зомбитата са под властта на магьосника. Ако магьосникът умре или е слаб той може да загуби властта си над тях и те се превръщат в демони, които правят зло, и затова е необходимо да станат подвластни на друг магьосник. Използват се различни магически средства за постигане на цел, свързана с някой човек.

Магия и магьосничество. Магията е начин, по който човек повлиявана силите на света за свое благоразположение. От гръцки – сбор от действия и заклинания, с които се цели въздействие по свръхестествен начин на хора и животни. Магията е дълбоко свързана с космологията на човек, където човек е в тясна връзка с природата, човек е микрокосмос; това е и в основата на магичните практики. Взаимовръзка м/у космологичен и антропологичен ред. Естеството на религията – в западната етнология има две основни направления (Тейлър, Фрейзър) – човек си обяснява природните явления чрез анимистични и религиозни сили. По този начин се обясняват и различните практики. Второто направление е социологическо (Дюркейм) – поставя се акцент в/у социалното, космологията изразява процесите в дадено общество. Религиозните явления се изучават за да се обясни действителността, както и да се разбере религиозното основание на човек, за да се разбере състоянието на обществото. Религиозните факти могат обективно да се наблюдават, описват и изследват. Религията се приема за най-древен начин на мислене. Религиозното вярване дава определение на съществуващото в невидима обкръжаваща среда, в сравнение с видимия свят. Сакралните факти – обреди, митове, свещени места, предмети. Те разкриват свойството на свещеното като йерофания (нещо, чрез което се провява свещеното). Чисто-нечисто – като противопоставяне – с ритуална чистота се свързват всички свещени действия и всичко дадено в добър порядък. Тази опозиция определя етничната принадлежност и оценката и. Важна е и за социалната организация на обществото. Естествено – свръхестествено – свръхестественото предизвиква представи за сили, духове, свръх места и принадлежат на невидимия свят. Съществува вяра в тайнствена или мистична сила – „мана”, която има свръхестествен характер, действие или за добро/лошо (малайзийските племена). Вождовете притежават такава сила. Мана се предава чрез допир. Духове = същества, които не са хора и притежават сила да въздействат на човешкия свят; невидимо присъствие; злите духове са онези, които могат да навлезнат в човек. Съществуват и духове, с които човек иска да общува чрез транс – адорсизъм (обожествяване); молитвата е един от начините за достигане на транс.
Има няколко вида магия – според насочеността – бяла и черна.; според въздействието – лечебна, предпазна, вредоносна, военна, любовна, климатична. Принципите, по които действа магията се изразяват в схващането, че подобието поражда подобие. Предметите в съприкосновение с магьосника продължават да действат от разстояние. Начинът на предаване на магията може да е чрез контактна магия - непосредствено съприкосновение с обекта на магията (пряк контакт); инициална магия – започва се някакво реално действие, довеждането му до край се поверява на магическата сила. Тези два типа магия разчитат на наличието на обект. Друг тип магия е парциалната – въздействие на частта в/у цялото. Имитативна магия – човек е заменен от негов образ или подобие (хомеопатична магия). Предпазваща магия (апотропейна) – чрез амулети. Катартична (пречистваща) магия – защита от зли сили. Магията на словото.
Магьосникът и магьосничеството. Понятието за магьосник – деятел, извършител на магичният процес. Той може да е професионален, или да преповтаря нечии заръки. Магьосниците трябва да притежават определени качества, те са белязани. Някои магии се свързват с древни занаяти. Използват се природни материали за създаване на нещо ново, чрез което изграждат нов свят. Жените като лечителки, въздействащи в/у хора, предмети, но те притежават естествена магическа сила. Социалната позиция на лечителя-магьосник е маргинална и се свързва често с табу.
7. Етнология на американския континент (Мексико и Централна Америка, Андите, Амазония). Общностна организация и системи за отговорности. Въпросът за автохтонността, отношението “история-етнология”. Връзката между модела за света и етнонауките. Класическите теми на етнологията (родство, властови и социални позиции, шаманизъм). Практики за признаване и съжителстване на различията: мултикултурализъм и метисаж.

Терминът индианци – коренното население на американския континент и не се прави разлика м/у различните племена. Сложна религиозна система. Науката за конкретното, която е развита в традиционните общества – природата е в постоянно отношение със светана хората; то трябва да служи за обяснение и подреждане на човешкия свят. Връзките с природата се определят от характера на това знание – светът се възприема като живо същество с качества и воля,, а обясненият за него имат митичен характер и обяснява магичното. Науката и магията според Леви-Строс са два начина за обясняване на света – те произтичат от едни и същи условия. Това, което характеризира начина на мислене на индианските племена – природните елементи и видове имат значеща стойност и се включват в обяснението на света – сложни отношения от природни елементи и културни категории. Онова, което характеризира подобна логика на мислене се определя с термина бриколаж – начинът на изграждане на мислене, построена от различни слепени парченца, които биха могли да се заместват едно друго, но и изграждат цялостна картина за света; начин на изграждане на модела на света). Има основни класификации – навахо – разпределят хората на две групи – такива, които могат да говорят и такива които не; животни – бягащи, пълзящи, водни, нощни, дневни, мъжки, женски. Всеки човек или животно имат определени характеристики, както реални така и за участие в ритуал. Всяко животно или растение стои във връзка с други елементи. Индианската култура се контролира от тотемизма – отношенията м/у личност и тотем са много близки. Тотемизмът е вид език, чрез който хората в дадено общество общуват, разпределят блага. Социални дейности и производствени дейности са онези класификатори , които са определени от тотема. Тотемна екзогамия. Приликите и разликите в план на природата и план на културата – животни-спрямо-животни, хора-спрямо-хора. От това зависи ритуалната система на индианците. Това мислене различните природни елементи, съотнася хората – войни, не-войни, животните и т.н. Те са логически структури, чрез които може да се разбере поведението и мисленето на тези хора, което се определя от мита. Отношението ние-другите – натрупване на различни факти, образци и знание – критерии за обясняване на чувството за другост. Проблемът на другостта се разглежда в три плана: 1) аксиологичен – системата от ценности на дадено общество, група, човек; съдържат се ценностни съждения за другия; 2) праксиологичен – наука за действието, учение за действието от гледна точка на резултата; разкрива доближаването и отдалечаването от другия; първата форма на сближаване е чрез жените и християнизацията; 3) епистемологичен – познаването на самоличността на другия; той се съотнася с осмислянето на отношението ние-другите. И трите равнища са взаимосвързани.
Практиката на съжителства и общуване се представят по два модела: 1) метисаж (термин въведен от Лаплантин и Нус – и двамата изследват Бразилия в лингвистичен и културен план) – кръстосване, смесване, включване (практика характерна за Бразилия)-хора от различни племена съжителстват, приемат и познават културата на другия, могат да я разберат и споделят. Съхранява се традицията на всяка една от тези групи. Естествени са смесените бракове, при които се използват знания, ритуали и културата на тези различни групи – съвместно съжителство на различни културни практики. Взаимодействието м/у културите, обмен, реципрочност в отношенията. 2)мултикултурализъм – (Тейлър)изградена в/у практиката на отношенията м/у хората в САЩ и Канада. Всяко група има право да има своя специфична култура. Поддържането на тези различия се защитава чрез политики на подпомагане – част от индианците, които живеят в резервати, съхраняване на индианските култури и поддържането на тези различия. Различията се съхраняват само в определени зони. Метисажът и мултикултурализмът са два модела на срещи м/у политическо и културно и по какъв начин се изказват различията.Процеси на глобализация, които налагат други форми за пренаписване на идентичностите. Въпросът за идентичностите – система от категории, които характеризират дадена група, които се наследяват и придобиват – есенциалистки критерии, свързани със същността на човек и неговите характеристики. Когато идентичността се представи от система от компетенции и зависимости – друга идентичност.
Благодарение на изследванията на индианските култури се появява и етнонауката – разбирането на природата в термините на изследваните групи. Разкриват се възгледите на групата за природата, нейната класификация, начинът на трансформация и културните употреби.
8. Eтнология на Австралия, Нова Зеландия, Полинезия. Културни особености на аборигените. Характерни черти на тотемизма. Тотемът като тип институция. Тотемичният мит и социалната организация. Етнопсихологическият поглед на З. Фройд и К. Юнг, колективното безсъзнателно и архетипите.
Австралия. Коренното население на Австралия са тасманийците и аборигените (ab origin = от началото; автоктонен жител). Предполага се че са дошли от югоизточна Азия, живеят в колиби или на открито. Подобно на африканските племена се занимават с лов, риболов и събирачество; нямат писменост. Те имат устна история. Украсяват телата си с рисунки и различни украшения; рисуват в/у камъни и кори от дърво; занимават се със скулптура и живопис. Аборигените са изобретили бумеранга като средство за лов.
Нова Зеландия. Местното население се нарича маори. Абел Тасман нарича тези хора тасманийци. Маорите са дружелюбни, но са и канибали (канибализмът се спира чак през 20 в.). Наличности на злато. Нова Зеландия се заселва от европейци. Маорите не са достигнали до идеята за частната собственост. Има свещени места – резервати за това население. Стресът е непознато явление за маорите. Опазват околната среда. Основната им религия е тотемизмът, практика на различни форми на магия. Тотемични митове – в основата им лежи представата за свръхестественото родство м/у племе, род и даден тотем – животно, зооморфно същество, растение, предмет. Тотемичните митове разказват за предците, отиването им в подземния свят и за т.нар. чуринги. Тотемът дава сила на места, скали, водоеми (сила за плодородие, войнска сила). На тези места се извършват ритуали. Тотемите играят ролята на демиюрзи. Тотемът и племето са много тясно свързани – ако някой убие тотема (който едно животно изразява), тогава ще умре цялото племе. Създава се табу – не може да се убива или съхранява са храна тотемното животно. По-късно чрез табуто се означават различни забрани. Дюркейм определя тотемизма като първичен култ в общество, разделено на кланове. Тотемизмът е форма на социална организация – кланове, родствени племена, фратрии (обединения от родства). Тотемът е тип социална и религиозна институция, която се възпроизвежда в обществото и служи за уреждане на социални отношения. Родствени са племената с един тотемен знак. Тотемният знак може да се придобие по наследствена линия. Принадлежността към даден тотем е в основат на социалните отношения. Отхвърля се кръвосмешението – всички, които имат за знак един и същ тотем, не могат да влизат в брачни отношения. Забранява се също и инцеста. Връзката м/у тотемизма и екзогамията (брак вън от групата) е много устойчива. Страхът от кръвосмешение – спазване на строг тип брачни връзки и обичаи за освещаване на родствените връзки. Тотемизмът е характерен и за американските индианци. Тотемизмът функционира като стратегия за действие. Много често се говори за хранене, сексуално действие, смърт, като се използват едни и същи думи и табута (аналогия м/у поглъщане и проникване). Тотемните системи превеждат същността на социалните отношения чрез класификации. Фройд изследва тотемизма. Интересуват го забраните на аборигените („Тотем и табу”) – разглежда религиозните разкази като система и търси връзката с психиката на хората; прави връзката м/у начина на живот на аборигените и европейските форми на психични болести и начина на лекуване. Търси символика в сънищата. Фройд говори за нещо несъзнавано. Юнг говори за колективното несъзнавано – за него безсъзнателното не се свързва само с травмата. Юнг стига до извода за раждане на идеи, които са част от безсъзнаваното на една общност. Тези културни символи се наричат архетипи – характерни образи на цивилизацията, вечни идеи и образи (първообразец). Архетипът е схема на образ; той има неопределена структура, има свойството да се възпроизвежда подобни идеи.
10. Етнология на Балканите. Етнос и етничност, етнизация на властта. Национализъм и националности, етносното полагане на културата. Малцинствени групи и общностни култури на Балканите. Интеретнични взаимодействия на Балканите.
Понятието цивилизация (епистемологичното определение според Тойнби) – онова поле на историческото изследване и анализ, което може да бъде обхванато в своята цялост и е познание; разделя се на отделни единици на битието и е със структурирани елементи (народ, държава, институция). Изграждането на цивилизацията е многостранен процес. Цивилизацията се смята като стадий от развитието на човечеството; тя е процес на културна дейност и е фаза от човешката култура. Културата е средство за по-дълбоко навлизане в духовността на обществото. Цивилизационните региони представляват част от цивилизационния ареал, но имат свои специфики. Балканите разкриват различни култури и се откроява елинизма, елинската и елинистичната култура, трако-дакийската и илирийската култура (преди идването на римляните); след това византийската култура е основна, защото налага политически, културен и религиозен модел; българска/славянска; османска; принадлежност на Балканите в средиземноморския ареал – едно географско местоположение; рибарство, търговия, производство на маслини, войни. Православната и западната цивилизация са се присъединили към елинистичната, която включва критска, минойска, част от гръцкия полис. Конфликт/съжителство – православие и ислям – оказват въздействие в/у политическите модели, морала, структурата на социалния живот. След навлизането на исляма, държавният модел се променя коренно (източен деспотизъм), което оказва влияние в/у характера на обществото. Всички народи в османската империя са обединени в милети (принадлежност към дадена религия и народност); руммилети (гърци, православни, арменци, евреи). До 18 в. това разделение дава основание на големи взаимовръзки на населението, което живее на Балканите. От 18 в. започва създаването на национални идентичности – елемент важен за конструирането на нациите. Органичен тип нация - наследяване, генетично-историческо на културата. Онова, което характеризира Балканите – наличие на предци (народ, държава); историческо битие (културно-историческо наследство – език, културни герои, паметници, традиции – символни елементи за конструиране на нацията). Началото на 19 в. – разпадането на османската империя, бележи се създаването на различни държави. Етносът се формира на базата на различни практики; в западното развитие с етнос се обозначава народ без съвременни форми на държавно управление; в източното – етнос е категория основана на принципите – общ език, културна идентичност, съзнание за единно цяло, убеждение за общ произход и обща историческа съдба; ендогамни връзки. Бромлей – представя по-социологически поглед в/у изграждането на етноса – диахронна типология – най-ранният период на създаване на етнос е племето, след това се създава народността (по времето на феодализма), след това е нацията (модерността). Синхронен план - етнографски групи, които представят многообразието в дадена култура. Субетноси – произлезли от етнос, но се различава от него; метаетноси – съвкупност от повече етноси, те се основават на културата като критерий. Барт разглежда етничните групи като социални единици, които си взаимодействат. Културата е само единия от елементите за изграждане на идентичността. Живков разгледа етничното като предаване наследството на социално-антропологичната действителност. По този начин се индивидуализира историческия процес, и се възприема т хората като индивидуална съдба – може да се говори за етничен хронотип (обвързване на време и пространство). Разлика между интраетнични (етнос с различни тип групи или племена вписани и изградили етноса) и интеретнични (съществуват връзки на етнична група с други по-големи групи) социални системи. Роля на език, роля на религия, територия, локални култури, при които етнокултурното пространство се свързва с територията (планински култури). Взаимовръзка м/у понятието нация и етнос; нация от лат. = да бъдеш роден, да изхождаш по рождение от. През 18 в. с нация в Италия обозначават град-република, във Франция – по-големи групи; а след френската революция се обозначава цялото население. Нацията е историческо понятие, Монтескьо интерпретира нацията като културна същност, Хердер поставя акцент в/у културата, Тойнби – стремеж за създаване на общество. Ренан обяснява възникването на нацията със социално-психологически фактори.

11. Религия и ритуал. Религията като социален факт и система от представи. Универсализъм и монотеизъм. Функции на ритуала. Видове обреди, обреди на преход. Религиозност и всекидневие. Културните религии и “света”. Религия и власт.
Етнологията залага на принципите на причинност и по кой начин разбираме как хората осъществяват религиозните си практики и как те се съотнасят с групата в обществото. Религия от лат. = свързвам, обвързвам. Емил Беневист – религията подсказва връзката на човек с божественото, силата която свързва волята на човека с вярата в Бог. Усещане чрез мисълта,която насочва към практикуването. Изследването на религията – религиозната практика е начин за задвижване и поддържане на вярата. Вярване – обвързване с божествената трансценденция, за да се признае нейната върховна власт. Вяра – комплекс от представи, които обвързват дадена общност с божественото. Религията не се възприема по един и същ начин от различните народи през различните епохи. За древните религията се е свързвала с ритуали, акт на култа; за християните – догми. Религията може да се оценява само във връзка със социалното. В примитивната цивилизация нивото на религията е ясно схематизирано и всичко изпъква добре, открива се основното. Отграничават се съставните елементи на религията, фактите са елементарни. Религията може да се разгледа като социален факт. Всички религиозни вярвания имат общ характер – имат реална или идеална класификация на нещата, разграничение на позициите на свещено-профанно; те изразяват колективна реалност; ритуалите са начин на реакция. Групата в религиозната общност изпитва необходимост да осъществи някакво общо действие (ритуал). Колективните чувства са възможни, благодарение на символното представяне на някаква история за ритуала. Действието доминира в религиозния живот – колективен начин за изразяване на тази вяра. Функцията на религиозния обред е интегрираща. Видове религии: политеизъм (съществува пантеон от различни божества, които съответстват на различните природни/социални действия; изобразяват се в идоли статуи рисунки; не се изключва признаването на боговете на други народи; анимизъм, фетишизъм, тератеизъм, тотемизъм), монотеизъм.
Вебер се обръща към големите религии – религиозното действие е ориентирано към земното и подпомага всекидневното действие; то е целеориентирано действие. За религиозното съзнание съществуват извън-всекидневни сили – орента, мана, каризма, зад които стои вяра в духове, сили. Отношенията на хората с тези сили се регулират с религиозното действие. Когато един култ се замести от друг, то тогава божествата се преориентират в пространството и намалят своята значимост. Преход към монотеизъм – от привързаност към едно божество произтичат сакрални и социални задължения. Името на божествата трябва да се знае само от тези, които са му поклонници. Строго-монотеистичните религии са юдейството и исляма, докато християнството е по-скоро политеистично – заради светците. Идеята за монотеизма се свързва с проблема за теодицеята (божията справедливост). Търси се влиянието на всекидневния живот и празничността – най-ясно се вижда това в средновековието. Йерархичният ред в обществото се свързва със свещен ред, онова, което Бог е съградил за човешкото обединение; градация на елементи на една общност; религията издига ролята на религиозната същност на най-високо място, като политическата и социалната роля са въплътени от нея. Церемония- последователност от действия със символично значение, на определени дати от важни събития. Целта е създаване на религиозна съпричастност към събитието, което се празнува. Различен тип ритуали: 1)обреди на преход (Търнър, Женеп) – свързват се с преминаването от един статус в друг, и с идеята за граничност, лиминалност; ритуали на раздяла, приемане. 2)жертвоприношение – божествата имат нужда от жертви за да поддържат силите си; обща практика, от която се възползват всички членове на обществото – споделяне, заедно с Бог, храната, която се предлага. Начин на човек да общува със свещеното. 3)властта – монотеизъм и иконоборство като форма за призанаване на Бог.
12. Проблеми на идентичността. Идентичността като психологическа категория – от индивидуална към социална идентичност. Личностна, общностна и етнична/национална идентичност. Идеята за идентичността като съвкупност от компетенции.
Проблемите на идентичността се появяват тогава, когато искаме да отговорим на въпроса кои сме ние. От психоанализа към етнология. Идентификация – изтласкано желание да бъдеш като някой друг. Тя съдържа противоречие м/у съзнавано и несъзнавано. Според Фройд има три етапа на идентификация:
1. предедипов етап – начален период от развитието на детето; този етап се свързва с оралната сексуалност; детето не е изградена личност;
2. едипов етап – детето изгражда първата си идентичност – мъж/жена; то започва да различава два типа човешки същества; детето насочва либидото си към разнополовия родител; еднополовият родител става обект на идентификация; постепенно се интериоризират норми и ценности;
3. следедипов етап – пренасяне на културни функции; човек започва да се отразява в образа на другия; всички, които са от една общност се мислят като едно цяло чрез характеристиките които имат (хоризонтална идентификация).Вертикална идентификация – идентичност с водача,който трябва да бъде следван, да е пример. Взаимовръзка м/у идеалния аз и идеала на Аз-а (възприемането на качествата от всеки човек , който той си изгражда и се търси в символните прояви) = аз искам да бъда – аз съм такъв; стремежът и правилата; каква да е личността; сблъсък м/у норми и желания.
Ериксон – постигането на собствената идентичност е концепция за изграждането на тази идентичност – човек преминава през различни етапи. Има 8 етапа в зависимост от типа култура, което задава каква е личността, те могат да са повече или по-малко:
1. най-ранно детство – човек се идентифицира с майка си; поражда се доверието към другия; приемане/отхвърляне на другия – познанието е интуитивно;
2. ранно детство – човек почва да се отграничава от другите, започва да влиза в социални контакти, чувства членовете на семейството като приятели;
3. възраст на игрите – детето разширява социалните си контакти, съществува социална среда, с която може да общува; игрите повтарят социалните модели на възрастните и те се интеоризират;
4. години на учене – най-важна социална среда е училището; чувство за конкуренция; открояване на социални качества; поставяне на цели;
5. юношество – човек съзрява и започва да овладява социалните модели, изграждане на групи и отношения по двойки; приятелски/любовни чувства; стремеж за налагане, общуване, удовлетворение;
6. младост – партньорства, самостоятелност; възможност да се правят избори; гордост, социалните взаимоотношения се изграждат на чувството за интимност, солидарност;
7. зрялост – човек формира семейство, социалното общуване е много силно изразено; трудови отношения; пълна самостоятелност при взимането на решения; отговорност;
8. старост – семейство; засилва се чувството за предаване на опит; нужда от близки около себе си.
Това е модел определен от жизнения цикъл на човек. Но не всеки човек може да премине през всички етапи. Тогава всеки човек реализира живота си индивидуално. . Реализацията на жизнения цикъл е жизнен път на всеки човек в рамките на личния му живот. Всеки един етап означава овладяване на умения и придобиване на познания, и този преход се обозначава много често ритуално. Марките на позволеното и непозволеното – във всеки един етап има норми , след преминаването на етап, онова, което е било непозволено става разрешено – така се маркира възрастта и социалното положение на човек.
Съотношението м/у общностна и личностна идентичност. Понятието социална роля означава взаимодействие м/у индивидите, мястото на индивидите в мрежата от социални отношения. Всеки човек има желание за определени роли. Всяка общност има свои ролеви очаквания, които произтичат от изискванията на социалната система. Един индивид може да изпълнява различни рали в различните социални полета. Ролята е структурно организирано и нормативно участие в конкретния процес на социално взаимодействие; всяка роля определя социално положение. Имаме различни форми на предаване на тези модели: 1) древността – традиционният образец - обичаят казва какво, как и кога да се прави; 2) ценностните ориентации предполагат принципни ориентации и мотиви за необходимото поведение; 3)няма образец за подражание; на първо място е отношението цел-средство; субект-обект; важно е развитието на личността; личността се развива според желанията си.
Дюркейм казва че в нас съществува колективно и частно битие. Колективното битие е система от идеи, чувства и навици, които изразяват личността, но и групи от които сме част (морални възгледи, религия, колективно мнение; човек се колебае м/у общото колективно и Аз-а; колективното битие и общностната идентичност имат важно значение за изграждането на личността на човек. Различно разбиране на идентичността (лат.) – два обекта на мислене които са тъждествени; всяка личност може да бъде разпозната чрез елемент, който я характеризира (пол, име, възраст, професия, език); характеристики, които едновременно прикрепят човека към общност но го индивидуализират. Идентичността се свързва с даден субект и съществува субективно време чрез даден обективни показатели. Основните елементи са съдържателни и взаимосвързани и описват цялостната структура на личността. Социална и културна среда – личността се влияе от изградените модели и норми в обществото, защото личността се формира чрез общуване. Открояват се типове идентичност, които са есенциалистки и имат съдържателни характеристики:
1) личностна идентичност – не е даденост, а се променя през целия жизнен път; човек е динамична структура; идентичността се свързва с решение на проблеми, породени от създадени преди това кризи;
2) групова/общностна идентичност – принадлежност към определена група. Различен тип общности – родствено, семейно, религиозно, икономическо обединение на хора. Почива на съзнавана и подсъзнавана принадлежност. Свещени връзки, които очертават обекта на символичните идентификации, в които човек символично се идентифицира с дадена група; тези връзки са част от междуличностните отношения – мрежа от интерперсонални и интеретнични отношения (мрежа = акцент в/у взаимоотношенията м/у индивидите - междуличностни или в група, които се приемат като част от колективните взаимоотношения). Общностни теории – идентификационно поддържане на паметта за общ произход и общи действия);
3) етнична и национална идентичност – общност формирала се в държавната територия.


13. Етноложки поглед към техниките

Противопоставяна на култура и природа. Природата се усвоява от идеите на човек и създадените техники. Много науки през 19 в. са се опирали на дарвинизма (еволюционизма). Морган и Тейлър правят история на класификацията на обществата, което граничи с техниката. Морган откроява три етапа в развитието на човечеството: 1)дивачество (събирачество на плодове, открива се огъня, поява на първите оръжия); 2)варварство (изобретяване на грънчарското колело и култивиране на растения; изграждане на къщи; опитомяване на животни; открито желязото; поява на ралото, открива се идеографичното писмо; 3)цивилизация (настъпва, когато се появява фонетичното писмо). Според Тейлър трябва да се има предвид развитието на културата и географията на техниките (географската/екологичната гледна точка към техниките, което е свързано с ролята на географските способности). Ратцел се занимава с антропография. Сор говори за биологичните основи на човешката география (географските условия влияят много силно на условията на културата; описват се културните особености на народа във връзка с териториите, които обитават; формите на адаптация на човек, зависят от природата – това определя многообразието на техниките, които изобразяват). Социалните фактори са също много важни. Марсел Мос говори за техниките на тялото – техники на тялото, които са и биологично и социално обусловени. Техниката е социално конструирана от средата. Човешкото тяло може да има повече от 4000 пози; всяка култура има специфични пози. Техниките са свързани с адаптация и удовлетворение на различни човешки потребности. Функцията за употреба на дадена техника е основоположена от Малиновски – културата е създадена от потребността да се задоволят основни човешки потребности (функционализъм) в една вторична среда, която зависи от групата. Културните факти не могат да се организират в система без артефактите. Културата е онази, която определя особеностите и моделите на усвояване и трансформация на тази среда. Опитът има значение за систематизацията – технологията е фактор за овладяване на ресурси и натрупване на знания. Околната среда и връзките на човек с нея – околната среда е централното обкръжение на човек – биологично, психологическо и социално. Лероа-Гуран смята, че когато хората търсят начин за преобразуване на средата, те трябва да се съобразяват с това по какъв начин да и въздействат и как да променят материята.
Начин на въздействие / материя = уреди + продукт
В началото техниките са продължение на човешките действия, но не са отделни машини, които заместват човешкия труд (до индустриалната революция).
Техниката зависи от четири елемента: 1) материал; 2) обектите, които участват в дейността; оръдия на труда; 3) източници на енергия; жестове, които задвижват тези обекти; 4) представите, които обосновават техническите жестове. Тези основни елементи формират система, и ако единият от параметрите се промени, се променят и останалите. В ранните етапи на човешкото развитие – без идеологическите и митологическите представи е било невъзможно да съществува тази техника. По-късно тази обвързаност намалява с рационализирането на знанията, човек се отделя от природата и осъзнава автономността си. Чрез технологията се изразяват и различния тип символни идеи и системи. Техниката може да влезе във връзка с други символни идеи и взаимно де се отразяват. Така тя може да представя много по-големи символни идеи (например индустриалната революция). С различни типове технически понятия = технологията като средство за предаване на идеите (възглед застъпен от Лесли Уайт, който разглежда техниката като основна за прогреса на човечеството във връзка с изграждането на същностните черти на човешката култура). Онова, което отличава човек - символното поведение, което се дължи на натрупването в технологиите и се поддържа от кумулативния процес в технологията. Чрез него се предава и опита на поколенията – хората могат да се адаптират. Техниките служат за социализиране на материята – тя се използва и в човешката култура и за създаването на културни предмети. Предметите съдържат важни данни за дадено общество, религиозни вярвания и социалната йерархия. Вещите могат да предават социална информация и да функционират като текст и символ. Символната функция на вещите изразява ценностите, идеите. Всеки предмет става символ на някакво социално положение. Усвояването на техническата система е от значение и се извършва от обучението, което има две форми: всяко техническо познание се предава в определени групи. ( в традиционните общества), и техниките се полово разграничени, тези познания се предават в полово-еднородни групи. Техниката е нещо значимо за начина на живот, и тази специализация се предава и на следващите поколения – повтарят се и се поддържат социалните модели. С индустриализацията се променят и формите на обучение – формално обучение – приема се предварителна програма и стъпка по стъпка се изпълнява. Нещата трябва да се видят, обяснят или покажат (в техниката), има инструкции като начин на тип обучение (формализиран начин на предаване на знанието).
Техниките за придобиване, изработване и потребление (друг тип класификация на техниките, използвана от Мос). Придобиване – лов, риболов. Изработване – производство на различни предмети (хетерогенна двойка – форма за отнасяне на човек и деятели в съвременните общества). Потребление – всекидневна употреба на продуктите, която зависи от различните общества и неговите характеристики.