Конфликти на Балканския полуостров

[Mozo]

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“
Исторически факултет





РЕФЕРАТ

на тема :

Конфликти на Балканския полуостров


Изготвил: Евгени Валентинов Тинчев Проверил:
Специалност: Регионално развитие проф. Поля Йорданова
Фак. № 30004


Балканите отдавна са си извоювали имиджа на „барутен погреб“ на Европа, главен източник на тревоги и място, където всичко е възможно. В буквален смисъл регионът носи усещането за гранична територия между християнството и исляма, за мистериозност, настроения и предубеждения, свързани с претенциите на всяка от нациите за някакво политическо и културно превъзходство, обикновено за сметка на „другите“. Отношенията на Балканите ни сблъскват много често с една бутафорна реалност, която маркира разделителна линия между народите живеещи тук, едно противопоставяне с препратка към миналото, което води от своя страна до създаването на нови митове и на още по-голяма враждебност.
Факт е, че на Балканите в определена степен „изтъняват“ границите между отделните етнически групи – поради продължителното живеене в земите на Османската империя и сравнително по-свободното движение на хора, стоки и капитали в рамките на тогавашните й граници. Това позволява и по-сериозно културно взаимопроникване между отделните етнически и конфесионални общности, каквото е заимстването на културни традиции например. Независимо от това, всяка национална група запазва своята строга йерархия от архетипове, които оформят нейната идентичност. Нещо повече, въпреки че те постоянно общуват и обменят информация помежду си, в плана на националната им идентификация, особено през периода на формирането и изпълването със съдържание на понятието нация през XIX век, се стига до идеализирането на „своите“ и съответно – до приписването на всевъзможни негативи на „чуждите“. При това всичко става пак в рамките на общото живеене.
Очевидно е, че процеса на национална самоидентификация протича при всички балкански народи. Идеализирането на „своите“ за сметка на „чуждите“ е процес, който може да се наблюдава и по хоризонтала и по вертикала – като краен резултат от мултикултурализма, мултирелигионизма, различните национални стремежи и традиционния арбитраж на Великите сили. Етноцентризмът кристализира при всички: българите, гърците, при сърбите, турците, албанците и румънците, а при закъснялото зараждане на национална самоидентификация в края на XX в. той намира почва в Босна и Херцеговина и в началото на настоящия XXI в. – при шиптарите в Македония и Косово.
Формирането на националните държави през XVIII-XIX век върви по разделителната линия на отрицанието. Своите се идеализират, а чуждите – те са образец за всички негативи, при това събрани на едно място. При създаването си една държава, не само на Балканите (но особено на Балканите), неизбежно включва в себе си и представители на други етноси, които изпадат в позицията на национални малцинства. Това на свой ред налага общото (съвместното) живеене. И съответно – диференцирането на поведението. На практика чисти едно-етнонационални държави на Балканите няма. И не може да има. И съответно доста често съществува силно разминаване между границите на религиозните и националните идентификации. Което пък на свой ред значи включване на религиозни малцинства в рамките на една нация. Което обаче не прави по-толерантно отношението към „чуждите“ в процеса на националната идентификация.
Традицията, тръгнала от средата на миналия век, която унифицира националната държава и формите на нейното управление на всяко ниво, за съжаление все още функционира в литературата, историята, културата и политическия живот на балканските народи. Когато ние водим (или сме водили) войни, които и да сме „ние“, то те са благородни, а когато се водят войни срещу нас – те са престъпни. Това предопределя и формирането на нетърпимостта като основна характеристика в етническите отношения. В края на краищата се подменя реалността и резултатът е налице – като не може да се открие исторически факт, се ражда мит. Така през XIX и XX век започва една бясна надпревара за фалшифициране на историята на балканските народи. Формират се своеобразни научни мистификации, които създават доста проблеми и в съвременността, което от своя страна само подхранва балканския национализъм. И за съжаление нерядко пуска кръв и взима невинни жертви.
Развитието на Балканския национализъм, особено през втората половина на XX век, е пример за това как не историческото развитие, а определени исторически интерпретации дефинират концепцията за нация. Съветското влияние над региона (с изключение на Гърция, която успешно установи западния начин на държавност в началото на XIX в., бивша Югославия и Албания, които имаха свои гледни точки за социализма) и социалистическият идеал за абсорбиране на всички националности и етноси в рамките на унифицирана идеология, наложени от политиката по времето на Студената война, трасират развитието на националната държава на Балканите. Въпреки това структурата и характеристиката на нацията и национализма на Балканите се проявяват по-скоро като единност, в която по исторически причини съществуват много националности, намирали се под обща имперска юрисдикция. Днешна Македония е най-добрия пример за подобна формация, при която всички националности разчитат на изключването на другия, според собствената си концептуализация на историята и произхода си, докато нито една отделна нация не може да има претенцията за изчерпателна националност, която да обхване всички етноси в изградена политическа единица. До известна степен тази сложност произтича от факта, че Македония се намира на исторически кръстопът от заявени претенции за хегемония, а именно тази на източното православие, западния католицизъм, протестантството и исляма, гръцкия, сръбския и албански национализъм. Според Ърнест Гелнър в Македония не може да бъде удовлетворено нито едно от националистическите искания, най-вече поради специфичните национални, етнически и религиозни разклонения.
Признаването на Българската Екзархия през 1870 г. послужи за създаването на македонския национализъм, както и за база, от която да се изключват гърците, сърбите и българите, когато става дума за доминация над македонските територии. След победата на русите над османците, Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. създава българската държава, чиито граници покриват толкова голяма територия, че напомнят на границите на средновековното българско царство, простиращо се от Дунав до Беломорието и от Черно море до Охридското езеро. Териториалните претенции на новата българска държава са в пряка зависимост от идеята, че всички националности, обитаващи територията, представляват част от българската етническа група. Велика България обяви Македония и нейните националности от сърби, гърци, турци и албанци за етнически българи, обитаващи естествената и сфера на експанзия. Управляващите в България вярват, че тези националности са били или отделени от по-голямата българска нация, или асимилирани от други държави в региона. Но Берлинският договор от същата година намалява размера на България и изключва от нея македонските етноси. След като договорът определя границите на възможни претенции на българската държава и периметър за маневриране относно Македония, съседите (Сърбия, Гърция и Румъния) също увеличават своята активност за придобиване на последна дума при администрирането на Македония. Въпреки помощта на Русия и Австрия, всяка водена от своите интереси, за намеса в политическата организация на Балканите, установеното в Берлин през 1878 г. не трае твърде дълго. Българите и сърбите са разделени от изключващи граници и западащата Османска империя все още разполага със свои балкански националности. Гърците, от друга страна, целят разширяване на териториите си чрез интегриране на Тесалия и Македония в кралството им. Картата на централните Балкани е окончателно оформена едва след двете Балкански и двете Световни войни. Гърция, Сърбия и България са на печелившата страна при разделянето на Македония между тях малко преди началото на Първата световна война.

Целият материал: