» Алфред Нобел - литературните награди(Биография)

[Mozo]

Алфред Нобел - литературните награди



Наследството на Алфред Нобел е противоречиво: той е човекът, който изобретява динамита и основава Нобеловите награди. Алфред Нобел притежавал и много добър усет за бизнес - до 1896, когато умира, той притежава 93 фабрики за динамит в няколко страни. Колкото повече нараствал успехът му, обаче, толкова по-мъчителна ставала борбата с алтруизма му. Нобел е бил меланхоличен, недоволен от живота човек, който сам си е създавал много проблеми. Никога не се е женил и изобщо не е имал успех сред жените. Когато негов роднина го помолил да каже нещо за себе си, за да попълни историята на рода, той отговорил: "Най-голям грях: Не почита мамона. Важни събития в живата: Няма."
Впрочем, през 1864 г. се случва едно "важно събитие". При инцидент в една от фабриките по-малкият му брат е взривен. През 1888 нещастният инцидент се повтаря. Тогава Алфред Нобел е на 55 и живее в Париж. Той прочита в един френски вестник за собствената си смърт. Оказва се журналистическа грешка - загиналият бил брат му Лудвиг. По-нататък в статията Алфред прочел за себе си, че е "търговец на смърт", "кралят на динамита", бизнесмен, който е натрупал състоянието си от взривове /включително и на хора/. Първото му завещание е от 1893. В него той обявява наградите мир, химия, физика и медицина /наградата за икономика е прибавена през 1960/. През 1895 г. към завещанието си Алфред Нобел добавя следното условие: наградата за литература ще се връчва "на този, който в полето на литературата е създал най-забележително творение на една идеалистична тенденция". През 1896 г. Алфред Нобел умира, а през 1901 г. са раздадени първите награди на негово име.
Животът на Нобел има и своите тайни. В него има и един романтичен детайл, който Нобел грижливо пазел само за себе си: известният химик е бил и писател. Нобел се е изявил достатъчно, и то в няколко жанра, което говори за сериозните му литературни намерения и занимания. Но литературата на Нобел е посредствена. И тъкмо неговият вкус е доминирал в поне първите три десетилетия на литературните награди - до такава степен, че е учудващо, че наградата не само оцелява, но се превръща в "златен стандарт, по който се мерят всички останали награди", ако цитираме Ню Йорк Таймс от 1983. Подобно на повечето литературни ентусиасти, накрая Нобел се съгласява да остави писателите с истински литературен талант да свършат работата вместо него. Но за разлика от повечето от тях, той е имал възможността и да ги награди - финансовата страна на наградата всъщност е допринесла много за статута на наградата като "златен стандарт". Нещо повече, Нобел е искал да направи богати само авторите, които са му допадали. Литературната награда била запазена за тези, които се вписвали в предпочитаната от Нобел "идеалистична тенденция". Нобел посочва Шведската академия като изпълнител на неговата воля /наградите за наука, икономика и мир се определят от други институции/. До ден днешен нейните членовеобсъждат надълго и нашироко условията в завещанието и до колко те са изпълнени от кандидатите.
Обикновено литературната награда се обявява вечерта на втория четвъртък на октомври. Нобеловият комитет предава на Шведската академия списък с избраните кандидати, които най-често са двадесетина. От тук насетне Академията трябва да сведе този списък до пет имена. Победителят накрая се избира чрез тайно гласуване. За да бъде легитимен, избраният кандидат трябва да е събрал повече от половината гласове. Името се обявява публично в Голямата зала на Академията. Всички останали подробности, включително и имената на останалите в списъка, се запазват в тайна.
Първоначалната фаза на подбора е напълно демократична. През есента на предишната година Нобеловият комитет, който се състои от шест члена на Академията, разпраща покани до неколкостотин професора по литература и езици, нобелови лауреати, до други академии, и изтъкнати дейци на писмото. Върнатите отговори всеки път се състоят от неколкостотин различни имена. Повечето имена се повтарят години наред. Почти не съществува възможността наградата да бъде спечелена от име, което е предложено за първи път.
Някои писатели са печелили, защото имат поддръжници в самата Академия. Други кандидатури пък в решаващия момент са срещали непоклатимото "само през трупа ми". Фаворитът на Артур Лундквист, например, бил Побло Неруда, когото е превеждал, а яростно се съпротивлявал срещу Греъм Грийн. През 1971 печели Неруда, докато Грийн така и не получава наградата, въпреки, че многократно е бил номиниран. Когато Уилиям Голдинг печели през 1983, Лундквист прави нещо безпрецедентно - позволява си публично да коментира победителя, като нарича Голдинг "незначително английско явление, което не заслужава специален интерес". Въпреки скандалната постъпка, Лундквист остава член на Академията.
Когато залогът е много пари и престиж, нищо чудно, че Шведската академия е била сцена на някои неджентълменски кавги и разправии. През 1997 г. настоящият постоянен секретар, Х. Енгдал, е номиниран за Академията, той е подложен на "злонамерени и невъздържани", както сам ги определя, нападки срещу себе си в пресата заради професионалния му подход към литературата. Енгдал се занимава с постструктурализъм. През 1989 г. Шведската академия отново е в центъра на публичен скандал, когато двама нейни членове напускат заради начина, по който Академията е отговорила на фатва-та срещу Салман Рушди. Мнозинството й решава, че Академията не бива да присъства с името си в петиция в подкрепа на Рушди, позовавайки се на "неполитическото й оношение". Въпреки това, Академията заклеймява "всички опити да се задуши свободата на изразяване".
Забавна е историята с Великите Починали Писатели. Много писатели, които са станали "велики" в литературата на 20 век като Пруст или Джойс, не са били приемани като такива приживе /наградата не се присъжда посмъртно/. Други, като Кафка, почти не са били публикувани. Автори като Елиът и Фолкнър пък започват да бъдат ценени чак в края на живота си. Няма комитет, от който да се очаква да удовлетвори всички, даже собствените си членове. Но все пак единодушно е мнението, е че в началото Шведската академия прави крайно ексцентрични избори, особено като се започне с първия.
Наградата за 1901 г., присъдена на френския поет-парнасист Сюли Прюдом, предизвиква разгорещени спорове още по онова време. Четиридесет и двама автори и творци подписват отворено писмо, в което отхвърлят избора на Академията, припомняйки, че Толстой все още е жив и дори пишещ. Оправданието на Академията е, че не са можели да наградят Толстой, защото той не бил номиниран от официална институция, каквото е изискването. А Сюли Прюдом е предложен от дълъг списък на уважавани членове на Френската академия. Да следваш съветите на Френската академия било въпрос най-малкото на учтивост.
Шведската академия получава възможността да награди Толстой на следващата година - тогава той е номиниран според правилата. Но един от високопоставените й членове, чието мнение било много определящо при наградите, заявява от името на Академията, че "Толстой отрече всички форми на цивилизацията." Затова Нобеловата награда за литература през 1902 г. е присъдена на немския историк Теодор Момсен.
Така продължават нещата, с едно или две изключения /Киплинг през 1907 г. и Кнут Хамсун през 1920 г./ през следващите двадесет години. Зола е пренебрегнат /самият Нобел не го харесвал/. Р. М. Рилке, Т. Харди и Х. Джеймз са подминати. За сметка на това през първото десетилетие наградата получават Б. Бьорнсон, Х. Сенкевич, Г. Кардучи, Р. Юкен, С. Лагерльоф. След тях идват К. Гелеруп и Х. Понтопидан.
Естествено, Академията не била безразлична към скандинавските автори през тези години, но спазването на условието "идеалистична тенденция" често водело до "отпращането" на някой талант още на входната врата. Испанският драматург Хосе де Ехегарей-и-Езегуире печели наградата през 1904, докато Ибсен и Стриндберг отпадат. Самият Стриндберт даже сам си "помогнал" за това като участва в протестното писмо в подкрепа на Толстой, а по-късно осмива в книга секретаря на Академията.
Наградата започва да става по-адекватна към тенденциите в модерната литература чак когато интерпретацията на Нобеловото завещание става по-либерално. Промяната настъпва в 20-те и 30-те години /Томас Ман печели през 1929 г., Луиджи Пирандело през 1934 г., Юджийн О'Нийл през 1936 г./ и тази тенденция продължава с пълна сила до Втората световна война.
През 1946 г. Херман Хесе, писателят, който се превръща в култов автор на 60-те, е сред избраните. На следващата година тя отива при Андре Жид, после при Елиът, и през 1949 г. е в ръцете на Фолкнър. Последователното избиране на може би най-великия американски поет и романист /като се има пред вид, че Елиът тогава е вече натурализиран британски поданик/ може да се разглежда като компенсация за съчетанието от невежество и ексцентричност в по-ранните периоди. /През първите тридесет години наградата не е била присъждана на нито един американец. После отива при Синклур Луис. Наградата на Пърл Бък и до ден днешен се смята за недоразумение./
Нобеловата награда е отказвана само два пъти. Първият случай е през 1925 г. с Д.Б.Шоу. Аргументът му да не приеме наградата най-ясно е заявен в писмо до негов приятел: "Не мога да се насиля да приема парите." Шоу по начало не обичал наградите, а и наричал наградата Нобел "лотарията". Когато все пак Шоу решава да приеме наградата без парите, става ясно, че наградата не може да бъде разделена от парите, затова Шоу основава с тях англо-шведско литературна фондация, с която се подпомагали преводачите на класическа шведска литература на английски. /макар и променена, тя все още съществува/.
През 1958 г. Борис Пастернак, за когото присъдената му наградата е огромна чест, се отказва от нея, след като се оказва невъзможно да удържи на натиска на съветското правителство. Случаят стига да там, че накрая му се налага да моли Хрушчов да не го гони от родината му. Тази история сериозно се отразява върху здравето на Пастернак и най-вероятно е допринесла и за смъртта му през 1960-та.
Единственият отказ, който е направен напълно съзнателно, идва шест години по-късно. На 14 октомври 1964 г. Жан Пол Сартр прочита в Le Figaro litteraire, че Шведската академия го е номинирала за годишната награда. Сартр, обаче, се отказва от оказаната му чест на секундата. Прави го с неподправен и елегантен стил. Първо пише лично писмо до секретаря на Академията: "Аз не мога и не искам, нито през 1964-та, нито през която и друга година, да приема това високо отличие". После диктува свое изявление на шведски журналист, в което казва, че той винаги е отклонявал официалните отличия, воден от убеждението си, че "писателят не трябва да си позволява да бъде променян от институциите." И наистина, Сартр не е приел и най-голямото отличие, което страната му можела да присъди - Кавалер на Почетния легион /все още е пълна загадка как са решили да връчат званието на такъв отявлен радикал и враг на статуквото/. Той отказва и професорско място в Колеж дьо Франс. Отказът да приеме Нобеловата награда, по думите му, е резултат от отдавна премислената му позиция върху почестите и наградите. А това не е ли идеализмът, на който Нобел толкова е държал и би одобрил? Сартр просто искал да остане свободен. Но Шведската академия не разчела нещата по този начин. Нейният мълчалив отговор гласял: "Фактът, че той не приема наградата по никакъв начин не може да промени номинацията". Церемонията по връчването на наградата въпреки всичко се организира в Стокхолм, в отсъствието на победителя.


В завещанието на Нобел е отбелязано, че за наградите няма значение националността. Или както казва "ще я получи този, който най-много я заслужава, независимо дали е скандинавец или не." В литературата, за разлика от точните науки /и абсолютно "неточната" награда за мир/ има една пречка: езикът. Никак не е било лесно да се открият членове на Комитета, които да разбират английски, френски, немски, испански. Още по-малко такива с китайски, гръцки, арабски. Преводите, особено от езици, които не са от латинската или германската група, можели да предадат само повърхностно работата на писателя. Как можели членовете на Комитета да знаят дали всъщност преводачът не ги е заблудил?
В редките случаи, в които незападни писатели били канени в Стокхолм, те били наричани с един общопризнат термин - "чужденци". Наградата за 1945 г. е дадена на чилийската поетеса Габриела Мистрал, първият писател, роден в Латинска Америка /и петата жена-носител на наградата, описана в история, спонсорирана от Академията като "далечна чужденка, която изглежда е половин индианка"/.
Единственият цветнокож писател преди нея е Рабиндранат Тагор, който печели наградата през 1913-та. Роден в Калкута, получил част от образованието си в Англия, Тагор сам превежда творбите си на английски, за да могат да бъдат четени от членовете на Комитета. При представянето му Академията набляга на връзката му с християнството. В своята благодарствена телеграма Тагор оценява тези усилия, като изтъква "дълбочината на разбиране, която ….превърна един чужденец в брат".
Японският писател Кавабата печели наградата през 1968 г. и от тогава хоризонтите на наградата все повече се разширяват. "Идеалистичната тенденция" започва да отстъпва място на постмодерната парола за "различието". Така следват Соинка - африканец, /1986/, Уолкот, афрокарибите, /1992/, Морисън, афроамериканка /1993/.
През последните 30 години в голяма степен изборът на Шведската академия е повлиян от политическата обвързаност на авторите. Антимарксистът Солженицин /1970/ беше балансиран от марксиста Неруда през 1971. После следват полякът в изгнание Милош /1987/, ветеранът на нигерийските затвори Соинка, бившият съветски писател Бродски /1987/, после Гордимър, Морисън, Шимборска, Фо, Грас - всички по един или друг начин ангажирани и с политическа кауза. В едно от своите най-оспорвани решения от 1965-та Комитетът избира Михаил Шолохов, съветският писател, който се обяви срещу Пастернак. Освен това сред руските писателски кръгове се говори, че Шолохов не е написал сам "Тихият Дон".
Общественото мнение към Нобеловата награда за литература се е променило, но все още се характеризира с двете враждуващи позиции. От една страна се смята, че наистина тя е "златен стандарт", по който се мерят и останалите награди. От друга страна са тези, които твърдят, че годишните награди са абсолютно непредставителни за най-доброто в съвременната литература. И по всичко личи, че тези взаимноотричащи се твърдения са като тандем.
Това, че Нобеловата награда оцелява и след първите си неудачни избори може да се обясни с два факта: престижа на останалите награди, и парите. Последните със сигурност са допринесли за това, че след Сартр никой не се е отказал от наградата, позовавайки се на принципите на Сартр. Но решението на Сартр да се откаже, всъщност е апотеоз на "идеалистичната тенденция" на Алфред Нобел.