Лекции по фонетика

[Mozo]

Тема1


ФОНЕТИКАТА КАТО ДЯЛ ОТ НАУКАТА ЗА ЕЗИКА. СЕГМЕНТНИ И СУПЕР СЕГМЕНТНИ ЕДИНИЦИ


Думата фонетика има гръцки корен, който означава звук, глас, тон.
Етимологията и казва, че фонетиката е наука за звуковата система на езика, тя изучава звуковия му строеж, като система от единици подчинени в своето образуване, съчетаване и употреба на определени фонетични закономерности. Наред с главната задача да опише материалната страна на езика, фонетиката изследва супер сегментните явления като ударението, интонацията, проблемите на сричката, звуковите промени и редуване, законите на звуковата съчетаемост, отношението на звуковата страна на езика към неговата граматична и графична система.
Фонетиката като дял от езикознанието е в по-особено положение спрямо останалите дисциплини, тъй като на нейното равнище езиковите единици още не са носители на семантиката (значение), а са само средства, чрез които по определени закони на функциониране се осъществява изразяването на съдържанието. Следователно фонетиката се занимава с тази страна на езика, която изучава неговата материална обвивка (звуковата материя), без която той изобщо не би съществувал.
Ясно е, че разглежданите звукови единици се явяват градивен елемент на по-високите езикови равнища, в този смисъл е несъмнена връзката на фонетиката с другите дялове на езикознанието: историческата граматика, топономията, етимологията, даалектологията.
Топономия – название на древните места, тя помага съществено и при анализа на редица морфологични и синтактични явления.
Голямо е и практическото значение на фонетиката като изучава съотношението между звук и букви, между звук и фонема. Тя допринася за правилното решение и правоговорни проблеми. Усвояването на произношението на чужд език също се основава на доброто познаване на произношението на народния език.
Основна особеност на речта е нейния линеен характер – тя функционира под формата на подредени един след друг звукови елементи, които по законите на езика образуват по-висши единици – срички, думи, словосъчетания, изречения и текст.
Тези звукови елементи от речта наричаме сегментни единици, тъй като при анализ могат да се обособят, да се разграничат. Говорната верига на всеки звуков сегмент заема определено място и може да влезе в съчетание с друг. За да се изрази семантиката, обаче те трябва да се употребени в строго фиксиран ред. Например само една от потребните (О), (Н), (В) може да породи значението – нов.
Суперсегментните единици - с ударението и пунктоацията те са по-особени, тъй като са двустранно обвързани. Първо със звуковите единици що се отнася до техния интензитет, височина и времетраене. Второ – те са свързани с цялата дума или с цялото изречение.
В такъв смисъл те са нещо повече от сегментните единици и затова се използва названието и представката супер.
Звуковата страна на даден език е резултат от комплексното функциониране на сегментните и суперсегментните единици в речта.
Тяхната специфика придава и характерната материална обвивка на езика „методията на езика”.
Езикът, обаче съвсем не е само това, което се чува от ушите ни, той има вътрешен ред – организация, своя вътрешна форма.
На фонетично ниво под форма ще разбираме система от фиксиран набор звукови единици, наречени фонеми, които в езика функционират под определени правила.
Понятието звук и фонема са много близки, но не са синоними. Звукът се определя въз основа на артикулационни и акустични характеристики, а фонемата въз основа на функционалната си стойност, функционирането и, като сегмент от структурата на езика, това означава, че фонетиката в еднаква степен трябва да представи звуковете, както от гледище на тяхното материално осъществяване, така и от страна на функционирането им като фонеми.






Тема2

ФОНЕТИКА И ФОНОЛОГИЯ
ФОНЕТИЧНА И ФОНЕМАТИЧНА ТРАНСКРИПЦИЯ



През 30-те години на ХХ век Николай Сергеевич Трубецкой обособява 2 научни направления – фонетика и фонология.
Фонологията е наука, която изследва звуковите структури на езика, т.е. говорния звук и суперсегментните явления на речта от посока на тяхната лингвистична служба в процеса на комуникация. Нейна е задачата да установи броя на звуковете в определен език, които противопоставяйки се един на друг осигуряват различия в звуковата обвивка на морфемите и думите, а заедно става и различието на смисъла им.
Фонетиката пък разглежда говорния звук, единствено като материална реализация.
Фонетиката и фонологията не са откъснати една от друга, а взаимно се допълват, тък като обекта на тяхното изследване е един и същ – фонемата (говорния звук), на който материалното съдържание и езиковата функция са неделими, затова с основание се смята, че в действителност не съществуват 2 отделни науки – фонология и фонетика, а само 2 различни аспекта на изследване.
Традицията е наложила в този дял от езикознанието да се срещат в учебните пособия под названието фонетика, макар че ако трябва да бъдем прецизни и последователни, терминът фонология е по-удачен като обобщаващо понятие.
В действителност изследователския обем на фонетиката е само част от проблемите на фонологията.
Ще обобщим, че звуковете на езика имат 3 основни аспекта:
• акустичен;
• артикулационен;
• функционален.
От акустична гледна точка звукът е физично явление, представляващо ред от трептения с определена честота и амплитуда. Именно тези трептения се долявят от нашите слухови органи. Основни акустични качества на звука са: височина, тембър, сила и дължина.
Артикулацията е характерна за човешкия говорен апарат, доколкото единствен той може да произвежда членоразделни звукове. Ясно е, че в случая става въпрос за вида на движението на говорните органи, чрез които се образуват звуковете.
От артикулационна гледна точка фонетиката изследва мястото и начина на учленение на звуковете на езика.
Лингвистичният или функционалният аспект не е свързан с материалната страна на езика. За него съществено е способността на фонемата да изпълнява различителна функция в състава на морфемите и думите.
Между графичната система (азбуката) и фонетичната система (реалните говорими звукове) на даден език не винаги е имало пълно съответствие. Това важи и за съвременното състояние на българския книжовен език.
За да се избегнат съответствията при фонетичния анализ се използват знаци, всеки един, от които отразява конкретната звукова употреба. Този начин на отбелязване на речта се нарича транскрипция, а думата буквално означава презаписване.
В зависимост от целите в езикознанието се различават два вида транскрипции – фонетична и фонематична.
При фонетичната се отбелязват всичките видове реализация на говорния звук, т.е. обозначават се не само фонемите, но и вариантите на фонемите с техните артикулационни и акустични характеристики – конкретната реч. Използва се най-често в диалектологията или при практическото усвояване на чужд език, тъй като при фонетичната транскрипция писмените знаци предават най-точно реалния човешки изговор.
При фонематичната транскрипция се предават писмено само фонемния състав на думите, без да се отбелязват индивидуалните и несъществените промени при употребата на фонемата в речта, т.е. не се отбелязват техните варианти.
Фонетично записаните думи се предават с квадратни скоби, а фонематично написаните с наклонени линейни скоби /б/; сал /сол/; сял /с`ал/.
Тема 3

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЗВУКОВЕТЕ – ГЛАСНИ И СЪГЛАСНИ


Човек е способен да произвежда незброимо количество шумове и тонове, но в речта си употребяваме само една малка част от всички възможни комбинации. Именно говоримите звукове са обект на изследване от науката за езика.
Лингвистичният звук е резултат от колебанията, трептенията на гласните струни при преминаването на въздушнатата струя през гръкляна. Образуването му се съпроводено от шум, нехармоничен звук възникващ при преодоляването им на различни препятствия от въздушната струя по продължение на главния канал.
В зависимост от наличието или липсата на преградата по пътя на издишвания въздух, звуковете на човешката реч се делят на 2 основни групи:
1.Гласни (вокални);
2.Съгласни (консонанти).
Двудялбата се основава на акустичн, артикулационни и функционални критерии.
От акустично гледище гласните се характеризират с тон, който се дължи на дейността на гласната струна. При съгласните преобладава шумът, като участието на гласни струни не е задължително. Освен това издишната струя при гласните излиза относително през гласовия канал – това пък е характеристика артикулационна. От същата гледна точка при съгласните издишната струя среща преграда или стеснение, т.е. винаги среща някаква пречка от гласовия канал.
От функционална гледна точка се изтъква фактът, че всички вокали могат да образуват сричка, докато консонантите в българския език нямат тази способност.
Въпреки своите удобства делението на гласни и съгласни съвсем не е точно, а по скоро условни, тъй като съществуват звукове, чиито характеристики не отговарят напълно на посочените критерии. Такива звукове са например сонорите, които представляват преходен тип между гласните и съгласните. Някои изследователи ги определят самостоятелно в своите специфики. При това положение съгласни остават да бъдат само например шумови съгласни, които от своя страна са звучни и беззвучни.
В българската фонетика по традиция сонорите се включват към групата на съгласните като тип подгрупа или субгрупа.
Характерно за сонорите е, че една част от своите артикулационни и акустични характеристики се сближават с шумовите съгласни, образуват се с преграда на издишната струя на мястото на учленението. В същия момент като учленение е на лице свободен проход за издишната струя било през носната кухина за { ш} и {н}, било през устната кухина или при вибриране на преграда на сонора р, като по този начин сонорите се сближават с гласните.
Ясно е, че при учленението на сонорите преградата и проходът са едновременен артикулационен акт.
Разглежданият клас звукове е близък до гласните и по това, че при изговора им винаги преобладава тонът, те са винаги звучни.
Въз основа на вокалността в някои езици, като например славянските, сръбските и чешките сонорите са сричко отворени, като явлението се наблюдава и някои български диалекти – например – врх; смрт (връх), (смърт).
В българската фонемна система участва и един по-особен звук, който бележим с буквата (й), в езикознанието този звуков тип се нарича с термина глайд. Статусът на тези звукове дълго време бил неустановен, тъй като те не притежават свойствата нито на гласни, нито на съгласни. Глайдовете са специфична категория динамични звукове, при чието учленение конфигурацията на гласовия канал не се задържа в определения канал.
Тяхната основна артикулационна особеност е – движението им към съседната гласна, с която образуват цялостна единица от тук идва и терминът глайд, който на английски означава glade - движа се, прилежност.
Тема 4

БЪЛГАРСКАТА ФОНЕМНА СИСТЕМА И АЗБУКА


Броят на фонемите в българския език и броят на буквите в българската азбука не съвпадат. Количеството на фонемите е значително по-голямо, което показва, че определени букви имат повече или една обозначителна функция. Непълно съответствие между фонема и буква наблюдаваме в следните случаи: буквата (я) в положение, когато е в началото на дума или след гласен звук – означава два звука (и) и (а).
Например ям (йам); Маями (Майами).
Обозначаването на глайда плюс гласна с една буква си го обясняваме с обстоятелствата, че глайдът не е пълноценен звук, а е много динамичен, прилепващ се към гласни.
Буквата (я) употребена след съгласен звук обозначаваме, че той е мек плюс вокала а дял (д`ал)
дал (дал)
При думи с условен правопис буквата (я) може да означава (й) и/или мекост на съгласност на съгласните
Зная (знайъ), ходя (ход`ъ)
Буквата (ю) означава началото на думата и след гласен звук 2 звука (йу)
Юни (йуни)
Каюта (кайута)
След съгласен звук буквата (ю) означава неговата мекост и вокал у
дюни (д`уни)
Буквата (щ) означава два звука (ш) и (т)
Нощ (ношт)
Нощта (ношта)
На практика, обаче буквата (щ) е излишна за българската азбука, защото обозначаваните от нея фонеми (ш) и (т) имат своите буквени съответствия.
Буквата (щ) стои в българската азбука по силата на традицията в старобългарската азбука.
Буквата (ь) няма фонемна стойност и служи само за отбелязване на признака мекост на гласен, пред гласен (о)
шофьор (шоф`ор)
Гьоте (Г`оте)
В българския език съществуват звукове, които нямат конкретно графическо съответствие. Това са звуковете (S) и (Y), които при писане обозначаваме с 2 букви – съответно (S) – дз и (Y) – дж.
Буквата (а) в думи с условен правопис означаваме (ъ)
Например в глагол гласните форми от І и ІІ спр. в 1 лице ед. число сег. време и 3 лице мн. ч. сег. време
Чета (четъ)
Четат (четът)
Също така условен правопис на (а) имаме при краткото членуване на съществителните имена, мъжки род единствено число.
Стола (столъ)
Тема 5

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГЛАСНИ ЗВУКОВЕ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

В съвременния български език функционират 6 гласни звука (а), (е), (о), (и), (у), (ъ).
Днешната вокална система съществено се различава от старобългарската. В процес на историческа еволюция тя е претърпяла качествени и количествени изменения. Качествените промени се изразяват в отпадането на диференциалния признак носовост (нозалност) в девокализацията на 6 и изравняването в гласен по група съгласни, това е довело и редуцирането (намаляване) на броя на гласните фонеми от старобългарски 11 – днес са останали споменатите шест.
Съществува теория според, която броя на гласните е по-голям 9, 10, 12. В основата на различията е интерпретацията на признака – акцентуваност (ударена гласна).
Ако приемем, че той има диференциална стойност, то гласните ще бъдат 12, 6 акцентувани и 6 неакцентувани.
От гледищ на фонетиката в артикулационно и акустично отношение различията между ударени и неударени гласни са неуспорими от фонологично гледище, обаче акцентуването няма различителна функция.
Според последните изследвания с помоща на модерна апаратура бе установено, че ударението има само суперсегментна роля и противопоставянето на ударена и неударена гласна е от фонетично, но не и фонологично естество. С други думи удареният и неудареният вокал представляват не отделни фонеми, а варианти на една и съща дума.


Класификация на гласните

Класификацията на гласните се основава на артикулационната и акустичната им характеристика.
Артикулационната класификация се извършва по следните показатели:
1. Според мястото си на ударение е устната кухина.
Делят се на : предни {е} и {и}и задни {а}{ъ}{о}{у}.
Задните вокали биха могли също да се обособят на 2 подгрупи:
{а}и {ъ}, които се образуват малко по-напред от другата група гласни {о}{у}.
Предните гласни имат свойството да смекчават предходната съгласна. Тя обаче не е смислено различителна, т.е.предходният съгласен пред {е} или {и}е само смекчен позиционен вариант на същата фонема, а не друга фонема.
2. В зависимост от големината на прохода между езика и небцето гласните се делят на широки {а}{е}{о}и тесни {ъ}и {у}. Те се намират в двучленни корелативни позиции. На всяка широка гласна съответства по една тясна, която има същото място на учленение, но при по-ниско положение на езика.
Опозициите са : Е – И, А – Ъ, О – У. Те са актуални, когато двойките са под ударение. Когато не са ударени, широките гласни се редуцират и се приближават максимално по гласен до съответните тесни.
3. В зависимост от участието на устните като действащ учленителен орган гласните се делят на: устнени или лабиални – това са {а}{ъ}{е}{и}.
4. На базата на признака степен на издигане на езика в българското езикознание е познато и делението на :
Ниски гласни - {а}

Целият материал: