Същност и признаци на езиковия текст - текстът и неговият анализ

[Mozo]

Ш У “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”
ПЕДАГОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

САМОСТОЯТЕЛНА РАБОТА

ФОРМИРАНЕ НА КОМУНИКАТИВНИ УМЕНИЯ

НА ТЕМА:”СЪЩНОСТ И ПРИЗНАЦИ НА ЕЗИКОВИЯ ТЕКСТ - ТЕКСТЪТ И НЕГОВИЯТ АНАЛИЗ”

Общуването е сложен процес, в който се проектират психични, социални, културни, езикови параметри. За да е пълноценно трябва да могат да възприемат и да създават текстове с различни тематични, функционални, типологични и езикови характеристики. Затова и в обучението по български език текстът е ключово понятие. От една страна, той е обект на изучаване, а от друга, основно средство за обучение. Текстовете са и предмет на изследване, и инструмент за изследване. Явно е, че за да се оползотворят максимално различните възможности на текста в родноезиковото обучение, трябва да се изяснят процедурите, свързани с него, една от които е анализът на текст.
Мисленето е аналитико-синтетична дейност, при която анализът и синтезът взаимно се обуславят и проникват. Тези основни процеси на мисленето се проявяват във формата на различни интелектуални операции: схващане на отношенията между част и цяло; както и на предмет и свойство, диференциране и генерализиране, подреждане, абстрахиране, класифициране, обобщаване. Анализът е мисловна дейност, чрез която единното се разчленява и разлага на неговите общи, необходими и следователно съществени компоненти. Той е една от процедурите, чрез които се осъществява познавателната дейност. Анализът е метод на научното познание. Като такъв той е особено важен, за да се откроят съществени особености на текста като сложно и многоаспектно явление. За целта са необходими познанията от различни научни области - теория на информацията, прагматика, лингвистика, социолингвистика, психология и психолингвистика, литературознание и др.
Какво трябва да включва анализът на един текст? Трудно е да се отговори на този въпрос еднозначно, тъй като текстът се интерпретира и дефинира различно в зависимост от това дали акцентът се поставя върху информативната му функция като средство за обмен на смисли, върху общокомуникативната му роля, интерактивната му функция, структурноезиковите отношения, чрез които се изгражда културологичната му характеристика, върху дейностния му характер и т.н.
Ако подходим към текста като към чисто езиков феномен, дефиниран чрез системно езикови критерии, то анализът на текста ще е насочен към средствата и начините за интегриране на отделните изречения в едно цялостно построение. Методологичната база ще е изцяло лингвистична. В такъв случай може да говорим за лингвистичен анализ на текста, който ще държи сметка не само за отделните езикови единици, но и за тяхната функция в текста. Ако се ръководим от по-широкото разбиране на понятието текстовост и при неговото дефиниране се базираме на функционални критерии, то тогава анализът на текста ще е насочен не само към неговите лингвистични параметри, но и към влиянието на екстралингвистичните фактори, тъй като “текстът се схваща като интегрален компонент на даден вид комуникативно събитие, протичащо в реални ситуативни условия и според актуалните си цели изграждащо текст с определена функция. Това означава, че анализът, първо, ще е в посока от контекста към текста и към по ниските езикови единици; второ, ще държи сметка за текста като продукт на комуникацията, от една страна, а от друга, като процес на селекция и комбиниране на езикови единици, който преминава през различни етапи. Намираме този подход за по-рационален и по-пълно отразяващ спецификата на текста като езиков и речев феномен. В този случай е по-уместно да се употребяват термините текстов или текстолингвистичен анализ. Според нас в научните изследвания е по-уместно да се говори за текстов анализ. Всяка от науките, изучаващи текста, може да конкретизира обема на това понятие с оглед на своите цели и изследователски процедури. Същият термин е подходящ и когато се разглеждат методите на научно изследване в методика на обучението по български език. Продуктите от речевата дейност на учениците подлежат на такъв анализ, за да се диагностицира, прогнозира и усъвършенства учебния процес по български език. Що се отнася до термина текстолингвистичен анализ, намираме, че неговата употреба е по-уместна в два случая: първо, когато се разглежда като един от методите на изследване на текстолингвистиката като наука; второ, като вид учебна дейност в родноезиковото обучение. Нашето внимание е насочено към втория случай. Преди това се налага да се разграничат понятията текстолингвистичен и лингвостилистичен анализ на текст, текстолингвистичен и дискурсен, анализ, анализ и интерпретация. Целта на лингвостилистичния анализ е “да се съчетаят теоретичните знания по стилистика с практическия анализ на даден функционален тип текст с цел възпитаване, усвояване и развитие на стилистичиния усет.”. Докато стилистиката изучава текста в един от неговите аспекти, то текстолингвистиката гради специална теория за текста. За нея той е основен изследователски обект именно със своите текстови характеристики.
Текстолингвистичният анализ проследява как единиците от различните езикови равнища се подбират и съчетават, за да се създаде едно “цялостно речево образувание, което изпълнява самостойна комуникативна функция в даден акт на общуване”. Понятието дискурс не се дефинира еднозначно - в някои случаи то се отъждествява с текст, в други се използва като синоним на ситуативна реч, в трети текст - дискурс се съотнасят като език – реч. Най-често дискурсът се обвързва с процесуалната страна на общуването и с неговата ефективност. Дискурсът обхваща не само текста “като резултат от вербалното взаимодействие в комуникацията, но и също и извънезикови фактори, обуславящи употребата на единиците на езика от различните му равнища. Затова при анализа на дискурса речевата продукция се разглежда изцяло във връзка с контекста, където в сложна йерархия са преплетени фактори на речевата ситуация от най-различно естество.” Следователно текстът е по-скоро продуктът, резултатът, а дискурсът е самият процес на комуникационно взаимодействие с оглед на това колко успешно е това взаимодействие. Понятието дискурс обобщава признаците на обект с нееднородна същност. С този термин се обозначава речево поведение, което се изследва в контекст - анализира се кой и защо създава речево съобщение, за кого е предназначено, какво се очаква като ответна реакция от адресата и как всички тези значения, отношения и очаквания се отразяват върху езиковото оформяне на крайния резултат от процеса на общуване. Употребяван в този смисъл “концептът за дискурс представя процес, който има социална природа”.
Според целите и гледната точка на изследователя можем да говорим за дискурсен анализ и за текстолингвистичен анализ. Дискурсният анализ има за цел да изследва как различните съобщения, разглеждани от лингвистичен, социолингвистичен и психолингвистичен аспект стават разбираеми и еднозначни за участниците в общуването. Той отчита “успешността и неуспешността на общуването според степента на адекватност на изказването по отношение на социалния контекст.
Текстолингвистичният анализ проучва готовия текст, за да се открият и представят неговите информационни, композиционни, функционални, стилистични и езикови характеристики. Текстолингвистичният анализ държи сметка за това, че:
•     текстът отразява действителността, т.е. извънтекстов свят (реален или измислен);
•     текстът е компонент на комуникативния акт, върху неговото изграждане оказват влияние и екстралингвистични фактори - речевата ситуация, познанията и способностите на общуващите, техните стратегии, социални роли и взаимоотношения, норми на даден тип дискурс (научен, всекидневнобитов и т.н.); употребата или не на паралингвистични средства; текстът е цел, средство и продукт на комуникативното взаимодействие;
•     текстът е и езикова, и речева единица; езиковата система предоставя потенциала, възможностите, но те истински се реализират и функционират в реалния акт на общуване, именно чрез текста се осъществява комуникативната функция на езика;

Целият материал: