» Ролята на хищниците в природните екосистеми(Доклад)

[Mozo]

Сп. "Природа", С., БАН, 1998, 3-4 кн.
Димо Божков

РОЛЯТА НА ХИЩНИЦИТЕ В ПРИРОДНИТЕ ЕКОСИСТЕМИ
(със съкращения)
Първите съществени промени във възгледите на учените за ролята на хищниците в природните екосистеми настъпват в началото на 30-те години на 20 век. Това става след излизането на книгата на А. Леполд "Управление на популациите на ловните животни" през 1933 г. Голямо значение имат и трудовете на видния зоолог П. Ерингтон, който изучава хищничеството при висшите гръбначни животни. Решаваща роля за промяната в отношението към вълка в Америка има публикуването в научни и научнопопулярни издания на резултатите от някои задълбочени изследвания върху този хищник в Канада и САЩ. От тях става ясно, че вълкът има положително въздействие върху генофонда на копитните животни в девствената или слабо повлияна от човешката дейност природна среда. Установява се също, че този хищник може да поддържа при определени условия числеността на своите жертви в съответствие с продуктивността на техните местообитания (или поне да смекчи нейните колебания), както и, че съществува относителна стабилност на популациите на вълка при пълната му охрана. Подобни изследвания се провеждат по-късно и в някои европейски страни. В бившия Съветски съюз особено плодотворен в това отношение е периодът от 50-те до 60-те години на 20 век, когато се провеждат задълбочени регионални изследвания в някои републики и области на страната. Съветските зоолози, които продължават своите изследвания върху екологията на вълка и след споменатия по-горе период, подобно на своите американски и канадски колеги обръщат внимание върху твърде подвижните по време и пространство взаимоотношения между вълка и дивите копитни бозайници и потвърждават полезната роля на този хищник в незасегнатата или слабо повлияната от човешката дейност природна среда. Що се отнася до ролята на вълка за животновъдството, то тя безусловно е вредна, тъй като домашните животни са предпочитаната храна на този хищник на много места в света. Според известни учени специалисти огромната територия на бившия Съветски съюз се обитава от две екологични групи вълци. Към първата група се причисляват дивите вълци, които живеят в слабо засегнати от човешката дейност ландшафти и се хранят главно с диви копитни бозайници. Към втората група принадлежат синантропните вълци, които обитават антропогенни ландшафти и се хранят предимно с домашни животни и техни трупове. Вълците от първата група не бива да се изтребват, тъй като имат полезна, регулираща роля в природните екосистеми, докато вълците от втората група трябва да се унищожават, тъй като са безспорно вредни. Известно е, че вълците, както и другите вредни хищници изяждат не само болни и слаби животни, но и пълноценни индивиди, чийто относителният дял понякога може да бъде твърде голям. Ето защо в ловните стопанства и в резерватите е необходимо съответните власти да поддържат такава численост, която не вреди. Намаляването на броя на хищниците на тези места трябва обаче да се компенсира и чрез някои биотехнически мероприятия, като унищожаване на болните, слабите и старите копитни бозайници, регулиране на съотношението на двата пола, чрез поддържане на числеността на тези животни в съответствие с наличната по тези места паша през зимните месеци.
Промяната в отношението към хищниците, след като става известна тяхната регулираща роля в природните екосистеми, както и в осъзнатата необходимост от защита на живата природа в наши дни дадоха основание в редица страни хищните бозайници и грабливите птици да бъдат поставени под закрила. Така например вълкът днес е защитен в Италия, Норвегия, Швеция, Индия, САЩ (без щата Аляска) и в някои други страни чрез строга забрана за избиването му. Нещо повече - някои държави предприеха дори мерки за заселване на вълка на своите територии, където този хищник е бил изтребен много отдавна. Една от тези страни е Германия.
Интересна и променлива е съдбата на вълка и в България през последните 100 години. По време на освобождението ни от османско робство, а и доста дълго след това този хищник се е срещал почти навсякъде в нашата родина. Десетилетия наред обаче е бил ожесточено преследван и унищожаван с всички средства (отстрелване, отравяне, улавяне в капани и т.н.). Постепенно числеността му намалява, като същевременно се стеснява и обитаваната от него територия. По данни на Ж. Спиридонов и Н. Спасов (1993) числеността на хищника достига критичния си минимум в нашата страна в края на 60-те и началото на 70-те години на 20 век, когато е имало вече само около 100 екземпляра. През 70-те години тя слабо се повишава, но продължава да е все още ниска. Към началото на 80-те години в страната ни живеят около 200 екземпляра, поради което вълкът е включен в "Червената книга на България" (1985) като застрашен от изчезване вид. След 1980 г. числеността на вълка започва да се увеличава. Според Спиридонов и Спасов (1993) това се дължи вероятно на премахването на отровните примамки, на увеличаването на дивеча в страната, на екстензивното животновъдство (например в Източните Родопи), на слабата населеност на редица райони с добри условия за укрития и др. Според двамата автори от 1978 до 1988 г. числеността на вълка се е увеличила в нашата страна почти четири пъти, а територията, която обитава хищникът - от два и половина до три пъти, като заема вече 2/3 от горските територии в България. Някои интересни данни за вълка през последните години у нас съобщава и Е. Цингарска (1998). Според нея числеността на този хищник през 1997 г. е малко над 1300 екземпляра, което показва известно понижаване в сравнение с 1996 г., когато по данни на Комитета по горите в България са обитавали почти 2000 вълка (според някои други изследвания те са били към 1670). Пак според сведения на Цингарска числеността на вълка в България напоследък намалява. Тя съзира причините за това неимоверно разраснало се бракониерство, което води до намаляване на броя на дивите копитни животни и съответно до намаляване на популацията на вълка. Поради неблагоприятните условия отглеждането на домашните животни е в криза, а това също ограничава този източник на храна за вълците. Днес най-много вълци у нас има в планините по западната ни граница, Лудогорието и Източните Родопи. Все още се смята, че числеността на вълка в България е твърде висока. Ето защо убиването на този хищник е разрешено през цялата година, но това трябва да става главно чрез отстрелване, като използването на стрихнинови примки и други отречени от съвременната ловна практика средства е абсолютно забранено. По-нататъшните изследвания върху варирането на числеността на вълка в България несъмнено ще допринесат за поддържането на оптималния брой на този хищник в пределите на страната. Окончателното изтребване на вълка у нас би било непростима грешка, тъй като този хищник е наистина забележителен представител на семейство Кучета. Достатъчно е да се спомене само, че висшата нервна дейност на вълка е много по-развита отколкото на лисицата и на домашното куче, т.е. той е "по-интелигентен" от тези животни.