Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Влияние на ендогенните процеси за формиране на едрите земеповърхни форми

Безплатни доклади, анализи, реферати, есета и всякакви теми свързани с географията.
Геоморфология, глациология, криолитология, климатология, хидрология, океанология, почвознание, ландшафт, картография, топография, атамосфера, биосфера, хидросфера, литосфера.
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283225
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332742
Местоположение: Somewhere In Time

Влияние на ендогенните процеси за формиране на едрите земеповърхни форми

Мнение от Mozo »

TEMA #5 ВЛИЯНИЕ НА ЕНДОГЕННИТЕ ПРОЦЕСИ ЗА ФОРМИРАНЕ НА ЕДРИТЕ ЗЕМЕПОВЪРХНИ ФОРМИ



Ендогенни са тези процеси, чието протичане е свързано със строежа, движенията и взаимодействието на материята под повърхността на земното тяло.
Формирането на земното тяло е продължителен и сложен процес, чието изучаване е занимавало учените от хилядолетия. Дори и на съвременния етап на развитие на науката, част от информацията за възникването, еволюцията и структурата на Земята има хипотетичен характер.

За да се изясни същността на ендогенните процеси и отражението им върху релефа е необходимо първо да се изясни строежът на земното тяло и земната кора. Ще бъдат разгледани някои основни хипотези и теории, разработени въз основа на теоретични изчисления и реални физични опити.

І. Строеж на земното тяло и земната кора
1. Строеж на земното тяло
Известният немски изследовател Едуард Зюс в началото на 20 век създава схема за строежа на Земята като използва някои научни възгледи на своя колега Бехерт и на други изследователи. Той стига до извода, че земното тяло се състои от геосфери, концентрично разположени спрямо центъра на Земята. От изследванията на Е.Зюс се установило, че в скалите, изграждащи земната повърхност, преобладават съединенията на силиций и алуминий. Тази скална покривка обвива цялата планета и Зюс я нарича сиал (SiAl). Нейната дебелина той определил на около 70 км. Сиалът се състои от гранитоидни скали, които имат малка плътност. Под сиала следва втора геосфера, в която преобладават силицият и магнезият. Тази геосфера е наречена сима (SiMa). Тя достига до 1200 км дълбочина и се състои от перидотитови скали, които съдържат повече магнезий. Третата геосфера Зюс си представя, че е изградена от по-плътни скали, в които участват магнезият, желязото и хромът. Ето защо той я нарича крофесима (CroFeSiMa). Тя заема дълбочинният пояс от 1200 до 2450 км дълбочина. Четвъртата геосфера съдържа повече никел. В нея участие вземат желязото, никелът и магнезият и е наречена нифесима (NiFeSiMa). Тя заема пояса от 2450 до 2900 км дълбочина. Централното ядро на Земята Зюс си представя като основна геосфера. То е изградено предимно от никел и желязо. Него ученият нарекъл нифе (NiFe). Централното ядро заема половината от земното тяло и се простира от 2900 до 6370 км. Ядрото е изградено от плътни скали.
Цялата схема е построена на предположението, че по-рядко срещаните скали и елементи на земната повърхност се намират дълбоко в земната кора. Освен това по-рядко срещаните елементи имат по-голяма плътност.
Норвежкият изследовател Б.Голдшмит въз основа на изследване на някои метеорити и на точките на топене на някои метални руди предлага нова схема за устройството на земното тяло. Според него земното тяло се състои от три основни геосфери. Най-горната е литосферата, която е дебела 1200 км. Нейната най-горна част, дебела 60-100 км, представлява земната кора. Втората геосфера е разположена между литосферата и земното ядро. Тя представлява окисно-сулфидна среда, която обвива желязно-никеловото ядро на Земята. Ядрото се простира от 2900 до 6370 км.
Руският геохимик Ферсман въз основа на разпространението на геохимичните елементи стига до извода, че земното тяло се състои от четири геосфери, а именно: гранитно-базалтова кора, перидотитова геосфера, рудна геосфера и земно ядро. Магницки и Бондарчук предлагат перидотитовата и рудната обвивка да се обединят в една геосфера, която фактически представлява мантията на земното ядро.
Бързото развитие на сеизмичните изследвания е дало възможност по косвен път да се получат някои по-точни представи за строежа на земното тяло. Изследванията на сеизмичните вълни и тяхното разпространение в различни среди е показало, че въпреки радиалната симетрия на земното тяло съществува сеизмична сянка. Този факт дава основание да се мисли, че земното тяло се състои от геосфери, които имат различен веществен състав. През 1906 г. английският изследовател Олдхайм публикувал статия за вътрешния строеж на Земята. В нея той обръща внимание, че вълната Р (надлъжната вълна) на епицентрално разстояние 180˚ пристига значително по-късно, отколкото може да се очаква. Такова задържане може да се обясни с преминаване на вълната през земното ядро, което понижава нейната скорост. Така той доказва съществуването на земното ядро. При изследванията е установено, че Р и S вълните се наблюдават на епицентрално разстояние до 103˚. От 103 до 142˚ вълните изчезват и се образува сеизмична сянка. От 142 до 180˚ се появява отново вълната Р, а вълната S се изгубва. Изводите от тези изследвания са, че приблизително на половината разстояние до центъра на Земята съществува рязка граница, която отделя нормалната от забавената вълна Р, а вълната S изчезва. Този факт се възприема като доказателство за съществуването на ядро, над което лежи твърда мантия. През 1914 г Б.Гутенберг уточнил дълбочината на тази граница до 2900 км. Следователно средният радиус на земното ядро бил 3470 км. Границата между ядрото и мантията била наречена граница на Гутенберг.
Втората разделна повърхнина била открита от сръбския геофизик Мохоровичич. На 8 октомври 1909 г станало силно земетресение в Далмация. Сеизмографите, разположени на разстояние няколкостотин километра от неговия епицентър, записали по две постъпвания на вълните P и S и Мохоровичич ги интерпретирал като директни (прави) и пречупени (дифрактни) вълни, които се разпространяват с различна скорост в земната кора. В дълбочина скоростта им нараства. Така например надлъжната им вълна P на долната граница на земната кора увеличава своята скорост почти с 1000 m/s (от 6600 до 7750 m/s). Въз основа на тези данни бил направен изводът, че сеизмичните вълни преминават в друга земна среда, която се намира в друго физикохимично състояние. Следващи изследвания на други учени също са потвърдили наличието на такава граница и тя е наречена граница на Мохоровичич или съкратено граница на Мохо. Дълбочината на тази граница се определя на 30-40 км под морското ниво. Строежът на земното тяло бил представен от земно ядро, покрито със земна мантия и най-отгоре със земна кора.
Недоизяснен останал въпросът за скоростта на придвижване на вълните. Необходимо било да се знае времето, за което сеизмичните вълни преминават редица епицентрални разстояния. Трябвало да се установи зависимостта между скоростта на сеизмичната вълна и дълбочината на земната вътрешност. Х.Джефрис построява крива на съществуващите зависимости между скоростта на вълните P и S и дълбочината на земната вътрешност. Тази крива е допълнена и от Гутенберг. Измененията на скоростта на сеизмичните вълни на дълбочина 1000 км били значително уточнени. Констатирано било, че на дълбочина от 400 до 1000 км скоростта на вълната Р бързо нараства. Измененията в скоростта дали възможност на Булен и Джефрис да детайлизират строежа на земното тяло, представяйки го в 8 концентрично разположени геосфери. Всяка геосфера била конкретно характеризирана.
Гутенберг прави едно изследване на сеизмичните вълни в горната мантия. Той открил слой с пониена скорост. Този слой се простира от 70 до 250-300 км дълбочина, а под него от 400 до 800 км се наблюдава слой с повишена скорост, наречен “слой на Голицин”. По-късно са открити и други граници с промени в сеизмичните скорости на дълбочина 900, 1000 и 1200 км. През 1916 г. Джон Барел обосновава наличието на подкорова среда, която не е в твърдо състояние. Тази среда обвива цялата земна сфера, но за разлика от земната кора е течна или полутечна. Ето защо била наречена астеносфера от гр. аsthenes – нетвърд, слаб; и sphaira – сфера. По-късно се установява, че в астеносферата се намират голяма част от земетръсните огнища. Допуска се, че в нея може би възникват конвективни движения на магмата или сферични вълни, които променят напрежението в земната кора и пораждат редица ендогенни явления, които се наблюдават на земната повърхност. Тази динамична среда е обединена в един общ подвижен слой, наречен тектоносфера. Откритият от Гутенберг слой с понижена скорост на вълните съвпада по положение и свойства с астеносферата. Сеизмичните вълни в този слой забавят скоростта си, поради факта, че средата на астеносферата се отличава от тази на земната кора. Само лекоподвижната и силно загрята среда може да понижи скоростта на сеизмичните вълни. Освен това в астеносферата се намират огнища на средно дълбоките земетресения и вулканите. Магницки приема, че астеносферата представлява слой от горната мантия на Земята, в който веществата се намират в аморфно състояние и се увеличава съдържанието на желязо. Астеносферата има мощност от около 150-180 км, или тя е почти 6 пъти по-дебела от земната кора. Този факт води до заключението, че силно подвижната маса на астеносферата оказва влияние на земната кора. При условия с голямо налягане и температура в астеносферата могат да се образуват движения, които ще изменят астеносферното поле. Образуваните силови вълни ще действат върху отгорележащата кора и ще променят напрежението в нея. Така ще се предизвикат интрузии на магма в лабилни зони, изригвания на вулкани, земетресения, или в консолидираните зони ще се предизвикат бавни издигания и потъвания. Астеносферата се явява главният двигател за всички процеси, които се проявяват в земната кора или на земната повърхност, но произхождат от земната вътрешност.
Според съвременните представи земното тяло има концентричен строеж. Най-горният слой е земната кора. Това е най-външната, твърдата обвивка на Земята. Разположена е между земната повърхност и границата на Мохоровичич. Земната кора има непостоянна дебелина, която се изменя в различните участъци – от 7-8 до 75-80 км, и нехомогенен строеж. В самата земна кора могат да се отделят няколко слоя: седиментен, гранитен и базалтов.

Целият материал:
Прикачени файлове
Влияние на ендогенните процеси за формиране на едрите земеповърхни форми.rar
(37.46 KиБ) Свален 13 пъти
Прочетено: 410 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

  • Подобни теми
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение

Върни се в “География”