Никола Вапцаров - „Песен за човека” - анализ

[Kotkata68]

Никола Вапцаров
„Песен за човека”


I.Стихотворението е отпечатано за първи път в „Моторни песни”.

II.Основна идея:
„Песен за човека” е написано след споровете, които Вапцаров водил с представителите на буржоазната интелигенция. Той винаги е поддържал тезата, че капиталистическото общество създава груби и низки страсти у човека, но този човек може да бъде превъзпитан от прогресивната среда. „Човекът, когото описвам – казва той пред жена си, - не е закоравял престъпник-рецидивист, а обикновен човек, потиснат от тъмните сили на капиталистическото общество. Той се подхлъзва изведнъж и „сбърква пътя”. Аз смятам, че такъв човек подлежи на превъзпитание...”.
За Вапцаров човешкият живот е най-висша ценност. Към човека той се отнася с преклонение, с вяра в неговите възможности да твори, да се променя и да променя света около себе си.

III.Заглавието: съединява двете ключови за творбата понятия, кодиращи основното послание – „песен” и „човек”.
a)В българското обществено съзнание: понятието „песен” се свързва с духовното извисяване, схваща се като символ на вечната, непреходната красота, надмогваща границите на времето и обременяващата тежест на тленното.
b)Песента е еманация на вечното духовно начало, съхраняваща непреходните човешки стойности.
c)Членната форма при второто понятие представя конкретност в проявленията на човешката същност, но също така и универсализиране на значението на понятието „човек”.
d)Съчетанието на двете се превръща в ключ за разчитане на смисловото послание на творбата.

IV.Композиция - текстът изобразява характерната за Вапцаровия поетически стил конфликтност, реализирана чрез диалога. В него чрез свойското „знаете” и чрез директното обръщение: „Как мислиш, читателю, ти”, е присъединен и читателят в двойната си роля на слушател и съдник.
a)Първите стихове – въвеждат основната тема на творбата – „човекът във новото време”.
b)Диалогичната форма проблематизира темата, поставяйки въпросите за смисъла на човешкото битие, за чов. същност в пряка обвързаност с времето.
„новото време” – носи внушението за развитие, напредък, прогрес; то е противопоставено на първичността и грубата жестокост като проявления на човешката природа.
c)Опорни понятия – песен, човек, време, живот, смърт, съдба, мрак, светлина, които маркират основната художествена идея, обединяваща философско-психологическото, символно-алегоричното и конкретнобитийното.
d)В началото на диалога – очертават се две противоположни позиции (дамата и лир. говорител):
e)Емоционалната нагласа на спорещите: на истеричната невъздържаност на дамата („... а дамата, знаете, тропа,/ нервира се,/ даже проплаква...”) противостои спокойното, разумно овладяно поведение на лир. говорител.
f)Разгръщане на спора от истерични крясъци в задълбочен разговор за чов. съдба и за злото в света.
g)Позицията на дамата: злото е неразривна част от човешката природа, то е в самия човек.
h)Централно място в нейния разказ заема братоубийството – алюзия на за първото човешко престъпление – това на Каин. Чрез конкретния пример се внушава, че жестокостта е изначална, вечно присъстваща в поведението на индивида. Следва категорично отрицание на цялата човешка същност: „Ах, моля запрете!/ Аз мразя човека,/ Не струва той вашта защита!”.
i)Лир. говорител осъзнава злото като елемент от реалността, от устройството на живота. То е, което провокира агресията в човешката душа, разрушава вътрешния свят на личността, превръщайки я в звяр.
j)В аргументацията на двете позиции е положено престъплението – нелепо и жестоко убийство.
k)Актът – максимално детайлизиран и създава усещане за конкретност и обособеност във времето, въпреки че на такава конкретност липсва.
l)Дамата:
Акцентира върху демонстрацията на разрушената святост на кръвната връзка – „насякъл сам брат си, човекът...”, върху нарушените основни нравствени принципи и невъзможността стихийната жестокост да бъде овладяна от духовни корективи.
Случката е лишена от конкретизиращи маркери („някой насякъл с секира, насякъл сам брат си...”), акцентът е върху самото случване като проява на човешката природа.
m)Лир. говорител:
Уточнява събитието, полагайки го в пространството на познатия свят („случката станала в село Могила...”), пренасяйки смисловата тежест върху причината за случващото се. Така спорът се насочва към същината на човека и проявленията й в отношението към другия, без да се полага в конкретно времево измерение.
За разлика от дамата, според лир. говорител човекът е способен на промяна в зависимост от условията, в които живее. Причината за ширещото се зло не е в него, а в убийственото битие, в смазващата мизерия, която тласка към престъпление.
До това прозрение стига и героят на случилото се, „злодеят злосторен”, който проглежда за несправедливостта на собствения си живот: „... Не стига ти хлеба,/ залитнеш/ от мъка/ и стъпиш в погрешност на гнило”.

V.Разколебана е опозицията „живот-смърт”, защото в дисхармоничното битие и двете са еднакво нелепо жестоки, оказват се по-скоро близки, отколкото противоположни понятия. Възкресението на достойната и разумна човешка личност, излизането от мрака на злобата и безпътицата започва от възстановената връзка с другите („Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек.”). хармонизирането на отношението между Аза и другите е начало на преосмисляне на собствената му индивидуалност, на човешкото възраждане у злодея.

VI.Трагична ирония е вложена в обръщането на християнската схема „смърт-възкресение”. В текста човешкото възкресение е непосредствено преди физическата смърт. Процесът на преосмисляне на битието задава основната времева опозиция – „животът тук и сега-животът утре”. Твърдението: „Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!/ А може по-иначе, може...”, е противопоставено на: „Животът ще дойде по-хубав/ от песен,/ по-хубав от пролетен ден...”.
Осмислянето на времето е в контекста на човешката съдба. На жестокото и смазващо
Човешката същност „тук” и „сега” е противопоставена представата за живота „утре”. Липсва конкретна визия да това „утре”. Мечтаните хармония и красота са внушени чрез смисловия обем на песента. Така самото понятие се превръща в поетическа метафора на човешкия копнеж по прекрасното, на вечнотърсещото духовно начало, което не признава границите на времето. Песента свързва прозренията за живота „сега” и копнежа по друг, по-съвършен свят. С песента лир. герой преосмисля не само своята орис, но и новонамерената си човешка същност, усещането си за общност с другите: „Тогава запявал той/ своята песен,/ запявал я бавно и тихо./ Пред него живота/ изплаввал чудесен - / и после/ заспивал/ усмихнат...”

VII.Сцената на обесването – едновременно трагична и оптимистична.
Езикът на текста преминава в патетична реторика. Идейното внушение е постигнато чрез великолепната символно-метафорична природна картина. Мракът и нощта са хромотопът на смъртта, на разрушителното начало, на злото и хаоса. Срещу тях е зараждащата се зора, светлото ново начало. В това противопоставяне сякаш се оглежда вътрешната драма на човешката душа:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
Нехарактерното за Вапцаровата поетика натрупване на епитети има функцията на емоционален акцент. между думите от един и същ семантичен порядък, определения на съдбата, смислово се обособява „човешка”, пренасяйки акцента от индивидуалното към типичното, общото. Така трагичната съдба на лир. персонаж зазвучава като обобщение за трагиката на чов. битие въобще. Отстъплението на мрака пред светлината, пред песента, разнасяща в простора мечтата за красота, внушава вярата в осъществимостта на тази мечта, безсилието на смъртта и злото, всемогъществото на живота. Духовната сила и достойнството на човека в предсмъртния час разколебават валидността на смъртното наказание като възмездие, превръщат затвора в пространство на позора. Смъртта е неизбежна, но е точно толкова безсмислена и жестока, колкото и деянието, заради което е наложена.

VIII.Трагична интонация на финала:
Човекът е отговорен за своите дела, не може да избяга от справедливото възмездие, но под звездното небе той успява да усети всемогъществото на живота, който пулсира отвъд границите на собствената му безока участ. Вместо ужас, той посреща смъртта с усмивка.
Песента и усмивката: изумително надмогване на смъртта; знаци за силата на чов.дух:
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.

IX.Тържеството на чов. дух – внушено чрез единението на песента с универсума – величествена победа на живота над смъртта, на човешкото начало над мрака и насилието, жестокостта и безумието и в себе си, и в света. Това е истината за същността на човешката природа, за преобразуващата сила на вярата в доброто. към тази истина е приобщен читателят чрез директното обръщение въпрос – „Как мислиш читателю, ти?”. Но тази истина разбира и дамата, признавайки загубата си в спора със същата неконтролируема емоция („започна във транс да крещи...”). Поведението на нейния опонент съхранява спокойно умерения си тон, макар че на моменти се усеща съжалително-ироничното отношение към „бедната дама”. Това е ирония към всички, неспособни да разберат чудото на събудения човешки дух, неспособни да повярват във величието на човека във всяко време.