Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

Падане на България под византийска власт (средата на X ве...

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с историята.

Модератор: Модератори

Падане на България под византийска власт (средата на X ве...

Мнениеот Mozo на Сря Юли 16, 2008 17:34

Падане на България под византийска власт (средата на X век - 1018 г.)

Падане на България под византийска власт (средата на X век - 1018 г.)


Управлението на цар Симеон отбелязва един от най-значимите периоди в българската средновековна история. Политическото и военно могъщество на България е съчетано с културен подем, имащ амбицията да превърне българското царство в съперник на Византия и нова империя. На тази цел е подчинена амбициозната военна и културна политика на цар Симеон. В резултат на тази политика България постига чувствително териториално разширение и се превръща в една от най-значимите културни империи на средновековна Европа. Същевременно, концентрирана около една трудно постижима цел - превземането на Константинопол, политиката на цар Симеон се оказва лишена от така необходимия баланс. Северните и западните граници на България остават незащитени. Отвъддунавска България престава да бъде сигурна защита на териториите на юг, което довежда при наследилия Симеон цар Петър (927-969 г.) до опустошителни набези на маджари и печенеги. Липсата на баланс в българската външна политика довежда и до загубата на Сърбия като традиционна сфера на влияние. Същевременно продължителните войни на цар Симеон довеждат до изтощаване на държавата в икономически, демографски и дори в политически план. Васил Златарски поддържа тезата, че в края на управлението на цар Симеон започват гладни бунтове срещу тежките войни, базирайки се на изворите, които съобщават за “силен глад придружен от скакалци”.
Очертаващата се политическа, икономическа, социална и духовна криза в българското общество налага промяна на цялостната българска политика при наследника на Симеон - цар Петър. Изворите съобщават, че приживе по неизвестни причини цар Симеон лишава от престола своя първороден син Михаил, който е принуден да стане монах. Възцарилият се Петър управлява с подкрепата на вуйчо си Георги Сурсувул. Първоначално българската армия нахлува в Тракия, разбива византийската войска и след това се оттегля. След този поход българската и византийската страна разменят пратеничества, имащи за цел сключването на мирен договор. През октомври 927 година двете страни сключват 30-годишен мир, скрепен с брака на цар Петър и внучката на Роман Лакапин Мария, преименувана в чест на мира в Ирина. Българският владетел получава официално признание на царската си титла, а българската църква става независима патриаршия.
В България договорът става предмет на противоречиви оценки. Част от аристокрацията се обявява срещу промяната във външната политика и сближението с Византия. Настоявайки за продължаване на политиката на цар Симеон, тази групировка провъзгласява за “канартикин” (престолонаследник) по-малкия брат на цар Петър - Иван, според сведенията на надписите от един старобългарски печат. През 928 година той застава начело на заговор, който обаче е рзакрит и Иван е изпратен на заточение. През 930 година вдига бунт най-големият Симеонов син Михаил, който напуска манастира. Въстанието първоначално се разпространява в земите по поречието на река Струма, но поради внезапната смърт на предводителя си е прекратено, а участниците в него търсят убежище във Византия.
Въпреки прекратяването на тежките войни, водени от цар Симеон, изтощаването на държавата дава резултати при цар Петър. През 927 или 930 година последният сръбски княз Чеслав - заложник в Преслав, бяга и с византийска подкрепа възстановява независимостта на Зета. В началото на 30-те години на X век започват опустошителните маджарски нашествия на Балканите. Изворите за тези нашествия не дават достатъчно данни, за да се преценят взаимоотношенията на българите с маджарите и да се направи точна датировка на техните нападения. В изворите се сочи, че маджарските нападения са насочени срещу Константинопол, но остава неизяснена позицията на България - дали маджарите опустошават българските земи като намиращи се на пътя за Константинопол, дали са насочени и срещу България. Предполага се, че маджарски нашествия в българските земи се извършват през 943, 948, 958, 962 години. Въпреки сключения договор между България и Византия срещу маджарите, Византия не оказва каквато и да било подкрепа на българите. Нещо повече, византийската дипломация се възползва от намерението на киевския княз Игор да предприеме поход срещу Константинопол, като го насочва към българските земи. След като походът е предотвратен от византийската дипломация, княз Игор разрешава на своите съюзници - печенегите, да вземат плячката от североизточните български земи. В резултат те опустошават днешна Добруджа, за което свидетелства добруджанският надпис на жупан Димитър.
Варварските нашествия, на които са подложени северните български земи, бунтовете и размириците във властта, изтощението, обхванало България в резултат на войните на цар Симеон намират проявление в една всеобхватна криза на българското общество, която намира проявление предимно в разпространението на религиозни учения със социален характер - отшелничеството и богомилството. Богомилството се приема като важен принос на българите в развитието на обществената мисъл през Средновековието, като предреформационно учение и движение. Като форма предимно на социален протест, то е насочено срещу държавата, църквата и техните институции и по същество съдейства за тяхното отслабване. Породено от тежката социална, икономическа и духовна криза на българското общество през X век, богомилството съдейства за неговото разделение и противопоставяне. По този начин то самото се явява фактор за задълбочаване на кризисните явления в средновековна България.
Кризата в България от втората четвърт на X век съвпада с подема, който преживява Византия по времето на император Никифор Фока. В края на 60-те години той предприема решително настъпление срещу арабите в Мала Азия, което му позволява да укрепи позициите на империята на Изток. През 967 година пристигналото в Константинопол българско пратеничество не само не получава годишния данък, но е изгонено позорно. Скоро след това императорът предприема поход срещу България. Походът има по-скоро разузнавателен и демонстративен характер, тъй като византийската войска достига до старопланинските проходи и се връща обратно. В духа на вековната имперска практика Никифор Фока решава да използва политическата ситуация, като отслаби своите врагове, изправяйки ги един срещу друг. С щедри дарове за съюзник срещу България е привлечен киевският княз Светослав Игоревич. Наред с целта да бъде нанесен удар на българите Никифор се стреми да отклони удара, който русите планират върху византийските владения в Херсон на Кримския полуостров. Пратеничеството до Киев оглавява Калокир - син на херсонския визнатийски стратег. Той, обаче, се сближава със Светослав - Калокир се договаря с него за помощ да получи императорската корона, а в замяна отстъпва на Светослав България.
През 968 година княз Светослав с 60-хилядна армия от руси и нормани изненадващо дебаркира в Дунавската делта. Някъде в Северна Добруджа той се сблъсква с 30-хилядна българска войска, която разбива и преследва до стените на Дръстър. Скилица съобщава, че научавайки за това тежко поражение, цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля от властта. Той постъпва в манастир и след година умира. Това разстройва централната власт, тъй като престолонаследникът Борис II е заложник в Константинопол. Светослав използва това и завладява около 80 български крепости, повечето от които - в отвъддунавска България (между Днепър и Днестър). Столицата Преслав, обаче, остава непокътната, а българската аристокрация преодолява първоначалната изненада от нападението на киевския княз. Тя насочва печенегите, с които България поддържа тесни връзки още от времето на цар Симеон към киевската столица, което принуждава Светослав да се оттегли. Същевременно е поискана помощ от Византия, която освобождава синовете на цар Петър - Борис и Роман. Заговорът на Калокир кара Византия да сключи временно мир с новия български цар Борис II (969-971 г.). Договорът е скрепен със сгодяването на две български принцеси за малолетните наследници на византийския престол Василий II и Константин. От изворите, обаче, става ясно, че обещаната военна помощ не е предоставена на България.
Междувременно справилият се с печенегите княз Светослав се връща отново в България през 969 година. Този път българските сили са по-добре организирани. Според руския летописец Нестор пред стените на Преславец се разгаря тежка битка. Численото превъзходство на русите се оказва решаващо и крепостта е завладяна. Киевският княз успява да окупира Североизточна България с най-важните й градове - Велики Преслав, Дръстър, Преславец и Плиска.
Стремейки се към Константинопол, Светослав е принуден да подобри отношенията си с българите. Ето защо той запазва формално властта на цар Борис II и оставя непокътната царската хазна. Дори християнските храмове са неосквернени от езичниците - руси. Самият Светослав резидира в Дръстър. Този своеобразен руски протекторат над Източна България вероятно парира съпротивата на аристокрацията и внася смут в нейните редове. Според Петър Мутафчиев, Светослав заимства политическата програма на цар Симеон за завземане на Константинопол - концепция, която поражда множество спорове в съвременната българска историография.
През 970 година начело на огромна войска от руси, нормани, българи и наемници печенеги и маджари княз Светослав навлиза в Тракия. Във Филипопол, чието население отказва да признае сключения “съюз” с русите, Светослав извършва изключителни зверства. Независимо от численото си превъзходство, обаче, той е разбит в Източна Тракия от ромеите, принуден е да сключи примирие, след което се завръща в Дръстър. В началото на 971 година новият император Йоан Цимисхий (969-979 г.) начело на силна армия неочаквано за българите преминава незащитените балкански проходи. След кратка обсада на 5 април той превзема Преслав, за което свидетелства хрониката на Лъв Дякон. Императорът представя кампанията като помощ на българите срещу руския княз. Това довежда до доброволното предаване на българските крепости на Йоан Цимисхий, а Светослав без особени усилия е блокиран в Дръстър. Вероятно в самия Дръстър българите се разбунтуват срещу русите, защото изворите съобщават, че Светослав обезглавява 300 български боляри. Съобщава се също, че при гибелта на един руски войвода са извършени и човешки жертвоприношения с български деца. Всичко това обрича Светослав на изолация дори сред бившите си привърженици. След тримесечна обсада и от навлезлите по Дунав византийски кораби князът капитулира. Той се отказва от претенции към България и Крим, след което византийците му разрешават да се оттегли. При един от праговете на Днепър княз Светослав е нападнат и убит от печенегите.
Походът на княз Светослав има отрицателни последици за съдбата на Първото българско царство. Североизточна България - люлката на българската държавност и основна територия на българската държавно-административна структура, става арена на борба между чужди и враждебни на страната сили. Нещо повече, руската окупация става причина да бъдат допуснати като “съюзни” византийските войски в българските крепости отвъд Стара планина. След оттеглянето на княз Светослав Йоан Цимисхий въдворява визнатийска власт в Североизточна България, поставяйки гарнизони и администрация включително в част от отвъддунавските земи (т.нар. Западна Месопотамия). Пленяването на Борис II увенчава триумфа на императора в Константинопол. На хиподрума короната на Симеон Велики е свалена от главата на българския цар, което според средновековното международно право означава прекратяването на независимото съществуване на българската държавност.
Окупирането на източната част от държавата и детронацията на Борис II демонстрират крайните намерения на Византия. Ангажиран на изток, обаче, Йоан Цимисхий е принуден да остави пълното завладяване на България като предстояща задача. Именно тогава властта в свободните български земи е поета от синовете на комит Никола - комитопулите Давид, Мойсей, Аарон и Самуил.
В западните български земи се пренася държавната традиция на Първото българско царство, където като регенти (или като самостоятелни владетели) управляват комитопулите. През 937 година вероятно те изпращат мисия в двора на Отон I, за когото България продължава да съществува като самостоятелна държава, както личи от немските хроники. При комитопулите бяга и патриарх Дамян, който се установява в Средец, а по-късно патриаршията се премества последователно във Воден, Преспа и Охрид.
В историографията има множество спорове и концепции относно произхода на комитопулите. От титлата на техния баща се предполага, че те принадлежат към българската аристокрация. Не е изяснена неговата позиция спрямо централната власт в Преслав - дали се отцепва от нея или действа като неин наместник. От сведенията на епископ Михаил Деволски за името на майката на комитопулите - Рипсимия, в историческата наука се създава концепция за техен евентуален арменски произход.
След смъртта на император Йоан Цимисхий (976 г.) започват активните военни действия на комитопулите. Те водят сражения на широк фронт, но Давид е убит от скитници власи, а Мойсей загива при Сяр.
В резултат на успешната военна кампания на комитопулите са освободени повечето източни български земи. Вероятно Византия решава да използва срещу тях законните престолонаследници Борис II и Роман. Вероятно през 977 година Борис II и Роман са освободени от заложничество в Константинопол и идват в България. На границата по погрешка Борис е убит. Не е изяснено положението на Роман спрямо властта, защото от една страна той е единственият наследник на българската царска династия, но от друга страна той е скопен, което съгласно източната и византийска концепция за властта прави невъзможно заемането на престола от него. В историческата наука съществуват няколко концепции. Според Васил Гюзелев, Роман не е заемал царския престол, а за цар през 977 година е коронясан Самуил. Според Иван Божилов, Роман е коронясан за цар през 977 година. Според Георги Бакалов, Роман е коронясан за цар формално, като действителното управление на държавата остава в ръцете на Самуил, а Роман се занимава с църковните дела. В хрониката на Яхия Антиохийски Роман е назован “цар”, а Самуил - “гулям”, т.е. военачалник.
Между 979 и 985 години българите, водени от Самуил предприемат походи в Тракия и Солунската област. Те завладяват Епир, Тесалия, достигайки до Пелопонес и Коринтския провлак. В отговор на българските завоевания през 986 година император Василий II предприема поход през Одрин и Пловдив към Средец. След неуспешна обсада той е принуден да се върне обратно. При отстъплението си ромейската армия търпи тежко поражение в прохода Траянови врата на 17 август 986 година, за което сведения дава Йоан Геометър.
Поражението разклаща трона на Василий II, а избухналата гражданска война във Византия (986-989 г.) улеснява българските действия. Предполага се, че именно тогава императорът се опитва да привлече на своя страна Аарон, който на 14 юни 987 година е екзекутиран заедно с цялото си семейство. По молба на престолонаследника Гавраил Радомир жив остава само синът на Аарон Иван Владислав.
През 989 година Самуил разширява българските завоевания, достигайки до Верея и Сервия. Именно между 989 и 991 години българите успяват да освободят Преслав и Дръстър, както и част от отвъддунавските земи. Вероятно тогава е пленен Роман (991 г.), който умира в Константинопол през 997 година. Тъй като той няма наследници, приема се, че през 997 година Самуил е коронясан за български цар.
През 995 година Самуил постига изключителен успех, присъединявайки Драч към България. Той разбива и управителя на Солун, като пленява неговия син Ашот. По-късно арменският принц е оженен за царската дъщеря Мирослава и поема управлението на Драч, което е една от най-големите грешки на цар Самуил, тъй като Ашот се отмята от съюза с него и търси подкрепата на Византия. Българското настъпление продължава и през 996 година, когато българите достигат до Пелопонес. На връщане, обаче, те са изненадани от пълководеца Никифор Уран и са разбити при река Сперхей.
Настъплението на арабите в Мала Азия кара Византия да потърси примирие с България. Самуил се възползва, за да предприеме поход срещу сръбските племена. През 997-998 година той завладява почти цялото Адриатическо крайбрежие до Задар заедно с княжествата Босна и Рашка. Той пленява сръбския княз Иван Владимир, а по-късно го връща в земите му като царски зет и васал на българската корона.
Походът срещу сърбите кара маджарите да започнат война срещу българите. Макар да се сключва мир, скрепен от династическия брак между престолонаследника Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал, отношенията остават лоши.
В началото на новото хилядолетие все по-ясно се очертава византийското надмощие над българите. Византия успява да отслаби арабите, атакуващи Мала Азия. На север тя постига съюз с Киевска Русия, която в 988-989 г. приема християнството от Константинопол. Император Василий II постига съюз с маджарите, хърватите и Венеция.
Още през пролетта на 1000 година императорът предприема серия от мащабни действия против българите. Самият той настъпва през Пловдив към Средец, а докато българските сили са ангажирани там, византийските пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий завладяват североизточните земи с Преслав и Дръстър. Месеци по-късно ромеите превземат Воден, Верея и Сервия, с което се открива фронт срещу самите царски резиденции Преспа и Охрид. През 1001 година Василий II обсажда Видин и след 8 месеца дунавската крепост се предава. Самуил се опитва да неутрализира византийския успех, като предприема поход срещу Одрин, но императорът не се поддава на този опит да бъде отвлечено вниманието. Завладяването на Видин дава на Византия възможност за настъпление на юг по реките Морава и Вардар. През 1002-1003 година император Василий II се появява при Скопие, където нанася поражение на самия Самуил. Скопският управител Роман-Симеон (според някои учени самият Роман, синът на Петър, както твърди Скилица) се предава. Но при Перник императорът търпи неуспех. Византийските нахлувания продължават, макар и в по-малки мащаби, и през следващите години. През 1005 година Ашот предава на Византия Драч, което отслабва българския тил откъм Адриатика. Опитът на Самуил през 1009 година да премине в контранастъпление към Солун търпи неуспех.
В периода 1009-1014 година българите получават известна възможност за съвземане поради ангажираността на Василий II в италийските провинции на Византия. През юни 1014 година императорът предприема нов поход срещу българските земи в посока на Струмица. Опитът на болярина Несторица да отвлече вниманието на византийската армия с удар към Солун се проваля. Василий II атакува клисурата при село Ключ на 29 юни, където цар Самуил търпи катастрофално поражение. Императорът пленява 15 000 български войници. По същото време Гавраил Радомир предприема настъпление и успява да разгроми елитния отряд на византийската армия. Там загива и императорският любимец - пълководецът Теофилакт Вотаниат. За отмъщение Василий II нарежда българските пленници да бъдат ослепени, като на всеки сто е оставен по един с едно око, за да ги води. При вида на тази гледка цар Самуил получава удар и умира (6 октомври 1014г.), според сведенията на Скилица. Разкопките на гръцкия археолог Муцопулос потвърждават, че цар Самуил е погребан в църквата “Свети Ахил” на Преспанското езеро.
Смъртта на Самуил внася смут сред болярите. На 15 октомври в Битоля за цар е провъзгласен Гавраил Радомир. Византийската армия в това време опожарява самата Битоля. След това българите са блокирани от масирано нападение в крепостта Мъглен. Пет дни след падането на Мъглен Гавраил Радомир е убит от братовчед си Иван Владислав по време на лов.
Новият български цар започва спешни строежи на крепости, за което свидетелства Битолският надпис. В 1016 година българският цар с измама ликвидира сръбския княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с империята. Според Михаил Псел (XI век) Иван Владислав има твърде амбициозни планове за противодействие на империята. С помощта на болярина на Перник Кракра той има намерение да влезе в съюз с печенегите, но Византия осуетява проекта. На два пъти Иван Владислав предприема неуспешни походи срещу Драч, за да укрепи българските позиции по Адриатическото крайбрежие. През февруари 1018 година пред стените на Драч Иван Владислав загива, което окончателно обезверява по-голямата част от българските боляри. Надмощие взема групировката, съгласна с пълна капитулация пред византийския император. В нея влизат царица Мария, патриарх Давид, ичиргубоилът Богдан и дори непримиримият до скоро Кракра. Походът към Охрид се превръща в триумф за Василий II. През март 1018 година в Струмица той получава послание от царица Мария, която му предава властта над българската държава.
Падането на България под византийска власт е резултат от една страна на изтощението на българската държава след тежките и продължителни войни, водени през втората половина на X век. Още от втората четвърт на X век започва да се чувства и изтощението от продължителните войни на цар Симеон. Същевременно от този период отвъддунавска България престава да е сигурна защита на териториите на юг. Така те стават обект на нападенията и опустошенията на маджари, печенеги и руси, което отслабва възможностите за съпротива на България срещу византийската офанзива. От друга страна, в началото на XI век Византия разрешава проблемите в Мала Азия, разбивайки арабите, което й позволява да съсредоточи вниманието си върху България. Отслабването на българските земи съвпада с подема, който Византия изживява по времето на император Василий II. Çàâëàäÿâàíåòî íà Áúëãàðèÿ å ñàìî ÷àñò îò íåãîâèòå êîëîñàëíè çàâîåâàíèÿ, имащи амбицията да възстановят мощта на някогашната Римска империя. С това се слага край на съществуването на Първото българско царство, а българските земи са включени близо две столетия в рамките на византийската империя.
Сигнатура:
ИзображениеИзображение
Аватар
Mozo
Lame forum support
Lame forum support
Репутация: 7726
Mozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутация
 
Мнения: 146540
Регистриран: 01 Юни 2007
Наличност: 1,443,662.70
Банка: 5,487,916.26
Местоположение: Somewhere In Time
Най-високи резултати: 43
Статистика на победите: 0





Назад към История

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта