Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

Взаимоотношенията родители-деца

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с педагогиката.

Модератор: Модератори

Взаимоотношенията родители-деца

Мнениеот Kotkata68 на Пон Апр 12, 2010 00:39

Академично есе по Семейна педагогика

Тема : Взаимоотношенията родители-деца – традиции, съвременност,перспективи

Изготвил : Михаела Пламенова Михайлова

СУ „ Св. Климент Охридски "

Факултет по начална и предучилищна педагогика
ІІ курс , Социална педагогика
F 620 732

20.05.2006 г.




Семейството като биосоциално обединение е съществен елемент на социалния организъм, специфична социална общност, най-малката социално- психологическа група. То е сложно структурно образование, социално-битова основа на обществото, лична и социална ценност, важна социо-културна общност, функционираща като първична социализираща среда и първостепенен възпитателен фактор.
В семейната среда преминава по-голяма част от живота и развитието на човека, там основно протича сложният процес на биологично, психично и социално съзряване на детето. Чрез семейството се реализира непрекъсната смяна и приемственост на поколенията, предаване на социален опит, на ценности и норми на поведение.
Семейството е първото „майчино училище” според Я.А.Коменски, който е убеден,че образованието и възпитанието на човека се постигат през ранната възраст в семейството, че ако в детска възраст се пропуснат възможностите за развитие на заложбите, способностите и качествата на детето, после трудно се постига това. За швейцарския педагог-хуманист Й.Х. Песталоций семейството е „святото място” за нормална и успешна възпитателна дейност, а най-естествен възпитател е майката.
Споеред Д. Мунджиева : „Здравото семейство е една духовна и етична сплотена общност, в която освен искреното взаимно уважение, господства и оптимистичен дух- градиваната единица на човешкото самочувствие. Следователно зравето на всички у дома не зависи само от външната хигиена- от чистотата на въздуха, на мебелите и дрехите, но и от цялостния начин на живот...”. Ритуалът на хранене e важна част от смейния стил на живот. Той учи децата на поведение.
С.Бъчева пише : „от всички социални групи, единствено в семейството взаимоотношенията имат таква особена емоционална наситеност” , Л. Спасова такава „близост”, А. Харчев :единствено в семейството те имат за свое проявление родителската любов.
Обусловени от социалната ситуация, от личностните особености на членовете на семейството и от неговата структура, те са толкова специфични за всяко семейство, че не могат да бъдат пренамерени в друго.
Проявяващи се по „хоризонтала” и „вертикала”, те определят психологическата структура на семейството, функционирането на нейните подсистеми и взаимодействието между тях.
Към организацията на семейния живот, като съществена част от общия му стил, влизат личните ангажименти на всеки член на семейството и нужното уважение, с което следва да се приемат те. Малките да отидат на време на училище или в детската градина, да пазят тишина на бебето, на друг който си почива, на време да се приберат у дома и т.н. родителите да изпълняват професионалните си задължения, които при всички случаи са сериозни и отговорни. Не бива да се подценяват задълженията на никого; всеки се нуждае от своето място и предявява своите изисквания- за тишина, за помощ, за поощрение. Този стил на взаимно зачитане трябва да е естествено вграден във всекидневната практика на всеки и във всичко от семейния живот. Стил, който да развива хигиени и комуникационни умения, подобряващи здравето на всеки член от семейството, стил, който да стимулира изграждане на стабилни семейни взаимоотношения, укрепващи здравето на всички. Именно такъв стил започва със създаването на новото семейство и всеки нововключен влиза естествено и без особени проблеми в него. Той е преди всичко практика. Следователно родителите следва да се стремят към укрепване на здравето чрез стимулиране на здравословно поведение у всички членове в семейството, т.е. те да се стремят да създават семейна среда, при която здравето на всики тях не само да се опазва, но и да се укрепва и подобрява. С други думи философията на здравословния стил на семеен живот е регулирането на здравната мотивация и на здравното поведение чрез адекватно здравно възпитание.
В стила на организацията има още много същностни моменти и изисквания, например искренността. Ако всеки има свободата и всички условия да споделя своя ден, своите задачи, проблеми и постижения, това нека да става открито. Децата от малки обичат и свикват да слушат откровените разговори на своите родители : успели-неуспели, предстои-свършва, желаят-могат или не могат и т.н. Много лесно се включват в този стил всички, в т. ч. юношите, които вече имат своите виждания и не всичко желаят да споделят. И тук следва да се отнасяме с разбиране и уважение към тях, без натрапване или пък натиск за споделяне, ако това не е желано от децата или от родителите. Искренността предпоставя и равнопоставеност, а тя, от своя страна, изключва подигравките, подценяванете, неуважението и иронията. Тогава настъпва и взаимна любов между децата, между тях и родителите им, между самите родители, а и прародители ако има такива.
Пълноценният стил в семейната организация на живот изисква и пълно семейство. Това означава да са налице и трите му елемента : баща, майка, дете(деца). Всяко нарушаване на който и да е елемент и по какъвто и да е начин се отрязява на този стил. М.Дейвис подчертава, че липсата на част от семейството може да се сравни със липсата на част от сложен уред. Той няма да работи или „често ще дава дефекти” – така е и при нарушеното „триединство” на семейството. Наличието на триединство прави възможен и пълноценния формиращ стил в организацията на живота- без ощетени, без пренебрегнати и неудовлетворени. Тук говорим за една липса, която оставя някакви следи и чиито отпечатък носят всички, но най-много децата. Също толкова сериозна е и липсата на дете. В този случай страдат и двамата родители, макар не винаги еднакво и с не еднакъв израз на болката си. Голяма част от децата в еднородителското семейство израстват нормално, имат дори постижения, имат дори постижения в една или друга насока. Но , констатирани са поредица от нарушения в самочувствието им, несигурност в опитите им за самостоятелност, някаква застрашеност или неоправдана агресивност. Дейвис пише за асоциалното им поведение, което нерядко ги съпровожда. Успехите и относителното спокойствие на отделни деца, особено в годините на пубертета и юношеството често се нарушават от липсата на опора и близост с другия родител, с когото да се похвалят или да споделят неща, които не биха могли или дори не желаят да обсъждат с родителя, при когото живеят.
В този контекст Дж. Елиън изтъква: „ От детството до зрялата възраст отношенията родител-син (дете-б.м.) създават платформата, от която юношата ще изследва своята отговорност, връзката си със света и многобройните аспекти на мъжката (женската-б.м.) същност. Липсата на тази емоционална платформа оставя празнина в сърцето му и той(то) ще търси с какво да я запълни- наркотици, алкохол, сексуална разюзденост, прекалено много работа, крайна пасивност и агресивност. Душевната сила търси признание сред биологичната сила на младежа (девойката-б.м.). Ако се съсредоточим само върху определени граници за поведението на сина ни (детето ни-б.м.) ще продължим да създаваме бездушни мъже (жени). Ние, родителите, трябва да поставяме граници, но те трябва да се основават на здрава сърдечна връзка с нашите синове (деца-б.м.).”
Безусловната любов трябва да бъде основното ни взаимоотношение с детето, иначе всичко друго е непредсказуемо, особено отношението и поведението му. Безусловната любов, както казва Р. Кембъл е своеобразна пътеводна светлина в отглеждането на нашето дете. Д. Уиникът пише, че родителската любов е нещо, от което детето задължително се нуждае, също както и от стабилен дом и стабилна емоционална среда, П. Дънов акцентира, че любота и нежността са слънчевите лъчи, в които трябва да се къпе детската детската душа ако искаме тя да се разцъвти. В този контекст Джеимс Дотсън казва, че човек трябва да има смелостта да възпитава в една атмосфера на абсолютна любов.
Заслужава внимание един по- специфичен момент в орагнизацията, който също се вгражда в стила на семейния живот. Нерядко се налага семейството да стане „препълнено”. Обикновено това са случаите с прародител, останал сам, с намалени физически сили и нарушено здраве и той е необходимо да участва равностойно във всички моменти на семейния живот. В такъв смисъл системата от задачи и изисквания влючва и него, прародителя : права, задължения, съобразени с индивидуалността, нормите на поведение. Участието на възрастен и често болен човек в едно жизнено и динамично цяло, създава поредица от проблеми за всички, включително и за самия възрастен. Това също изисква определна яснота. Колкото и деликатна да е тази задача, възрастния човек трябва пълноценно да бъде включен в семейството. И за него следва да важат изискванията, нормите, традициите в семейния стил и тяхното зачтитане и изпълнение. По-младите, включително и децата, също е необходимо да знаят, че баба или дядо е член на семейството и да се отнасят с нужното уважение към особеностите на възрастта, но и прародителите трябва да не забравят възрастовите различия в интересите на другите и трябеа да се съобразяват с това.
Общуването в семейството е закономерен, типичен неотменен фактор за неговото създаване и съществуване. От една страна, семейството е част от обществото и носи неговите основни характеристики, проблеми и решения, а от друга- всички членове на това семейство по един или друг начин под различна форма общуват с други среди при други условия и изисквания. Така търсенето на семейното своеобразие на интеракциите родители-деца, родители-родители, деца-деца при всички случаи не може да ги отдели от обществените закономерности.
Водещи са готовността и умението на родителя да общува с децата си- да прецени бързо и точно ситуацията и нейните компоненти, да отчете възрастовите особености на детето, индивидуалността, своеобразията му, крайния резултат, който иска и трябва да постигне. В този лаконичен образ, както става ясно, се съдържат много детайли, които са също динамични и със собствени характеристики. Всички тези особености родителят следва да обхване, да осмисли и да намери правилният път към общуването. При това да го извърши бързо и мигновенно. Сложна и трудна задача, която налага многостранна подготовка от страна на родителя.
Безусловно и най-малките деца са на двамата родители, защото животът на бебетата не е само кърмене, в което бащата не може да замени майката. В този живот съществува и друг вид дейност- има разходи, преспиване, къпане. И винаги разговор с усмивка, с жестове и мимики или артикулиране. Много бързо бебето влиза в диалог- съсредоточен поглед, гримаси и движения на ръцете, краката, тялото, усмивки, които стават все по- определени и придружени с „викове”. Този контакт е потребен на детето и то чака родителя да застане пред него, да го вземе на ръце, след което дава определен знак на радостта си.
Децата от предучилищна възраст например търсят помощ и опора от двамата родители. Независимо от някой предпочитания на родителите, които се изявяват закономерно и без опаност за „нелюбимото дете” , има място за всеки от тях във ежедневието на малкото дете. Към края на периода започва психичната им подготовка за училище.
Когато децата са вече на училище проблемът става друг. Те става уязвими и безпомощни, защото в живота им влиза една сложна цялост, която по същество не са познавали. Те трудно усвояват реда, изискванията и строгостта му, взаимодействията с истинския учител и с децата, с които са станали вече съученици. Рамото, на което могат и трябва да се опрат са родителите. Майката и бащата са тези, които ще помогнат на детето да повярва в себе си, да знае,че всички предвидени задачи са съобразени с възрастта и възможностите му, че то може да прави всичко и да успява.
По-специфични и трудни стават взаимоотношенията с по-големите деца. На първо място тук са децата в пубертета. В периода на горната училищна възраст децата и родителите изграждат взаимоотношения, които имат трайна следа, и които може би стават постоянни в общуването на двете единици в семейството. През този период се засилва потребността от участието на бащата във взаимодействията, особено при момчетата. За тях бащата става главния „учител в живота” ; отглеждането им например от прародителите води до постоянна незадоволеност-материална и духовна. „Свръхизискващия баща” може да изгради у детето обидно подценяване на майката или таква властност, която „само налага, без да дава и да рзбира”. „Свръхзакрилящата майка „формира егоцентризъм”, „дори своеобразна хистерична самовлюбеност” и т.н. Следователно гъвкавост, спокойствие, утвърден без педантизъм семеен живот, разбиране без разглезване, помощ с взискателност са отношения, които съчетават уважението и вярата в детето със строгостта в реда и взаимодействията в семейството.
Специални проблеми носи и общуването с най-големите- юношите. Основателното им самочувствие на израстнали, знаещи и можещи и най- важното излизането от категорията деца, създават нов тип измерения и изисквания в семейните интеракции.
В някаква степен и смисъл родителят отстъпва на втори план. Той става вид консултант, приятел, помошник.
Юношеството е особено рисков период за развитие на наркомания : тревожността и физическият дискомфорт, характерни за тази възраст, особеният ритуал и магическият ореол около наркотиците, социалният натиск в юношеските групи, стремежът към идентификация и т.н. са фактори, които подтикват юношата да експериментира. Един от най- ефектните пътища срещу тази зараза е родителите да развиват от рано у децата си здрвани хигиенни умения, да формират у тях чувството на алтруизъм, вътрешно достойнство и емпатия като защитни механизми срещу дрогата.
С. Бъчева пише, че „семейните отношения определят и социалната насоченост на поведението на детето : просоциално, асоциално и антисоциално. Изследванията показват, че асоциалното и антисоциалното поведение са свързани с дисхармонията на семейните отношения. Те влияят върху детската личност по-силно отколкото разводът, по- силно дори и от смъртта на единият от родителите.
Наблюденията върху объркани и проблемни деца показват, че когато техните родители започнат да влагат повече в съпружеската си връзка, отколкото в своето дете, състоянието на детето се подобрява, каквото и да правят родителите. Когато, който и да е от съпрузите влага повече в детето, отколкото в партньора си, детето пак се обърква. Нищо не плаши детето повече от това, че може да застане между родителите си. Когато единият от родителите зависи твърде много от детето си, за да удовлетворява емоционалните си потребности, детето се натоварва невъобразимо и не може да се отдели от родителя си. Съпрузите трябва да намират опора един в друг, а не в своите деца, ако не искат да наранят психически детето си.
Здравата връзка родител-дете не е и възможност за поправяне грешките от миналото или шанс за родителя да изживее чрез децата си нещо, което той не е осъществил. Бащата, който още от раждането на сина си му купува футболни топки, боксови ръкавици и трепери да не би малкото да носи някои дрехи, които не са достатъчно “мъжествени”, ще направи по-добре да обърне внимание на собственото си чувство за идентичност и да остави на спокойствие детето си. Същото се отнася и за майката, която бърза дъщеря й да сложи високи обувки и да си намери приятел...
Изкушение за всички родители е да товарят детето си с проблемите на своята незавършена идентичност. В тези случаи отношенията с детето не са здрави, защото го потискат, вместо да го развиват. Детето се натоварва не само с отговорността по намирането на собствена идентичност, но и с незавършената такава на родителите си. Още по-често родителите съзнателно или не, установяват, че не са способни да отговорят на потребностите на съпружеството и се отказват от ролята си на съпрузи за сметка изцяло на ролята си на родител. Решават да живеят само за детето си, но несъзнателно изискват от детето си да живее също само за тях. Така детето става най-важното лице в семейството. То има силата, отговорността и задължението да прави родителите си щастливи.
Понякога на връзката между родители и деца се приписват характеристики, които не са й присъщи. Истинската връзка родител-дете, която не е излязла от своите същински рамки, никога не превръща детето в заместител на другия съпруг. По тази причина пълноценната съпружеска връзка е нужна, за да бъде здрава връзката родител-дете.
Майката, която удовлетворява всичките си емоционални потребности чрез връзките със своите деца, не може да им даде самостоятелността, от която се нуждаят, за да се развиват. Нейната необходимост да бъде потребна на децата си я прави свръхгрижовна, а това им оказва натиск да останат зависими от нея завинаги. Децата никога не придобиват свободата да се развиват и създават свои равностойни връзки. Следователно, необходимостта съпрузите да имат здрава и удовлетворяваща съпружеска връзка е много по-голяма от колкото изглежда на пръв поглед. Съпружеската връзка е стълбът, около който се оформят всички връзки в семейството. Съпрузите са “архитектите” на семейството.



1. Димитров, Л. и колоктив, Теория на възпитанието, Веда словена
2. В, Боянова, „Родители и деца”, Веда словена
3. „Брак и деца” превод: Златина Каравълчева
Сигнатура:
Не ми казвай какво да правя... За да не ти кажа къде да идеш...!

Опознават ме само тези, на които позволя... за останалите съм просто това, което виждат!
Аватар
Kotkata68
Глобална котка-идиотка
Глобална котка-идиотка
 
Мнения: 22201
Регистриран: 30 Ное 2007
Наличност: 972,482.70
Банка: 795,670.60
Най-високи резултати: 3
Статистика на победите: 0
пол: Жена





Назад към Педагогика

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта