Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

България при княз Борис І. Приемане на християнството

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с историята.

Модератор: Модератори

България при княз Борис І. Приемане на християнството

Мнениеот Mozo на Пон Юли 14, 2008 17:36

Тема №3
БЪЛГАРИЯ ПРИ КНЯЗ БОРИС ( 852 - 889 )
ПРИЕМАНЕТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО
Езическият период от ранната българска история е време на външно и вътрешнополитическо укрепване на българската държава. Териториалното и разширение през първата половина на ІХ век я утвърждава като страна с обширна територия, като основна политическа сила в Европейския югоизток наред с Франкската империя и Византия, и я превръща в обединителен център на славяните от българската група. При хановете Крум ( 803-814 г.) и Омуртаг ( 814-831 г.) са съсредоточени усилията най-вече на северозапад, където живеят многобройни славянски племена. Същевмеменно те се насочват и към югозападните райони. Превземането на София през 809 година и включването и в българските предели позволява на следващите ханове Маламир ( 831-836 г.) и Пресиян ( 836-852 г.) да овладеят Македония, Родопската област и Беломорска Тракия. Българската държава вече се простира в трите историко-географски области – Мизия, Тракия и Македония. Еволюцията на държавната структура от федерация към централизъм през управлението на хан Крум и хан Омуртаг създава предпоставки за вътрешнополитическото укрепване на България. Въведеното от хан Крум общо законодателство представлява първият сериозен опит за централизация на държавата и за преодоляването на съществените различия между славяни и прабългари. Проведените от хан Омуртаг териториално-административни реформи имат за резултат по-нататъшното консолидиране на българската държава. Той е и ревностен на езичеството и противник на христиниянството, защото в този период езическата религия играе ролята на фактор за опазване на държавния суверенитет. Към средата на ІХ век езечеството изчерпва своите възможности. Редица фактори от вътрешен и външен характер –включването в пределите на държавата християнизирани славяни и разпространението на новата вяра сред прабългарите – властно налагат приобщаването на България към господстващата вече в Европа религия – християнството. Този въпрос застава с цялата си острота пред новия български владетел – княз Борис ( 852-889 г.).
Периодът от средата на ІХ век до края на ІХ век е обект на интерес отстрана на историците. Всички крупни трудове по Средновековна история на България отделят значително място на процеса на християнизация в българската държава. Класически в нашата историография са трудовете на: Васил Златарски – “История на българската държава през средните векове”, Петър Мутафчиев – “История на българския народ”, Георги Бакалов и Петър Ангелов – “История на средните векове”, Георги Бакалов и Иван Стоянов – “История на България 681-1960”, Иван Венедиков - “Военното и административно устройство на България през ІХ – Х век”, Васил Гюзелев – “Княз Борис І” и др.
Сведения за приемането на христянството от българите през втората половина на ІХ век откриваме в чужди и домашни извори. Сред чуждите извори преобладават византийските: “За управлението на империята” от Константин Багренородни ( Х в ), “Царе” от Йосиф Генезий ( Х в), “Продължителят” на Теофан ( Х в ), Посланието на патриарх Фотий до княз Борис по църковните въпроси, “Житие на 15-те тивериопулски мъченици” от Теофилакт Охридски. Сведения за изследвания период дават и: “Бертински летописи”, “Фулденски летописи”, “Живописи на римските папи” от Анастасий Библиотекар, Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите”. Домашните извори са представени от: Балшенски надпис от времето на княз Борис, Старобългарски разказ “Чудото на Св. Георги с българите”.
Издигането на християнството в българската религия в средновековна България става под въздействието на различни външни и вътрешни фоктори. Тяхното действие изкристализира особено ясно през първия период от управлението на българския владетел Борис І ( 852-863 г.). Тогава той все още носи хански титул. На престола хан Борис сяда като пряк наследник на хан Пресиян. Той започва своето управление в една сложна и напрегната за България външнополитическа обстановка.
В зачителна степен покръстването на българите се ускорява под напора на усложнените международни взаймотношения с Европа в средата на ІХ век. Основно място в тях заемат противоречията между главните християнски средища – Рим и Константинопол. “Ябълката на раздора” са славяните, които двата центъра еднакво настойчиво се стремят да привлекат на своята орбита.
Назряващият конфликт най-напред се проявявя в младата славянска държава Великоморавия, която при княз Ростислав ( ІХ в) обхваща земите на днешни Чехия, Словакия и Северна Унгария. Укрепването и в Централна Европа не се покрива с амбициите на Немското кралство, което гледа на нея като на своя подопечна територия. Това кара великоморавския княз да потърси външна помощ . Такава намира в съседна България, която има свои интереси по Средния Дунав. Според “Бертинските летописи” през 853 година двете страни сключват съюз, насочен главно срещу Людовик Немски ( ІХ в ). Реакцията на немците се оказва неблагоприятна за българската държава. Започва война между българи и немци, която завършва с неуспех за България. Немският крал привлича на своя страна хърватите и сърбите, което още повече затруднява антинемската позиция на хан Борис. Принуден от обстоятелствата, българският владетел преосмисля първоначалната си ориентация и дава своята помощ на Немското кралство.
В хода на тези събития българските войски нахлуват в Сърбия, която наскоро създава своя държавна организация. Целта на военната експедиция е да се попречи на византийската дипломация да използва сърбите в угода на своята политика и против интересите на българската държава.
Българските войски са предвождани от първородния син на хана Владимир-Расате. Обединените сили на жупаните Мутимир, Строимир и Гойник изненадват Владимир в трудния терен на Рашките планини и го пленяват заедно с дванадесет велики боляри. Предложението на хан Борис за мирно уреждане на конфликта е прието радушно от сръбските жупани, които нямат възможност дълго да продължат войната с България. Пленниците са върнати с богати подаръци, които хан Борис лично получава на българо-сръбската граница. За около половин век отношенията със сърбите остават мирни, въпреки многократните опити на Византия да ги използва за целите на своята политика.
В началото на 855 година се изострят отношенията на България и Византия, поради включването на славянски племена от Македония и Родопската област към Българската държава. Между двете сили избухва война. Причината за нея е опита на империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия, които са владение на българите. В резултат на успешните военни действия на византийските войски водени по суша и море от император Михаил ІІІ ( ІХ век ), са завладени Филипопол, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. И този път със средствата на дипломацията хан Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу българската държава. През 856 година между двете страни е сключен мирен договор. България губи Филипопол, черноморските градове и областта Загоре.
Около средата на ІХ век се изострят и взаймоотношенията между двете съперничещи си в християнския свят сили – Константинопол и Рим. Налаганият от Римската църква универсализъм в юрисдикцията и богослужението, изискващ ползването само на латинския език, има като алтернатива по-гъвкавото отношения на Константинополската патриаршия, която допуска създаването на поместни църкви и употребата на национални езици. Последното безусловно допада на новопокръстените славяни в много по-голяма степен, отколкото неотстъпчивостта на папския Рим. По този повод, както и за да ограничи немското политическо влияние, княз Ростислав иска от Византия проповедници на славянски език.
Преплитането на политическите интереси с религиозната конфронтация води до оформянето на два основни противостоящи съюза: през 862 – 864 година Немското кралство, папския Рим и България срещу Великоморавия и Византия. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засяга сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това довежда до създаването на военен съюз между двете страни през 862 година, който е насочен срещу Великоморавия. През 863 година Людовик Немски, подпомаган от българските войски, започва война с великоморавското княжество. При създадената опасна ситуация за Великоморавия нейният владетел княз Ростислав търси сближаване с Византия. Водена от своите интереси, Византия сключва съюз с Великоморавия през 863 година. Пристъпвайки към този акт, империята се води от едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовик Немски хан Борис обещава да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел са достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стреми да установи своето духовно господство над българската държава. Затова бърза да предотварти възникналата опасност. През есента на 863 година империята организира внезапен поход срещу България. С този военен поход, който е по-скоро демонстрация на сила, тя цели да откъсне България от съюза с Немското кралство и да я накара да приеме християнството от Константинопол. Хан Борис не успява да организира бързи контрадействия, поради заетоста на войските му във войната срещу Великоморавия и поради природните бедствия, които сполетяват българския народ по това време. Затова още през есента на 863 година той започва преговори с Византия, които завършват със сключването на така наречения “дълбок мир” между двете страни. Условията на мира са – разтрогване на съюза с немците и приемането на християнството от Византия. По силата на сключения договор България си възвръща областта Загоре – без крепостите.
Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави, е основната цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата той вижда основния път за нейното реализиране. Затова този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили – Немското кралство и Византия. Тази цел определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и по-нататък спрямо Рим и Константинопол. Поемайки задължението да се приобщи към християнството и Константинополската църква, хан Борис иска да се сдобие с църква, която да е подчинена на висшата светска власт и да се превърне в нейн крепител. Това е и по-дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.
Покръстването на българския владетел и на народа се предвожда от покръстването на ханската делегация, която отива в Константинопол, за да подпише договора за мир с империята. Това става непосредствено след сключването на мира през есента на 863 година. Наскоро след това българските пратеници се завръщат в Плиска, придружени от един епископ, един специален пратеник на императора и множество духовници. Заедно с това, България получава земи в Албания до Адриатическото крайбрежие. Така в края на 863 година и през цялата 864 година византийското духовенство се заема с покръстителската дейност. Хан Борис воден от верски и други съображения, свързани с опастността от дестабилизация във вътрешнодържавния живот, осъществява акта на своето крещение тайно, в края на 863 година или началото на 864 година. Ханът приема от задочния си кръстник – византийския император Михаил ІІІ – неговота име, и изоставя стария си хански титул, като приема славянския “княз”. Княжеската титла, макар и неравностойна с ханската, в политическата терминология на раннославянските държави единствено се доближава до идеята за върховната власт. Владетелското семейство, както и самият владетел, се покръства без особени церемонии.
Един от най-високообразованите византийци патриарх Фотий ( ІХ век ) в специално послание до българския владетел, подробно му разяснява същността на християнската вяра, решенията на вселенските събори и задълженията му като новопокръстен владетел и човек. От Константинопол са изпратени и законници, които трябва да положат юридическата основа на християнската духовност, бит, морал и култура.
Малко след акта в княжеския дворец започва и масовото покръстване на славяни и прабългари, в периода 864-865 година. Изпратеното в България византийско духовенство поради непознаване на езиците на двете групи извършва обикновени обреди на кръщение и черкуване и не успява да запознае населението със същността на налаганата религия и свързаните с нея църква и духовенство. След обреда новопокръстените възприемат нови християнски имена. Започва строене на храмове и изграждането на църковна институция.
Като всяко знаменателно събитие по това време, и кръщението на българите става обект на множество легенди. Според една от тях хан Борис приема Светото кръщение под давление на сестра си, която дълго време е пленница в Константинопол и приема християнската вяра. Според друга причина за кръщението на хан Борис става една картина нарисувана от византийския монах живописец Методий. В една от ловните хижи на хана той рисува сцената на “Сташния съд”, при вида на която владетелят пожелава да приеме християнството.
Широко разпространена е легендата за кръщението на 54 хиляди българи при река Брегалница, което е извършено от св. Кирил. Някои учени смятат, че в това легендарно известие има известна истина, което третира достоверен исторически факт.
Историческите основания за приемането на християнството са далеч по-дълбоки и не дотам субективни. Много преди покръстването християнството по българските земи има стари традиции. Началото на неговото разпространение е свързано с дейността на апостол Павел и неговите близки ученици през І век, както и с широкото храмово строителство в Мизия, Тракия и Македония. Сред местното население то утвърждава своите позици благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища, които олицетворяват целокупната църква. Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през ІV – VІІ век разтроиват в значителна степен организирания църковен живот в тях, но не се достига до пълното му прекъсване. Особено голяма е разрушителната сила на славянските нападения през VІ – VІІ век. В много райони християнството битува сред местното население със своите най-елементарни предания и представи. Постепенно то започва да прониква и сред новите заселници на балканските земи – славяните, част от които го приемат доброволно, а други – в резултат на провежданата от византийското правителство християнизаторска политика. Така около средата на ІХ век голяма част от славянското население е вече християнска. В хода на териториалното разширение на балканските земи през първата половина на ІХ век в пределите на българската държава са включени важни християнски средища като Сердика, Филипопол, Месемврия, а носители на християнската вяра са не само жителите на тези градове и техните околности, но и част от славяните, чиито земи в Македония, Тракия и Родопската област са присъединени към България. За укрепването на позициите на християнство спрямо тези на езичеството на славяните и прабългарите, показателно е неговото проникване сред някои членове на ханската фамилия като синът на хан Омуртаг – Енравота. Наблюденията между изворовия материал за този период показват, че именно през първата половина на ІХ век християнизираното население в българската държава значително се увеличава. Организираните гонения по времето на хан Омуртаг и хан Маламир се оказва временна мярка, която не довежда до ограничаването на християнското влияние в страната и то продължава да се засилва по най-различни пътища. Така в средата на ІХ век верските различия в иначе укрепналата териториално българска държава застрашават да разрушат основата на нейното единство. С цялата си сложност въпросът за религиозното единство се откроява при управлението на хан Борис. Взетото от него решение за издигане на християнството като обща и задържителна рилигия в държавата е продиктувано и обусловено от промените, които ностъпват в нейното развитие.
В средата на ІХ век българската държава все повече изпитва необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно може да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различават в своите езически вярвания. Освен това езичеството като цяло започва да губи своите позиции пред християнството, разширяващо все повече своето пространство в територията на българската държава и засилващо верския антагонизъм сред нейните поданици. При това нестабилно вътрешно състояние България може лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис, който има ясна представа за международните позиции на своята държава по отношение на християнските държави, добре познава ролята на християнството като универсална религия. С въвеждането и като официална религия в своята страна, той може да постигне на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието и като суверенна държава. Чрез християнството се утвърждава божествения произход на всяка земна власт, налага се идеята за самодържавието и по този начин се укрепват позициите на самия владетел. В своята непоколибима религиозна политика българския владетел се ръководи от тенденциите в международния живот на Европа в средата на ІХ век. Тогава почти всички европейски държави приемат християнството и България като езическа страна, макар и с обширна територия е застрашена от сериозна и нежелателна изолация. Нито Византия, нито Немското кралство и още по-малко папски Рим могат да се доверят на една езическа държава. С приемането на християнството княз Борис възнамерява да утвърди нейното място и роля в системата на европейските държави. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстения народ получава възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.
Очертаните промени във вътрешното и външното състояние на българската държава показват, че до голяма степен издигането на християнството в държавната идеология и религия е последица от логиката на нейното историческо развитие във времето и пространството на тогавашна Европа. Развоят на конкретните политически събития през 863 година само ускоряват осъществяването на важната духовна промяна, като принуждават княз Борис да приеме християнството от Константинопол, вместо от Рим.
Актът на княз Борис прави дълбоко впечатление на боиладската аристокрация. Сред нея има такива, които искрено почитат религията и обичаите на прадедите си и смятат за оскърбително приемането на чуждо изповедание. Други пък се опасяват, че с проникването на новата религия ще се отворят вратите пред византийското политическо влияние. За тях не е без значение и бъдещото изравняване между прабългарската и славянската аристокрация, което означава загуба на установените привилегии.
Налагането на новата вяра става доста формална. Проповедите на чуждия гръцки език сред обикновеното население не му позволяват да вникне в смисъла на Христовото учение и тайнствия, поради което възниква опасност от новата религия да се възприеме само външната култова страна. Успоредно с официалната византийска мисия християнска проповед извършват еретици, сектанти и други лица без църковен сан и звание. Освен това в страната идват и проповедници на други религиозни учения като юдаизъм и ислям. Като последица в нейния вътрешен живот настъпва религиозен хаос, който още повече засилва тенденцията към недоволство на аристокрацията от религиозната политика на княз Борис.
През пролетта на 865 година недоволството срещу приобщаването на България и на нейния владетел към християнството и сближаването с Византия прераства в бунт, който е оглавен и ръководен от част от прабългарската аристокрация.
Бунтът избухва във вътрешността, но много бързо обхваща и 10-те комитата на държавата. Участниците в него се насочват към Плиска с намерението да извършат преврат във върховното държавно управление и да спрат християнизацията. Те обвиняват владетеля, че им дава “лош закон” и трябва да бъде свален. Княз Борис съумява да събере верните си боилади и с внезапен удар срещу бунтовниците успява да ги подчини на волята си. Последват жестоки репресии. По негово указание са задържани и екзекутирани петдесет и двама от по-личните водачи на бунта заедно със семействата им. Така е прекършен предварително всеки бъдещ опит за съпротива срещу новата религия. По-малко знатните и обикновени хора, които вземат участие в бунта, не понасят никакво наказание.
Дълго време разпрата с боиладските родове тревожи съвестта на княза, за което научаваме от въпросите му към папа Николай І, от който очаква оправдание за постъпката си.
Няма съмнение, че боиладите, които вдигат меч срещу своя повелител, са далеч от прозорливостта му. Техните симпатий към старата религия и грижата за собствените им привилегии пречат да вникнат в идеята за обединението на българския народ и перспективата същият този народ да мери ръст с другите културни общности на своето време. Твърде любопитно е, че домашните извори мълчат за това събитие. Смята се, че бунтът на боиладите унизява това дело на християнизация и поради това летописците го подхвърлят на пълна забрава.
Бунтът през 865 година показва колко е далеч все още страната от безрезервното приемане на новата религия. Реакцията на княз Борис е наистина сурова, но очевидно необходима, защото връщането на България в лоното на езичеството може да се окаже фатално.
След потушаването на бунта срещу покръстването пречките за по-нататъшно успешно разпространение на християнството сред народа са официално премахнати. Затова в българските извори, а именно в надписа на княз Борис от село Балши ( в днешна Албания ), като година на покръстването на българския народ се посочва 866 година. Тогава то официално става държавна религия и всякакви опити за връщане към езичеството са смятани за престъпление, заслужаващо строги санкции.
Важна последица от приемането на християнството е въвеждането на закони от нов тип, което говори за социалния ръст на българската държава. Примитивните и твърде бедни в тематично отношение Крумови закони не задоволяват потребностите на българите, устремени към най-високите достижения на своето време. По нареждане на княз Борис са преведени и пригодени към българските условия най-съществените устройствени закони от Византия, каквито са Номоканонът в неговата Фотиева редакция, законите на Сирийската династия ( VІІІ век ) и земеделският закон. С голяма популярност се ползва Законът за съдене на хората, който заляга в основата на българсконо държавно законодателство през Средновековието. Като цяло той е заемна от византийската влага ( създадена през VІІІ век ), но адаптирана в наказателната си част към по-демократичните норми на социалния живот в България.
Покръстването на българите и настаняването на многобройно византийско духовенство в страната ускорява решението, което княз Борис взема за бързото уреждане на въпроса за статута на българската църква. С акта за покръстването българският княз става “духовен син” на императора, влиза в кръга на “владетелското семейство”, което според господстващата идеология означава, че се признава върховенството не само на църквата, но и на императора. В Константинопол възприемат християнизацията на България като възможност за духовно подчиняване на страната, като победа над дългогодишен враг. Така създадените васално-йерархически отношения се превръщат в реална опастност от византийско господство във вътрешнодържавния живот на България. Поради това изграждането на собствена държавна църква, контролирана и управлявана от владетеля, ще премахне заплаха от засилващото се византийско влияние. Ето защо тази задача се превръща във втора по важност в християнизаторската политика на този мъдър и далновиден български владетел.
По силата на сключения “дълбок мир” с Византия първоначално княз Борис се обръща кам константинополския патриарх Фотий с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Фотий долавя отлично намеренията на княза, затова вместо ясен отговор, той получава обширно послание за това какви качества трябва да притежава като християнски владетел. След този твърде дипломатичен отказ от страна на Константинопол княз Борис се обръща към другия християнски център – папския Рим.
През август 866 година в Латеранския дворец във вечния град пристигат пратениците на княза до папа Николай І ( ІХ век ). Те са водени от Борисовия сродник Петър и болярите Йоан и Мартин. Делегацията носи дълъг списък от 115 въпроса, написани на гръцки, с които ясно демонстрират намеренията си както за преминаване към диоцеза на апостолическия престол, така и за сдобиване със самостоятелна църква. Въпросите обхващат почти всички страни от живота на повопокръстената държава и на обикновените хора – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и т.н. Редом с това княз Борис ясно и точно формулира въпроса за ръкополагане на български църковен глава. Междувременно подобна делегация пристига и в Регенсбург, при крал Людовик Немски, което говори за решението на княз Борис да поднови отношенията си със Запада. От него българския владетел иска да му осигури епескопи и свещеници.
Папа Николай І видимо изразява радостта си от пристигането на българското пратеничество. Въпреки това, той се въздържа от категоричен отговор и просто се опитва да спечели време, за да може по-здраво да обвърже българите с Рим.
С преводите на българските въпроси на латински е натоварен Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” ( 106 на брой ). В България те са донесени от специално римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис на 13 ноември 866 година. Той ги посреща с подобаваща тържественост. Латиринските духовници започват незабавно работа: те покръстват все още непросветените в христовата вяра, освещават храмове и най-важноно – воюват срещу установената от византийците – духовенство обредност.
В своята същност въпросите на княз Борис са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешнодържавния живот в българската държава в навечерието на покръстването и непосредствено след това. Съдържанието им показва, че във въпросите доминират три основни теми: за юридическия статус на българската църква; позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; как трябва да се отнася към някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи.
Заедно с това княз Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “хритиянски закон”, като и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, който засяга ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай І не дава ясен отговор.
Наскоро в България пристига и немското пратеничество, което не се задържа дълго в страната, защото там вече е папското духовенство.
Настаняването на папската мисия в България изостря и без това обтегнатите отношинея между Рим и Константинопол. Патриарх Фотий счита това за лична обида и анатемосва от амвона на храма “Света София” папа Николай І, който също не му остава длъжен. Разпрата между Рим и Константинопол относно българския църковен въпрос действа само в полза на България – нейният международен авторитет нараства непрекъснато.
Междувременно княз Борис І спира своя избор за български архиепископ на Формоза Портуенски – амбициозен, енергичен, начетен духовник. През втората половина на 867 година в Рим пристига ново българско пратеничество начело пак с Петър. Те искат за духовен глава Формоза, но папата не се съгласен с този избор. В България са изпратени допълнително нови свещеници и епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. Папата заявява, че княз Борис може да избера между тях двамата и Павел Популонски.
На 13 ноември 867 година папа Николай І умира и скоро след това е провъзгласен за папа Адриан ІІ ( ІХ век ), който също отказва да изпълни българското искане. В края на 867 година пратеничеството от България, придружавано от новоназначените епископи, си тръгва обратно за Плиска.
След тези събития княз Борис отново насочва вниманието си към Константинопол. Както може да се очаква Византия приема болезнено първоначалната ориентация на българите, тъй като връзката с папския престол довежда до изгонването на гръцкото духовенство и подмяната му с латинско. Видимо България се отдалечава от Изтока, а това може да има значителни последици за ромейската империя.
Междувременно във Византия възникват такива проблеми, че противоречията между Рим и Константинопол затихват за известно време и българският църковен въпрос остава на по-заден план. В резултат на заговор Михаил ІІІ е убит и престолът е зает от Василий І ( ІХ век ). Патриарх Фотий е отстранен от патриаршеския трон и неговото място се заема от послушния старец Игнатий. Василий І бърза да уведоми папството, че за разлика от своя предшественик е готов да признае върховенството на папата, при условие, че той от своя страна признае законноста на константинополския патриарх и правото му да бъде втори след папата във вселенската църква. Папа Адриан ІІ веднага се съгласява, защото се нуждае от византийска военна помощ за отблъскане на африканските араби, които опустошават южните части на Италианския полуостров. Той демонстрира своята готовност за сближение, като посреща по най-тържествен начин братята Кирил и Методий, които оглавяват византийската мисия във Великоморавия, осветява славянската писменост, ръкополага техните ученици за свещеници и дякони.
В началото на 868 година княз Борис І изявява желание за архиепископ на България да бъде назначен дякон Мартин, но отново се сблъсква с папския отказ. Скоро след това отношенията между България и Рим са замразени, тъй като и деве страни изчакват свикването и решенията на подготвения църковен събор на всички духовни центрове – Рим, Константинопол, Антиохия, Александрия, Ерусалим.
На 5 октомври 869 година в Константинопол започва своята работа Осмия вселенски църковен събор. Проведени са десет заседания. На последното заседание ( 28 февруари 870 година ), на което трябва да стане тържественото закриване на събора, се явяват и българските пратеници, които поставят въпроса за българската църква. На извънредно заседание на 4 март 870 година източните патриарси, които имат чисто аритметично мнозинство над римския представител обявяват, че българската страна трябва да се подчини в църковно отношение на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия.
Решенията на Осмия вселенски събор са победа на българската дипломация. България получава архиепископ и независима църква чрез съборно решение на източноправославните патриарси. По същество с това съборно решение зависимостта от Константинополската църква е формална, защото следващите и предстоятели се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да няма официално признание на юридическите си права, има въжможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състои голямата значимост на постигнатото съборно решение. Въпреки че не получава пълна независимост на българската църква, княз Борис постига максималното с оглед на конкретните обстоятелства.
Неуспехът, който претърпява Римската църква в двубоя с Константинопол през 870 година, не преустановява опитите и за връщането на българския църковен диозец под нейната юрисдикция. Както в близкото десетилетие, така и в следващите периоди от развитието на съперничеството между Изтока и Запада, тя прилага своите дипломатически средства за привличане на България в своето лоно. Ясно свидетелство за тези нейни многократни усилия е кореспонденцията на папа Йоан VІІІ ( ІХ век ) до княз Борис през 872-874 година. При конкретни обстоятелства, породени главно от българо-византийските отношения през Средновековието, българите търсят подкрепата на Римската църква за отстояване на политическите интереси на българската държава, но не се откъсват от провославния Изток.
През 878-879 година папа Йоан VІІІ изпраща нови писма и пратеничество до княз Борис, но той отново не се съгласява да скъса с Константинопол.
В края на 879 година и началото на 880 година се провежда нов вселенски църковен събор с представители и на Българската църква. На него се взема решение със съдбовно важно значение – епескопите на Българската църква не трябва да фигурират в епархийските списъци на Константинополската патриаршия, т.е. Българската църква се признава за автономна.
Обвързването на Българската църква с Константинопол през 870 година полага началото на нейната трайна принадлежност към християнския Изток. С този акт се създават уславия не само за включването на новопокръстеното българско общество във византийския културно-религиозен кръг, но и за формирането на славяно-византийска общност през Средновековието.
През 870 година княз Борис отстранява римското духовенство и в страната идва ръкоположения за пръв български архиепископ Йосиф ( Стефан ) с внушителна византийска мисия от епископи, свещеници и монаси. Архиепископски център става столицата Плиска. Канонически Българската църква е подчинена на Константинополската патриаршия, но това неозначава, че патриархът може своеволно да се меси в нейните вътрешни работи. Устройството на Българската църква до 870 година по подобие на Римската се разрушава и започва изграждане на църковни институции по подобие на Константинополската патриаршия – канцелария на епископията и епископи ( вероятно седем на брой ). В по-нататъшната си дейност българския владетел се стреми да постигне укрепване на ролята и мястото на Българската църква като основна държавна институция, като организатор и създател на духовния живот на българите. За да изпълни тази основна насока в християнизаторската си политика, княз Борис насочва усилията си към постепенната замяна на византийското духовенство с български свещенослужители и въвеждането на славянско богослужение в Българската църква. Заедно с това започва масово строителство на църкви и манастири.
През 889 година, след близо 36-годишно управление, княз Борис І – Михаил доброволно предава властта на първородния си син Владимир Расате ( 889 - 893 ), и се оттегля в построения до река Тича манастир “Свети Пантелеймонт”. В изворите липсват данни за конкретните причини, поради които князът напуска престола. Летописецът Регинон ( Х век ) обяснява неговото решение с голямото му християнско благочестие и почит към Бога. Теофилакт Охридски съобщава, че българският владетел се разболява тежко и затова се отдава на монашеско безмълвие. Друго възможно обяснение за решението на княз Борис І е желанието да види как приемникът му ще продължи неговата политика.
Макар и твърде оскъдни, сведенията за Владимировото управление го представят като владетел, който прекарва дните си в развлечения. Още с идването си на престола той променя наложения от княза външнополитически курс. Сближаването с Византия отстъпва през ориентацията към съюз с Немското кралство. Между двете държави е сключен договор против Великоморавия. Според една от клаузите на този договор българската държава се задължава да не продава каменна сол на великоморавците от своите находища в Трансилвания.
Освен с промените във външната политика управлението на княз Владимир - Расате е свързано с опита за връщане на България към езичеството. Новият княз е възпитан в духа на старата езическа религия, която значително го отдалечава от християнската доктрина. Именно доминиращата роля на езическия мироглед над християнския в характера на най-възрастния княжески син определя засилването на неизкоренените езически вярвания. Косвени свидетелства за проявите на езическа реакция дават летописецът Регино и 43-та беседа от “Учително евангелие” на Константин Преславски. Тя се изразява в разрушаване на църковните храмове и в гонения срещу духовници, които са проповедници на византийското влияние. Опитът за връщане на езичеството, предприет от княз Владимир – Расате не среща подкрепа на голяма част от аристокрацията на народа, но най-вече на княз Борис І – Михаил.
Действията на младия княз принуждават княз Борис да напусне манастира и да извърши държавен преврат. С помоща на най-верните си следовници князът детронира недалновидния си син , ослепява го и го затваря в тъмница. Сведения за съдбата на княз Расате дава старобългарския разказ “Чудото на св.Георги с българина”.
След преврата княз Борис свиква народно-църковен събор, който да узакони промените и да затвърди християнизацията на страната. Той се състои през есента на 893 година. На него князът обявява волята си за приемник на сваления Владимир да бъде поставен третият му син Симеон. Съборът постановява още две много важни решения: обявява новопостроения град Велики Преслав за столица на държавата; гръцкият език е премахнат от богослужението и за официален църковен език е обявен българският. В църквата се въвеждат като единствени канонични българските богослужебни книги. Това довежда до масово изгонване на византийското духовенство и до замяната му с българско. Тези исторически важни съборни решения са и успешният завършек на християнизаторската политика на княз Борис І – Михаил.
След закриването на събора, като предава властта на Симеон, княз Борис отново се оттегля в манастира и завършва земния си път на 2 май 907 година. В знак на всенародна почит към неговото дело Българската църква го канонизира за светец.
Приемането на християнството за официална религия през втората половина на ІХ век е едно от най-важните събития в нашата история. То навлиза в България със своя почти девет вековна традиция, с изградени нравствени ценности и с утвърден светоглед, надвишаващ възможнжстите на коя да е езическа религиозно-нравствена система. Християнизацията на Средновековна България е феномен с изключителни последици. Чрез нея процесът на формиране на българската народност навлиза в решаващ етап. Покръстването на българите и извуюване на самостоятелна Българска църква съдействат за ликвидиране на племенната роздробеност и за сливане на многочисленото население от всички краища на държавата в едно цяло. Така новата религия изиграва съществена роля за пълното завършване на обединителния процес, който започва да се осъществява през първата половина на ІХ век. Славяни и прабългари стават християни – част от една универсална общност, която далеч надхвърля границите на България. При осъществяването на асимилационния процес по-многобройната славянска маса поглъща българите, които обаче дават името на новата народност. Така етническото име българи става единствено название на нашия народ. Налагат се названията българска държава, български народ, български език, които са опора на народа през дългите години на византийско владичество и го запазват от асимилация и изчезване.
В тази епоха на духовно израстване на българския народ и на държавата безспорно важна роля изиграва фигурата на княз Борис І – Михаил. Чрез целокупната си дейност българският владетел се очертава като един от най-големите и далновидни държавници в историята на Българското Средновековие. Смел и радикален реформатор, той ускорява процеса на приобщаване на българите към християнството, въвежда славянско богослужение и превръща ранносредновековната българска култура в неделима част от европейската християнска цивилизация. Главната му заслуга се състои в това, че долавяйки полъха на новото и нужното за народа, той не му се противопоставя ( както хан Омуртаг и хан Маламир ), а се стреми да извърши промени, които да приобщят България към християнския свят. Именно за това полага значителни усилия за изграждането на новата институция – църквата. Дарявана щедро и покровителствана от княза, Българската църква се превръща в идеен крепител на населението. Тя има за задача да приобщи българския народ към християнската идеология, като изкорени старите езически вярвания и обичаи.
Християнизацията на България, създаването на автономна Българска църква и въвеждането на славянското богослужение позволяват на българския народ да се приобщи към високо развитата християнска цивилизация. Започва изграждането на специфична народностна култура, която достига своя разцвет по времето на Симеоновия “Златен век”.
Сигнатура:
ИзображениеИзображение
Аватар
Mozo
Lame forum support
Lame forum support
Репутация: 6846
Mozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутация
 
Мнения: 142542
Регистриран: 01 Юни 2007
Наличност: 1,255,529.50
Банка: 5,487,946.26
Местоположение: Somewhere In Time
Най-високи резултати: 43
Статистика на победите: 0





Назад към История

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: Magpie [Crawler] и 4 госта