Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

Видове компютри

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с информатика, компютри, интернет.

Модератор: Модератори

Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:44

ЛЕКЦИЯ 1

ОСНОВНИ СВЕДЕНИЯ ЗА ЕИМ
1. Основни сведения за ЕИМ - технически средства
Няма принципна разлика между електронно-изчислитслна машина (ЕИМ) и компютър. Компютърът е също ЕИМ, но от четвърто поколение. Компютърът извършва своята дейност бързо и блестящо, но може да работи само под управлението на компетентен оператор. За да се ползва е необходимо потребителя да има елементарни технически познания за устройството му, и да познава начина на управлението му, коего се осъществява от операционната система.
Основната част на всеки компютър с централния процесор или само процесор - това е "мозъкът" на компютъра. Неговата ро¬ля е да разбира и изпълнява инструкциите, коиго му се подават. За да .изпълнява своите задачи компютърът има своя памет, която за разлика от човешката не съхранява постоянно въведената в нея информация. Тя с работното пространство, където временно се съхранява информацията, докато работи компютърът. Всяка задача за изпълнение се представя като логическа последователност от операции, които се наричат програми. Когато се завърши рабо¬тата но една задача, паметта се освобождава от програмата, която управлява решението й и се пристъпва към следващата. Паметта на компютъра условно е разделена на клетки, които си имат свои номера, наречени адреси. В тях се записва въведената и обработе¬ната информация и програмите. Важна особеност при работата на компютрите е това, че работят само с двоични числа, т.е. числа съставени само от нули и единици. В двоичен код се представят всички обработвани от ЕИМ данни – числа, букви, символи, графични елементи и др.
ЕИМ представляват цифрови автомати, в основата на които е заложен принципът на програмно управление. Общата характеристика на различните ЕИМ е работа с числа представени в двоична бройна система и операционно – адресна организация на изчислителния процес. ПК или както още го наричат Микрокомпютър, представлява ЕИМ с малки габарити и определени мощностни характеристики, които го правят удобен за индивидуална или групова работа (в мрежа). Той представлява комплекс от технически и програмни средства и са предназначени за обработка на информация. Отличителна особеност на ПК е използването на върховите достижения на микроелектрониката за реализация на дейността на устройствата – това са интегрални схеми (чипове) с висока и свръхвисока степен на плътност, т.е. включващи десетки и стотици хиляди полупроводникови елементи – диоди и транзистори. Процесът на обработка е резултат от изпълнение на дадена програма и включва следните етапи: - предаване, преобразуване и съхраняване на информация. Преобразуването се извършва при изпълнение на аритметически, логически и специални операции с данни.
Към техническите средства се отнасят всички функционално обособени блокове, включени в структурата на ЕИМ. Те са физическата среда, която прави възможно изпълнението на програмите. Едни и същи технически средства позволяват изпълнението на множество различни програми и поради това се счита, че те са "твърдата", непроменяща се част на ЕИМ, наричана още "хардуер" (англ. Ьагdwаге). Това e апаратното осигуряване на ЕИМ, кое¬то включва интегралните схеми и другите електронни компоненти, а така също и различните външни устройства. Те служат за обрабо¬тка и съхранение на данни, обмен на информация с потребителите и връзката с различните интегрални схеми. За да изпълняват свое¬то предназначение, те трябва да имат различни технико-експлоатационни характеристики. В своята съвкупност и с оглед начина на свързване и взаимодействие, елементите на апаратното осигурява¬не формират конфигурацията па ЕИМ. В зависимост от вида на разработваните задачи и сферата на приложение, конфигурацията може да бъде променлива или "твърдо” зададена. Променливата конфигурация е характерна за ЕИМ с универсално предназначение и пре¬дполага модулност на техническите средства и стандартизация на взаимодсйствието им. Най-често ЕИМ се разпространява в базова конфигурация, която съдържа минимални технически средства с които тя може да изпълнява предназначението си. Само с апаратното осигуряване обаче не може да се изпълняват никакви операции. За неговата работа са необходими множество програми или инструкции, чиято съвкупност се нарича програмно осигуряване (ПО) (от англ. software).

2. Функционална структура на ЕИМ.
Техническите и програмни средства взаимодействуват поме¬жду си в единен комплекс на базата на определени принципи и правила. Разгледани в единство тези принципи и правила дават представа за архитектурата на ЕИМ. Важни елементи на архитек¬турата са начинът на представяне на данните, машинните езици на програмируемите устройства и организацията на взаимодействието между основните групи устройства.
Съвременните ЕИМ се отличават с разнооб¬разие в архтектурните си концепции, което е обусловено от множество фактори - развитието на елементната база и прог¬рамното осигуряване, разнообразието от концепции на фирмите-производителки, усъвършенстването на системата за вход-изход, икономически фактори и др. Развитието на ком¬пютърната архитектура в крайна сметка е израз на непрекъс¬натия стремеж към тяхното усъвършенстване и към разширя¬ване на функционалния им обхват.
Основните принципи на работа на електронно¬изчислителните машини са формулирани от американския ма¬тематик Джон фон Нойман и са валидни за всички класове и модели ЕИМ от първо до четвърто поколение. В състава на ЕИМ са вклучени следните устройства (фиг. 1).

• памет,
• процесор,
• входно-изходни устройства,
• системен интерфейс.

Независимо от различията в моделите на ЕИМ, тези устрой¬ства могат да се разпределят в две групи: централни и периферни.
Обобщената блок-схема на ЕИМ, включваща основните фун¬кционални устройства и принципното взаимодействие между тях, е показана на (фиг. 2).
Централните устройства са предназначени да осигуряват из¬пълнението на програмите, преобразуването на информацията- и управлението на останалите устройства. Към тях се отнасят опера¬тивното запомнящо устройство (ОЗУ) или паметта, аритметико-логическото устройство (АЛУ) и управляващото устройство.(УУ). Последните две най-често са конструктивно обединени в един блок, наречен процесор. Към централните устройства могат да бъдат отнесени и каналите за управление на входно-изходния обмен, които са основен елемент от входно-изходната система на съвременните ЕИМ.
Периферните устройства са входно-изходните.
В структурно отношение паметта се със¬тои от "клетки". Всяка клетка има номер (адрес) тю който се прави, обръщане към нея при четене и запис на информация. В една клетка може да се записва и съхранява един символ (цифра, буква, специален знак), представен в двоичен код. В съответствие с възприетия стандарт всеки символ се пред¬ставя в 8 двоични разряда. Мястото от паметта, в което може да се запише един двоичен символ (0 или 1) се нарича бит (binary digital). Осем бита образуват един байт. Байтът е адресуемата едини¬ца памет, т.е. към отделен байт от паметта може да се прави обръщане (четене, запис). Битовете на един байт се номери¬рат отляво надясно (от 0-ев до 7-ми). Към бдин бит в общия случай не може да се прави обръщане.
Последователно разположени байтове образуват "поле" от паметта. В едно поле се записва определена логическа еди¬ница информация (напр. факултетен номер на студента, коли¬чество на произведената продукция и т.н.). Всяко поле се ха¬рактеризира с адрес и дължина (разрядност). Адресът на по¬лето се определя от номера на най-левия му байт. В общия случай дължината на полето не се ограничава. За някои осо¬бени видове информация, като команди или определени типо¬ве числови данни, в структурата на паметта се използват спе¬циални полета:
/ полудума - поле с дължина 2 байта,
/ дума - поле от 4 байта,
/ двойна дума - поле от 8 байта.
По предназначението си паметта се дели на вътрешна и външна.
Вътрешната памет се използва за данни и програми, ко¬ито в текущия момент се обработват от компютъра. Затова много често я наричат оперативна. Тя се характеризира с ог¬раничен обем, високо бързодействие и директен (пряк) дос¬тъп до информацията.
Външната памет е предназначена за дълговременно съх¬раняване на данни и програми. Обемът на външната памет практически е неограничен, но бързодействието й е значител¬но по-ниско от бързодействието на вътрешната. Според организацията си тя бива – с последователен и с директен достъп. Паметта с последователен достъп е по-бавна и се използва за съхраняване от ПК по-рядко. При устройствата с дирекрен достъп информацията се записва обикновено върху бързо въртящ се магнитен диск от радиално движеща се глава. Информацията се записва по концентрирани окръжности (писти,пътеки), като времето за достъп е от порядъка милисек. Външната памет се изгражда на базата на различни видове технически носители - магнитни ленти, магнитни касети (посл. достъп) и магнитни дискове, оптични дискове и др. (пряк достъп)
Процесорът е основен блок на всеки компютър, който управлява изчислителния процес и реализира преобразуване¬то на информацията. Представлява интегрална схема (чип) е висока и свръхвисока степен на плътност, в която по специал¬на технология са вградени от няколко десетки хиляди до ня¬колко милиона (за най-новите процесори) транзистора. Процесорът-включва:
• ариметико-логическр устройство (АЛУ),
• управляващо устройство (УУ)
• набор от регистри с общо предназначение.
Аритметико-логическото устройство реализира арит¬метическата и логическа обработка на информацията. В струк¬турно отношение се състои от обработващ блок, шифратори и дешифратори, регистри, преместващи устройства.
Управляващото устройство организира общото управ¬ление на компютъра като изпълнява записаната в оператив¬ната памет програма команда по команда. УУ включва в своя състав регистри, дешифратори, брояч на командите.
Процесорът и оперативната памет осъществяват непрекъснато взаимодействие. От паметта информацията се запис¬ва в регистрите на процесора и се обработва. Получените ре¬зултати се връщат отново в оперативната памет. При това, четенето на информация от паметта представлява дублиране съдържанието на поле от паметта в регистрите на процесора (без паметта да се изменя). Ако резултатите от обработката са необходими за следващ цикъл, те се прехвърлят от опера¬тивната във външната памет, където се и съхраняват.
Каналите за управление на входно-изходния обмен могат да се разглеждат като специализирани процесори, изпълняващи всич¬ки функции по организация на входно-изходния обмен. Чрез тях се осигурява независимост и паралелна работа на външните устройс¬тва както по отношение на централния процесор, така и между самите тях. Паралелната работа между външните устройства и процесора е възможна поради обстоятелството, че на определен етап от изчислителния процес, ОП остава свободна, т.е. към нея не се извършва обръщение за записване или четене на информация. Това е интервалът от време между две обръщения на процесора, когато последният извършва обработка на данните. През този интервал ОП е свободна за обмен на данни с периферните устройства, а обръщение към нея може да извърши каналът.
Входящите устройства се използват за въвеждане на информация в оперативната памет. След приключване на об¬работката резултатите се извеждат от изходящите устройства. Целият набор от входящи, изходящи устройства и външна памет на компютрите се нарича периферия (пери¬ферни устройства).
Системният интерфейс представлява съвкупност от средства, осигуряващи връзките-между различните устройст¬ва при изпълнение функциите на ЕИМ.
Разгледаната обща схема реализира т.н. фон Нойманова архитектура.

ЛЕКЦИЯ 2
3. Програмно управление.
Основен принцип на работа на ЕИМ е принци¬път на програмното управление.
Същността на програмното управление се изразява в това, че компютърът изпълнява своите функции под въздейст¬вието на програма, реализираща алгоритъма за обработка на информацията и включваща последователност от команди. Командата задава единична операция. В структурно отноше¬ние командата се състои от код на операцията и адресна част. Кодът на операцията (КОП) определя какво дейст¬вие (операция) следва да се изпълни при използване на съот¬ветната команда, а адресната част дефинира адресите на операндите (данните), подлежащи на обработка при изпълнени¬ето на текущата командата. Всяка команда заема определе¬но пространство (поле) от паметта и се характеризира с ад¬рес и дължина. Адресът на командата задава началния адрес на полето от оперативната памет, в което е записана изпъл¬няваната команда. Дължината се определя от разрядността на полето, в което тя е записана. Обикновено всеки процесор ползва собствена система от команди. Всяка команда, преоб¬разувана във вътрешна форма, заема стандартна дължина.
За да се изпълни програмата е необходимо тя да бъде заредена във вътрешната памет на компютъра (цялостно или на части). Реализацията й се възлага на процесора, който об¬работва последователността от команди в управляващото си устройство. При изпълнението на програмата процесорът осъ¬ществява последователно следните стъпки:
• формира адреса на текущата команда в брояча на командите, като добавя към адреса на предходната команда нейната дължина;
• извлича командата (като ползва формирания в пред¬ходната стъпка адрес на командата) от оперативната памет и я записва в специален регистър на УУ;
• дешифрира кода на операцията и подготвя устройст¬вата за изпълнение на разпознатата команда;
• извлича данните (операндите) от оперативната памет;
• в съответствие със зададения в адресната част на командата адрес;
• изпълнява командата .

4. Поколения и класификация на ЕИМ
4.1. Поколения ЕИМ.
Развитието и усъвършенствуването на ЕИМ преминават през няколко етапа, които отразяват промените в архитектурата, изпол¬званата елементна база, конструктивните и технологични режими. Разгледани и в исторически аспект те дават основание за разграни¬чаване на пет поколения ЕИМ.
ЕИМ от първо поколение са построени на базата на елект¬ронни лампи и се характеризират с малък брой на изпълняваните операции, липса на удобни средства за комуникация с потребителя и почти пълно отсъствие на периферни устройства. Програмите се пишат на "езика на машината" и се изпълняват без използване па средства за автоматизация на подготовката и изпълнението им. Обобщаващи характеристики на ЕИМ от първо поколение са: огра¬ничени функционални възможности: ниска производителност (до 20000 операции в секунда) и малка надеждност.
Преходът към ЕИМ от второ поколение се свързва с откри¬ването на ефекта "полупроводимост" и създаването на полупрово¬дникови елементи - диод и транзистор. През втората половина на 50-те години те се утвърждават като елементна база на новото поколение ЕИМ, поради очевидните си преимущества пред елсктровакуумните прибори - миниатюрни размери, малка консумация, про¬дължителна и надеждна работа. Използуването им позволява да се намалят габаритите, да се повишат надеждността и бързодействие¬то на ЕИМ (то достига и надхвърля 100000 опер./сек.). ЕИМ се комплектуват с оперативна памет от фсритни сърцевини и външна памет на магнитни ленти и барабани. Наличието на програмно осигуряване, облекчава взаимодействието между човека и ЕИМ, автоматизира подготовката и управлява изпълнението на програ¬мите и разпределснието на ресурсите.
Интегралните схеми представляват елементна база на ЕИМ от трето поколение. Те създават условия за автоматизация на прое¬ктирането на отделни компоненти и блокове, за още по-чувствително намаляване на размерите и подобряване на основните експ¬лоатационни характеристики. ЕИМ от трето поколение притежават бързодействуващи феритни или полупроводникови памети, развит набор от периферни устройства, включително бърза "външна" па¬мет с голям капацитет, терминални устройства за взаимодействие с потребителя и др. Работят под управлението на операционни сис¬теми, в различни режими, при висока степен на автоматизация на изчислителния процес. За тях са разработени множество транслатори на езици за програмиране от високо ниво, пакети приложни програми .и др. програмни средства, .които разширяват сферата на приложение и използването на ЕИМ от потребители с различна квалификация.
За ЕИМ от четвърто поколение, известни вече като КОМПЮТРИ е характерно използването на интегрални схеми с висока степен на интеграция. На интегрални схеми е изградена и бързодействащата оперативна памет с голям капацитет. Характерна особеност на машините от това поколение е съхраняване на част от системните програми в постоянната полу¬проводникова памет, чрез което се постига своеобразно "вгражда¬не" на програмни средства в апаратната част на ЕИМ. За повиша¬ване на бързодействието способстват и промените в логическата организация, изразяващи се в по-нататьшно разпределение на фун¬кциите между отделните устройства; включване на специализирани процесори; създаване на многопроцесорни ЕИМ; постигане на паралелизъм в обработката и др. Нарасналите функционални въз¬можности до голяма степен се определят от наличието на развито програмно осигуряване с висока сложност и максимална ориента¬ция към потребителя.
С пето поколение ЕИМ (компютри) се работи от 1981 година. С тях ще могат да работят всички, които умеят да ползват телефон, телевизор, ютия, електрическа печка и т.н. Теоретичните методи на петото поколение са методите на изкуствения интелект. За елемен¬тна база на това поколение служат свръхголями интегрални схеми. Те съдържат 10 и повече милиона виртуални транзисто¬ра на чип, докато при масово използваните технологии са под един милион на чип. Компютрите от пето поко¬ление имат огромна изчислителна мощност. Могат да из¬вършват 100 милиарда изчислителни операции в секунда. Компютрите от пето поколение започват вече да разбират човешка реч и разпознават човешки правопис. Това е едно от най-важните направления, свързани с изкуствения интелект и едно от основните свойства на компютрите от това по¬коление, което се отнася се до общуването на човека с компютъра, възмо¬жността за по-прост диалог и по-лесно програмиране.

4.2 Класификация на ЕИМ
Всяка класификация на ЕИМ се базира на един или няколко класификационни признака, отразяващи същностни характеристи¬ки, свойства и/или възможности на ЕИМ.
Според предназначението си ЕИМ се разделят на универсал¬ни и специализирани.
Универсалните са ориентирани към решава¬не на широк кръг изчислителни и информационно-логичсски задачи с приблизително еднаква производителност. Намират приложе¬ние при изграждане на автоматизирани системи за управление в предприятията и отраслите, в изчислителните центрове за колекти¬вно ползване, при обработка на социално-икономическа, научно-техническа и друга информация. Те имат универсална система от ко¬манди, позволяват различни начини на представяне на данните, работа в многопрограмен режим и пр.
Специализираните ЕИМ са предназначени да решават специ¬фични задачи. Техните характеристики и конфигурация се определят от особеностите на приложението и поради това, в рамките на задачи от определен клас, работят по-ефективно от ЕИМ с общо предназначение. Същевременно се отличават от тях по ограничени¬те възможности за работа в различни режими, за включване на до¬пълнителни периферни устройства и т.н.
В най-често използваната класификация са интегрирани мно¬жество класификационни признаци, характеризиращи: от една страна бързодействието на процесора, капацитета на оперативната и външна памет, състава на периферните устройства, режимите на работа, условията на експлоатация – т.е. мощностните характеристики, а от друга - цената, възможностите на програмното осигуряване и др. В съответствие с нея ЕИМ се разделят на три големи класа: големи ЕИМ, мини-ЕИМ и микро-ЕИМ.
Големите ЕИМ са скъпоструващи, заемат голяма площ и и изискват специални условия на експлоатация: определена температура и влажност на въздуха. Характеризират се с висока произво¬дителност на процесора; стандартен интерфейс с периферните уст¬ройства; оперативна и външна памет с голям капацитет; развита периферия; многопрограмен режим на работа; възможности за по¬ддържане на системи за телеобработка; за работа в мрежи от ЕИМ и др. Използват се при изграждане на големи информационно-справочни и информационно-търсещи системи, на АСУ в центровете за колективно ползуване и др.
Мини-ЕИМ имат опростена логическа организация; сравни¬телно неголям капацитет на оперативната и външна памет; шинна структура и унифициран интерфейс. Изградени са на модулен при¬нцип, който облекчава създаване на конфигурации, съобразени с конкретни потребности и последващото им развитие. Работят под управлението на операционни системи с подчертана потребителска ориентация. МЕИМ се използват в системите за телеобработка и мрежите от ЕИМ, в системите за събиране и подготовка на данни, за управление на технологични процеси, за изграждане на неголе¬ми системи за обработка на социално-икономическа информация, при решаване на научни и управленски програми.
Микро-ЕИМ обединяват клас ЕИМ, които са разработени на базата на микропроцесор и се характеризират с:
• компактност, работно място, ергономичност, малки габа¬рити и маса, позволяващи инсталирането им на всяко работ¬но място, без необходимост от създаване на специални кли¬матични условия;
• ниска цена, която ги прави достъпни за широк кръг пот¬ребители и е предпоставка за използването им в такива сфе¬ри на човешката дейност, автоматизацията на които до скоро се е считала за икономически нецелесъобразна;
• опростено взаимодействие човек-машина;
• наличие на значителен фонд от готови програмни средст¬ва, за решаване на различни задачи от потребители без спе¬циална квалификация.
Специално за микро-ЕИМ се разработват малогабаритни пе¬риферни устройства. Конфигурацията им се променя с оглед сфе¬рата на приложение. Тя от своя страна е твърде широка - от инте¬лигентни терминали в системи за телеобработка и многомашинни мрежи, до използването им като средство за автоматизация на производството и управлението, научния експеримент, учрежденската дейност и т.н.
За нас интерес представляват само микрокомпютрите. Поради малките габарити и възможности¬те за индивидуално използване този клас компютри получи широко разпространеното название персонални компютри (РС).


ЛЕКЦИЯ 3

ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ (РС, ПК)
1. Класификация
Според предназначението си микрокомпютрите (РС) се делят на делят на няколко класа:
/ индивидуални персонални компютри - индивидуално използвани микрокомпютри, снабдени с необходимия софтуер и обслуж¬ващи в определен момент от време един потребител;
/ работни станции - персонални компютри, свързани в мрежа, които представляват индивидуално работно място и участват в процеса на обработка на основата на взаимодейс¬твие с останалите компютри в мрежата; на тях не се възлагат общи функции по управление на мрежата;
/ сървъри - централни компютри в мрежата, които обс¬лужват останалите компютри по тяхна заявка - например под¬държат файловите им системи (файлови сървър), поддържат бази от данни за общо ползване в мрежата (сървъри за бази от данни), управляват отпечатването на данните на един или няколко принтера по заявка на останалите компютри в мре¬жата и т.н.;
/ хост комгютри - възлагат им се функции по обслужване на мрежата от компютри и/или неинтелигентни терминали.
Разгледаните видове микрокомпютри не се различават по архитектурни концепции, а само по мощностни характеристи¬ки м производителност. Разбира се, при работа в мрежа е не¬обходимо съответно оборудване за връзка с останалите компютри, с локалната или глобалната мрежа.

2.Типове РС
Конструктивно РС са реализирани така, че за разлика от големи¬те и мини -ЕИМ, те не изискват специални условия на работното място по отношение на температура, влажност и запрашаване. Преносимите компютри са с твърде малки габарити, което поз¬волява нестационарното им използване. Моделите ПК се различават по скорост, капацитет и преносимост. Очевидно по-бързат машина е по-скъпа. Ако ПК е необходим за сериозни приложения от висок клас, то естествено компютърът трябва да е с голям капацитет на съхранение. Ако се налага ПК да се ползва на различни места, естествено е той да бъде преносим (Laptop, Notebook).
В зависимост от мобилността си РС се разделят на нас¬толни, преносими и джобни (фиг. 3). Класификацията на РС на пазаря днес изглежда приблизително по следния начин:
Настолни (desktop) –разполагат се ста¬ционарно върху работното място на потребителя, макар че при необходимост лесно могат да бъдат преместени. Удобно е да се купи вертикална кутия (tower case), която е малко по-скъпа, но предимствата й са очевидни – повече свободно място на бюрото, повече място в кутията за надстройване на отделните системни компоненти, както и повече допълнителни слотове.
Преносими (notebook, laptop) – идеята е да задоволят мобилните потребители. Размер а4. Лаптопите по тежки и дебели от нотбуците. Захранват се от мрежата или от батерии с възможност за многократно презареждане, които издържат от 45мин. До 5-8 часа. Повечето съвременни преносими компютри използват никел-хидридни и литиево-йонни батерии, за разлика от старите никел-кадмиеви батерии. Клавиатурите обикновено са с по-малко клавиши. Вместо мишка – тракбол или тракпад. Повечето разполагат с ци-ди устр-во, слот за PC CARD карта, в който може да се включат разширителни карти (с размер на кредитна карта) за факс моидем, допълнителен твърд диск или дори мрежова карт. По-бързите и контрастни TFT (Thin Film Transfer) екрани вече се превръщат в стандарт, за сметка на по-старата течно-кристална (LCD) технология. Като цяло са по-скъпи и по-слаби.
Джобни (hendheld, palmtop) – ПК с джобни размери, но при тях се налага използването на специални компактни версии на софтуера, което ги оскъпява още повече. Не са мощни като настолните, но могат да се използват за организиране на срещи, писане на писма или за работа в Internet. В момента опит за конкуренция им правят GSM апаратите, като писък в модата е писане на софтуер за тях.
3 Базова архитектура на РС
Както вече знаем най-често ЕИМ се разпространява в базова конфигурация, която съдържа минимални технически средства с които тя може да изпълнява предназначението си. Тези основни компоненти, които са необходими за нормалната работа на един ПК са следните: клавиатура, монитор, системна кутия, евентуално мишка, принтер, тонколони (Фиг. 5).
Връзките между различните устройства на РС се осъщес¬твяват със средствата на системния интерфейс. В РС систем¬ният интерфейс е реализиран във вид на обща шина, към ко¬ято са включени всички устройства. Всички устройства в РС са свързани с шината посредством контролери (адаптери, карти, платки), представляващи локални управляващи устройства, реализирани във вид на интегрални схеми, които имат собствена памет и съгласуващи схеми. Контролерите работят под управлението на специални обс¬лужващи програми, наречени драйвери.
Шината представлява об¬ща магистрала, по която във вид на електрически сигнали диференцирано се предава необходимата за работата на ком¬пютъра информация - данни, адреси, управляващи сигнали. Шинната организация на системния интерфейс опростява не¬говата реализация, но значително намалява производителнос¬тта на компютъра.
Прието е системните компоненти, свързани към шината, да се наричат устройства. В определен момент от време само едното от тях е главно (активно), докато другите са подчине¬ни (в режим на изчакване). На главното устройство е разре¬шено да управлява трансфера на данните. То избира подчине¬ните устройства с подаване на адресна информация по шината. Всяко подчинено устройство сравнява тази инфор¬мация със своя собствен адрес и ако адресите съвпадат, меж¬ду главното и подчиненото устройство се установява връзка.
Физически шината представлява многожичен коаксиален кабел, чийто линии според предназначението си се разделят на три вида:
/ шина на данните (ШД) - използва се за пренасяне на данни между устройствата;
/ шина на адресите (ША) - за адресиране на паметта;
/ шина на управлението (ШУ) - за предаване на управля¬ващи сигнали.
Към шината са включени централните устройства на ком¬пютъра - вътрешна памет и микропроцесор, и външните уст¬ройства (периферията).
Сега ще разгледаме поотделно всички елементи от хардуера на един ПК
А) Клавиатурата е устройство за въвеждане на информация, с чиято помощ потребителя дава инструкции на ПК и въвежда данни. (Кирилица и латиница). По-подробно на упр.
Б) Системната кутия (фиг. 6) е главният компонент на компютъра и съдържа няколко важни компонента, които правят от ПК това, което е.
Основните компоненти монтирани в системната кутия са:
• Дънна платка;
• Процесор;
• Памет;
• Твърд диск;
• Флопидисково устройство (флопидискови устр-ва);
• CD-ROM устройство;
• Захранващ блок.
3.1 Дънна платка
Най-голямата платка в кутията на компютъра се нарича дънна или системна платка (motherboard) (Фиг. 7). Тя представлява главното, контролно табло на ПК и към нея се свързват всички останали компоненти и устройства. При някои от “дъната” част от компонентите са интегрирани (включени) като чипове върху самата дънна платка, вместо да са на отделни платки, свързани към нейните цокли (наричани “слотове за разширение”. Така се освобождават слотове, към които могат да се свържат други платки и конфигурацията излиза по-ефтино като цяло. Обикновено се интегрират видеокарта, звукова карта, модем и/или мрежова карта. Т.е, ако потребителят си купи дънна платка с интегрирани на нея всички тези компоненти, може да си спести средствата за закупуването на четри отделни платки. Но това е оправдано само, ако цената е определяща за потребителя, а качеството и производителността подлежат на компромис. Недостатъкът на интегрираните компоненти е в това, че ако той реши да ги сменя с по-добри, пак ще стигне до закупуването на съответната платка, при което ще трябва да дезактивира интегрирания компонент ( освен ако не смени цялото дъно). При това интегрираните на дъното компоненти принципно работят по бавно, тъй като ангажират в по-голяма степен процесора и паметта.
Дънната платка трябва да се подбере също и в зависимост от процесора. Различните модели процесори имат различни геометрични размери и се поставят в различни цокли, затова цокълът за процесора на дъното трябва да е със съответния размер. Друг фактор, който трябва да влияе при избора на дънната платка, е броят и видът на слотовете и шините за разширение.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж


Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:48

ЛЕКЦИЯ 4

3. Базова архитектура на РС (продължение)
3.2 Процесор
Една от най-съществените черти на РС е използването на т.н. микропроцесори. Микропроцесорът е изграден на ба¬зата на интегрални схеми (чипове) с висока и сврьхвисока плът¬ност и като всеки процесор се състои от АЛУ, УУ и регистри, представляващи неговата локална памет. Масовото производ¬ство на микропроцесори започва след 1974 година, когато е пуснат в производство първият 8-битов микропроцесор. От тогава датира широкото им използване при производството на микрокомпютри. Водещи в производството на микропроцесо¬ри са фирмите INTEL, IBM, CYRIX, MOTOROLA, AMD, NexGen и др.
Първият в. света микропроцесор с общо предназначение Intel 4004 е създаден през 1971 год. от Тед Хов, Стан Мейзър, Федерико Фагин от Intel и Макатоши Шима от Busicom. Оттогава в рамките само на четвърт век микропроцесорите буквално завладяват света. Те се развиват и усъвършенстват непрекъснато по посока на нарастване разрядността, бързодействието, използваната система от команди, работа с плаваща запетая и др.
Разрядността (дължината на машинната дума) отразя¬ва броя битове, които се обработват едновременно от микропроцесора. Увеличаването на разрядността води до по-вишаване на бързодействието и на производителността и вли¬яе върху останалите качествени характеристики на компютъра (възможност за адресиране на определени максимални обе¬ми вътрешна памет, използвана система от команди и др.). По тази причина показателят е в основата на една от най-разпространените класификации на персоналните компютри, според която те се разделят на 8-битови, 16-битови, 32-битови, 64 битови 128 битови и т.н.
Бързодействието се измерва в брой изпълнявани опе¬рации за една секунда или с времето, необходимо за изпълне¬ние на една операция. Все по-често за измерване на бързо¬действието се използва т. н. тактова честота. Следва да се има предвид, че всички устройства на компютъра работят син¬хронизирано в съответствие с тактови импулси, задавани от тактов генератор. Тактовата честота, като показател за бързодействие, характеризира количеството обработени пор¬ции от данни за една секунда. Измерва се в мегахерци (Mhz) (1 Mhz = 1 000 000 трептения в сек.). Така например тактова честота 33 Mhz означава, че за една секунда се обработват 33 милиона порции от данни (от по 32 бита например). Производството на процесори бележи изклю¬чително бърз напредък в увеличаване тактовата честота - 66 Mhz, 133 Mhz, 200 Mhz и нагоре. Тъй като командите се изпъл¬няват за няколко тактови интервала бързодействието на про¬цесора може да се измерва и с милиони команди в секунда -MIPS (Millions Instuctions Per Second).
Начинът на представяне на информацията характери¬зира наборът от типове данни, с които оперира процесорът. Особено важни при оценката по този показател са възмож¬ностите за работа с цели числа и с числа с плаваща запетая. Процесорите, притежаващи аритметика с плаваща запетая имат възможност да обработват големи числа. Това осигуря¬ва тяхното ефективно използване при обработка на графична информация. Някои по-стари модели процесори не притежа¬ват аритметика с плаваща запетая. В този случай, при необхо¬димост в РС може да се използва допълнителен процесор (копроцесор) за работа с плаваща запетая.
В съвременните РС най-често се използват микропроце¬сори с вътрешно програмно управление. Аналогично на голе¬мите ЕИМ те притежават своя система от команди. Всяка ко¬манда представлява макроинструкция, реализирана посредс¬твом набор от микрокоманди. Системата от микрокоманди се съдържа в специална постоянна микропрограмна памет, ко¬ято в модерните процесори може да достигне големи обеми. Изпълнението на отделна команда се свежда до последова¬телно изпълнение на съответния набор от микрокоманди. Разширяването на набора от команди (инструкции), които про¬цесорът може да изпълнява води до подобряване функционал¬ните му възможности. Не винаги обаче това допринася за съ¬ществено повишаване на производителността. Типичен при¬мер в това отношение са RISC-процесорите, които използват ограничен набор от прости инструкции, конвейерна организа¬ция на изпълнението на командите и като правило имат висо¬ка производителност.
Качествата на персоналните компютри в най-голяма сте¬пен зависят от качествата на използваните в тях микропроцесори.
Понасоящем за производството на микрокомпютри се из¬ползват няколко класа микропроцесори:
• 80х86 - разработен от фирма Intel (САЩ) и се използва за персоналните компютри на фирма IВМ;
• 6800 - производство на фирма Motorola (САЩ) и се из¬ползва в компютрите Macintosh на фирма Аррlе;
• Power РС - разработен от консорциум на IВМ, Motorola и Аррlе, предназначен за ново поколение персонални компютри и сървъри и изграден с използването на т.н. RISC архитектура (Reduсed Instruction Set Computer).
Първият 8 битов микропроцесор Intel 8008 (I8008) е съз¬даден през 1972 год. Осемте бита за данни дават възможност да се обработва азбучно-цифрова информация. Процесорът съ¬държа само 3500 транзистора.
През 1974 год. Intel представя 8 битовия процесор 18080. който използва 16 битово адресиране, работи с тактова чес¬тота 2 Mhz и включва 6000 транзистора. Този процесор става основата за създаването на микрокомпютър MITS Altair. Сформираната от Бил Гейтс и Пол Ален малка софтуерна гру¬па Microsoft създава интерпретатор на BASIC за Altair. Подобрена версия на I8080 е Zilog Z80, разработен от Фагин Шима през 1975 год. Това е 8 битов процесор с 16 битово aдресиране, който работи с тактова честота 2.5 Mhz и съдърva 8500 транзистора. Използва първата стандартна операции на система за микрокомпютри СР/М.
През 1982 година започва производството на нов клас AT (Advanced Tehnology - авангардна технология) персонални компютри, които използват процесори I80х86 (I80286, I80386 I80486 и т.н.).
От 1993 година Intel започна производството на мощния PENTIUM процесор. Той използва суперскаларна архитекту¬ра с двойноконвейерна структура, която осигурява изпълне¬нието едновременно на две инструкции. Притежава два блока за целочислена аритметика и вграден блок за работа с плава¬ща запетая. Съдържа 3,1 милиона транзистора. Всичко това, заедно с високата тактова честота (от 70 Мhz нагоре - 75, 100, 133, 200, 500, 600) осигурява съществен скок в производителност¬та на PENTIUM базираните компютри.
PENTIUM РРО е един от най-новите процесори на Intel, предлагани на пазара. Също използва суперсакаларна архитектура с възможности за едновремен¬но изпълнение на до 3 инструкции. В общ корпус са обедине¬ни два чипа - основен, съдържащ 5,5 милиона транзистора и допълнителен, представляващ L2 кеш памет (вторична КЕШ памет).
Друг нов процесор от семейството PENTIUM е PENTIUM ММХ (ММХ е съкращение от Matrix-Multiplication eXtentions, което е изпозвано от Intel за означаване на милтимедийни разширения). Това е нова генерация PENTIUM процесор, оптимизирана за приложения с умножаващи и натрупващи операции. Използва разширен набор от 80х86 инструкции, което позволява множество байтове да се пакетират в един регистър и да сеобработят паралелно. Това води до ускоряване на обработката главно на изображения. С оглед запазване съвместимостта със съществуващите операционни системи не са добавени нови регистри, а за изпълнение на ММХ инструкциите се използват регистрите за работа с плаваща запетая, като в момент на такива обработки процесорът не реализира операции с плаваща запетая. PENTIUM ММХ е проектиран зад работа с мултимедия, двумерна (2D) и тримерна (3D) графика и работи с тактова честота 200, 233 Мhz.
В съответствие с тенденциите към усъвършенстване и раз¬витие на процесорите е създаването на PENTIUM II на 400 Мhz тактова честота. Процесорът притежава ММХ инст¬рукции и е много ефективен при работа с тримерна графика и мултимедия.
Друга нова разработка на Intel, са процесорите PENTIUM II и PENTIUM III, Те работят с тактова честота над 266 Мhz и поддържат ММХ инструкции.
Аналогични на PENTIUM ММХ PENTIUM II и PENTIUM III са процесори¬те К6 с 300 Мhz на АМD и М2 на SYRIХ.
Тенденцията е към създаване на процесори с все по-високи скорости на работа - 300, 333, 400, 500 600, а в някои, нови проекти и до 800 Мhz, към усъвършенстване на вътреш¬ната им архитектура и обогатяване на набора от изпълними инструкции.
При покупка на компютър следва да се има предвид 5ързото развитие на микропроцесорната техника, а от там нейното бързо морално остаряване. Затова е целесъобразно закупуването на компютър, базиран на един от най-новите модели процесори. Към настоящия момент е препоръчително ориен¬тирането към Репйит процесор с тактова честота над 500 Мhz.
3.3 Памет
Както по рано бе отбелязано паметта на РС се дели на вътрешна (оперативна) и външна


3.3.1 Оперативна памет
За изграждане на оперативната памет се използват интеграл¬ни схеми. Те представляват полупроводникови елементи, при кои¬то в един силициев кристал са моделирани преходи и връзки меж¬ду множество дискретни елементи (диоди и транзистори). Интег¬ралните схеми като правило са функционално завършени - в един кристал са изградени матрицата на запомнящите елементи и други управляващи схеми. Характеризират се с организация на паметта, която показва какъв е броят на адресируемите думи и каква е разрядността на всяка дума. Тя може да бъде N думи по 1 разряд или N думи по М разряда. Оперативната памет е енергозависима - при спиране на захранването съдържанието на паметта се разрушава.
Основните характеристики на оперативната памет са:
• Обем (или информационен капацитет). Показва броя на байтовете, в които едновременно могат да се съхраняват дан¬ни. Тъй като оперативната памет на съвременните ЕИМ съдържа стотици хиляди байтове. За измерител се използват окрупнени единици - килобайт - 1024 байта: ме¬габайт - 1 048 576 байта и гигабайт - 1073 741 байта.
• Време за достъп. Това е времето, за което се осъществя¬ва обръщане към определен адрес в паметта и прочитане на съхраняваните там данни, т. е. времето за дешифриране на адреса на клетката и извличане на нейното съдържание. Вре¬мето за достъп се променя от няколко микросекунди до ня¬колко наносекунди и зависи най-вече от физическата реализа¬ция на паметта.
• Разрядност. Определя броя на битовете в една адресируема клетка на паметта.
• Ширина на достъпа. Характеризира броя на байтовете, които могат да бъдат прочетени или записани при едно об¬ръщане към паметта.
Вътрешната памет на РС е реализирана на интегрални схеми и се дели на постоянна – ROM (Read Only Memory) и оперативна RAM (Random Access Memory) (фиг. 8 и фиг.9)
ROM паметта е енергонезависима памет от тип четене. Тя е малка по обем и заема горните адреси на вътрешната памет, с начало сегмент с адрес F00Н (в рамките на 1 МВ). Съдържа Базовата система за вход-изход (BIOS – Basic Input Output System), включваща основни програми за управлени¬ето на компютъра, записани от производителя. ROM паметта се захранва от специален блок и като правило е неизтриваема

RAM паметта е енергозависима и е от тип четене -запис. Това е паметта на компютъра, до която потребителят има достъп. В нея се записват необходимите за работа данни и програми, а устройствата ги използват (четат) в съответствие с инструкциите (командите) на текущо изпълняваната програма. Обемът на RAM паметта е ограничен и зависи от възможностите на микропроцесора. Съвременните микропро¬цесори могат да управляват до 4 GB оперативна памет.
При покупка на компютър потребителят сам определя обе¬ма на RAM паметта в съответствие със своите нужди и възможности. Най-често срещаните значения за Pentium ком¬пютри към настоящия момент са 32 или 64 МВ. RAM паметта се характеризира с пряк достъп до информацията и високо бързодействие, което се измерва в наносекунди (ns) - от 60 до 100 ns (1ns = една милиардна част от секундата). Целесъобразно е закупуването на памет с бързодействие около 60ns.
RAM паметта може да се изгражда на базата на дина¬мични (DRAM) и статични (SRAM) модули. При DRAM паметта всеки бит се представя като електрическо натоварване. При екстремални ситуации то може да се загуби. Практически та¬кова загубване на информация става периодично. Затова се налага т.н. "опресняване" (Refreshing) на паметта. Опресняването е процес, при който всички клетки на DRAM модула се изчистват ред по ред и се презаписват. Цикълът на опресняване като правило забавя скоростта на обработката. SRAM паметта използва за представянето на всеки бит собс¬твена схема, като в този случай става излишен цикълът на "опресняване". Това води до ускоряване на обработката. SRAM паметта е значително по-скъпа от DRAM и затова се използва най-вече за особено бърза междинна памет.
Физически оперативната памет се инсталира като спе¬циални модули SIMM (Single in Line Memory Module). Те се про¬извеждат в две версии - с 30 или 72 крачета (пина). Практически 30-пинови памети вече не се използват и почти не се намират на пазара. Те присъстват само в някои по-стари модели компютри. Сега във всички микрокомпютри се използват 72-пинови памети. На дънната платка паметта се монтира на ня¬колко цокъла , разделени на групи (банки), като се използва различен брой SIMM-ове. Задължително е всяка банка да бъде изцяло запълнена със SIММ с еднакъв единичен обем. Обемът на един SIММ е между 1 и 64 МВ, като тези с капацитет 1 и 2 МВ вече са остарели.
3.3.3 Организация и управление на паметта
Работата в многозадачен и многопрограмен режим пос¬тавя високи изисквания към организацията и управлението на паметта. Съвременните микропроцесори поддържат йерархич¬на система на паметта, изградена на 3 нива:
• свръхоперативна - КЕШ памет (Cache),
• основна (оперативна) памет
• вторична памет (ЗУ с голям обем - дискове).
Между трите нива на паметта се поддържа непрекъснат обмен на информация. Всички програми и данни, необходими на потребителя, се съхраняват във външната памет. При обработка те се .за¬реждат (дублират) в основната памет, където са достъпни за процесора. В основната памет данните са налични до момен¬та на завършване на програмата. При изход от нея всички не¬обходими за дълговременно съхраняване данни следва да се запишат отново във външната памет. Стартирането на нова програма предизвиква ново зареждане в оперативната памет (на стартираната програма) и като правило на набор от данни, обработвани от заредената програма.
За ускоряване обмена на информация между основната памет и процесора малки порции информация се прехвърлят в КЕШ паметта. Микропроцесорът има осигурен достъп до нея практически без загуба на време, с което се постига зна¬чително увеличение скоростта на обработката. Използват се два вида КЕШ - включена в корпуса на процесора и извън процесора, реализирана във вид на интегрални схеми. КЕШ паметите могат да бъдат с обем от 8 КВ до 1 МВ. Най-често срещаните обеми са 128, 256 и 612 КВ. Тяхното преимущество е изключително малкото време за достъп - между 10 и 2 ns. На дънната платка КЕШ паметта се монтира (както и RAM паметта) на няколко цокъла, като се използва различен брой интегрални схеми с различен единичен обем на паметта. Всяка банка трябва да бъде изцяло запълнена с интегрални схеми с еднакъв единичен обем или изцяло да е празна. Всеки тип дънна платка допуска определен максимален размер на КЕШ паметта. В някои процесори (PENTIUM PRO) КЕШ е реализи¬рана в корпуса на процесора, което води до ускоряване на обработките.
Процесорите 80х86 въвеждат някои нови моменти в уп¬равлението на паметта, които се изразяват в следното:
/ възможност за преобразуване на адресите и поддър¬жане на динамично разпределение на паметта;
/ организация и поддържане на виртуална памет;
/ защита на паметта.
3.4. Захранващ блок

Захранването се намира във вътрешността на системната кутия и преобразува променливото напрежение от захранващата мрежа (220 волта) в ниско напрежение (5 и 12 волта) за захранване на целия ПК. Ако захранването прекъсне по някакви причини(какви?), то цялата работа до момента се изгубва, ако разбира се

Захранването се намира във вътрешността на системната кутия и преобразува променливото напрежение от захранващата мрежа (220 волта) в ниско напрежение (5 и 12 волта) за захранване на целия ПК. Ако захранването прекъсне по някакви причини(какви?), то цялата работа до момента се изгубва, ако разбира се потребителя периодично не е запомнял (съхранявал, “сейфал”) обработената информация. Като предпазна мярка срещу подобни неприятни инциденти, може да се купи непрекъсваемо захранване (UPS – Uninterrubtable Power Supply) (Фиг. 4). При него се използва специален акомулатор, осигуряващ постоянен приток на електрическо захранване към ПК, дори и в случай на авария. Този резервен захранващ източник, осигурява достатъчно време за съхраняване на информацията, преди ПК да бъде безопасно изключен.

ЛЕКЦИЯ 5
3. Базова архитектура на РС (продължение)
3.5 Периферия
Към периферията (външните устройства) се отнасят всич¬ки устройства извън централната част на компютъра. Най-разпространените външни устройства са клавиатура, монитор, принтер, магнитни дискове, оптични дискове, мишка, плотер, скенер и др.
3.5.1. Контролери
За свързване на външните устройства с шините и от там с процесора и паметта се използват т.н. контролери (адаптери. карти, платки). Те представляват локални управляващи устройства, реализирани във вид на интегрални схеми, които имат собствена памет и съгласуващи схеми и управляват чрез драйверни програми работата на външните устройства.
Използват се два типа контролери - монтирани твърдо вър¬ху дънната платка и сменяеми.
1. Монтирани твърдо.
Като правило на дънната платка са разположени:
/ контролерът за управление на клавиатурата;
/ часовникът за реално време и неговата батерия.
В някои случаи на дънната платка могат да бъдат монти¬рани и контролерът за управление на твърдите и гъвкави маг¬нитни дискове, контролерът за управление на паралелните и серийни портове, контролерът за управление на монитора.
Тези контролери се свързват към шините без да заемат разширителни слотове. Удобството от използването им се изразява в това, че те не заемат място, което води до намаляване на габаритите на компютьра и дава възможност за освобождаване на разширителни слотове. Неудобството е в ограничаване на възможностите за избор на контролери при покупка на компютър и отсъствието на въз¬можност за тяхната подмяна. Най-често вградените в дънна¬та платка контролери се използват в преносимите компютри.
2. Сменяеми.
Сменяемите контролери се реализират на отделна печат¬на платка (карта) и се поставят в разширителния слот на ня¬коя от шините. .
Контролерите могат да се класифицират още по вид на устройството, което управляват (например видеоконтролери, дискови контролери и т.н.).
Качеството на. работа на всяко устройство зависи от въз¬можностите на контролера и от качествата на самото устройство. Постигането на съвместимост на външните устройства, произведени от различни производители е възмож¬но благодарение на стандартизацията на контролерите. Като правило за отделните видове контролери съществуват някол¬ко стандарта, които осигуряват различно качество на работа на устройството и на съответния интерфейс. (фиг. 11) и (фиг.12)
3.5.2. Сериен и паралелен интерфейс
Серийният и паралелният интерфейс са едни от най-старите стандартни средства за обмен на данни между устройс¬твата на компютъра. Използва се като междинно звено между шината и външното устройство. Много периферни устройства се свързват с компютъра чрез тези типове интерфейс.
СЕРИЙНИЯТ интерфейс предава информация от едно уст¬ройство на друго последователно бит по бит; В кутията на ком¬пютъра обикновено присъстват до два порта (входа) за сери¬ен интерфейс. Операционните среди разпознават серийните портове с адреси от СОМ1 до СОМ8. Скоростта на обмен при серийния интерфейс е сравнително малка и зависи от качест¬вата на специален чип (UART chip), който преобразува пара¬лелния поток от данни от системната шина в последователен поток от битове. Почти всички съвременни UART работят с капацитет 115 килобита в секунда, което е напълно достатъч¬но за болшинството серийни устройства - модеми, мишки, плотери, принтери.
Използват се два класа сериен интерфейс: синхронен и асинхронен.
При синхронния сериен интерфейс предаващото и при¬емащото устройство обменят всеки бит в строго определен момент от време (синхронизирано). При обмен на информа¬ция се извършват две операции:
/ двете страни се синхронизират на равнище бит (сверя¬ват часовниците си);
/ приемащата страна разпознава началото на съобщението.
При асинхронния интерфейс обменът се изпълнява посимволно (байт по байт), като всеки байт започва с т.н. стар¬тов бит и завършва със стоп-бит. Асинхронният интерфейс не поставя изисквания за пълна синхронизация на часовниците на предаващата и приемащата страна и е по-евтин. Използва се за евтини устройства - мишки, модеми за телефонни линии и др.
ПАРАЛЕЛНИЯТ интерфейс осигурява обмен на информаци¬ята едновременно (паралелно) по няколко бита - обикновено по 8 бита (1 байт). Най-често се използва за свързване на принтери, но могат да се свързват и други устройства - напри¬мер скенери. Повечето компютри се оборудват с един парале¬лен порт, но при необходимост може да се добави и втори. Идентифицират се от операционните среди с имена от LРТ1 до LРТЗ.
Използват се 4 типа паралелен интерфейс:
/ еднопосочен (Unidirectional) - понякога го наричат стан¬дартен или SРР; данните се предават само в една посока -. например към принтер;
/ двупосочен (Bidirectional) - с възможност за двупосочна комуникация, така че компютърът получава информация за със¬тоянието на устройството;
/ високоскоростен (Enhansed Capabilities Port - ECP) - оси¬гуряващ комуникация в двете посоки с високи скорости на об¬мен на данните;
/ разширен (Enhansed Parallel Port - EPP) - с двупосочно предаване на данни, осигуряващ освен висока скорост на об¬мена и възможности за управление на периферни устройства, които нормално се вкл\чват към вътрешната шина на компютъра.
В новите системи и периферни устройства има възмож¬ност серийният и паралелният интерфейс да се заменят с т.н, универсална серийна шина USB.
3.5.3. Дискови контролери
Управлението на дисковите запомнящи устройства е въз¬ложено на специален дисков контролер, от качествата на кой¬то зависи бързодействието на диска, а от там - общото бързо¬действие на изчислителната система.
Разпространени са два стандарта за дискови контролери: АТА и SCSI (чете се скъзи).
1.АТА (АТ Atachment - устройство за свързване към АТ) се произвеждат съгласно два стандарта: АТА -1 и АТА - 2.
АТА -1 е стар стандарт (известен още като IDE стандарт), разработен от IВМ за първите РС/АТ компютри. АТА -1 контро¬лерите са прости и евтини, работят със скорост 4.3 МВ/сек. Обменът на данни е по два байта едновременно (Колкото е разрядността на ISА шината). Управлява твърди магнитни дис¬кове (до 2) с капацитет до 528 МВ всеки. Обикновено АТА-1 контролерите включват и контролер за управление най-много на две устройства за четене и запис върху гъвкави магнитни дискове. Поради ниското си бързодействие и отсъствието на възможност за включване на други устройства (напр. на CD - ROM) контролерът вече загубва своето значение.
АТА - 2 (нарича се още ЕIDE - Епhanced IDE) - осигурява ви¬соки скорости на работа - до 13.3 МВ/се. при свързване с ши¬на VL, РСI или ЕISA. Управлява твърди дискове с капацитет до 8.4 GВ. Максималният брой управлявани устройства е 4, като осигурява управлението на магнитни ленти и CD - ROM.
2. SCSI интерфейсът е един от най-разпространените в мо¬мента за РС/АТ комгютри (макар, че първоначално е бил съз¬даден за компютри Макинтош). Поддържа управлението ед¬новременно на до 7 на брой устройства от следните типове:
/магнитни дискове;
/магнитни ленти;
/печатащи устройства;
/процесорни устройства;
/WROM устройства (Write Once Read Many) - за еднократен запис и многократно четене на записаната информация;
/CD - ROM устройства.
SCSI интерфейсът е претърпял сериозно развитие. Сега на пазара се предлагат SCSI -2 контролери и съвместими с устройства. Самият SCSI -2 има няколко реализации:
/ бърз (Fast) SCSI -2 - осъществява обмен до 10 МВ/сек.;
/широк (Wide) SCSI -2 - със скорост на обмен дo 20МВ/сек.;
/ Ultra SCSI -2 - с максимална скорост на работа дo 40МВ/сек.
3.5.4. Външни запомнящи устройства върху магнитна дискове
Запомнящите устройствата върху магнитни дискове са най-разпространения тип външна памет за РС. Използват два вида устройства от този тип: за четене и запис върху гьвкави и върху твърди магнитни дискове.
Външните устройства на гъвкави магнитни дискове са задължитеден компонент в основната конфигурация на персоналните компютри. Специален четящо-записващ блок, снабден с две магнитни глави, осъществява четенето и записването на информация върху гъвкави магнитни дискове (дискети);
ГЪВКАВИТЕ МАГНИТНИ ДИСКОВЕ представляват дискове с определен размер, покрити със специален феромагнитен материал. Записването на информация става в рамките на концентрични окръжности (писти) по метода на намагнитванетс Върху диска информацията се разпределя на порции със стандартен обем, наречени сектори. За да се използва дискетата е необходимо тя да се форматира, при което се създават пистите и секторите. Началните адреси на наборите от данни върху диска се определят от номера на пистата и номера на сектора.
Технико-експлоатационните характеристики на гъвкавите дискове се определят от следните параметри:
• Брой работни повърхности. Използват се едностранни (SS) или двустранни дискети (DS).
• Плътност на записа.Това е определяща характеристика за капацитета на диска и зависи от разстоянието между точ¬ките на мамагнитване. Произвеждат се дискети с единична (SD), двойна (DD), четворна (QD) и висока плътност (HD).
• Диаметър. Стандартите за дискетни устройства на РС регламентират два вида размери на дискети - 3,5 инча и 5,25 инча. Вторият тип вече почти не се използват.
• Обем. Зависи от размера, плътността, броя повърхнос¬ти и броя писти на диска. Дискетите с диаметър 5,25 инча могат да се форматират с обем 360 КВ или 1,2 МВ. За 3,5-инчови дискети този показател има стойностите 720 КВ, 1,44 МВ, а в последните модели с екстра висока плътност - 2,88 МВ. Най-новите разработки на водещите фирми в света са свързани със създаването на дискети с изключително голям капацитет - 120 МВ.
• Обем на секторите -измерваме в количество байтове на сектор (напр. 512 В или 1024 В). .
• Брой писти на работна повърхност - например 40 или 80 писти.
ТВЪРДИТЕ МАГНИТНИ ДИСКОВЕ (фиг. 13) са задължителни за съв¬ременния РС. Предимствата им се определят от високото бързодействие, достъпната цена и възможностите за съхра¬няване на големи обеми информация. Представляват капсо-лован пакет от няколко несменяеми алуминиеви или стъклени диска с магнитно покритие. Четенето и записването на ин¬формация се осъществява от четящо-записващ блок. Броят на четящо-записващите глави се определя от броя на работ¬ните повърхности. Аналогично на гъвкавите магнитни дискове записването на информацията става по писти и сектори. Пистите с един и същ номер, разположени на различните дис¬кови повърхности, образуват дисков цилиндър.
С оглед ускоряване на обработката и уплътняване на писа се използват различни методи на запис на данните FM, MFM и RLL. Последният осигурява 50% пакетиране на данните. В зависимост от използвания интерфейс твърдите дискове биват от тип IDE, EIDE или SCSI.
Основните качествени параметри на твърдите дискове са следните:
/Неформатиран капацитет. Това евентуалният капацит на диска. В него се включва не само възможният максимален обем потребителски данни, но и обема на служебната информация - контролни суми, междусекторно пространство и др. Като правило той е с 20% по-голям от форматирания.
/Форматиран капацитет. Определя възможността за съхраняване на определен обем потребителски данни (без служебната информация). Развитите технологични възможности на съвременната индустрия са определящи за бързото нарастване стойностите на този показател. Сега твърди дискове с обем до 1GB се считат малки. Предпочитат се дискове с капацитет над 2 GB.
/Брой сектори на писта. Параметърът дава информация за гъстотата на записа. При MFM дискове обикновено се използват 17 сектора на писта, а при RLL - 26. При новите модели са възможни 33, 39, а в някои случаи и над 100.
/Средно време за достъп. Определя скоростта, с която дисковото устройство придвижва главите си. Показателят непрекъснато се подобрява - от 60ms. при старите модели до под 28 ms. при новите. Заедно с обема на диска това е един от най-важните показатели от потребителска гледна точка. Снижаването на стойностите на показателя води до ускоряване обмена на информация. Понастоящем SCSI дисквете с най-добри стойности на този параметър.
/Обороти за минута. Това е скоростта, с която се въртят дисковите повърхности.
/КЕШ памет на диска - използва се за увеличаваш бързодействието му.
С цел ускоряване достъпа до данните при някои дискови устройства с вградена електроника се инсталира буферна памет, в която по определен алгоритъм се съхраняват данните, които са прочетени или записани на диска. При всеки след¬ващ опит да бъдат прочетени същите данни се прави обръща¬не не към самия диск, а към буферната памет. Нейният обем може да бъде от 128 до 512 КВ.
При определяне на характеристиките на диска за персо¬налния компютър следва да се вземат предвид поддържания тип интерфейс (за предпочитане SCSI-2), скоростта на чете¬не/запис и обемът на диска. Към настоящия момент е за пред¬почитане покупката на твърд диск с обем минимум 10 GB, като задължително се вземе предвид каква по обем дискова памет изисква инсталираното на диска програмно осигуряване.

ЛЕКЦИЯ 6

3. Базова архитектура на РС (продължение)

3.5 Периферия (продължение)
3.5.5. Видеоконтролери
Видеоконтролерите управляват видеомониторите като оп¬ределят системата за изобразяване на информацията. Последната има особено значение при съвременните опера¬ционни системи и програмни продукти с графичен потреби¬телски интерфейс. Преди извеждане на екрана информаци¬ята се зарежда в специална видеопамет. Съдържанието на видеопаметта се прочита от видеоконтролера. Данните се пре¬образуват във видеосигнал, смесен със синхронизиращи и уп¬равляващи сигнали. Видеосигналът се подава към монитора и управлява електронните лъчи, които изписват образа на екрана. На видеоплатката е поместен т.н. графичен процесор. Колкото е по-модерна една видеоплатка, толкова повече функции мо¬же да реализира тя.
С развитието на персоналните компютри и програмното осигуряване са разработени няколко стандарта за видеоконтролери: CGA (Color Grafics Adapter), VGA (Video Grafics Adapter), EGA (Enhanced Grafics Adapter), SVGA (Super VGA), XGA (Extended Grafics Array)
Най важните характеристики на видеоконтролерите са:
/ разрешаваща способност;
/ брой едновременно изобразявани цветове;
/ скорост на опресняване на данните върху екрана;
/ скорост на изчертаване на графични изображения;
/ наличи¬ето на видеопамет;
/ графичните ускорители и копроцесори.
Разрешаващата способност се измерва в брой пиксели (pixcel – picture element). Пикселът е най-малкият пространствен елемент от изображението на екрана. VGA и следващи-стандарти SVGA и ХGА поддържат квадратни пиксели, което дава възможност за неизкривено представяне на изображението. Разрешаващата способност се представя с две числа - брой пиксели в един ред (хоризонтална разрешаваща способност) и брой пиксели в една колона (вертикална разрешаваща способност).
Броят на едновременно изобразяваните цветове се нарича още дълбочина на цветовете. Измерва се с броя двоични разряди (битове), с които е кодиран цвета. Използват се цветови стандарти с 16 цвята (четирибитов цвят), 64 цвята (6-битов цвят). 256 цвята (8-битов цвят), 16 777 216 цвята (24-битсв цвят). За да се осигури по-добро представяне на цветовете при по-малък брой едновременно изобразявани цветове видеоконтролерите могат да използват т.н. цветова палитра, която има много по-голям брой различни цветове (например 65536 или по-разпространения вариант 16777216 цвята). На всеки номер на цвят може да бъде съпоставен определен цвят от цветовата палитра.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:48

Показателите разделителна способност и брой цветов са различни за различните стандарти на цветни графични видеорежими.
Скоростта на опресняване на екрана влияе върху качест¬вото на изображението - извеждане на нетрепкаща картина. Колкото е по-висока тази скорост, толкова изображението е по-стабилно. Видеоконтролерите поддържат скорост от 50 до 75-100 херца в секунда.
Скоростта на изчертаване на графични изображения е от съществено значение при съвременните графични видеореожими на работа и графичен софтуер. Измерва се в брой изоб¬разени пиксели за една секунда. За съвременните видеоконт¬ролери варира от 1 до 5 милиона пиксела в секунда. Друга еди¬ница за измерване на показателя е времето за обновяване на пълен екран. Най-срещаните значения са от половин до две секунди.
Важна характеристика за видеоконтролерите е наличи¬ето на видеопамет. Видеопаметта се монтира върху картата на видеоконтролера и се използва за запомняне на картината, която в момента е на екрана. Тя съдържа информация за все¬ки пиксел от екрана. Необходимите обеми на видеопаметта варират в зависимост от изобразявания брой цветове при оп¬ределена разрешаваща способност и могат да бъдат в грани¬ците от 0.5 МВ до 4 МВ. Видеконтролерите осигуряват въз¬можност за разширяване на видеопаметта при необходимост.
Друг важен компонент на видеоплатката са графичните ускорители и копроцесори. Те се използват за се намали потокът от данни, обработван от процесора. Графичните ускорители (акселератори) изпълняват често повтарящи се операции в средите с графичен интерфейс. Управлението им се извършва от централния процесор, като се използват техните микрокоманди. Графичните копроцесори освен функциите на графичните ускорители могат да изпълняват и други задачи (ако са съответно програмирани). В съвременните видеокснтролери се използват два вида графични ускорители: двумерни (2D) и тримерни (3D).
Новите 3D ускорители дават възможност за бързо и рeалистично изобразяване на тримерни обекти в двумерното пространство на екрана. Ускорителят подпомага процесора при извършване на т.н. рендиране (процес на изчисляване на повърхнините на тримерни обекти и представянето им в двумерен вид), изчисляване на ефекти от осветяване, ъгъл на наблюдение, перспектива, атмосфера и други фактори.
Графичните 3D процесори изчисляват математически описаните форми на изображението, като ги преобразуват в точки от екрана. Тъй като всички програми за обемно моделиране и анимация представят фигурите като взаимосвързани триъгълници и други многоъгълници, са необходими някои предварителни изчисления, за да се пристъпи към рендиране. За целта някои 3D графични процесори изгюлзват специален предпроцесор за обработка на триъгълници, (реометричен процесор), който освобождава компютърния процесор от извършването на тези изчисления. С това се увеличава общата производителност на системата. През 1997 год. Intel въведе специален ускорен графичен порт AGP за Pentium II, който осигурява значителни предимства на обработките на 3D изображения. Поради високата цена на графичните ускорителм и копроцесори е целесъобразно тяхното използване само за мултимедийни системи, технически системи за автоматзирано проектиране и други професионални графични среди
При избор на видеоконтролер за стандартни системии целесъобразно да се изисква такъв с разрешаваща способност не по-малко от 1024/768 пиксела, видеопамет 0.5 или 1 МВ с възможност за разширяване поне до 2 МВ и честота на опресняване не по-малко от 60 херца.
3.5.6.Видеомонитори
Видеомониторите визуализират обработваемата инфор¬мация. Използват се два вида технологии за производство на монитора с елекронно-лъчеви тръби и с течнокристални панели. Първият тип намира широко приложение в настолните компютри, докато вторият - главно в преносимите.
Качествата на монитора са от изключително значение за работата на оператора. Използват се няколко основни пара¬метъра за окачествяване: цветова гама, развивка, диагонал, разделителна (разрешаваща) способност, излъчване. Качествените характеристики на мониторите зависят в голяма степен от видеостандарта, в съответствие с който е произ¬веден монитора.
Според използваната цветова гама мониторите биват:
• монохромни - използват черно и бяло;
• цветни;
• PAPER WHITE (P/W) - освен черно и бяло използват нюанси на сивото.
Богатството на цветовата гама е от съществено значе¬ние при обработката на фотографски, мултумедийни или дру¬ги богати на цветове графични изображения. Тя може да ва¬рира от няколко стотин до няколко милиона цвята (16,7 мили¬она цвята при т.н. 24-битова дълбочина на цветовете). За по¬лучаване на цветно изображение в цветните монитори се про¬извеждат 3 вида цветни лъча с основните цветове - червено, зелено и синьо. Те формират на екрана цветни групи (трипели). Човешкото око възприема различно оцветяване на точките на екрана в зависимост от интензитета на трите основни цвята.
Развивката определя възможността за обновяване на изображението. Използват се два типа монитори:
• INTERLASED - изображението се разделя на два полукадъра, като първият съдържа само редовете с нечетни номера, а вторият - само редовете с четни номера. Двата кадъра се извеждат на екрана последователно, т.е екранът се обновява през ред .
• NON INTERLASED - обновяването на екрана става всеки ред, с което значително се намалява трептенето.
Раздгерьг на монитора се определя от неговия диагонал Най-разпространени за персонални компютри са монитор 14, 15, 17, 19,21 инчов диагонал. (фиг. 14)
Друга особено важна характеристика на мониторите разделителната им способност. Високата разделителна спс собност е гаранция за качество на изображението. Монитори с размери 17 и повече инча изискват по-висока разделителна способност (1024/768 и повече).
Максималната хоризонтална честота на опресняване на видеомониторите варира от 50 до 90 херца, а вертикална честота на опресняване - от 30 до 80 килохерца.

Междуточковото разстояние при цветни кинескопи определя качествата на електронно-лъчевата тръба и лимитира максималната разделителна способност на екрана. Това е разстоянието между две триади (синьо, зелено, червено) и може да има следните значения:
/0.39 мм - за евтини и нискокачествени тръби;
/ 0.28 мм - за най-разпространените тръби сдобро качество;
/ 0.26 мм и по-малко - за скъпи електонно-лъчеви тръби с висока разделителна способност (най-често за диагонал на екрана 17 инча и повече).
3.5.7. Принтери
Принтерите се използват за отпечатване на информа-ция - текст, графики, таблици. Всеки тип, марка и модел изискват специфично управление. Поради това принтерите са снабдени със собствен процесор и буфер. Принтерите се свързвт с компютъра чрез паралелния-интерфейс, чрез SCSI интерфейс или чрез локалната мрежа и само някои по-стари принтери чрез серийния интерфейс. Изключителната важност на печатния изход за потребителя намира израз в разработването на принтери с все по-добри качествени характеристики.
Някои от най-важните характеристики на принтерите са:
• разрядност;
• разделителна способност;
• брой използвани шрифтове;
• RAM памет;
• скорост на печат;
• оцветяване.
Разрядносгта се определя от количеството.символи. ко¬ито могат да се отпечатат на един ред и е свързана с формата на листа за отпечатване. Стандартно принтерите използват формат А4 (21см./29,7см.) с 80 символа на ред. При компреси¬ране на печата е възможно разрядността да достигне до 132 символа. Някои модели работят и с формат АЗ (29,7/42 см.). Печатането може да се осъществява на отделни листи или на непрекъсната хартия (листинг).
Разделителната способност се измерва с количество¬то точки на инч и определя в голяма степен качеството на възпроизвеждане. Счита се, че средна разделителна способ¬ност 300 т./инч (dpi) е напълно задоволителна.
Болшинството съвременни принтери позволяват използ¬ването на множество шрифтове, достъпни в паметта на прин¬тера чрез добавени платки или програмно управлявани отвън.
За някои принтери от значение е наличието на собствена RAM памет, която може да варира от .512 КВ до 2, 8 или повече МВ (за лазерните принтери).
Скоростта на отпечатване се измерва в брой страници в минута (ppm) или в количество символи в секунда (cps).
Един от най-важните показатели за качество на принте¬рите е ТЕХНОЛОГИЯТА НА ОТПЕЧАТВАНЕТО този параметър прин¬терите се разделят на: матрични, (ударни, иглени), мастилено-струйни и лазерни.
МАТРИЧНИТЕ ПРИНТЕРИ използват иглен печат с различно количество игли в печатащата глава (9, 24), управлявани от елекртомагнити. Те се отнасят към ударният тип печатащи устройства, тъй като отпечатването на символите се осъщес¬твява чрез натиск на иглите върху мастилена лента а от там и върху хартията. Печатането се извършва от печатаща, глава в една вертикална колона от 9 или 24 точки в зависимост от ко¬личеството игли в матрицата. Всеки символ се образува от последоватрелно отпечатани няколко вертикални колони, които изграждат изображението като матрица от точки. Благодарение на ударната технология на отпечатване е възможно получаването на няколко копия печатни документи, като се използват хартиени листи, разделени с индиго или с нанесен специален химически слой на гърба на листа. Определяващ фактор за качеството на печата е броят на иглите.
Предимствата на матричните принтери са в малките разходи за печат и във възможността за едновременно отпечване на няколко копия. Основните им недостатъци са свързани с ниската скорост на печат и високото равнище на шум
Основните характеристики, по които следва да се избират матрични принтери са:
/ брой игли - 24-иглените принтери са с по-високо качество на печат;
/ начин на подаване на хартията - възможно е ръчно подаване лист по лист, аттоматично подаване на листове хартия от специален магазин и автоматично подаване на непрекъсната специално перфорирана в краищата хартия;
/ скорост на отпечатване в чернови режим и в режим качествен печат - типичните скорости за чернови печат са 150 до 500 символа в секунда (качественият печат е с няколко пъти по-ниски скорости);
/ максимална ширина на хартията - обикновено листи формат А4 и АЗ и непрекъсната хартия с ширина от 10 до 16 инча.
МАСТИЛЕНО-СТРУЙНИТЕ ПРИНТЕРИ използват по-съвършенна технология на печат - мастилено-струйно впръскване за оформяне на символите. Начинът на оформяне на изображението е аналогичен на игления печат - формира се чрез набор от точки, които се нанасят във вертикални колони. За впръскване на мастилените точки се използва глава с микроскопични дюзи, през които се изхвърлят струйки мастило в точки оформящи изображението. За изхвърляне на мастилото се ползва мехурчеста или пиезоелетрическа технология. При мехурчестата технология мастилото се загрява от специален нагревател, образува се мехурче от пара, което се изтласква с висока скорост от дозата. При пиезоелектрическата технология се използва пиезоелектрически кристал, който се де¬формира под въздействието на електрическо поле и изтласк¬ва мастилото. По-разпространена е мехурчестата технология.
Мастилено-струйните принтери са за черен или цветен печат. Цветните принтери използват две мастилени глави за печат - с черно мастило и с цветна печатаща глава. Някои цвет¬ни принтери от този клас използват вместо една три цветни глави с трите основни цвята.
Качеството на печат при мастилено-струйните принтери конкурира качеството на лазерните, без да е толкова скъпо.
Най-важните качествени характеристики на тези принте¬ри са:
/ разрешаваща способност - най-често срещаните стойности са 300/300 или 360/360 точки на инч, но някои висококачесвени принтери осигуряват печат с разрешаваща спо¬собност 600/600 или 720/720;
/ скорост на печат - достига до 5 стр. в мин. за едноцве¬тен печат и една стр./мин за цветен печат;
/ размер на печатния лист - използват се листове с фор¬мат А4 или АЗ и в редки случаи по-голям размер на листа или ролкова хартия.
Като правило мастилено-струйните принтери се свързват към паралелния порт и много рядко - към серийния.
По-високото качество на печатния изход в сравнение с матричните ги прави особено привлекателни. В много случаи качеството на печат съперничи на лазерните. Единственото ограничение е по-високата цена по отношение на матричните, но по някои данни себестойността на 1 печатен лист (като се вземат предвид и консумативите) не е значително по-висока от матричния печат, а разликите в качеството на отпечатване са твърде съществени.
ЛАЗЕРНИТЕ ПРИНТЕРИ се базират на съвременни лазерни технологии - лазерен лъч намагнитва отделни точки на специален селенов барабан като по този начин формира изображението. По намагнитените точки полепва графитен прах, впръскан от специален прахообразен тонер с електически заредени частици пигмент. Барабанът пренася така формираното изображение върху хартиения лист чрез натиск, след което избражението се изпича. Лазерните принтери осигуряват много високо качество на печата.
Основните качествени характеристики на лазерните принтери са:
/ разрешаваща способност - измерва се в точки на и по хоризонтала и вертикала на листа и достига от 300/300 1200/1200, като за някои модели хоризонталната разрешаваща способност може да бъде два пъти по-висока от вертикалната;:
/ скорост на отпечатване - от 3-4 до 10 страници в минута за мрежовите принтери - до 20 стр./мин.
Лазерните принтери могат да се свързват с компютъра чрез паралелния порт, чрез SCSI интерфейс или чрез локалната мрежа.
За оформяне на подлежащата на печат страница лазерният принтер се нуждае от специално управление. За целта се използват специални езици за управление на печата, чиито команди определят разположението на символите, подлежащи на отпечатване, тяхната големина, използван шрифт, разположение на графичните елементи и т.н. За да може да използва (интерпретира) командите на управляващите езици за печат всеки лазарен принтер е снабден с мини процесор и голям обем памет - между 2 и 8 МВ за принтери ниска разрешаваща способност (напр. 300/300) и над 8 МВ за тези, с висока разрешаваща способност. Това допълнилно оскъпява принтера.
Най-общо може да се каже, че лазерните принтери осигуряват най-високо качество иа печат, но като правило са скъпи.
3.5.8. Оптични дискове
Оптичните дискови устройства (CD – ROM устройства, компак пак дискове) са сравнително нов тип периферия, която намира все по-широко приложение основно за мултимедийни сис¬теми и при работа в мрежа. За записване и четене на инфор¬мацията се използват специални оптични технологии с лазе¬рен лъч.
Разпространени са два типа технологии за записване на информацията. При първия тип лазер с висока мощност наг¬рява точка върху диска, като променя магнитната ориентация на металните оксиди в тази точка. Магнит, действащ на про¬тивоположната страна на диска определя намагнитването й, с което се осигурава записването на 0 или 1. Този метод е особено надежден, тъй като след охлаждане средата не мо¬же да бъде променена от въздействието на магнитни полета. Четенето на информацията се извършва с лазер с ниска мощност, който обхожда намагнетизираните точки, без да ги нагрява. При втория тип технология не се извършва намагнит-ване на повърхността на диска. Високомощен лазер само про¬меня структурата на една точка, правейки я аморфна или кристална. Тези две състояния имат различни отразяващи свойства, така че четящият лазерен лъч с ниска мощност ги различава като 0 или 1.
Според възможностите за четене и запис на информаци¬ята оптичните дискови устройства се разделят на: устройст¬ва от тип четене, от тип четене-запис (изтриващи, презапис¬ващи) и многофункционални. Многофункционалните съчетават възможностите и на двата вида.
Оптичните дискове се произвеждат във формат 3.5 или 5.25 инча. с едностранен или с двустранен запис. Капацитетът им зависи от метода на форматиране и може да бъде 128 МВ и 256 МВ за едностранните и 300 МВ ,450 МВ, 650 МВ и над 1 GB (при най-новите модели) за двустранните СО ROM.
Предимствата на оптичните дискове се изразяват в:
/ значително по-голямата плътност на записа в сравне¬те с твърдите дискове, поради възможността за фокусиране на лазера на площ от 1 микрон;
/ по-висока надеждност за съхраняване на инфор¬мацията, тъй като оптичният запис не може да бъде разрушен под въздействието на магнитна среда;
/ увеличено бързодействие на диска - от 2200 до 3600 оборота в минута (rpm);
/ удобство при записване и възпроизвеждане на аудио и видеоинформация;
/ голям капацитет.
Поради изложените предимства оптичните дискове (особено презаписващите) ще намират все по-широко приложение за съхраняване и лесно пренасяне на големи обеми информация - мултимедийни приложения, цветни изображения, големи бази от данни и др.
3.5.9. Други външна устройства
Мишката представлява удобно устройство за работа с графичен потребителски интерфейс. Използва се за избор на елемент от стандартен графичен интерфейс и стартиране с натискането на бутон. Използват се мишки с един, два или три бутона.
Мишката позволява показалецът на екрана да се позиционира в точка с определени координати благодарение на движение на топче~от долната страна на устройството в плоскостта на подложката. Графични елементи от екрана могат да се посочват, избират, активират, преместват при манипулиране с левия или десния бутон на мишката.
При преносимите компютри често се използват други посочващи устройства:
/ тракбал – топче, което придвижва курсора на екрана при превъртането му с пръстите на ръката;
/ тракпойнт - лостче, което се накланя с пръст в различни посоки и с различна сила и позиционира курсора в разни точки на екрана;
/ глайдпойнт - плоскост, върху която с движение на на ръката се премества курсора.
Светлинната писалка е устройство за изчертаване на графични елементи на екрана. Тя представлява показалец, върха на който има малък отвор, способен да възприема светлина от екрана. Чрез съответен интерфейс (кабел) движението на светлинната писалка се проектира на екрана, като се изчертава направената рисунка. Използването на светлинна писалка изисква специален графичен екран и съответно прог¬рамно осигуряване.
Клавиатурата се използва за ръчно въвеждане на данни. Стандартната клавиатура вклюочва няколко блока от клавиши: буквено-цифров блок, цифров блок, блок с функционални клавиши, управляващи клавиши. Чрез клавиатурата могат да бъдат въведени повече от 100 различни символа, като някои от тях се формират от едновременното включване на два и повече клавиша.
Скенерите представляват периферни устройства, които автоматично възприемат и препращат към компютъра изобраражения от печатни документи на базата на тяхното сканиране (обхождане). (фиг. 15) Той работи аналогично на копирните апарати: “прочита” информацията от документа и формира по нея електронно копие, което може да бъде обработено с помощта на графична, текстообработваща или програма за обработка на електронни таблици.

Съществуват ръчни и настолни скенери.
Настолните скенери са изградени от следните основни елементи:
/ източник на светлина; .
/ светочувствителен чип, реализиран на базата на струк¬тура със зарядно пренасяне (ССО);
/ един или няколко аналогово-цифрови преобразуватвли.
Светочувствителния чип се състои от разположени в ре¬дица светочувствителни елементи. Всеки елемент отговаря на един пиксел. Броят на светочувсвителните елементи опреде¬ля разделителната способност на скенера (напр. разделител¬на способност 300 пиксела изисква 300 светочувствителни еле¬мента на инч.).
Сканирането на изображението става по линии. Светлината среща изображението, отразява се и попада вър¬ху светочувствителните елементи. Структурата със зарядно пренасяне преобразува светлината в аналогово напрежение с различна величина в зависимост от интензитета на лъченето. Аналогово-цифровият преобразувател преобразува аналоговото напрежение в цифрова стойност, като използва 8,10 или 12 бита за всеки цвят.
Според възможностите за изобразяване на цвят скене¬рите биват монохромни и цветни. В зависимост от възможностите да сканират обемни обекти скенерите се делят на плоски и скенери за отделни листове.
Плоските скенери позволяват сканиране на обемни книги или други обемни материали. При тях оригиналът остава неподвижен в процеса на сканиране. Също така те могат да бъдат снабдени с адаптер за сканиране на прозрачни изображения - напр. фолио или цветни диапозитиви. Скенерите за отделни листове не могат да се използват за книги или обемни материали, а само за отделни листове - напр. факсове, отделни документи и др. подобни. При тях по време на сканирането опигиналът преминава през устройството.
Дигитайзер – устр-во позволяващо въвеждане на графична информация – графики, скици, чертежи. За веждането на чертежа в компютъра, последният се разполага върх работната повърхност на дигитайзера и се повтарят линиите от чертежа със светлинен показалец. При натиска на показалеца рабстната повърхност генерира импулси, които се интерпретират от компютъра и се използват за възпроизвеждане на чертежа на екрана на компютъра. Самият показалец се движи ръчно от оператора.
Основна характеристика на дигитайзерите е тяхната разрешаваща способност, измервана в брой линии на сантиметър. В използваните сега дигитайзери разрешаващата способност се променя в интервала от 40 да 160 линии на сантиметър. За въвеждане на по-сложни чертежи, карти и други изображения са разработени видеодигитайзери, които използват видеокамера и не изискват учас¬тие на човека. Изображението (черно-бяло или цветно) се възприе¬ма от видеокамерата. А аналоговият сигнал се преобразува в цифров и се предава за съхранение и по-нататъшна преработка в компютъра.
Плотер - устр-во позволяващо извеждане на графична информация – графики, скици, чертежи. Те се използват сравнително от скоро като перифер¬ни устройства на персоналните компютри. Причината е в това, че графичните възможности на матричните принтери бяха напълно достатъчни за компютърната графика, на която бяха способни първите компютри и програмното им осигуряване. Сега обаче компю¬трите все повече навлизат в областта на проектирането, за което има разработени програмни системи. Изискванията за точност и скорост надвишиха възможностите на матричните принтери. Поя¬виха се специално конструирани графопостроители за работа с персоналните компютри. Те са настолен тип и почти всички са пишещи, т.е. чертането се извършва с различни по конструкция писци. Най-важните им показатели са точността, скоростта на чертане, броят на цветовете, графичните възможности, форматът на хартия¬та и др. Скоростта на чертане в средните по клас плотери е 0,5 - 0,7 метра в секунда, а броят на цветовете може да достигне до 10-12. Графичните възможности на плотерите се поддържат от сравни¬телно сложно програмно осигуряване.. Появиха се свръхбързи цвет¬ни плотери с висока разделителна способност, отговаряща на 64 точки на квадратен милиметьр. Те начертават един екранен кадър само за 5 минути. При него се пести значително компютърно, вре¬ме, защото за начертаване на кадъра е необходимо компютърът да се "замрази" само за две секунди, за да запише информацията в бу¬ферната памет на системата, след което компютърът се освобож¬дава за по-нататъшна работа. Вече е създаден плотер с 10 пера, със скорост на предвижване на пишещия елемент до 450 мм в секунда по диагонал и за работа с различни видове хартия.
Модем (факс – модем) – (фиг. 16) служи за пренасяне на цифрова информация от терминал или компютър по телефонна или радиочестотна линия на големи разстояния. Биват вътрешни и външни. В състава на модема се включват два компонента: модулатор и демодулатор.
Модулаторът конвертира входния цифров сигнал в анало¬гов или от друг вид, подходящ за предаване на далечно разстояние.
Демодулаторът възстановява цифровия сигнал. Основните характеристики на модемите са следните:
• скорост на предаването на данни - измерва се в битове или килобитове в секунда (b/s, kb/s);
• използван метод за компресия;
• възможност за еднопосочно или двупосочно предаване;
• възможности за предаване по комутируема или наета линия.
Най често модемите за обикновени телефонни линии ра¬ботят със скорост от 300 b/s до 33.6 kb/s. Обикновено произ¬водителността спада при двупосочно предаване. Използваният метод на компресия може да увеличи производителността в зависимост от характера на предаваните данни (брой повта¬рящи се битове) и алгоритъма за компресиране.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:49

ЛЕКЦИЯ 7

4. Програмно осигуряване (ПО)
Само с апаратното осигуряване не може да се изпълняват никакви операции. За неговата работа са необходими множество програми или инструкции, чиято съвкупност се нарича програмно осигуряване (ПО) (от англ. software). Ядро на ПО е операционната система (ОС), управляваща последователността на отделните опе¬рации и контролираща потока от инфюрмакия. ОС служи за свърз¬ващо звено между машината и човека – оператор т.е. потребителя, а така също меж¬ду машината и т. нар. приложни програми, които дават възмож¬ност да се изпълняват редица стандартни задания: да се решават диференциални уравнения, да се попълват платежни документи, да се редактира текст на писма и много др. Програмите по правило се съ¬храняват в периферната памет и се зареждат в оперативната памет, когато е необходимо да се решава конкретна приложна програма.
Основа на ПО е операционната система - система от прог¬рамни средства, осъществяващи управление на изчислителните ре¬сурси на машините, контрол върху съхранението на програмитс и другата информация, а също и координиране на работата между отделните задания. Процедурите, определени от потребителя, се изпълняват с помощта на приложни програми. По принцип прило¬жната програма може да се състави така, че да се изпълнява без участието на ОС, но тогава в нея трябва да бъдат предвиде¬ни подбрани инструкции по разпределение на ресурсите, както на вътрешната памет, така и на дисковата памет и по управление на функционирането на външните устройства, включени към машина¬та. Всички тези функции се изпълняват от ОС. За .да може ПК да изпълни програмата, тя трябва да бъде представена на "машинен език" (последователност от двоични цифри). Транслацията (преве¬ждането) на такъв език се осъществява от програми, наречени асемблери, компилатори, интерпретатори (фиг.5).
ПО е записано във външната памет на ЕИМ, като по време на работа се “копира” в оперативната му памет. ПО може да се раздели условно на две групи
1. Приложно програмно осигуряване – ППО;
2. Системно програмно осигуряване – СПО.
4.1 Приложно програмно осигуряване – ППО;
ППО – програми или приложения, които обикновено решават частни проблеми и се използват от някои групи потребители. Програмите, отнасящи се към ППО често се наричат приложни пакети (the application packages) или продукти (ПП), тъй като управляват обработката на информация, изисквана за отделни приложения на потребителите. Към ППО се отнасят програми с разнообразни приложения - от текстообработка до развлекателни игри. Най-общо приложните програмни продукти могад да бъдат разделени в две големи категории - с общо предназначение и специализирани приложения.
ПП с общо предназначение са програми, които извършват общи работи за крайните потребители по обработка на информацията. Например, програмите за обработка на текстове, за електронни таблици, за управление иа бази от данни, графичните програми и интегрираните пакети са популярни между потребителите за работа в офиса или в къщи, за обучение, наука и други.
ПП със специализирано предназначение осигуряват изпълнението на специфични приложения за крайните потребители - бизнес-приложения като счетоводство, маркетинг, финанси и др.; научни анализи; инженерни разчети и проектиране и други.
a) ПП с общо предназначение
Програмните продукти за текстообработка са едни от най-широко използваните във всички дейности, в който се използват персонални компютри, което обуславя и интереса към тях както на множество софтуерни фирми, така и на потребителите. На софтуерния пазар съществува изключително разнообразие на текстообработващи програмни продукти. Те могат да се разделят на три класа:
1. Текстови редактори - текстообработващи програми с ограничени възможности. Използват се основно от програмистите за набиране на текстовете на компютърни програми. Не са подходящи за текстообработка.
Според възможностите, които предоставят на потребителя те могат да се разделят на линейни и екранни. Линейните обработват текста в рамките на един ред, чрез използване на спец. команди (Edlin). Почти не се използват. Екранните позволяват достъпа и обработката на текст, разположен върху целия екран на монитора.Работят с маркирани участъци от текста, които могат да бъдат изтривани, копирани или премествани на друго място в същия или друг документ, позволяват едновременна работа с два или повече документи. Наричат се “отворени” документи или файлове. Обработвания в момента документ,т.е. където се намира курсора в момента се нарича “активен” документ. Тези програми позволяват разделянето на екрана на прозорци, във всеки от които може да бъде обработван различен документ или отделни фрагменти от един и съш.; дават възможност за търсене (find,locate,search) или търсене и замяна (replace) на конкретен текст (низ, стринг – последователност от символи) с друг; позволяват отпечатване на маркиран участък от текста, съдържанието на екрана или целия текст. Слаби възможности за форматиране – Е, EDIT,PE2 (PERS2),NOTEPAD
2. Текстообработващи програми (WORD) – екранни редактори, които имат универсален характер и се използват от широк кръг потребители. Служат за изготвяне на документи от типа на отчети, анализи, доклади, баланси, статии, дипломни работи, дисертации и др.
Изпълняват следните функции:
• редактиране;
• форматиране на текст;
• сричкопренасяне;
• проверка за правопис;
• възможност за съставяне на таблици;
• възможност за импортиране (вмъкване) на други обекти в програмата;
• възможност за различни начини за визуализация;
• възможност за въвеждане на колонтитули (горен и долен);
• защита на документите от чужд достъп;
• импортиране и експортиране на текстове.
3. Полиграфски (издателски) системи - те са с професионална насоченост и се използват в издателската дейност за предпечатна подготовка на вестници, списания, книги и други – COREL DRAW, Page Maker, VENTURA.
Ще се изучават – EDIT, E(PERS2), NOTEPAD, WORDPAD (WRITE), WinWORD
Продуктите от тип електронна таблица, известни още като таблични процесори, са основен инструмент моделиране и анализ на таблични данни. Типични приложения на електронните таблици са финансовите анализи, разработването на прогнози и други многовариантни разчети, но с успех се използват и за организация и манипулиране на всякакъв род таблични данни. Най-широко приложение в практиката имат версиите на LOTUS 1-2-3 за DOS и Windows, Quatro Рro за DOS и Windows и Microsoft Excel за Windows. В повечето пакети за електронни таблици, са включени готови модели на електронни таблици, наречени Template, за най- често срещаните бизнес-приложения. Таблиците, създадени с пакетите за електронни таблици, са визуален модел на математически или други връзки в отделни бизнес дейности. Те могат да бъдат използвани за запис и анализ на данни за минали, сегашни и бъдещи дейности. Това е специален вид използване като средство за осигуряване вземането на решение като отговор на въпроса „Какво ако..." (What – if …).- SUPER CALC, VIZICALC, LOTUS 1-2-3 (Микроплан), QUATROPRO, EXCEL.
Системи за управление на бази от данни (СУБД). Представляват програмен инструментариум за управление на данните, организирани въз основа на концепцията за бази от данни (БД). Предоставят възможност чрез използване на команди и синтактични и сегмантични правила да се организират, създават и обработват БД. Под БД трчбва да се разбира съвкупност от взаимно-свързана информация, която може да се въвежда, коригира, да се сортира по определени признаци, да се правят от нея различни извадки по предлагани от потребителя критерии, да се отпечатва в подходящ вид. В зависимост от модела на управление БД биват – мрежови, йерархични и релационни. Повечето от съвременните БД са релационни, което ще рече, че данните се представят чрез плоски двумерни таблици с формулирани отношения (релации) между отделните елементи. Между потребителите на персонални компютри най-популярни са версиите на dBase, Paradox, FoxPro за DOS и за Windows и Microsoft Access за Windows.
Системи за обработка на изображения – дават възможност за създаване на нови или обработка на вече съществуващи изображения (скенер). Позволяват промяна на цветове, форми и очертания, мащабиране , ротация (превъртане), “фотомонтаж” и др. обработка. Обикновено имат вградени библиотеки с готови изображения (подредени по тематичен признак). Някои позволяват и обработка на снмки. CORREL DRAW, FOTOSHOP, FOTOSTILER и др.
Интегрирани продукти. Известни още като офис - пакети, те представляват интегриран набор от програмни средства за текстообработка, графика, СУБД, табличен процесор и комуникации. Схемата на „пакетиране" на продуктите не е само събиране на приложенията в един комплект, а и интеграция и взаимовръзка. Интеграцията на приложенията се основава на няколко принципа:
• интерфейсна съвместимост, т.е. стандартизиран изглед на и работа с менюга, ивици или палети с пиктограми и икони, диалогови кутии и т.н.;
• безпроблемен обмен на данни между различните приложения чрез технологията за свързване и вграждане на обекти;
• общи ресурси - правописни речници, модули за чертане и построяване на диаграми и др.;
• бърз достъп от едно приложение към друго;
• наличие на гъвкав език за програмиране, свързващ приложенията и обединяващ индивидуалната им мощ, което едно крайно необходимо условие за постигане на пълна интеграция.
Тези принципи налагат този клас продукти като основен инструмент за разработка на цялостни приложни системи. Основни представители на офис-пакетите са Microsoft Officce, Borland Officce, Perfect Officce, Corel Officce и др., работещи под управлението на Windows. В новите офис-пакети се включват освен традиционните програми за текстообаботка, електронни таблици, представителна графика и организатори за персонална информация, средства за работа в група, средства за връзка и използване на Интернет.
б) ПП със специализирано предназначение
Продукти за създаване и обработка на графични приложения. По възможности и предназначение програмните продукти от този клас са твърде разнообразни - от специализираните средства за инженерна графика до средствата за т.нар. делова (представителна) графика. Имат възможности и работят подобно на предните само че обработват графични изображения (графики, чертежи) - (дигитайзер). Обикновено съдържат тематично обособени графични библиотеки. Използват се от по-ограничен кръг потребители. Много популярни са Autocad, GKS (Graphics Kernel System) за инженерна графика в машиностроенето, REDAC в електрониката за проект и разработка на печатни платки, HOME ARHICAD в архитектурата; Fast Graphs, Ms Charts, Lotus Freelance за делова графика и др.
Счеоводни продукти –AJUR, KONTO, Бизнес навигатор и др.
Математически програмни продукти – MATLAB i dr.
Юридически програмни продукти – Siella, Apis, Normaи др.
Използването на приложните програмни продукти е нарастваща тенденция за пазара на персоналните компютри тъй като расте тяхното качество и леснотата на използването им.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:49

ЛЕКЦИЯ 8
4. Програмно осигуряване (ПО) – продължение
Програмното осигуряване формално може да се определи ка¬то "съвкупност от всички програми", или още по-конкретно съвку¬пност от всички данни, които съдържат управляващи команди и информация за компютъра. Програмата от своя страна е инструк¬ция за компютъра и представлява логическо описание на действията, които компютърът трябва да извърши, за да се получи даден резултат. Програмите се изпълняват от апаратните средства на компютъра. Неразделна част от програмата е нейната документа¬ция - описанието и ръководството за използването й. Като добавим към програмите и цялата документация, която ги съпровожда, ще получим още по-пълна представа за програмното осигуряване (со¬фтуер). Някои от програмите, с които работи компютърът могат да бъдат "вградени" в електронните детайли на компютъра, а други се съхраняват на дискови носители и се зареждат в паметта, когато това е необходимо. Програма от първият вид е BIOS, като по-рано бе изяснено мястото на RОМ-паметта в работата на съответната конфигурация и мястото на BIOS (Basic Input Output Sistem) в нея.

4.2. Системно програмно осигуряване – СПО
СПО – използва се от всички потребители в по-голяма или по-малка степен. Дава възможност потрбителят да настройва и управлява работата на ПК, да разработва ППО и др. Тези програми служат като жив софтуерен интерфейс между хомпютърната система като хардуер и приложните програми на потребителя. В състава си то включва:
a. Операционни системи (ОС)
b. Системни програми
c. Системни помощни програми (Utilities) и инструментални програмни средства (Tools)
d. Езици за програмиране
4.2.1 Операционни системи (ОС)
Операционната система е предназначена да поддържа нормалната работа на компютъра. Тя е първата и най-важна програма в една компютърна система. Обикновено тя е най-сложната. Операционната система трябва да "скрие" от потребителите заплетените, трудни, уморителни подробности от работата на системата. ОС представлява интегрирана съвкупност от системни програми.Най-важните задачи, които изпълнява са следните:
• тя е основна предпоставка за работоспособността на компютъра;
• контролира и управлява всички функции и процеси вътре в компютъра;
• контролират входа/изхода и паметта
• осигурява възможност за общуване между приложните програми и модулите на техническите средства;
• тя е посредник между компютъра и неговите потребители.
Основната цел на ОС е да максимизира производи¬телността на компютърната система чрез ефективно управление на операциите и да опрости общуването на човека с компютъра, като минимизира нуждите от неговата намеса в работата. ОС също опростява работата на програмите тъй като включва програми, които изпълняват общите входно/изходни операции, операциите с паметта и други, стандартни функции. ОС трябва да бъде заредена и активирана преди да може да се изпълняват други задачи. Това прави ОС най-важната, съвършено необходима компонента на софтуерния интерфейс между потребителите и хардуера в техните компютърни системи.
Видове операционни системи:
• Според броя на едновременно обработваните задачи – едно (DOS) и многозадачни (процесни) (Windows);
• Според броя на ползвателите – едно (DOS, Windows) и многопотребителски (UNIX);
• В зависимост от интерфейса (начина на общуване) – текстови (DOS) и графични (Windows);
• Според разполагането на ОС по време на работа на ПК – дискови, т.е. при които в RAM паметта се намира само ядрото на ОС (всички съвременни ОС са дискови) и резидентни.
• Мрежови, т.е ОС, които управляват едновременната работа на няколко ПК, свързани в мрежа – NOVELL, Windows NT (for Network), Linox.
Като примери на най-популярни ОС за персонални компютри от платформата РС могат да се посочат MS-DOS на фирмата Microsoft, PC-DOS и OS/2 на фирмата IBM, които са предназначени за IBM PC, PS/2 и други аналогични микрокомпютри .Друг пример е Macintosh System 7.0 за компютри Apple. Тези ОС се разпространяват в няколко различни версии. Коя версия е най-подходящо да се използва зависи главно от микропроцесора на компютъра и изискванията към капацитета на паметта.
При персоналните компютри системният софтуер осъществяващ управлението на хардуера, е реализиран на нива:
/ Базова входно-изходна система BIOS(Basic Input Output System);
/ Дискова операционна система DOS (Disk Operating System), под чието управление се осъществява работата на приложните програми.
BIOS предлага функции за достъп до следните устройства: видео контролери, RAM, флопи дискове, твърди дисковe, серийни и паралелни портове, клавиатура, часовник. BIOS разглежда дисковите устройства като групи от писти и сектори, докато DOS ги разглежда като групи от файлове и директории. BIOS се намира в ROM-паметта, която e разположена в най-високата област на сегмента с адрес F000H от вътрешната памет. Началната точка на BIOS варирa в зависимост от неговата големина.
В BIOS е включена специална процедура за проверка на системата и инициализация на хардуера, която се нарича POST (Power-On Self-Test). След включване на компютъра POST извършва диагностика на хардуерната система и извежда на екрана информация за обема на първичната памет, която е намерена в конфигурацията и е тествана.
При компютрите с процесори от 286 нагоре се използва системна програма SETUP, чрез която потребителят може да конфигурира някои елементи на BIOS според своите нужди (например, параметрите на твърдия диск, системните дата и час, типовете флопидискови устройства и др.). Зададените параметри се съхраняват в специална RAM-памет, която се захранва от батерии. Тя се нарича CMOS (Complementary Metal Oxided Semiconductor) и информацията в нея се използва от BIOS при стартиране на компютъра. SETUP позволява да се поставя и парола за достъп до компютъра, което е едно от средствата на защита от нежелани потребители.
Обикновено, приложните програми използват функциите на DOS за достъп до входно-изходните устройства и изпълнение на входно-изходни операции. Съществуват възможности, чрез които приложните програми могат да се обръщат директно към BIOS или хардуера за изпълнение на входно-изходни операции. Системните функции за тези видове работа са обект на системното програмиране.
DOS в своята първа версия за 16-битови персонални компютри е създадена през 1981 г. и в нея са запазени някои от функциите на операционната система CPM-80. За периода от 1981 г. DOS претърпя съществено развитие и бяха пуснати последователно поредица от версии - 1.0, 2.0 и т. н. до последните 6.0, 6.2 и 6.22 и 7.0.
DOS е еднозадачна и еднопотребителска операционна система, чиито основни функции са да:
- контролира и управлява всички функции и процеси в компютъра;
- управлява обмена между процесора и периферните устройства;
- осигурява възможност за общуване между приложните програми и модулите на апаратните средства;
- осигурява интерфейса между компютъра и крайните потребители.
Следващ етап в развитието на системния софтуер за ПК са графичните операционни системи, в които е реализиран т.н. графичен потребителски интерфейс (GUI – Graphic User Interface). За персоналните компютри, основани на платформата РС, най-разпространена е графичната операционна среда Windows на фирмата Microsoft, която има няколко версии в своето развитие - 3.0, 3.1, 3.1 Windows'95, Windows’98, Windows 2000. Освен графичния потребителск интерфейс, тя осигурява възможности за изпълнение на ДВЕ или повече програми едновременно на един и същ компютьр, ефективно управление на оперативната и дисковата памет, изпълнение на мултимедийни приложения, групова работа работа в мрежа. Докато Windows в 3.0, 3.1 и 3.11 са надстройки над DOS и изискват неговото предварително зареждане преди, да бъдат стартирани, то Windows’95 и всички версии след нея са операционни системи, които се стартират директно след включване на компютъра за работа. За управление на компютърни мрежи фирмата Microsoft развива мрежова операционна система Windows NT, хоято в най-новите си версии включва и връзка към Интернет.
4.2.2 Системни програми
Това са програми, които служат за настройка на ОС, съдържат основните програми за работа с ПК. Обикновено са с разширения .SYS и .INI (за WINDOWS), повечето са скрити файлове (hidden) (MS-DOS.SYS, IO.SYS, CONFIG.SYS, WIN.INI, HIMEM.SYS и др.)
4.2.3 Системни помощни програми (Utilities) и инструментални програмни средства (Tools)
За улеснение яа потребителите софтуерните фирми разработват редица програмни средства, които реализират и разширяват функциите на операционните системи и са ориентирани към крайния потребител. Чрез тези инструментални програмни средства и служебни програми с помощта на удобен интерфейс потребителят използва възможностите на операционната система без да познава командния и език, а също така може да изпълнява редица работи, които не са включени в нейните функции. Тези програми могат да се разделят в три групи:
А) Помощници на оператора - Едни от най-разпространените инструментални програмни средства, разширяващи възможностите на DOS и WINDOWS са DOSSHELL, NORTON UTILITIES, PCSHELL, Personal Computer Tools (PCTOOLS), FILE MANAGER, EXPLORER, INTERNET EXPLORER и др.. Тези служебни програми работят с дисковете, директориите и файловете и изпълняват основните DOS и WINDOWS команди. Освен това те помагат на потребителя да възстановя старите си файлове, да визуализира състоянието на диска, преглежда за повредени сектори и неправилни зареждания.
Б) Архивиращи програми (архиватори) – Те позволяват на потребителя да “компресира” информацията. Използват се за създаване на резервни (архивни) копия на документи, както и за намаляване на заеманото дисково пространство – памет. Информацията, която е архивирана на може да се ползва директно, а трябва първо да се дезархивира. – ARJ, RAR, PKZIP (PKUNZIP), WINZIP, WINRAR.
В) Aнтивирусни програми – Чрез тях потребителят може да проверява своите файлове за наличието на широк списък вируси, да отрастрнява вирусите или да изтрива заразени файлове, а също така да проверява всеки файл преди неговото зареждане и да не позволява зареждането на заразен файлове.
Редица фирми разработват инструментални средства и служебни програми, които се разпространяват безплатно (Freeware) или срещу минимално заплащане след определен пробен период (Shareware). Shareware е свободно разпространяван софтуер със запазено авторско право. Обикновено „безплатно" се разпространява част от целия продукт. Потребителят може да използва продукта известно време и ако го хареса трябва да го регистрира като изпраща на автора регистрационна такса. След регистрацията потребителят получава копие на пълната версия на продукта.
4.2.4 Езици за програмиране
Езиците за програмиране дават възможност на потребителите да разработват (съставят) програми реализиращи алгоритми за решаване на определен клас задачи. Алгоритъм – последователност от краен брой елементарни действия, чието последователнио изпълнение довежда до решаването на конкретна задача. Езиците за програмиране са обособени в две групи, като и двете предоставят на потребителите аналогичен набор от команди и синтактични и семантични правила за работа.
А) Машинно-ориентирани (асемблерни) езици
Б) А лгоритмични (машинно-независими) езици:
• BASIC (Visual) – лесен и удобен за използване;
• FORTRAN (Formula Translation) – използва се за математически задачи;
• ALGOL (COBOL) – използват се за икономически задачи;
• PASCAL (Delphi) – универсален, начало на структурното програмиране
• C++ (Turbo, Visual) - универсален, структурно и обектно-ориентирано програмиране
• JAVA – програмиране в INTERNET
Turbo – означава, че има допълнителни команди, увеличаващи ефективността на реализирането на алгоритмите.
Visual –набор от команди, позволяващи визуализация и добър графичен интерфейс.
Етапите на разработване на един програмен продукт са следните: формулиране на конкретната задача и избор на математически метод за решаването и; разработване на алгоритъм; избор на език за програмиране; написване на програма; транслиране (Translator –превежда написаната програма в разбираем за процесора код: Interpretator –превежда и изпълнява програмата ред по ред; Compilator- преработва записаната от потребителя програма (sorce, изходен код) в междинен обектен модул .OBJ); свързване на всички обектни модули в един изпълним (.EXE) и тестване (апробиране с конкретни данни.


ЛЕКЦИЯ 9

ДИСКОВА ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА (Disk Operating System - DOS) ЗА ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ
1. Основни понятия в DOS
А) Логически имена на физическите устр-ва - В средата на DOS използването на стандартните устройства от конфигурацията на микрокомпютъра се прави чрез строго установени имена, наричани ЛОГИЧЕСКИ:
- означенията А и В са резервирани за дискетните устройства;
- С, D, Е,... - за дискови устройства и СD RОМ;
- PRN - принтер;
- LРТ1, LРТ2 и LРТЗ - първи, втори и трети паралелен изход;
- СОМ1, СОМ2, СОМЗ и СОМ4 - първи, втори, трети и четвърти последователен изход;
- СОN - конзола – входно изходно устройство, което на вход е клавиатура и на изход - дисплей;
- NUL - „празно” устройство; данните, изпратени към това устройство се изхвърлят;
- АUХ - асинхронен интерфейс.
Б) Системен диск - Тъй като твърдите дискове могат да бъдат разделяни на 2 или повече логически дискове с определен физически размер, то на тях се присвояват като имена следващите свободни от поредицата С, D, Е,.... Един от дисковете се определя като системен, т.е. от него може да се зарежда операционната система. По нататък ще се използва само понятието диск, когато за DOS няма значение дали запомнящото устройство е твърд диск, CD ROM или дискета.
В) Текущо(активно) устройство. Знак за готовност - За да улесни работата на потребителите с дисковите устройства DOS използва понятието текущо устройство (current drive). Това е устройството, към което DOS се обръща по подразбиране, ако не се зададе в явен вид устройство. Името на това устройство се извежда като първи символ в стандартния показалец – знак за готовност (prompt) на DOS. Например, показалецът С:\> указва, че текущото устройство е С и към него DOS ще се обръща, ако не е специфицирано друго устройство в командите. Смяната на текущото устройство с друго устройство се прави по много прост начин, като се зададе в командния ред името на новото устройство. Например, С>А: води до извеждане на А>. което указва, че DOS ще приеме А за текущо устройство.
Г) Файл – име и разширение (тип) (extension) - Данните и програмите се съхраняват върху дисковете във вид на файлове. Файлът (file) е именувана организирана последователност от еднородна информация, която се съхранява върху външно запомнящо устройство и е групирана заедно за да се управлява достъпа до данните в нея, четенето и модификацията им. DOS идентифицира файловете чрез техните имена, които се състоят от две части - основно име на файла.разширение.
Основното име може да има дължина максимум до 8 символа, а разширението - до 3. Символите, които могат да се използват за задаване имена на файлове, са: буквите от А до Z, цифрите от 0 до 9 и някои символи за пунктуация - $,_,!,#,%,~, &,-,{,},(,). DOS не прави разлика между големи и малки букви както в имената на файловете, така и в синтаксиса на командите. DOS автоматично преобразува малките букви в имената на файловете в големи. Не се допуска използването на празна позиция вътре в отделните части на името. Чрез разширението на името се задава типа на файла (предназначението му и вида, в който се съхранява). За някои типове файлове DOS използва точно определени разширения на името (например .ЕХЕ и .СОМ за изпълними файлове, ВАТ за командни файлове, TXT, DOC, XLS, DBF, MP3 и т.н.). Различните програмни продукти също така създават и изискват точно определени разширения в имената на файловете, с които работят (например,-програмният продукт за текстообработка WORD създава и работи по подразбиране с файлове-документи с разширение DOC, таблиците на LOTUS се съхраняват във файлове с разширение .WRK и т.н.). При задаване имената на файловете потребителят трябва да има предвид установените в DOS правила. В противен случай системата няма да приеме името и извежда съответно предупреждаващо съобщение.
Д) Глобални символи (маски) - В някои команди на DOS се допуска в името на файла да се използват т.н. глобални символи “?" и “*"• По този начин се задава шаблон на името, който идентифицира група от файлове. чиито имена съдържат общи символи. Знакът “?" означава, че в съответната позиция от името на файла може да се съдържа кой да е от допустимите символи, а и “*" - от позицията, вкоято се среща до края на частта от името може да се съдържа кой да е допустим символ (този шаблон обхваща и основните имена и разширения, по-къси от 8 и 3 символа съответно). Знакът “*" се използва поотделно в основното име и в разширението.
E) Том – етикет на тома, сектори – видове, FAT таблица, клъстери. За DOS всеки диск представлява един том (Volume). който има определена структура. Всеки том може да се свърже с определено име, което го идентифицира и се нарича етикет на тома (Volume label). Всеки диск преди неговото първоначално използване трябва да бъде инициализиран (форматиран), при което се създават необходимите системни структури от данни и се задава неговият етикет. По време яа инициализирането DOS разделя тома на писти, а върху всяка писта маркира области с фиксирана дължина, наречени сектори, които са организирани последователно и всеки от тях има определен размер в байтове (най-често 512 или 1024). Броят на пистите и секторите върху тях зависи от типа на дисковото устройство и версията на DOS. За съхраняване на служебната и потребителска информация се използват четири типа сектори:
1. Зареждащ сектор (Boot Sector), който заема нулевия сектор на нулевата писта и съдържа необходимата системна информация за достъп до различните области на структурите от данни и специална системна програма за начално зареждане на операционната система.
2. Сектори, съдържащи системна таблица за разпределение на дисковото пространство, наричена FAT (Fille Allocation Table). FAT - таблицата е системна структура, която управлява заделянето на дисковото пространство за файловете. В нея се съдържа по един елемент за всяка порция от дисковото пространство, която може да бъде разпределена за файловете. Тази порция се нарича клъстер (cluster) и се състои от няколко сектора. Елементите в таблицата указват дали клъстерът се използва, дали е свободен за заемане или е повреден. Характерно за разположението на файловете върху диска е т.н. несвързано разпределение на паметта, т.е. файлът не винаги заема непрекъснато дисково пространство, а може да се разполага в свободните клъстери, които могат и да не бъдат съседни и са обединени на основата на верижния принцип.
3. Сектори, съдържащи главния каталог на диска, в който се пази информация за файловете върху диска.
4. Сектори с данни.
Ж) Директории (папка, каталог, справочник, folder) - главна директория, поддиректории - Информация за файловете, съхранявани върху диска – име на файла, атрибути, размер в байтове, дата и време на създаване или последна актуализация, номер на първия клъстер, отделен за този файл и др. се поддържа в т.н. главен каталог, който в DOS е прието да се нарича главна директория (root directory). За по-добра организация на съхраняваните върху диска файлове и за улеснение достъпа до тях DOS предоставя възможността в главната директория потребителят да създаде подчинени директории (поддиректории), които могат да съдържат информация за файлове и други подчинени на тях директории. Всяка директория може да има само една директория “нагоре” (родителска) и множество “надолу” (дъщерни). Това позволява върху диска да се изгради йерархична дървовидна структура от директории, на върха на която се намира главната директория. Обикновено, в поддиректориите ое съдържат данни за файлове, които са обединени от някакъв общ признак - общ потребител, общо предназначение или принадлежност към един и същ програмен продукт. DOS задължително изгражда главната директория при инициализирането на диска, а потребителят с помощта на специални команди управлява създаването, премахването и другите операци с поддиректориите.
Тъй като директориите в DOS се съхраняват като специални системни файлове, то на тях също им се присвояват имена, както на файловете. За улеснение на потребителя най-често в имената на директориите не се използва раззширението. На главната директория не се задава име, а за нейното означение се използва символът „\”.
З) Текуща директория - Така както DOS приема по подразбиране дисково устройство, така може да приема по подразбиране и директория на всяко устройство от операционната система. Тази иректория се нарича текуща (current directory) и в нея DOS извършва търсене на файла, когато не е указано на коя директорйя принадлежи той. Потребителят може да променя текущата директория за всяко устройство с помощта а специална команда. При стартиране на DOS системата автоматично използва съответната главна (коренната) директория като текуща, докато потребителят не я промени със съответна команда.
И) Път за достъп (path) - Когато потребителят желаете DOS да създаде или търси файл трябва на системата да са известни три неща: устройство, път за достъп и име на файла. С изключение на името на файла другите две компоненти могат да бъдат изпуснати и в тези случаи DOS по подразбиране приема текущото устройство и текущата директория. Пътят за достъп представлява маршрута, по който се преминава от главната или текущата директория до поддиректорията, в която се намира файлът. Той се задава като последователност от имената на директориите от клона на йерархичната структура. разделени със знака “\". В списъка името на файла се отделя от името на последната директория със знака “\". Ако пътят за достъп започва със знака “\", то DOS започва търсенето от главната директория, в противен случай търсенето започва от текущата директория “надолу”. Ако файлът се намира в текущата директория за устройството, то потребителят не се нуждае от задаване на път за достъп, тъй като DOS автоматично я преглежда.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:50

2. Структура на DOS
Характерно за DOS е модулната и структура, която включва (фиг. 17):
1. ROM - BIOS
2. Програма за начално зареждане (Bootstrap Loader), която се съхранява в Boot-сектора на диска или системната дискета.
3. Три главни управляващи компоненти, обособени като самостоятелни файлове.
a) базова входно-изходна система на DOS, която нарича DOS-BIOS и се съхранява във файл с име IO.SYS (IBMIO.COM);
b) ядро на DOS, което се съхранява във файл MSDOS.SYS (IBMDOS.СОМ);
c) команден процесор, съхраняван във файл COMMAND.COM.
4. Набор от обслужващи и обработващи програми (външните програми на DOS), които също са обособени като самостоятелни файлове.
1. ROM - BIOS е вградена в постоянната памет на компютъра. Тя осигурява някои от основните обслужващи функции на операционната система:
• тества паметта и апаратните средства, които са свързани с компютъра при включването му;
• програмата за стартиране на операционната система проверява има ли инсталирано дискетно устройство, чете за¬реждащия запис от дискетата в паметта и предава управле¬нието на BIOS за да зареди останалата част от операционна¬та система;
• поддържа взаимодействието на програмите с всички стандартни периферни устройства на компютъра и включва главните функции на операционната система за клавиатурата, дисплея, дискетните устройства, асинхронния комуникационен адаптер и печатащото устройство.


фиг.17 Нива на ДОС

2. DOS се стартира чрез записа за начално, зареждане, разположен на дисковия носител. Той включва минимална по размер програма за зареждане и стартиране на главните части на операционната система. Главната задача на тази част от DOS е зареждането в паметта на файловете IO.SYS и MSDOS.SYS. За да се опрости работата на програмата за начално зареждане, двата системни файла са разположени на предварително дефинирани адреси на диска (дискетата). Това спестява на зареждащата програма търсенето им, което се налага за всички други файлове.
Дискетата, която е форматирана като системна, се различава от обикновените несистемни дискети. Тя съдържа двата системни файла и то на стандартни места, които са известни на BIOS. Затова системната дискета не може да се замени с обикновена, тъй като резервираните места за системните файлове ще са заети от данни. Двата ситемни файла са защитени от изтриване или от друга намеса чрез маркирането им като скрити (hidden) и систeмни (system). Това са атрибути на файловете, които ще бъдат изяснeни при командите на DOS.
3. DOS-BIOS съдържа управляващи драйвери за следна модули - СОN (клавиатура и дисплей), PRN (принтер последователен интерфейс, CLOCK (часовник), дискетни устройства и твърди дискове, които имат спецификация на устройството А, В или С. Ако DOS иска да комуникира с няkoe от тези устройства, то той получава достъп до управляващия драйвер, който пък от своя страна използва подпрограмите на ROM-BIOS. Това определя DOS-BIOS като интерфейс (свързващо звено) между отделните драйвери на устройства и другите хардуерно-зависими процедури. Това е най-силно зависимата хардуерно компонента на DOS.
а) Първият от двата системни файла IO.SYS представлява допълнение към функциите на ROM-BIOS. Всъщност ROM-BIOS и IO.SYS изпълняват входно-изходната обработка или т. нар. обслужване на устройствата. То включва работата с дискетните устройства, както и сложното и дълго откриване и отстраняване на грешки. Програмата IO.SYS изпълнява три операции, които ROM-BIOS не може да изпълни: обслужва специфичните нужди на конкретната операционна система; коригира някои грешки в ROM-BIOS ако е необходимо; обслужва нови периферни устройства извън стандартната конфигурация - 8-инчови дискети, плотери.
b) Вторият системен файл на операционната система MSDOS.SYS съдържа обслужващите програми на DOS отделени от непосредственото поддържане на входа и изхода, т. е. изпълнява системните функции на ДОС. Те осигуряват обслужване на входа-изхода на междинно ниво, например, четене на входа от клавиатурата, стандартно извеждане на дисплей, извеждане на принтер, въвеждане и извеждане по линията за асинхронна комуникация. Осигурени са всички логически дискови операции - отваряне и затваряне на файл, търсене в директориите на файловете, изтриване и създаване на файл, четене и запис на информация. Тези програми доставят почти всички елементарни операции, от които всяка програма може да се нуждае за обработка на файловете и данните в тях, без да се налага програмата сама да разшифрова директориите, таблицата за разпределение на дисковото пространство и т.н.
c) Командният процесор (интерпретатор) извежда показалеца на текущото устройство на екрана, приема въведените от потребителя команди, обработва ги и контролира изпълнението им. Командният процесор всъщност се състои от три модула: резидентна част; временна (транзитна) част; подпрограма за инициализиране.
Резидентната част съдържа различни подпрограми, наречени манипулатори за критичните грешки (critical errors handles). Те позволяват на компютъра да реагира на различни събития като натискането на клавишите Ctrl+С, или Ctrl+Break или при възникване на грешки по време на комуникациите с външните устройства.
Временната част съдържа кода, който показва на екрана показалеца на DOS, прочита въведените от потребителя данни от клавиатурата, интерпретира ги и изпълнява въведената команда. Името на този модул произтича от факта, че мястото в паметта, където се зарежда, не е защитено и може да бъде препокрито от други програми при зареждането им в паметта за изпълнение. При завършване работата на потребителската програма контролът се поема от резидентния модул на командния процесор. Той изпълнява подпрограма, която съставя контролна сума, за да определи дали временната част е била препокрита от приложна програма. Ако това е така, то резидентната част възстановява временната част на COMMAND.COM, като я презарежда от мястото, от което е заредена (стартирана) DOS. Ако това е невъзможно, то се извежда предупреждаващо съобщение „Cannot loaded COMMAND.COM....." и се чака реакцията на потребителя.
4. Външните команди на DOS представляват малки обслужващи програми, които допълнително се зареждат от съответстващите им файлове от дискета или от магнитен диск в оперативната памет, за да могат да бъдат изпълнени. Тези файлове имат имена, които съответствуват на имената на командите на DOS и могат да се намерят в системните дискети. Ако компютърът има твърд диск, добре е те да са записани в отделна директория на диска (например \ DOS), за да се откриват по-бързо.DOS предоставя широк набор oт обслужващи и обработващи програми, които улесняват потребителя в неговата работа. Броят и функциите на тези програми се разширява с развитието на DOS. В новите версии са включени редица помощни програми, които имат добър потребителски интерфейс и мощни функции за поддържане на файловата система.














ЛЕКЦИЯ 10
ДИСКОВА ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА (Disk Operating System - DOS) ЗА ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ – (продължение)

3. Версии но MS-DOS
Първата версия на MS-DOS е разработена през февруари 1981 година и е предназначена за компютъра IВМ - РС, т.е. за микрокомпютъра - оригинал. След това тя е многократно преработвана и разширявана. Наименованието MS идва от името на фирмата, която по договор с IВМ, разработва тази операционна система - MICROSOFT. При това в ДОС все повече се включват възможностите на друга широко разпространена операционна система UNIX. (Операционната система MS-DOS работи само с компютър на едно работно място, т.е. с един терминал, а UNIX е мнргопотребителска операционна система.) С появяването на новите версии на MS-DOS се увеличават изискванията за наличния обем на свободната памет. Номерата на съответните версии на MS-DOS се записват с цифри след наименованието на операционната система.
MS-DOS 1.Х е първата версия на DOS, а след цифрата се записват нейните модификации. Първата версия поддържа само дискети с обем 160 Кбайта, едностранни. Във всяка нова версия се разширяват възможностите на DOS, едновременно и в зависимост от въведенията в хардуера на компютрите. Следващите версии са MS-DOS 2.Х, 3.Х, 4.0 и 4.01. На тях няма да се спираме. Ще разгледам само нововъведенията в MS-DOS 5.0. Тази версия е предста¬ва през юли 1991 година и прави най-големи промени за по-ефективното използване на оперативната памет, а също въвежда някои до-пнителни сервизни програми - например DOSSHELL. При нея ядрото на MS-DOS е изнесено в първите 64 Кб разширение на паметта, в така наречената High Memory Area (тя е на разположение на MS-DOS за процесорите от 80286 и по-високи). Драйверите на периферните устройства се разполагат в достъпните за използване зони на паметта Upper Memory Blocks (това са блоковете на паметта между 640Кb и 1 Mb, които могат да се използват от MS-DOS от компютрите с микропроцесор от 80386 нагоре). Приложните програми имат на раз¬ложение над 620 Кбайта памет, което прави MS-DOS интересна за потребителите на програмата Windows 3.0 и за тези, които ползват мрежов режим на работа. Освен това MS-DOS поддържа твърди дискове с обем на паметта до 2 Gb и допълнителен формат 2,88 MB за дискети на 3.5 инча.
Всички версии на ДОС са съвместими, което означава възможност за съвместна работа на техническите средства или програм¬но осигуряване. Това, че MS-DOS 4.0 е съвместима с MS-DOS 5.0 означава, че всички програми, които са работили под управлението на едната операционна система от по-ниска версия, ще работят и под управлението на по-високата версия на MS-DOS. При възникване на трудности може да се използва новата команда на жерсиите след MS-DOS 5.0 SETVER. Това се налага, когато потребителската програма пита за използваната версия на MS-DOS. Командата SETVER въвежда различаващия се номер на версията и го връща на стартираната програма.

4. Команда на DOS
Командите, които DOS приема и изпълнява, за да извърши някакъв вид работа за потребителя, представляват програми, които съществуват по различен начин. Командите за най-често използваните от потребителя услуги съществуват като програми, които са вградени в командния процесор COMMAND.COM. По този начин след зареждането на DOS, при което в RAM-паметта командният процесор остава резидентен, тези програми стават лесно достъпни за изпълнение от DOS. По тази причина тези команди се наричат вътрешни. Към тях се отнасят командите за копиране и изтриване на файлове, за време и дата и т.н.
Останалите програми, които влизат в състава на DOS, съществуват като самостоятелни файлове и командите, с които се извикват за изпълнение се наричат външни. При задаване на външна команда DOS чете файла от диска, където е указано, че се намира, зарежда го в паметта и тогава му предава управлението за изпълнение на съответната програма. Ето защо DOS може да изпълни една външна команда само, ако намери съответстващата и програма като файл. В противен случай той извежда съобщение за лошо зададена команда или не намерен файл „Bad command or file name".
Всяка команда се стартира като се въведе от клавиатурата и след последния символ от нея се натисне клавиш (Enter) Изпълнението на командата може да се прекъсне чрез комбинацията от клавиши <Ctrl>+<Break>.
Започвайки от версия 5.0 DOS предоставя на потребителите много лесен начин за получаване на помощна информация за командите. Това се прави е командата HELP.
Тя може да се използва в няколко формата:
HELP - извежда на екрана списък с командите в азбучен ред на имената им и кратка анотация за всяка от тях.
HELP <има на команда> - извежда информация за конкретната команда, включително и нейния общ формат.
В следващото изложение ще разгледам накратко основните команди, необходими за работа в средата на DOS, като главно ще се спрем на тези параметри и опции, които са валидни във всички версии на DOS от 3.1 нагоре.

5. Групи команди и тяхното използване
Както по-горе бе отбелязано основното деление на командите става в две групи – външни и вътрешни. От друга страна базовата логическа единица при рабта с ПК е файла, като файловете са разпределени по директории. Директориите пък са иерархически обособени върху дисковите носители. В тази връзка командите могат да се групират по друг начин, съобразен с практическото им използване – команди за работа с дискови носители, команди за работа с директории, команди за работа с файлове и системни команди.
Характерно за интерфейса на DOS е, че той принадлежи към интерфейсите от типа “команден ред”, който се характеризира с това, че командите се въвеждат на един ред от клавиатурата, спазвайки определен формат. Синтаксисът и стилът на изписване на командите на MS-DOS в ръководството са следните:
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:51

5.1 Команди за работа с дискови носители
Основните дискови носители, използвани от MS-DOS, при работа с ПК са дискетите и дисковете – твърди, компакт и оптични. Дисковите носители представляват сменяеми дискове, които се използват в качеството на външна памет с пряк достъп. Основните команди за работа с тях са следните:
5.1.1 FDISK – външна команда – служебна програма за конфигуриране на твърдия диск за работа с MS-DOS т.е създаване на DOS – дял (DOS partition). Твърдият диск може да бъде разделен на множество самостоятелни дялове, които са напълно независими един от друг, т.е. могат да съдрържат дори различни операционни системи.
FDISK е меню – ориентирана и изпълнява следните задачи:
• създаване на първичен DOS – дял;
• създаване на допълнителен DOS – дял;
• промяна на активния DOS – дял;
• изтриване на DOS – дял;
• показване на информация за дяловете;
• проверка или промяна в конфигурацията на друг твърд диск.
С помощта на тази команда в таблицата с информация се показва текушото разделяне на активния диск на “логически дискове”, общия обем на твърдия диск в MB, типа на отделните дялове и тяхната памет (в КВ и/или %), както и активния логически диск, т.е. това разделяне при което се зарежда операционната система при включването на ПК.
ВНИМАНИЕ! FDISK унищожава всички данни на твърдия диск, затова тя се стартира само след като са направени резервни копия на всички (или на най-важните) файлове.

ФОРМАТ
FDISK

5.1.2 FORMAT - външна команда – форматира дискетата или твърдия диск в посоченото дисково устройство за да ги подготви за записване на файлове. Командата създава на твърдия диска/дискетата главна директория и таблица за разпределение на файловете FAT (File Allocation Table). Всички нови дискети и твърди дискове трябва да са фоматирани с тази команда преди MS-DOS да може да работи с тях.

FORMAT изпълнява следното:
• ВНИМАНИЕ! Форматирането унищожава всички налични данни върху носителя и игнорира създадените с ASSIGN дискови устройства.
• В случай, че не бъде зададен капацитетът на дискетата, FORMAT форматира дискетата според максималния капацитет на дискетното устройство.
• По време на форматирането MS-DOS изписва колко процента са форматирани.
• Когато завърши процесът на форматиране, FORMAT информира за пълният капацитет на дискетата, голмината на неизползваемото пространство поради физически дефекти, а в случай че е зададен ключ /S – и заеманото от ОС пространство. MS-DOS извежда и номера на дискетата.

ФОРМАТ
FORMAT устройство: [/V:име] [/Q] [/U] [/F:големина] [/S] [/B]
където:
устройство: - дисковото устройство, в което се намира дискетата (или твърдия диск), която трябва да бъде форматирана.
/Q - бързо форматиране. При него се изтрива само съдържанието на директориите. Дискетата се форматира за около 10сек. Препоръчва се за използване при вече форматирани по стандартен начин дискети.
/U - стандартно форматиране. Данните върху диска се изтриват невъзвратимо и съдържанието не може да се възстанови с командата UNFORMAT.
/F:големина - задава капацитета, с който да се форматира дискетата.
/S - посочва да се копират върху дискетата (твърдия диск) системните файлове от текущото дисково устройство.
/B - форматира дискетата и резервира място за системните файлове на MS-DOS.
/V:име - задава се име , което служи за идентифициране на дискетата от потребителя и може да съдържа до 11знака.

5.1.3 UNFORMAT - външна команда – възстановява структурата на дисковия носител
ФОРМАТ
UNFORMAT устройство: [/J] [/P] [/U] [/PARTN] [/L] [/TEST]
където:
устройство: - дисковото устройство, чиято структура трябва да бъде възстановена
/J – проверява дали съществува създаден с командата MIRROR (команда, записваща информация за съдържанието на дисковия носител, която служи за възстановяване на случайно изтрити файлове или форматирани дискови носители) файл и дали системната информация, записана в него, отговаря на дисковия носител.
/P – съобщенията, извеждани на екрана се отпечатват и на принтер.
/U - възстановява информацията, без да използва MIRROR файл.
/PARTN – възстановява таблицата с дяловете на твърдия диск. Изисква наличието на файла PARTNSAV.FIL, създаден с командата MIRROR.
/L - извежда всички имена на файлове и директории, а с /PARTN – и текущата таблица на дяловете.
/TEST – само извежда издаваните от съобщения, без да извършва същински промени..

Забележки:
• ключът /J не бива да се използва заедно с други ключове.
• ключовете /L и /TEST игнорират създадения с MIRROR файл.
• не бива да се задава /TEST, когато за възстановяване се използва файл, създаден с MIRROR
• при определени обстоятелства фрагментираните файлове не могат да се възстановят или се възстановяват само частично.

5.1.4 DISKCOPY – външна команда – копира съдържанието на дискета от дисковото устройство – източник вурху форматирана или неформатирана дискета в дисковото устройство – цел
DISKCOPY изпълнява следното
• DISKCOPY изисква поставянето на дискета – източник и дискета – цел в съответните дискови устройства и започва копирането след натискане на произволен клавиш.
• Дискетата – източник и дискетата – цел трябва да са с еднакъв обем памет. Дискетите, които са форматирани и са с по-голям обем памет се преформатират , доколкото това е възможно, с по-малък обем. Ако дискетата – цел не е форматирана, DISKCOPY я форматира като дискетата източник.
• ВНИМАНИЕ! Предишното съдържание на дискетата – цел при всички случаи бива унищожено, тъй като цялата информация върху нея се записва отново.
• След приключване на копирането се появява въпрос, дали ще се копира нова дискета.
ВНИМАНИЕ!
DISKCOPY може да се използва само с дискети.
DISKCOPY не може да се използва за копиране от и върху твърд диск.
DISKCOPY не функционира с мрежови устройства или ако за устройството, в което се намират файловете за копиране, са били използвани командите ASSIGN, JOIN или SUBST.

Особени случаи при задаване на параметрите:
• Ако не бъде зададено дисково устройство, DISKCOPY приема текущото и като източник и като цел.
• Ако бъде зададено само едно дисково устройство, DISKCOPY използва текущото устройство като цел.
И в двата случая текущо трябва да е дискетно устройство, а не твърд диск. Иначе се появява съобщение за грешка.
• Когато два пъти бъде зададено едно и също устройство, DISKCOPY извършва копирането в него, като изисква последователното поставяне на необходимите дискети.

ФОРМАТ
DISKCOPY [дисково устройство 1: [дисково устройство 2: ]] /1 /V
където:
дисково устройство 1: - дисковото устройство източник;
дисково устройство 2: - дисковото устройство цел;
/1 – копира само първата страна на дискетата източник върху първата страна на дискетата цел;
/V – прожерява за правилността на копираните данни.
DISKCOPY създава точно копие на дискетата – източник.

5.1.5 DISKCOMP(are) – външна команда – сравнява съдържанието на дискетата от дисковото устройство – източник и дискетата в дисковото устройство – цел. Тази команда трябва да се използва за проверка дали създаденaтa с DISKCOPY дискета съответства на оригинала.

DISKCOMP изпълнява следното
• DISKCOMP сравнява дискетите писта по писта. В зависимост от формата на дискетата – източник се определят автоматично броят на повърхностите и броят на секторите за писта.
• Когато съдържанието на дискетите съвпада се извежда съответно съобщение.

ФОРМАТ
DISKCOMP [дисково устройство 1: [дисково устройство 2: ]] /1 /8
където:
дисково устройство 1: - дисковото устройство източник;
дисково устройство 2: - дисковото устройство цел;
/1 – сравнява само първата страна дори и при двустранни дискети;
/8 – при дискети с 9, 15 или 18 сектора за писта се сравняват само първите осем сектора от всяка писта.

5.1.6 BACKUP – външна команда – служи за създаване на резервни копия на един или повече файлове от даден дисков носител (дискета или твърд диск) на друг дисков носител. Тези файлове могат да бъдат възстановени впоследствие с командата RESTORE.

Особености на командата BACKUP:
• BACKUP при копирането създава протоколен файл, който има специфичен формат.
• Ако протоколният файл вече съществува, BACKUP добавя записите в него
• BACKUP копира файловете от една дискета на друга, дори когато дискетите имат различен брой страни или сектори.
• При копирането BACKUP винаги показва името на файла, който се записва в момента.
• Имената на копираните файлове не се показват в устройството – цел. BACKUP създава два архивни файла с имена BACKUP.XXX и CONTROL.XXX, където ХХХ представлява номерация, започваща с 001. Архивният файл съдържа всички копирани файлове, контролния файл, информация за файловете като път, име и разширение на фаила. Затова дискетите върху които се съхранява резервното копие трябва да са добре описани, за да могат да се възстановяват по-лесно с RESTORE.
• В случай, че се работи в мрежа с BACKUP могат да се копират само файловете, до които потребителя има достъп.
• По-старите версии на RESTORE не могат да се използват за възстановяване на файлове, съхранени с командата BACKUP от по-високите версии на MS-DOS.
• BACKUP не бива да се използва, ако за устройството, в което се намират файловете за копиране, са били използвани командите ASSIGN, JOIN или SUBST. В този случай RESTORE може и да не успее да възстанови файловете

ФОРМАТ
BACKUP дисково устройство1:[път][име на файл1] дисково устройство2:[път][име на файл2] [/S] [/M] [/A] [/F:големина] [/D:дата] [/T:час] [/L:[дисково устройство:[път][име на файл]]]
където:
дисково устройство1: - дисковото устройство, от което ще бъдат прочетени файловете (задава се задължително;
път – пътят за достъп до съответния файл (файлове);
име на файл1 – задава името (имената) и типа (разширението) на файла (файловете), които трябва да бъдат съхранени. Могат да се използват и глобалните символи - * и ?;
ВНИМАНИЕ!
Глобални символи (Маски) – С глобалните символи * и ? могат да се заместват знаци и групи от знаци при посочване на файл. Те не могат да бъдат съставна част от името на файл. При задаването им MS-DOS търси име на файл с произволни знаци на мястото на глобалните.
Звездичката (*) като глобален символ – В името или типа на името на файла замества всички знаци на това място и всички след него до края на името.
Въпросителният знак (?) като глобален символ – Замества в имената и типа един произволен знак, който се намира в същата позиция.
дисково устройство2: - дисковото устройство цел;
/S (Subdirectories)– предизвиква запис и на поддиректориите на активната директория;
/M (Modifile) – задава копиране само на тези файлове, които са променени след последното копиране;
/A (Append) – резервното копие се записва като допълнение към записа, съществуващ на дискетата. Съществуващите записи не се заличават.
Особености на ключа /А:
/A се игнорира, ако съществуващите файлове са съхранени с командата BACKUP от версии на MS-DOS по-ранни от 3.2.
Ако не бъде използван ключът /А, BACKUP изтрива старите файлове на дискетата цел, преди да копира на нея новите
/F:големина (Format) – Форматира дискетата – цел в зададеното устройство. За целта е необходимо да бъде активира на командата FORMAT, като стойността за големина и в двете команди трябва да е еднаква;
/D:дата (Date) – копират се само файловете със зададената или по-късна дата. Форматът на задаване на датата се определя в CONFIG.SYS с командата COUNTRY;
/T:час (Time) – копират се само файловете със зададения или по-късен час.
/L: (Logfile) – предизвиква създаването на файл, съдържащ протокол за копирането. Ако име на файл не бъде зададено, в главната директория на дискетата - цел се създава файл с име BACKUP.LOG.

5.1.7 RESTORE – външна команда – служи за възстановяване на файлове, копирани с командата . Възстановяването може да се извърши на дискети от същия или различен вид или върху твърдия диск.

Особености на командата BACKUP:
• Системните файлове IO.SYS и MSDOS.SYS не се възстановяват с тази команда. За тях трябва да се използва командата SYS.
• Командата RESTORE може да се използва и за възстановяване на файлове, създадени с по-стара версия на BACKUP.
• RESTORE не може да се използва, при устройства, за които са били използвани командите ASSIGN, JOIN или SUBST.
• RESTORE не бива да се изпълнява, докато е активна командата APPEND
• Резервното копие на файловете може да бъде възстановено само в същата директория, в която те са били съхранени преди това. В противен случай се появява съобщение за грешка
• Форматът на задаване на датата и часът зависи от кода на страната и се определя в CONFIG.SYS с командата COUNTRY;

ФОРМАТ
RESTORE дисково устройство1: [дисково устройство2:][път]име на файл2 [/S] [/P] [/A:дата] [/B:дата] [/L:час] [/E:час] [/M] [/N] [/D]
където:
дисково устройство1: - дисковото устройство, съдъргащо съхранените файлове;
дисково устройство2: - дисковото устройство върху което ще бъдат възстановени файловете;
път – пътят съдържащ файла (файловете) за възстановяване;
име на файл2 – задава името (имената) и типа (разширението) на файла (файловете) или файловата маска (* и ?), които трябва да бъдат възстановени;
/S – възстановяват се и файловете от поддиректориите;
/P – дава възможност за предотвратяване на възстановяването на файлове защитени срещу запис, както и файлове, които са променени след последното копиране, отговарящи на зададената файлова маска. Появява се въпрос изискващ потвърждаване за възстановяване на такъв файл;
/A:дата – възстановяват се само файловете имащи зададената дата или по-късна;
/B:дата – възстановяват се само файловете имащи по-ранна дата
/L:час – възстановяват се само файловете имащи зададения час или по-късен;
/E:час – възстановяват се само файловете с час преди зададения;
/M – възстановяват се само файловете, променени след последното копиране;
/N – възстановяват се само файловете, които вече не съществуват на дискетата (твърдия диск) - цел;
/D – показва съхранените файлове на дискетите – източник, без да ги възстановява.

5.1.8 SYS – външна команда – сервизна програма, която прехвърля системните файлове на MS-DOS - скритите системни файлове IO.SYS и MSDOS.SYS, а също и командния интерпретатор COMMAND.COM от дискета (твърд диск) в активното (текущото) дисково устройство върху носителя поставен в посоченото дисково устройство. Обикновено по този начин се актуализират системните файлове върху дискетата или твърдия диск.

Особености на командата SYS:
• Системните файлове се копират в последователност IO.SYS, MSDOS.SYS.
• Двата системни файла са “скрити” и имената им могат да се изведат на екрана на монитора с командата DIR само с ключа /AS (вж. 3.3.1)
• Дискетата трябва да отговаря на следните условия:
А) В главната директория трябва да има поне две свободни полета;
Б) На нея трябва да има достатъчно свободно място за трите системни файла.
• SYS не може да се използва, при устройства, за които са били използвани командите JOIN или SUBST.
• SYS не работи в мрежа.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:51

ФОРМАТ
SYS дисково устройство:
дисково устройство: - дисковото устройство, върху което трябва да бъдат копирани системните файлове.

5.1.9 CHKDSK – външна команда – проверява дискетата/твърдия диск в посоченото дисково устройство, установява евентуалните грешки и извежда съобщения за състоянието. При желание от страна на потребителя, CHKDSK се опитва да коригира грешките.

CHKDSK изпълнява следното
• CHKDSK изчита структурата на директориите и я проверява за пълнота и грешки.
• CHKDSK осведомява за състоянието на дискетите/твърдите дискове
• Когато бъде открита грешка CHKDSK издава съответното съобщение.
• Съобщението колко байта има в лоши сектори се издава само когато грешките са открити още по време на форматирането.
• Когато бъде зададено име на файл, то освен останалата информация CHKDSK докладва за състоянието и на файла или групата файлове (при използването на маски).
• Откритите грешки се коригират само, ако е зададен ключът /F. В противен случай се извежда съобщение и CHKDSK трябва да се стартира отново с ключа /F.
• CHKDSK открива следните видове грешки в поддиректориите:
• Невалиден указател към областта от данни;
• Грешен атрибут на файл;
• Унищожени области от директорията, които правят невъзможна проверката на част или на всичките й поддиректории;
• Унищожени области от директорията, които правят невъзможен достъпа до файловете в нея;
• CHKDSK съобщава и грешките в таблицата за разпределение на файловете (FAT – File Allocation Table)
• Грешни сектори във FAT;
• Невалидни указатели във FAT;
• “Изгубени” области;
• Принадлежност на даден клъстер към повече файлове.

Особености и препоръки за командата CHKDSK:
• Всяка дискета и твърд диск следва да бъдат проверявани периодично с CHKDSK.
• CHKDSK създава от “изгубените области” файлове с имена в главната директория. Е номерация, започваща от 0001 и продължаваща в нарастващ ред. Ако съдържащите се в тези файлове данни не могат да бъдат използвани, файловете трвбва да се изтрият с командата за да се освободи заеманото от тях дисково пространство.
• CHKDSK може да се използва и когато е необходима информация за капацитета на дисковия носител
• CHKDSK не работи, при устройства, за които са били използвани командите JOIN или SUBST.

ФОРМАТ
CHKDSK [дисково устройство:][път][име на файл] [/F] [/V]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство за което ще бъде извършена проверка;
път – пътят съдържащ файла (файловете) за възстановяване;
име на файл – задава името (имената) и типа (разширението) на файла (файловете) или файловата маска, за които трябва да бъде изведена допълнителна информация;
/F – CHKDSK по възможност отстранява откритите грешки. Ако този ключ не бъде зададен, грешките само се съобщават;
/V – извежда съобщения по време на проверката – име, а също и по-подробна информация за всеки от проверяваните файлове, както и информация за открити дефекти по устройството. При това се дава информация и за скритите файлове.

5.1.10 LABEL – външна команда – служи за създаване, промяна или изтриване на етикета на дискета / твърд диск. Дисковият етикет е име, което се използва за характеризиране на дискетата / твърдия диск. Показва се винаги при извеждане на съдържанието на директория от дисковия носител. Ако при форматирането на дискетата / твърдия диск не е бил създаден етикет, то това може да стане с тази команда. По аналогичен начин етикета може да се изтрие или промени вече въведен етикет.

Особености за командата LABEL:
• За да се разбере дали дискетата / твърдия диск вече имат етикет , могат да се използват командите от MS-DOS DIR (3.3.1) или VOL (3.1.11)
• LABEL не може да се използва, при устройства, за които са били използвани командите ASSIGN, JOIN или SUBST.

ФОРМАТ
LABEL [дисково устройство:][етикет]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство на дискетата / твърдия диск;
етикет –новия дисков етикет. Той може да е дълъг най-много 11знака и не може да съдържа следните символи: * ? / | . , ; : + = < > [ ]

5.1.11 VOL – външна команда – служи за извеждане на етикета на дискетата или твърдия диск

VOL изпълнява следното:
• VOL показва на екрана етикета и номера на дискетата / твърдия диск от указаното дисково устройство;
• Ако не бъде зададено дисково устройство VOL показва на екрана етикета и номера на дискетата / твърдия диск от активното дисково устройство.

ФОРМАТ
VOL [дисково устройство:]
дисково устройство: - дисковото устройство, чийто етикет да бъде показан.



ЛЕКЦИЯ 11
ДИСКОВА ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА (Disk Operating System - DOS) ЗА ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ – (продължение)
5. Групи команди и тяхното използване - (продължение)
5.2 Команди за работа с директории
При форматиране на твърдия диск (дискетата) MS-DOS автоматично създава главната директория (коренът), която е първото ниво на йерархичната файлова система. Всяка главна директория може да съдържа само определен брой имена на поддиректории и файлове, който варира според вида на дискетата и дискетното устройство. Всички поддиректории, освен главната притежават родителски директории. Първите две полета на всяка поддиректория са директориите ”.” и “..”, създадени автоматично при създаването на директорията, като
. – представлява текущата директория;
.. – представлява родителската директория на текущата.
В MS-DOS се използва и занака ”\”, който означава влизане в главната директория на активното устройство.
Командите за работа с директории са следните

5.2.1 MD/MKDIR (make directory) - вътрешна команда – служи за създаване на нова поддиректория

Описание на командата MD/MKDIR:
• С MD/MKDIR може да бъде създадена йерархично организирана структура от директории.
• В случай, че текуща е главната директория, с MD/MKDIR могат да й се създават поддиректории.
• Ако изрично не бъде указан пътя, то създаваната с MD/MKDIR директория става поддиректория на текущата (активната).

ВНИМАНИЕ!
• Ако изпълнението на командата е протекло успешно, на следващият ред се показва знака за готовност, като при това MS-DOS не издава никакво съобщение;
• Тъй като имената на файловете и директориите се намират в една и съща директория, поддиректорията не може да има име, съвпадащо със вече съществуващ файл;
• MD/MKDIR създава винаги само една директория. Иерархичните директории трябва да се създават една по една;
• Когато пътят се състои от повече от една директория, те трябва да се отделят една от друга с “\”, като при това дължината на пътя не може да бъде по-голяма от 63 знака.
• Името на поддиректорията може да съдържа и разширение (т.е три символа след тояка), но това трябва да се избягва.
• При устройства, за които са били използвани командите ASSIGN, JOIN или SUBST трябва да се внимава при задаването на нови поддиректории, тъй като те могат да попаднат във временно защитени области на дисковото устройство.

ФОРМАТ
MD/MKDIR [дисково устройство:] път
където:
дисково устройство: - дисковото устройство в което трябва да се създаде директория;
път – задава името на директорията, която трябва да бъде създадена;

5.2.2 CD/CHDIR (change directory) - вътрешна команда – служи за преминаване от една директория в друга или за извеждане името на активната директория.


ВНИМАНИЕ!
• Когато посоченият път започва от главната директория, първият знак след командата е задължително “\”;
• При изписване на пътя, директориите задължително се отделят една от друга с “\”, като му тях не се оставят интервали;
• При правилно изпълнение на командата CD/CHDIR, MS-DOS изписва на следващия ред новата активна директория (ако с командата PROMPT(3.4.9) текущият знак за готовност на MS-DOS е така моделиран, че винаги да показва текущата директория);
• Вместо да се изпълнява CD/CHDIR без параметри, за да се види името на текущата директория, може с командата PROMPT(3.4.9) текущият знак за готовност на MS-DOS да се моделира така, че винаги да показва текущата директория.

ФОРМАТ
CD/CHDIR [дисково устройство:] [път] [..] [\]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство чиято директория трябва да се покаже или да стане активна;
път – задава името на директорията, която трябва да стане активна;
.. – преминаване в родителската директория;
\ - преминаване в главната директория

5.2.3 RD/RMDIR (remove directory) - вътрешна команда – служи за изтриване (премахване) на директория от йерархичната структура

ВНИМАНИЕ!
• RD/RMDIR служи за премахване на директории, в които съществуват само полетата “..” и “.”. , което означава че директорията трябва да е празна;
• Преди дадена директория да бъде изтрита, първо да бъдат изтрити както файловете в нея (DEL (3.3.4), ERASE),така и поддиректориите й (RD/RMDIR). Обаче има файлове, които не могат да се изтрият с командата DEL. Към тях принадлежат: “защитените” (read – only) от запис файлове; “скритите” (hidden) файлове; системните файлове (.sys), които могат да бъдат изтрити само с помощта на някоя от системните помощни програми;
• Текущатата директория не може да се изтрие;
• Родителска директория не може да бъде изтрита, ако в момента е активна някоя от дъщерните й;
• Директории в устройства, за които са били използвани командите ASSIGN, JOIN или SUBST не могат да бъдат изтрити.

ФОРМАТ
RD/RMDIR [дисково устройство:] [път]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство чиято директория трябва да бъде изтрита;
път – задава името на директорията, която трябва да бъде изтрита. В случай, че това е поддиректория, от друг “клон” на йерархичната структура, то задължително се описва целия път;

5.2.4 TREE – външна команда – показва на екрана с графична дървовидна структура целия път ( а при задаване на подходящ ключ и съдържанието) на всяка една директория и поддиректория от указано дисково устройство.
ВНИМАНИЕ!
• В командата TREE има възможност за изписване на две опции |MORE и >PRN, като |MORE позволява показването да стане по екрани, а >PRN извежда информацията на принтер;
• TREE показва винаги всички поддиректории на текущата. Не съществува възможност извеждането да бъде допълнително ограничено.

ФОРМАТ
TREE [дисково устройство: [път ]] [/F][ /A]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство, чиято структура от директории трябва да бъде показана;
път – показва директорията, чиито поддиректории трябва да се покажат, ако тя не е активна в момента;
/F – извежда имената на файловете, които се намират в показваната в момента директория;
/A – графичнатаструктура се заменя с други знаци, което позволява отпечатването на информацията на принтер.


5.3 Команди за работа с файлове
Файлът представлява организирана последователност от еднородна информация, записана на външен магнитен носител, към която потребителят може да се обърне с име и разширение, разделени с точка (.). Основните команди за работа с тях са следните:

5.3.1 DIR – вътрешна команда – показва списъка на всички файлове от активната или зададена директория. В зависимост от включените ключове в списъка е включена различна информация за тях.

Особености за командата DIR:
• DIR извежда имената на файловете заедно с големината им в байтове и датата и часа на създаването им или на последната редакция.
• След списъка се извежда общото заемано пространство от файловете и свободното място на дисковия носител.
• При показване на всички директории с изключение на главната винаги се показват двете полета (.) – за съществуването на текущата директория и (..) – за съществуването на родителската.
• Следните команди DIR имат едно и също действие, тъй като в командата могат да се зползват глобалните знаци.

Команда Действа като
DIR DIR *.*
DIR име на файл DIR име на файл.*
DIR .txt DIR *.txt

• Ако с командата COUNTRY в CONFIG.SYS бъде зададена държава, то форматът на извеждане на датата и времето се променя по съответния начин.
• Информация за директорията може да бъде отпечатана на принтер с добавяне на >PRN.
• Ако искаме да има подразбиращи се параметри на командата, то те се задават с командата SET (3.4.5).
• Ключът /S може да се използва за търсене на файлове на дисковия носител, за които не е известно къде точно се намират.

ФОРМАТ
DIR [дисково устройство:][път][име на файл] [/P] [/W] [/Aатрибут] [/O:критерий] [/S] [/B] [/L]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство, където се намира директорията, чието съдържание трябва да се покаже. Ако се укаже само то, наекрана се извежда съдържанието на активната му директория;
път – пътят задаващ желаната директория;
име на файл – задава името (имената) и типа (разширението) на файла (файловете) или файловата маска (* и ?), които трябва да бъдат показани;
/P (Page) – извеждането спира след запълване на екрана, т.е. става по страници. Продължението му става с натискане на произволен клавиш;
/W (Word) – MS-DOS показва само имената и разширенията на файловете без останалата информация, като се извеждат по 5 имена на ред;
/Aатрибут (Attribut) – извеждат се файловете, съдържащи само съответния “атрибут”, за когото са валидни следните знаци:
• D (directory) – файлове, които са директории;
• R (read-only) - файлове, които са защитени за запис;
• H (hidden) - файлове, които са “скрити”;
• A (arhiv) – възможност за включване на файла в процеса на архивиране (защита) на данните;
• S (sysytem) - файлове, които са системни;
• - приема обратния атрибут, когато бъде сложен пред него. Например –D означава файловете, които не са имена на директории;
/O:критерий (Order) – указва се критерият по-който да бъдат сортирани (подредени) извежданите на екрана файлове:
• N (name) – по име (азбучен ред);
• S (size) – по големина (от най-малкия);
• E (extension) – според разширението на имената на файловете (азбучен ред);
• D (date) – по дата/време (от най-стария);
• G – най-отпред директориите;
• - приема обратния критерий, когато бъде сложен пред него. Например –S означава подреждане по големина но от най-големия;
/S (Subdirectories) – на екрана се извежда информация за съдържанието не само на указаната, но и на всичките й поддиректории;
/B – показват се само имената на файловете и разширенията;
/L – имената и разширенията на показваните файлове се изписват само с малки букви.


5.3.2 ATTRIB - външна команда – позволява атрибутите на даден файл (група файлове) от дадена директория да бъдат показвани или променяни.
Заедно с името, обема и някои други сведения касаещи конкретния файл MS-DOS записва и така наречения атрибутен бит (който може да се активира, т.е. да бъде “вдигнат” флага, или да се дезактивира, т.е. да бъде “свален”), който описва състоянието на отделните “атрибути”, които са четири на брой. Тези файлови атрибути характеризират файловете по определен начин, който се използва от някои команди:
• С ATTRIB файловите атрибути се променят, изтриват или показват;
• С XCOPY копирането може да бъде ограничено само върху такива файлове, чиито архивен бит е вдигнат;
• С BACKUP и RESTORE могат да бъдат създавани резервни копия на файлове, чийто архивен бит е вдигнат и да бъдат възстановявани файловете от резервното копие;
• С DIR може да се ограничи извеждането на екрана само на файлове с определен атрибут.
Файловите атрибути са четири на брой: Read only (само за четене), Archive (архивен), Hidden (скрит) и System (системен).

ATTRIB изпълнява следното:
• Променя бита за архивиране и/или защита срещу запис на зададения файл (файлове).
• Променят се или се показват на екрана на монитора атрибутите на файловете, отговарящо на файловото име.
ЗАБЕЛЕЖКИ!
• Вдигането на флага за защита срещу запис на даден файл предотвратява случайното му изтриване или промяна;
• При командите , и архивният бит се използва като указание за копиране
• Файловите атрибути и трябва да бъдат със свален флаг, за да могат да се променят другите атрибути.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:52

ФОРМАТ
АTTRIB [/+R] [/-R] [/+A] [/-A] [/+S] [/-S] [/+H] [/-H] [дисково устройство:] [път ] [име на файл] /S
където:
/+:вдига съответния флаг на файла;
/-:сваля съответния флаг на файла;
/R – атрибут на файла за защита срещу запис;
/A - атрибут на файла за архивиране;
/S - атрибут на системен файл;
/H - атрибут на скрит файл;
дисково устройство: - дисковото устройство;
път – пътят на избраните файлове;
име на файл – името на файла (файловете), чиито атрибути трябва да бъдат показани или променяни. Допуска се използването на глобални символи.
/S – предисвиква показването или промяната на указаните файлове, както от текущата, така и от всичките и поддиректории.
Когато не са зададени атрибути командата само показва атрибутите на указания файл (файлове), без да ги променя.

5.3.3 REN/RENAME – позволява да се преименуват отделни файлове или група файлове

Особености за командата REN/RENAME:
• REN/RENAME променя името на всички файлове, отговарящи на първия параметър в командата.
• Името (имената) на файловете за преименуване могат да съдържат глобалните символи * и ?. Ако и вимето (имената) на втория параметър бъдат използвани глобални символи, знаците, стоящи на съответните позиции от първото име не се променят.
• В случай, че вече съществува файл с новото име, се появява съответното съобщение и не се извършва преименуването.
• Вторият параметър се задава задължително без път и име на дисково устройство, тъй като преименувания файл остава на същото място.

ФОРМАТ
REN/RENAME [дисково устройство:] [път] име на файл1 име на файл2
където:
дисково устройство: - дисковото устройство, където се намира файла (файловете), които ще се преименуват;
път – път за достъп до файла (файловете), които ще се преименуват;
име на файл1 – старо име на файла (файловете);
име на файл2 – ново име на файла (файловете).

5.3.4 DEL (ERASE) – вътрешна команда – предназначена е за изтриване на файлове от твърд диск или дискета. Изтритите файлове могат да бъдат възстановени с командата UNDELETE.

ВНИМАНИЕ!
• Чрез глобалните символи * и ? могат да се изтриват наведнъж група файлове. Този начин за изтриване е удобен, но в същото време и опасен. DEL (ERASE) не показва имената на файловете, отговарящи на файловата маска преди да ги изтрие, което може да предизвика нежелано изтриване. Затова глобалните символи трябва да се използват много внимателно.
• Само когато за име на файл е зададено *.*, се появява съобщение, за потвърждаване от потребителя.
• Когато се използва ключът /Р, преди всяко изтриване се изисква потвърждение за изтриване, като ако отговорът е отрицателен, съответния файл се прескача и се преминава към следващия.
• За да бъдат изтрити всички файлове от неактивната директория, задължително преди *.* се изписва пътя за достъп до нея.
• Изтритите по невнимание файлове могат да бъдат възстановени с командата UNDELETE. За улеснение на възстановяването е препоръчително да се използва командата MIRROR.

ФОРМАТ
DEL (ERASE) [дисково устройство:] [път] име на файл /P
където:
дисково устройство: - дисковото устройство, където се намира файла (файловете), които потребителя желае да изтрие;
път – път за достъп до файла (файловете), които потребителя желае да изтрие;
име на файл –име на файла (файловете), които потребителя желае да изтрие;
/P – изисква потвърждение от потребителя за изтриването на всеки отделен файл.

5.3.5 UNDELETE – външна команда – позволява възстановяването на случайно изтрити с DEL (ERASE) файлове, ако това е възможно.

ФОРМАТ
UNDELETE [[дисково устройство:] [път] име на файл] [/LIST] [/ALL] [/DT] [/DOS]
където:
дисково устройство: - дисковото устройство, където се намира файла (файловете), които потребителя желае да възстанови;
път – път за достъп до директорията, в която потребителя желае да бъде възстановен файла (файловете);
име на файл – име на изтрития файл (файлове), които потребителя желае да възстанови;
/LIST – показва списък на всички файлове, които могат да бъдат възстановени;
/ALL - възстановяват се всички файлове, без да се иска потвърждение;
/DT (Deletion-Tracking) – при възстановяването използва само информацията на файла за регистрация на изтрити файлове, който се създава и управлява с командата MIRROR, и се опитва да възстанови само файловете, които са записани в него;
/DOS– при възстановяването използва само информацията от директорията и таблицата за разпределение на файловете на MS-DOS, т.е. опитва се да възстанови само файловете, които са отбелязани като изтрити. При възстановяването за всеки файл се иска потвърждение.

ВНИМАНИЕ!
• /DT и /DOS се изключват взаимно.
• Ако се исползва MIRROR, евентуалният файл за регистрация на изтритите файлове се игнорира.
• /ALL поставя като първи знак на откритите и успешно възстановени файлове знакът #, ако не се използва файл за регистрация на изтритите файлове.
• UNDELETE не може да възстановява изтрити директории и файловете от тях.

5.3.6 COPY – вътрешна команда – позволява копирането на файл (група файлове) от едно място на друго. Имайки предвид, че MS-DOS работи по един и същ начин както с файлове, така и с периферните устройства, командата COPY позволява копирането да става както от така и върху периферните устройства на ПК. Това прави възможно с нея да се създават текстови файлове (когато за входно устройство (източник) се използва клавиатурата – CON:), както и да се визуализират или разпечатват, когато за изходно устройство се използва монитора – CON: или принтера PRN:. COPY позволява също обединяването на няколко файла.


Командата COPY изпълнява следното:
А) Копиране
ФОРМАТ
COPY [дисково устройство 1:] [път] име на файл 1 [/А] [/В] [[дисково устройство 2:] [път] [име на файл 2]] [/А] [/В] [/V]
където:
дисково устройство 1: - дисковото или периферно устройство източник, т.е. от което ще се копира;
път – път за достъп до директорията, където се намира файла (файловете), който потребителя желае да бъде копиран;
име на файл 1 – име на файла (файловете), които потребителя желае да бъдат копирани, т.е. оригинала;
дисково устройство 2: - дисковото устройство цел, т.е. където ще се копира файла (файловете);
път – път за достъп до директорията, в която потребителя желае да бъде копиран файла (файловете);
име на файл 2 – име на файла (файлове) копие, в което може да се използват и глобални символи;
/A – копирания файл (файлове) се обработва като текстов в ASCII – код, като разпознава и символа за край на файл. Този ключ е активиран по подразбиране когато входно-изходното устройство е зададено при задаването на командата COPY;
/B – позволява копиране на двоични файлове и копира цялото съдържание на файла според неговата дължина. Този ключ е активиран по подразбиране когато входно-изходното устройство е зададено при задаването на командата COPY;
/V – позволява проверка за правилен запис на данните във файла (файловете) – цел. Съдържанието обаче не се сравнява с оригинала.

Забележки:
• В случай, че на дисковото устройство и директорията цел, вече съществува файл със зададеното или подразбиращо се име за цел, новото съдържание заличава старото напълно.
• Всички означения, отнасящи се до активното дисково устройство или активната директория, могат да не бъдат задавани. За тях MS-DOS ползва значенията им по подразбиране.
• В случай, че не бъде зададено устройство-цел и име на файла-копие, копирането се извършва в активната директория на активното устройство като копието има същото име, разширение, дата и час на създаване като оригинала.
• Ако в горния случай файлът, който ще се копира се намира в активната директория, COPY издава съобщение за грешка.
Б) Създаване и визуализиране на екрана на монитора или разпечатване на принтера на файл, съдържащ текст.
ФОРМАТ е същият както при копирането
В) Обединяване на файлове
ФОРМАТ
COPY [дисково устройство 1:] [път] име на файл 1 + [[дисково устройство 2:] [път] [име на файл 2 ]] + [[дисково устройство 3:] [път] име на файл 3]] …..[[дисково устройство N:] [път] [име на файл N]] [[дисково устройство - цел:] [път] [име на файл - цел]] [/А] [/В] [/V]
където:
дисково устройство 1: - дисковото устройство от което ще се вземе първия файл от тези, които ще се обединяват;
път – път за достъп до директорията, където се намира първия файл (файловете), който потребителя желае да бъде обединен;
име на файл 1 – име на първия файл (файловете), които потребителя желае да бъде обединен с останалите;
дисково устройство 2: - дисковото устройство от което ще се вземе втория файл от тези, които ще се обединяват;
път – път за достъп до директорията, където се намира втория файл (файловете), който потребителя желае да бъде обединен;
име на файл 1 – име на втория файл (файловете), които потребителя желае да бъде обединен с останалите;
дисково устройство 1: - дисковото устройство от което ще се вземе третия файл от тези, които ще се обединяват;
път – път за достъп до директорията, където се намира третия файл (файловете), който потребителя желае да бъде обединен;
име на файл 1 – име на третия файл (файловете), които потребителя желае да бъде обединен с останалите;
дисково устройство 1: - дисковото устройство от което ще се вземе N-ия файл от тези, които ще се обединяват;
път – път за достъп до директорията, където се намира N-ия файл (файловете), който потребителя желае да бъде обединен;
име на файл 1 – име на N-ия файл (файловете), които потребителя желае да бъде обединен с останалите;
дисково устройство - цел: - дисковото устройство цел, т.е. където ще се запише файла, обединяващ файловете от 1 до N;
път – път за достъп до директорията, в която потребителя желае да бъде записан обединяващия файл;
име на файл - цел – име на файла, в който ще бъдат записани последователно файловете от 1 до N;
/A, /B и /V – тези ключове са описани по-горе при формата за копиране
Забележки:
• При задаване на имената на файловете могат да се използват глобалните символи.В този случай всички файлове, чиито имена отговарят на файловата маска, по реда в който MS-DOS ги открива, ще бъдат обединени във файла - цел.
• Не трябва да се задават за обединяване файлове, ако някои от имената съвпадат с името на файла – цел. В този случай съдържанието на съответния файл източник е вече променено преди той да е обединен с останалите.
• Не трябва да се използват глобални символи за имена на файлове, когато някой от файловете източници има същото разширение като файла – цел. Това ще доведе до грешка в обединяването.
• Ако файл-цел не е зададен, то обединените файлове се записват в първия от файловете – източници.

5.3.7 XCOPY – външна команда – позволява копирането на файлове и директории евентуално с файловете от поддиректориите. Тя представлява алтернатива на командите COPY и DISKCOPY и позволява бързо копирането на цели директории или дискети.

Командата XCOPY изпълнява следното:
ФОРМАТ
XCOPY [дисково устройство 1:] [път] име на файл 1 [дисково устройство 2:] [път] [име на файл 2] [/D:дата] [/А] [/M] [/P] [/S] [/E] [/V] [/W]
или
XCOPY дисково устройство 1: [път] [име на файл 1] [дисково устройство 2:] [път] [име на файл 2] [/D:дата] [/А] [/M] [/P] [/S] [/E] [/V] [/W]
където:
дисково устройство 1: - дисковото устройство източник, т.е. от което ще се копира;
път – път за достъп до директорията, където се намират файловете, които потребителя желае да бъдат копирани;
име на файл 1 – име на файловете, които потребителя желае да бъдат копирани, т.е. оригинала. В случай че такъв не е указан се копират всички файлове от активната директория и устройство;
дисково устройство 2: - дисковото устройство цел, т.е. където ще се копират файловете;
път – път за достъп до директорията, в която потребителя желае да бъдат копирани файловете;
име на файл 2 – име на файла (файлове) копие, в което може да се използват и глобални символи;
/D:дата – копират се само файловете със зададената или по-късна дата. Форматът на задаване на датата се определя в CONFIG.SYS с командата COUNTRY;
/А – копира зададените файлове с архивен бит, като архивния бит на файла не се променя;
/M – използва се заедно с ключа /А за копиране на архивни файлове
/P – за всеки файл поотделно се изисква потвърждение за копиране;
/S – копира файловете, както от активната, така и от всичките и поддиректории, ако в тях има файлове;
/E - копира файловете от активната директория и всичките и поддиректории, дори и да са празни. Използва се заедно с ключа /S;
/V – позволява сравняване на съдържанието на всяко копие с неговия оригинал.
/W – преди копирането прави пауза и извежда съобщение за потвърждение на стартирането на копирането.


Забележки:
• Ако директорията, в която трябва да се копира не съществува в устройството – цел, тя се създава автоматично.
• XCOPY не проверява дали има достатъчно място на дискетата цел, преди да започне копирането.
• В случай, че не бъде зададено еднозначно дали целта е директория или име на файл, то XCOPY иска уточняване.
• Когато потребителят иска да копира цяла директория, целта също трябва да е директория.
• Когато името завършва с обратна наклонена черта, XCOPY възприема, че целта е директория .
• XCOPY копира файловете по писти, което означава, че е задължително копието и оригинала да имат един и същ формат
• XCOPY не трябва да се използва, ако е ползвана командата APPEND.
• XCOPY не може да копира “скрити” файлове.
• XCOPY не може да се използва за копиране в резервираните файлови имена като COMx и LPTx.
• Файлове или групи от файлове, които са по-големи от свободното дисково пространство не могат да бъдат копирани с XCOPY.

5.3.8 MOVE – външна команда – позволява преместването на файл от едно място на друго или преименуването на директория

ФОРМАТ
MOVE [дисково устройство 1:] [път] име на файл 1 [дисково устройство 2:] [път] име на файл 2
или
MOVE [дисково устройство 1:][път]име на директория 1 име на директория 2
където:
дисково устройство 1: - дисковото устройство източник, т.е. където се намира файла, който ще се мести;
път – път за достъп до директорията, където се намира файла, който потребителя желае да бъде преместен;
име на файл 1 – име на файла, който потребителя желае да бъдат преместен;
дисково устройство 2: - дисковото устройство цел, т.е. където ще се премести файла;
път – път за достъп до директорията, в която потребителя желае да бъде преместен файла;
име на файл 2 – име на преместения файл.
ПРИМЕРИ:
1. MOVE c:\opit.doc a:\mmm\ttt.doc
MOVE премества файла OPIT.DOC от главната директория на диск С, в поддиректория MMM на дискетата, поставена в устройство А, като при това сменя името на файла на TTT.DOC.
2. MOVE kkk.doc c:\fff
MOVE премества файла KKK.DOC от активната директория, в главната директория на диск С, като при това името на файла остава непроменено.
3. MOVE a:\mmm ddd
MOVE преименува директорията MMM,поддиректория на главната на дискета поставена в устройство А на DDD.


5.3.9 TYPE – вътрешна команда – извежда на екрана на монитора съдържанието на указания текстов файл (единствен), при което това съдържание не може да бъде променяно.
Забележки
• TYPE служи предимно за показване на текстови файлове.
• В случай, че текстовия файл съдържа табулации, те се заменят с осем празни символа.
• Големи файлове могат да се извеждат по страници с помощта на командния филтър MORE.
• Извеждането на файла може да бъде пренасочено с > към друго устройство, например принтер.
• Ако потребителят желае да разпечата на екрана повече от един файл това не може да стане с командата PRINT, а трябва да се използва командата COPY.

ФОРМАТ
TYPE [дисково устройство:] име на файл
където:
дисково устройство 1: - дисковото устройство, където се намира файла;
име на файл – име на файла.

ПРИМЕРИ:
1. TYPE а:\opit.txt
TYPE разпечатва на екрана на монитора съдържанието на файл OPIT.TXT, намиращ се в главната директория на дискетата поставена в устройство А.
2. TYPE \ddd\a2.doc |more
TYPE разпечатва на екрана на монитора по страници съдържанието на файл A2.DOC, намиращ се в поддиректория DDD на главната директория на активното устройство.
3. TYPE mimi.txt >prn
TYPE отпечатва на принтера съдържанието на файл MIMI.TXT, намиращ се в активната директория

5.3.10 PRINT – външна (резидентна) команда – позволява отпечатването на текстов файл, като в същото време на екрана може да се работи с другите команди на MS-DOS. Този начин на отпечтване се нарича фонов процес.
PRINT се изпълнява по два начина:
• При първо извикване се инициализира опашката на принтера и се заделя необходимата памет.
• При всички следващи извиквания опашката се променя.

ФОРМАТ
А)Инициализиране на опашката на принтера
С този формат на командата се нагласява опашката на принтера, при което се резервира област от паметта и се задават параметрите за печат.
PRINT [/D:устройство] [/В:големина на буфера] [/U:стойност1] [/М:стойност2] [/S:време] [/Q:обхват]
В този формат командата може да бъде извикана само веднъж. За промени компютърът трябва да бъде рестартиран.
/D:устройство - името на паралелния порт. Подразбира се LPT1. Възможни са: PRN, LPT1 до LPT3 (паралелни портове). СОМ1 до СОМ4 (серийни портове). В случай че /D бъде зададен, той трябва да бъде първият параметър.
/В:големина на буфера - задава големината на вътрешния буфер за печат в байтове. PRINT работи по-бързо. ако е зададена по-голяма стойност. Стойността по подразбиране е 512, Възможни са стойности от 512 до 16384.
/U:стойност1 - задава интервала от време (в тактове на таймера - 1/18 от секундата). в който се чака готовност от принтера. Ако за това време принтерът не бъде готов, печатането не се осъществява. Стойността по подразбиране е 1. Възможни са стойности от 1 до 255.
/М:стойност2 - задава максималния интервал от време (в тактове на таймера) за отпечатване на един знак. Стойността по подразбиране е 8. Възможни са стойности от 1 до 255.
/S:време - задава колко такта на таймера да бъдат предоставени при печатане като фонов процес. Подразбиращата се стойност е 8, но се допускат стойности от 1 до 255.
/Q:обхват - задава броя на файловете. които могат да бъдат запомняни в опашката. Стойността по подразбиране е 10. Възможни са стойности от 1 до 32.
Б)Промяна на опашката за печат
С този формат на командата опашката за печат се променя. при което се задават нови файлове. изтриват се файлове от опашката или се прекъсва печатането.
PRINT [дисково устройство :][път][име на файл] [/Т] [/С] [/Р]
дисково устройство : - дисковото устройство;
път - пътят за достъп;
име на файл - файлът. който трябва да бъде сложен в опашката за печат или премахнат оттам. Могат да се задават и повече имена, отделени едно от друго с интервали;
/Т - изтрива всички файлове от опашката за печат;
/С - отстранява от опашката на чакащите за печат файлове името на файла, стоящо преди ключа, както и имената, следващи след ключа до срещането на командния ред на ключа /Р;
/Р - предизвиква активиране на командата PRINT и на поставянето в опашката на името, стоящо преди ключа /Р, както и на всички имена на файлове след ключа.

Забележки
• PRINT без параметри показва съдържанието на опашката за печат, без да я променя.
• PRINT може да се използва само когато изходно устройство като принтер или плотер е свързано със сериен или паралелен порт на компютъра.
• PRINT разширява имената на файловете с пътя и дисковото устройство, като пълното име може да има големина до 64 знака. За избягване на дългите имена на път може да се наложи промяна на структурата от директории.
• Някои приложения имат собствени команди за печат, които позволяват отпечатването на създаваните от тях файлове.
• Докато в опашката все още има файлове, не могат да се изпълняват други функции за печат.
• Чакащите в опашката файлое не бива да бъдат променяни по време на отпечатването им.
• PRINT не може да се използва в мрежа.

ПРИМЕРИ:
1. PRINT /d:lpt1 /b:2048
PRINT задава като изходно устройство LPT1 и създава буфер за печат с големина 2048 байта.
2. PRINT *.txt
PRINT прехвърля всички файлове с разширение .TXT в опашката.
3. PRINT c:\opit.txt autoexec.bat config.sys
PRINT извежда на стандартното устройство за печат файловете OPIT.TXT от главната директория на диска С, и AUTOEXEC.BAT и CONFIG.SYS, намиращи се в активната директория.
4. PRINT /c a2.txt /p mmm.txt klp.txt
PRINT премахва файла A2.TXT от опашката за печат и поставя в нея файловете MMM.TXT и KLP.TXT
5. PRINT /t
PRINT прекъсва печатахето и отстранява всички файлове от опашката за печат.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:53

ЛЕКЦИЯ 12
ДИСКОВА ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА (Disk Operating System - DOS) ЗА ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ – (продължение)
5. Групи команди и тяхното използване - (продължение)

5.4 Системни команди
Системните команди са основно свързани с помощта на операционната система, промяна на пътя за търсене и са насочени към конфигуриране на входа и изхода на операционната система, показване и настройване на дата и час, дефиниране на променливи от средата, показване карта на паметта, версията на MS-DOS и др.

5.4.1 HELP – външна команда – позволява на екрана на дисплея да бъде показан списък с всичките команди на DOS с възможност да се получи пълна информация за тях, така и може да се получи спомагателна информация за конкретна досовска команда.
Забележки
• Ако потребителчт желае да получи информация за конкретна команда, то това може да стане по два начина:
HELP команда;
Команда/? .
• Списък със съкратените имена на командите се намира във файл с име DOSHELP.HLP. Tова е текстов файл, който може без проблеми да се обработва, променя и разширява с помощта на произволна текстообработваща програма.

ФОРМАТ
HELP [команда]
където:
команда - изписва се наименованието на командата, за която потребителя иска да получи информация.

ПРИМЕРИ:
1. HELP
HELP ще покаже пълния списък с досовски команди като поребителят може да избере интересуващата го и да получи цялата помощна информация за нея
2. HELP copy
HELP ще покаже информация само за командата COPY
3. Dir/?
HELP ще покаже информация само за командата DIR


5.4.2 CLS – вътрешна команда – изрива съдържанието на екрана и показва знака за готовност (prompt) на MS-DOS
Забележки:
• Обикновено индикацията за готовност на MS-DOS се появява вляво на първия ред от екрана.
• В случай, че са зададени атрибути на екрана, след изтриването те остават непроменени

ФОРМАТ
CLS

5.4.3 DATE – вътрешна команда – позволява задаването и промяната на системната дата.
Забележки:
• Денят, месецът и годината могат да бъдат отделени помежду си с точки, тирета или наклонени черти.
• MS-DOS разпознава автоматично месеците и годините, като държи сметка и за високосните години.
• DATE може да бъде извикана или от знака за готовност, или директно, или от файл за пакетна обработка
• Форматът на датата се определя от кода на страната, задаван с командата COUNTRY във файла CONFIG.SYS.

ФОРМАТ
DATE [ДД.ММ.ГГ]
където:
ДД - 1 - 31;
ММ - 1 - 12;
ГГ - 80 – 79 или 1980 – 2079.

5.4.4 TIME – вътрешна команда – позволява показването и промяната на системния час.
Забележки:
• Елементите са отделени помежду си с разделител, зависещ от страната, който най често е двоеточие (:) или точка (.).
• Секундите и стотните се отделят с точка или запетая в зависимост от десетичния знак.
• MS-DOS показва часа в 24-часов формат.
• Текущите стойности за системен час и минута се записват за всеки файл в директориите при създаването или промяната му.
• Форматът на часа се определя от кода на страната, задаван с командата COUNTRY във файла CONFIG.SYS.

ФОРМАТ
TIME [час:минута [:секунда [.стотна от секундата]]]
където:
час: - 0 - 23;
минута: - 0 - 59;
секунда: - 0 – 59;
стотна от секундата - 0 – 99


5.4.5 SET – вътрешна команда - служи за присвояване на един текстов низ на друг, който да бъде използван впоследствие от програми.
В обкръжението на командния процесор могат да се задават променливи (PROMPT, TEMP, PATH и др.) като текстови низове. Всички команди и приложни програми получават при стартирането си копие на променливите от средата.

ФОРМАТ
SET [име=[низ]]
име: - името на променливата от средата. Малките букви в него се преобразуват автоматично в главни.
низ: - съдържанието на променливата, зададена с име. Тук малките и главните букви се третират като различни знаци.
Kогато MS-DOS трябва да изпълни SET команда, тя зарежда името и зададената стойност в предвидената за обкръжението област от работната памет. Когато на името вече е присвоен низ, той бива заменен от новозададения.
SET име = - заличава стойността, присвоена на низа име.
SET (без параметри) - MS-DOS показва текущите стойности на променливите от средата.
ВНИМАНИЕ! Употребата на команда SET е особено подходяща във файла AUTOEXEC.BAT.

ПРИМЕРИ:
1. SET path=c:\;c:\tools;c:\windows
SET ще присвои на променливата PATH, стойности C:\, C:\TOOLS и C:\WINDOWS.
2. SET
SET ще покаже на екрана текущите променливи от обкръжението на MS-DOS и записаните в тях значения.

5.4.6 VER – вътрешна команда – показва на екрана номера на използваната версия на MS-DOS.
VER изпълнява следното:
• След задаване на командата, на екрана на монитора се извежда номерът на версията. Той се състои от една цифра на главния номер и две цифри на подчинения.

ФОРМАТ
VER


5.4.7 MEM – външна команда – показва заетата и свободна памет. Освен това може да покаже и всички заредени в момента програми.
MEM изпълнява следното:
• Използвана без ключ командата показва общата и свободната памет. XMSпаметта се показва само, когато има инсталирана памет над 1МВ. EMS паметта се показва само когато има инсталиран драйвер за нея.

ФОРМАТ
MEM /P /D /C
където:
/P (Program) – извежда списък на всички заредени програми и показва тяхната големина;
/D (Debug) – извежда пълен списък на всички заредени програми и показва всички драйвери;
/C (Classify) – извежда пълен списък на всички заредени програми в конвенционалната памет и UMA (Upper Memory Area). Показва се както размера на заеманата от тях памет, така и най-големият свободен блок в UMA.

5.4.8 PATH – вътрешна команда – създава допълнителен път за търсене на програми. С нея на MS-DOS се посочва в кои директории да се търсят външни команди, когато не бъдат открити в текущата директория.
PATH изпълнява следното:
• РАТН (с параметри) - MS-DOS претърсва посочените директории в реда, в който са зададени, в случай че командата не бъде открита в текущата директория.
• РАТН (без параметри) - Показва валидния в момента път за допълнително търсене.
• РАТН ; - Анулира пътя за допълнително търсене. След изпълнението й MS-DOS търси външните команди само в текущата директория.

Забележки:
• РАТН позволява да бъдат открити само изпълними файлове (.СОМ, .ЕХЕ и .ВАТ). Ако в една и съща директория има файлове с еднакви имена и различни разширения, разширението на името на файла трябва да бъде зададено, за да може MS-DOS да изпълни правилната команда. В противен случай приоритетът им е .СОМ, .ЕХЕ и .ВАТ.
• Отделните пътища за допълнително търсене се отделят един от друг с точка и запетая (;).
• Максималната дължина на допълнителните пътища за търсене е 128 знака.
• MS-DOS претърсва директориите посочени с командата РАТН в зададената последователност. Затова се препоръчва пътищата, в които командите ще бъдат откривани по-често, да бъдат сложени най-отпред. Това съкращава времето за достъп.
• АКо РАТН се изпълни повторно със задаване на път, MS-DOS игнорира стария път и валиден става новият.
• Пътят се запомня като част от средата. (Виж 5.4.5).

ФОРМАТ
РАТН [дисково устройство:][път][;[дисково устрой¬ство:][път]...]
дисково устройство: - дисковото устройство.
път - директорията, която трябва да бъде претърсвана допъл¬нително от MS-DOS за програми.
; - разделя отделните пътища един от друг, в случай че са повече от един.

ПРИМЕРИ:
1. PATH c:\; c:\windows c:\dos; c:\util;
PATH ще накара MS-DOS да претърсва посочените директории C:\; C:\WINDOWS; C:\DOS и C:\UTIL в реда, в който са зададени, в случай че командата не бъде открита в текущата директория.

5.4.9 PROMPT – вътрешна команда – променя знака за готовност на MS-DOS, който нормално има вид С:\>. По този начин в индикацията за готовност потребителя може да показва важна информация
Забележки:
• Текст и $знак при изписване на командата могат да се редуват произволно. Всеки знак освен изредените по-долу в списъка, се появява в истинския си вид.
• Ако се исползва $Р при преминаване надискетно устройство то трябва да е готово за работа, защото в противен случай се появява съобщение за грешка
• PROMPT без параметри възстановява нормалния знак за готовност, при който се показва само активното устройство и знака “>”.

ФОРМАТ
PROMPT [текст [$знак ]......]
където:
текст - задава текст, който потребителят желае да се появява в знака за готовност;
$знак – задава знак със специално значение за командата.
Оцновни знаци предлагани от MS-DOS
Знак Индикация
$$ - Знак за долар
$T - Час и минута
$D - Дата
$P - Текущо дисково устройство и директория
$V - Версията на MS-DOS
$N - Текущо дисково устройство
$G - Знакът >
$L - Знакът <
$B - Знакът |
$Q - Знакът =
$_ - Минаване на нов ред и връщане в началото на реда
$E - ASCI код ESC
$H - Изтриване на последния символ в знака за готовност и връщане една позиция назад

5.4.10 SHARE – външна команда – дава възможност за едновременна употреба на файлове в мрежа. Освен това SHARE осъществява някои подобрения при работа с файлове. Затова някои приложни програми я изискват
Забележки:
• Ако е заредена командата SHARE при всяка заявка за запис или четене се прави проверка дали тя е допустима. Когато по време на четене или запис бъде сменена дискетата, се появява съответно съобщение за грешка.
• Командата SHARE може да бъде заредена с инсталационната команда INSTALL във файла CONFIG.SYS.
• За да се осигури едновременна употреба на файлове в мрежа, SHARE трябва да се зададе във файла AUTOEXEC.BAT.
• Когато SHARE бъде заредена, кКомандата FCBS във файла CONFIG.SYS се задава с параметри 16,8.
ФОРМАТ
SHARE [/Р:памет] [/L:заключени файлове]
където:
/Р:памет - задава големината (в байтове) на паметта, която MS-DOS трябва да използва при едновременна употреба на файлове. Стойността по подразбиране е 2048. Всеки отворен файл изисква памет, която да побере пълното му име и още 11 байта. Средната дълбина на пътя е около 20 байта.
/L:заключени файлове - задава максималния брой заключени файлове. Стойността по подразбиране е 20.
ЛЕКЦИЯ 13
ДИСКОВА ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА (Disk Operating System - DOS) ЗА ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ – (продължение)
5. Групи команди и тяхното използване - (продължение)
5.5 DOSKEY
Помощната програма DOSKEY е пример за сервизна, резидентна в па¬метта програма. Обикновено тя се записва в директориите C:\UTIL или C:\MS-DOS или С:\. Програмата DOSKEY е извънредно полезна, тъй като зарежда разширена поддръжка на клавиатурата и замества доста слабите редактиращи клавиши на MS-DOS (F1-F10). Освен това командата DOSKEY предоставя възможност за създаване на потребителски МАКРОСИ – кратки команди за често използвани команди на DOS, които съдържат достатъчно дълги последователности от символи.
MS-DOS запазва само последния въведен ред във входния буфер, докато DOSKEY помни почти 20 от последните въвежда¬ния. Редактирането се извършва само с блока клавиши, управля¬ващи курсора, и клавишите за вмъкване (Ins), за изтриване (Del), за първа позиция (Home) и за край (End). Всеки, опитал веднъж DOSKEY остава верен завинаги на тази помощна програма. Основните действия на DOSKEY са свързани с редактиране на командния ред и с опериране с информацията, съдържаща се в буфера на запомнените команди. По долу са показани основните комбинации от клавиши, които DOSKEY използва.
Клавиши
(комбинация от клавиши)
Действие
Ins Превключва от режим “вмъкване” в режим “замяна” и обратно.
Del Трие “напред” – пред курсора.
стрелка наляво "Върви" се знак по знак назад (без да се трие).
стрелка надясно "Върви" се знак по знак напред.
Ctrl + стрелка наляво Установява маркера в началото на предната дума.
Ctrl + стрелка надясно Установява маркера в началото на следващата дума.
Home "Скача" се в началото на реда.
End "Скача" се в края на реда.
Esc Изтрива въвеждания ред.
F1 Копира последния въведен символ в командния ред.
F2 Търси в последния въведен ред символа, който потребителят въвежда след активирането на клавиша “F2”и копира всичките символи, стоящи пред него в командния ред, като самия символ не се копира.
F3 Копира остстъка от последното въвеждане в командния ред.
F4 Изтрива всички символи от последния въведен команден ред, след символа указан от потребителят, след активирането на клавиш “F4”, без него
F5 Копира целия команден ред в буфер, без да изпълнява командата и я изтрива от реда.
F6 Поставя знака за край на файл в края на текущия команден ред
стрелка нагоре Показва командата въведена преди текущата.
стрелка надолу Показва командата въведена след текущата.
PgUp Извежда в командния ред най-старата въведена команда, съхранявана още в буфера.
PgDn Извежда в командния ред последната въведена команда.
Alt +F7 Изтрива от буфера всички въведени команди
F7 Показва на екрана всичките записани в паметта команди със съответстващите им номера, започвайки от най-стария ред
F8 Търси измежду командите в буфера указаната от потребителя. За целта след активиране на клавиша “F8” потребителят, трябва да въведе един или няколко символа на търсената команда. DOSKEY показва на екрана последния команден ред започващ по указания начин, като при последващо активиране на F8 се прав последващо търсене в буфера с команди.
F9 Пита за номера на командния ред, който потребителят желае да изпълни. (Виж F7)

ФОРМАТ
DOSKEY [/REINSTALL] [/BUFSIZE=размер] [/M] [/H] [/INSERT] [/OVERSTRIKE] [име на макроса=[текст]]
където:
/REINSTALL - инсталира ново копие на DOSKEY, като изчиства съдържанието на буфера с командите.
/BUFSIZE=размер – потребителят задва размера на буфера, в който да се съхраняват командите и макрокомандите. Минималната големина е 256В, като по подразбиране големината е 512В.
/M (acros) - показва дефинираните макрокаманди на екрана.
/H (istory) – показва списък на запомнените команди.
/INSERT – посочва редактирането на командите да става в режим на вмъкване.
/OVERSTRIKE – посочва редактирането да става в режим на заместване.

ПРИМЕРИ:
1. DOSKEY /bufsize =1024
DOSKEY разширява буфера за запис на макроси и въвеждани командни редове да 1КВ. В такава форма командата може да се стартира само при първоначалното и стартиране.
2. DOSKEY /insert
DOSKEY ще използва при редактиране на командния ред режим на “вмъкване”.
3. DOSKEY /h
DOSKEY ще покаже на екрана на монитора всички въведени от момента на включване команди, съдържащи се в буфера.
Както по-горе бе отбелязано DOSKEY служи за създаване на МАКРОСИ.
ФОРМАТ
DOSKEY име на макроса=[текст]
където:
име на макроса – името, с което потребителят желае да извика макрокомандата;
текст – текст, съдържащ тези команди, които потребителят желае да се изпълнят при стартиране на макроса.
Забележки:
• Макрокомандата се изпълнява чрез задаване на името и.
• Във файловте за пакетна обработка не могат да се използват макрокоманди
• За разделител между отделните команди в един макрос (ако са повече от една) се използва $t
• Ако в текста потребителят желае да използва при всяко стартиране различни, зададени от него параметри, то при изписване на макроса се използва последователно записването на формални параметри, последователно отбелязвани с $1, $2, $3…$9 и т.н., които при стартиране на макроса се заместват с действителните си значения
• Отделни макрокоманди могат да се изтриват чрез:
DOSKEY име на макроса=
без присвояване на команда.
• Макрокомандите не могат да се влагат една в друга.
ПРИМЕРИ:
1. DOSKEY find =dir/p/s $1
DOSKEY създава макрос FIND, който позволява търсенето на определен файл (група файлове)
2. DOSKEY cc=copy $1 $2
DOSKEY позволява копирането на произволен файл от едно място на друго с макроса CC
3. DOSKEY qsf=format $1 /q /s/f:$2
DOSKEY ще създаде макрос QSF за форматиране с бърз формат системна дискета в указаното устройство със зададен от потрбителя капацитет
4. DOSKEY mm=
DOSKEY ще изтрие макроса ММ
5. DOSKEY mdel= del $1\*.doc $t del $2\*.doc del $3\*.txt
DOSKEY ще създаде макрос MDEL, който ще изтрие указаните групи файлове от три различни места (устройства и/или директории)


6. Работа с командни файлове за пакетна обработка (.BAT)
6.1. Какво представлява един файл за пакетна обработка
Командни файлове - една от най-полезните и мощни възможности на DOS, които значително могат да облегчат работата на потребителя. Те представляват последователност от команди на DOS, които потребителят е записал предварително като файл за изпълнение на някаква работа. При задаване на името на командния файл като команда, DOS чете и изпълнява командите от него една по една. Това именно определя значимостта на този тип файлове, тъй като чрез тях се осигурява възможност потребителят за най-често извършваните от него работи да запише съответната последователност от команди във вид на файл и всеки път, когато е необходимо да ги изпълнява без да ги въвежда от клавиатурата. По тази причина командните файлове се наричат още файлове за пакетна обработка.
Съществуват определени изисквания към командните файлове, които потребителят трябва да има предвид:
1. Командният файл е ASCI -файл, т.е. текстов файл. който не съдържа никаква управляваща информация, освен кода за край на реда и начало иа нов ред.
2. Всяка команда на DOS заема отделен ред, който завършва с кода на клавиша [ENTER]. Дължината на реда не може да бъде повече от 127 знака.
3. Основното име иа файла се създава по желание потребителя, но разширението задължително трябва бъде .ВАТ.
При задаване на основното име на командния файл потребителят трябва да има предвид следното:
- то не трябва да съвпада с име на вътрешна команда защото командният интерпретатор COMMAND.COM най напред преглежда списъка на вътрешните команди и след това търси файл, който да пусне за изпълнение. По тази причина, ако името на командния файл съвпада с име на вътрешна команда, то той никога няма да бъде пуснат за изпълнение;
- то не трябва да съвпада и с името на външна команда или на някоя програма, съхранявана като .СОМ или .ЕХЕ защото DOS преглежда изпълнимите файлове в реда СОМ, ЕХЕ и ВАТ. В тези случаи командният файл ще се изпълни само, ако се намира в директория, която в списъка зададен чрез РАТН е по-напред от директориите, съдържащи СОМ или ЕХЕ файлове със същото име.
За писане на командни файлове е най-добре да се използва кой да е текстов редактор, който създава ASCI текстови файлове. Такива в DOS са EDIT, EDLIN, E и PE2.
Изпълнението на командния файл може да бъде прекъснато по всяко време при натискане на клавишите Ctrl+Break или Ctrl+С. В този случай DOS прекъсва изпълнението, извежда съoбщение “Terminate bath job (Y/N)?” и чака отговора на потребителя.
Пример. Нека на дискетата в устройство В: е записан следният файл за пакетна обработка OPIT.BAT:
>ТУРЕ B:\OPIT.bat
cls (изчистване на екрана)
с: (избор на устройство С:)
dir *.* (показване на съдържанието на директорията)
pause (пауза до натискането на произволен клавиш)
cls (изчистване на екрана)
Файлът за пакетна обработка се извиква чрез въвеждане на OPIT.
C:\>b:\opit
Отделните команди на файла за пакетна обработка се показват на екрана преди изпълнението им. Командата PAUSE задържа изпълнението на файла до натискането на произволен клавиш. В противен случай няма да има време за прочитане на съдържа¬нието на екрана, тъй като веднага ще се изпълни командата CLS за изчистване на екрана.
Когато показването на командите на файяа за пакетна обра¬ботка върху екрана пречи, ехото може да се изключи чрез въвеж¬дане на командата ECHO OFF. Ехото се включва отново с коман¬дата ECHO ON. Командата PAUSE може да съдържа н коментар с указания, който заменя на екрана стандартния коментар “Strike a key when ready”
6.2. Повече удобства с AUTOEXEC.ВАТ
Всеки познава AUTOEXEC.ВАТ като стартов файл. Потребителските и демонстрационните програми винаги се дос¬тавят със стартиращ файл. Трябва само да се прегледа съ¬държанието на директорията, да се намери файлът от типа .ВАТ и да се извика.
Ето един елементарен стартов файл, която IBM записва на си¬стемната дискета:
>type autoexec.bat
cyr (зареждане на клавиатура на български език)
echo off (изключване на ехото)
cls (изчистване на екрана)
date (програма за показване и евентуална смяна на датата)
time (програма за показване и евентуална смяна нa часа)
ver (погазва номера на версията на MS-DOS)
Когато в компютъра е инсталиран часовник, програмите DATE и TIME не са необходими. В този случай те могат да бъдат дори пречка, тъй като изискват ръчно въвеждане на дата и час. Затова трябва да се изключат от стартовия файл. Номерът на версията също е излишен.
AUTOEXEC.ВАТ предлага на потребителя повече удобства, като още при стартирането на системата установява определени неща. Освен посочените най-необходими команди потребителят може да въведе и други, да зареди като резидентни модули в паметта полезни помощни програми, да промени вида на системния знак. да зареди функция за изключване на екрана, да въведе пътища за търсене и т.н.
Описаните в т.3 основни системни команди на DOS трябва да бъдaт отразени във файл AUTOEXEC.ВАТ. Командата РАТН трябва да определи пътища за външните команди на MS-DOS и за помощни програми. Освен това на екрана трябва да се показва актуалният път в избраното устройство.
Съдържание но AUTOEXEC.BAT
еcho off
cls
path=c:\;c:\msdos;c:\util
doskey
prompt $p$g
cyr
echo on
Ако командата РАТН е посочена на първо място и ако CYR.COM не се намира под стандартния път С:\, операцион¬ната система няма да може да зареди програмата за клавиа¬турата. РАТН позволява на потребителя да състави главнaта си директория практически само от поддиректории и да записва в нея само ограничен брои файлове (AUTOEXEC.BAT, CONFIG.SYS и COMMAND.СОМ). Помощната програма DOSKEY (3.5) е пример за резидентна в па¬метта програма. В случая тя трябва да е записана под C:\UTIL или C:\MS-DOS или С:\.
6.3. Лесно стартиране на приложни програми
За различните приложни програми също могат да се дефини¬рат стартиращи файлове, подобни на AUTOEXEC.BAT. Те освобож¬дават потребителя от задължението да дефинира пътища, да променя дискови устройства, да извиква програми и т.н.
Нека в следния пример - стартиране на MULTIPLAN (файл с име MP.COM), про¬грамите се намират в директорията \MULTIPLA. В поддиректории се на¬мират приложения на MULTIPLAN. Тъй като MULTIPLAN не показва поддиректории на екрана, а само "истински" файлове, при работа с този продукт често се получа¬ват неприятности, когато потребителят не си спомня точното наименование на поддиректория и поради това не може да я зададе правилно. Налага се да се излиза от MULTIPLAN, да се преглежда съдържа¬нието и повторно да се стартира продукта. По тази причина в стар¬товия файл се показват само имената на поддиректориите с команда DIR *. (за да функционира тази команда, имената на поддиректориите не трябва да имат допълващ групов идентификатор). След при¬ключване на MULTIPLAN трябва да се влезе отново в главната директория.
За описания случаи стартовият файл с име МР.ВАТ изглежда така:
c:
cd c:\multipla
cls
dir *.
pause след прочитане на поддиректорията натиснете произволен клавиш
mp.com
cls
cd c:\
c:
Добре е при използването на файлове за пакетна обработка потребителя да си създаде ндвика винаги в края на файла да се връща в главната директория.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:53

6.4. Къде да се разположат файловете за пакетна обработка
6.4.1. По един стартов файл във всеки клон
Просто и прегледно подреждане на диска се постига наи-лесно, като се създаде отделна поддиректория за всяка приложна програма. Във всяка от тези поддиректории се създава стартов файл. За потребителя остава само да избере с командата CD съответнaта поддиректория и да въведе стартиращата команда, като само напише името на файла за пакетна обработка.
6.4.2. файлове за пакетна обработка в специална директория
Изглежда, че наи-лошият метод за работа е да се записват стартови файлове в главната директория. Едновременно с инста¬лирането на стартов файл във всяка поддиректория съществува и възможност за създаване на специална поддиректория. Тук се съби¬рат всички файлове за пакетна обработка. Достатъчно е потребителят да посо¬чи чрез командата РАТН пътя към тази поддиректория, за да се освободи от грижата за намиране на които и да е стартов файл. Натрупването на файлове за пакетна обработка в една поддиректория има и предимството, че потребителя може бързо да преиме¬нува с RENAME примери от миналото и да извърши само не¬значителни промени.


ЛЕКЦИЯ 14
ДИСКОВА ОПЕРАЦИОННА СИСТЕМА (Disk Operating System - DOS) ЗА ПЕРСОНАЛНИ КОМПЮТРИ – (продължение)
7. Архиватори
7.1. Необходимост от архиватори (компресиращи програми)
Кога възниква необходимостта за компресиране на информацията. Няколко са причините заради които си струва се използва тази "техника ".
1. ЦЕНАТА НА ДИСКОВИТЕ УСТРОЙСТВА. Ако потребителят може да си позволи закупуването на голям или още по-голям диск, може би не си струва да се занимава с компресиране на информацията.
2. Възможността на някои програми да архивират информацията с пароли. На практика това е един достатъчно надежден метод за ЗАЩИТА НА ИНФОРМАЦИЯТА, още повече че паролата не се съдържа в архивния файл.
3. Възможността да се използва компресирането на програми в БОРБАТА СРЕЩУ ВИРУСИ също е добра причина. Когато дадена програма е пакетирана в архивен файл вируса трябва да е много "учен " за да я дезархивира, зарази и отново архивира и при това да запази примерно същия размер на файла. Не стоят така нещата ако програмата е компресирана в саморазпакетиращсе файл. Там е възможно да имате вируси на две нива, в архивираната програма и в получения изпълним (.ЕХЕ) файл. Много от антивируснитепрограми предупреждават. когато намерят така архивирана програма, че не могат да действуват на архивното ниво.
4. НЕОБХОДИМОСТ ОТ НАМАЛЯВАНЕ НА ОБЕМА НА ИНФОРМАЦИЯТА възниква и ПРИ ПРЕНОС на програмно осигуряване с дискети. Много фирми продават своите програмни продукти архивирани. За създаване на архивно копие на важна информация на дискети, е почти наложително нейното архивиране.
5. Компресирането на информация широко се използвай при ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ ПО СВЪРЗОЧНИ КАНАЛИ (телефонни, специализирани, спътникови). Там проблема е, че времето на заемане на канала пряко се отразява на цената на преноса. Съществуват множество апаратни и програмни, алгоритми, които постигат значително компресиране и то при работа в реално време.
Освен това е съвсем естествено при работа с ПК, да възникне и друга необходимост от използване на архивиращи програми.
7.2 Методи за компресиране на информацията
Написаните по-долу редове обясняват принципа на работа на разпространените програми за архивиране на ин¬формация. Тези обяснения могат да-се ползват както'при работа с готово програмно осигуряване, така ипри изграждане на собствени приложения.
Основен принцип на който работят всички компресиращи програми е използването на статистическото разпределение на числата в изходния файл. Информацията в дисковата операционна система, (DOS) е обособена във файлове. Неза¬висимо от големината на файла, основна негова градивна единица е байта. Стойността на записаното в един байт число може да се променя от 0 до 255. Tова е код с постоянна дължина на всеки елемент, независимо от неговата стойност, например, не както при Морзовия код където се използват няколко дължини за предаване на знаците.
В своя статия , публикувана още през 1952 година, Дейвид Хофман (D.Huffmman) описва алгоритми за изграждане на кодове, които минимизират дължината на съобщението. когато е известна вероятността за поява на всяко число в изходните данни. Принципа е следния. Произволната числова поредица 110,32,123,244,5,76, която представена по байтове изглежда така: -
110 - 0110 1110
32 - 0010 0000
123 - 0111 1011
244 - 1111 0100
5 - 0000 0101
76 - 0100 1100
За нейното представяне са необходими 6 байта (48бита). Преминава се в код с променлива дължина и се приема числото, което се появява най-често да се запишес най-малко бито¬ве. Групата числа подредена по брой на поява в голямо коли¬чество информация изглежда така:
123 - 1
32 - 0010
76 - 0001
244 - 0011
5 - 0101
110 - 01010
За същите числа вече са необходими 23 бита. Основно качество на така изградения код е, че всяко число не се явява част от друго число. Това важно обстоятелство дава възможност за декодиране на информацията. Трудността при избора на кодова таблица идва от необходимостта постоянно да се определя вероятността на поява на всяко число от входната смес. Съществуват препоръки как да става това динамично, тоест да се получи адаптивно кодиране. Никоя фирма не дава точни сведения как работят нейните компресиращи програми. Експериментално се установява, че се работи с различни стра¬тегии които се сменят в зависимост от изходните данни. Когато се архивират голямо, количество еднакви числа просто се отразява стойността на числото и броя числа. При данни с почти еднаква вероятност за поява на всяко число всички про¬грами се "отказват " да компресират тъй като има опасност из¬ходния код даже да нарасне. При разпространените текстови файлове, програмите генерират изходен код който е от два до три пъти по-къс от входния файл. Забелязва се известно подобрение при по-новите версии, което показва резултатността на изследователската работа.

7.3 Разпространени програмни пакети
Ще бъдат разгледани някои масово разпространени програми. При по-старите разработки компресиращата и декомпресиращата програма са в различни файлове, докато при новите двете функции са обединени.
По отношение на вида на изходната информация (изходния файл) в практиката на ПК са се наложили няколко вида програми. Основно се използва архивирането на информация в специален архивен файл, който обикновено има разширение указващо с каква програма е изграден. Предимството на този метод е, че в изходния файл не се съдържа допълнителна информация. Друг метод, който се използва когато се пренася програмно осигуряване е създаване на саморазархивиращ се архив. Това е изпълним файл, който при стартиране възстановява архивираната в него информация. По този начин може да се архивира разнообразна информация. Предимството е, че не се налага пренасяне на дезархивираща програма. При постоянно архивиране по този начин възниква проблема, че архивните файлове увеличават своя обем поради това, че съдържат дезархивиращ код. Съществуват и програми които "свиват" само изпълними файлове. Архивния файл също е изпълним, с по-малка дължина от изходния, който при своето стартиране се разархивира скрито от потребителя и се изпълнява.

7.3.1. Програмен пакет PKZ110
Този програмен пакет на фирмата "PKWARE" е един от първите получил масово разпространение и популярност. От разширението (ZIP) на неговите архивни файлове произлиза думата “зипване” станала нарицателна, когато се говори за архивиране. Със същото разширение са и Windows-ките програми за архивиране WINZIP. Хронологично това е пакета появил се след първия PKARC, което предопределя и неговите не съвсем добри показатели. Работи в DOS
7.3.1.1. Програма PKZIP
Тази програма създава архивния файл. Синтаксиса на нейното използване е следния:
PKZIP options arhive [filename1, filename 2,......filenameN]
където:
options - опции, възможности, режими на работа;
arhive - име на създавания архив;
filename1, filename 2,......filenameN - име на файла (файлове) от архива (могат да се използват и глобални символи).
Най-често използваните опции са следните:
-a (add) - добавя информация, във вече съществуващ архив или създава нов;
-r –включва и поддиректории в архива;
-m (move) - мести файла в съществуващ архив или създава нов;
-l (list) - показва съдържанието на архив;
-s (password) - добавя информация, във вече съществуващ архив или създава нов с използване на парола.
Примери:
1. pkzip –a arhiv opit.txt mmm.txt
Ще създаде файл ARHIV.ZIP, в който ще бъдат компресирани OPIT.TXT и MMM.TXT.
2. pkzip –sсекрет arhiv opit.txt mmm.txt
Ще създаде файл ARHIV.ZIP, в който ще бъдат компресираниOPIT.TXT и MMM.TXT като ползва думата "секрет" като парола за закодиране на информацията.
Особености:
- тази програма иска указанията за режимите на работа( опциите) да се предхождат от тире;
- разширението на изходния файл . е по-подразбиране, когато не се.използва парола, но потребителя има възможност да използва и друго разширение, което не е препоръчително;
- паролата може да бъде дума написана и на кирилица с такава дължина, че потребителят да може да напише и останалата част от командата, естествено наложително е да му е известна и при дезархивиране на данните.
7.3.1.2. Програма PKUNZIP
Тази програма извлича информация от архивния файл. Синтаксиса на нейното използване е следния:
PKUNZIP options arhive [filename1, filename 2,......filenameN]
където:
options - опции, възможности, режими на работа;
arhive - име на създадения архив;
filename1, filename 2,......filenameN - име на файла(файловете от архива (могат да се използват и глобални символи), които потребителя иска да разархивира.
Най-често използваните опции са следните:
-e (extract) – дезархивира всички или указаните файлове от архива;
-t – провека целостта на архива;
-l (list) - показва съдържанието на архив;
-d – при дезархивиране създава директориите запомнени в архива;
-s (password) - добавя информация, във вече съществуващ архив или създава нов с използване на парола.
Примери:
1. pkunzip –e arhiv
Ще дезархивира всички файлове от ARHIV.ZIP
2. pkunzip –e arhiv opit.txt mmm.txt
Ще дезархивира файловете OPIT.TXT и MMM.TXT от ARHIV.ZIP.
3. pkunzip –e –d arhiv
Ще дезархивира всички файлове от ARHIV.ZIP, като ще създаде и всички поддиректории с техните файлове, запомнени в архива
4. pkunzip –sсекрет arhiv opit.txt mmm.txt
Ще дезархивира файловете OPIT.TXT и MMM.TXT от ARHIV.ZIP като ползва думата "секрет" като парола за декодиране на информацията.
Особености:
• тази програма иска указанията за режимите на работа (опциите) да се предхождат от тире;
• когато се ползват две или повече опции едновременно трябва да бъдат разделени от интервал;
• радширението на изходния файл .ZIP е по-подразбираие, когато не се използвапарола. но потребителя има възможност да използва и друго разширение, което не се препоръчва;
• паролата може да бъде дума написана и на кирилица с такава дължина че да можете да се напише и останалата част от командата в командния ред
• паролата може да бъде различна за всеки файл от архива, при дезархивиране се указва кой файл да се дезархивира.
7.3.2. Програмен пакет ARJ
Това е най-новата достъпна разработка за компресиране на информация. В разпространявания саморазпакетиращ се файл (ARJ230) се крие както основната програма, подробна документация така и редица съпътствуващи функции. Достъпни са възможности които ги няма в никои други архиватори. Разпространява се безплатно за нетърговски цели. Основната програма създава архивни файлове с разширение на името .ARJ (по подразбиране). Разкошна програма, мощна, бърза при работа, постига отлична слепен на компресия. Чрез управ¬ление на три нива (команди, опции, отричащи опции) се пости¬га превъзходно управление на режимите на работа. Предлагат се за настройка даже някои технологични параметри, например дължината на буфера в който се формира кода на Хофман, което предполага познаване на програмата. Сред придру¬жаващите програми голям интерес предизвиква REARJ която може да преобразува архивни файлове създавани от други програми във формат ARJ. Полезна може да се окаже и програ¬мата за сортировка на архива без неговото дезархивиране.
7.3.2.1. Архивираща програма ARJ
Освен основните режими, тази програма предлага и няколко полезни и интересни възможности. Най-необичайна е възможността, изходния архивен файл да се изгражда на отделни части. Това е много полезно при пренос на архив с дискети. Предвидена е възможност за адаптивно формиране на размера на всяка част от архива в зависимост от свободното пространство на устройството на което се извежда инфор¬мацията. Друго много добро качество на програмата е възмож¬ността да се изпълняват DOS команди по време на работа.
При прехвърляне на архив върху дискета, е желателно да може да се види съдър¬жанието на дискетата и след това да се продължи архивирането. Може да възникне ситуация при която е необходимо предварително форматиране на дискети и последващ запис. Това би било полезно при масово тиражиране на програмно осигуряване. Интересни възможности предлага и опцията за изключване на файлове с определени имена или разширения от операцията изпълнявана в момента. Например, ако потребителя иска да архивира всички файлове от дадена поддиректория, с изключение на тия с разширение *.ЕХЕ. Удобство при напрегната работа с този архиватор предоставя и възможността различни набори от команди и опции необходими за реализиране на по-сложни потребителски функции, да бъдат зададени в променливи на DOS обкръжението, като съществува опция за промяна на името на използваната променлива. С комбинацията +ARJ_SW2 се указва използването на конкретна променлива.
Основни елементи на командния ред при работа с програмата ARJ са:
ARJ <command> [{/|-}<switch>...] <archive_name>[.ARJ] [<wild_name>...]
където:
command – команда, задължителна за ARJ;
switch – опции, рейими, които могат и да не се използват (в зависимост от това как действат, някои се изписват със знак (/), адруги със знак (-) пред тях;
archive_name[.ARJ] – име на създавания архив (може да се пише без разширение;
wild_name име (имена на файлове), които потребителя желае да архивира.
Най-често използваните команди са следните:
a(add) -добавя информации в съществуващ архив или създава нов;
m (move) - мести файлове в архива;
l (list)- показва списък на файлове в архива;
d (delete) - трие файлове в архива;
e (extract) - дезархивира файлове от архива;
x (extract) - дезархивира файлове от архива заедно с поддиректории-те;
Най-често използваните опции (режими) са следните:
-v - разрешава мултиплексираме (разделяне) на томове (части); .
-vv - издава звуков сигнап между томовете;
-vw- архивира цели файловев томовете;
-va - автоматично определя свободното пространство на диска;
-vas - автоматично определя свободното пространство и изпълнява DOS команда;
-vvwas - четирите предишни опции събрани;
-vascommand : -va +commmmand – опция –va +DOS - команда, ако не се въведе команда при този режим, DOS чака въвеждане от клавиатурата в хода на работа;
-v5000 - размера на тома е 5000byte ;
-v360s - разм ера на том а е 360000 byte + DOS команда;
-v360,v720,v1200,v1440 - размера на тома е 360000, 720000, 1200000, 1440000byte;
-х - изключваща опция, разрешава изключването на част от файловете в дадена операция, например: arj a arhiv –x *.exe - ще включи

ЛЕКЦИЯ 15
ЗАЩИТА НА ИНФОРМАЦИЯТА В РС

Вирусите, които заразяват компютъра, могат да направят големи поразии, които стигат от изтриване на данни до разру¬шаване на програми. Но човек може да се отбранява срещу това. Могат да се вземат превантивни мерки, за да не се стига до заразяване.
Терминът вирус идва от латински, означава „отровен сок" и е заимстван от биологията. Там с този термин се обознача¬ват микроорганизми, които се прилепват по носителите на генния материал на живите клетки-стопани и го използват за своето размножаване. След определено време вирусът се активизира и болестта избухва.
Своеобразното поведение на биологичните вируси може да бъде открито и при компютърните вируси. В изчислителната техника под думата вирус се разбира компютърен вирус. Различните специалисти по различен начин дефини¬рат понятието вирус.
Вирусологът Винфрид Глейснер пише в книгата „Манипу¬лации в компютрите и в мрежите": „Под компютърен вирус... се разбира последователност от команди, чието изпълнение предизвиква репродуциране на копие или мутация от своя код, който се намира в определена област от паметта, и което не съдържа тази последователност. Този процес се нарича ин¬фекция. Поредицата от команди може освен това минимално изискване за самовъзпроизводимост да активира и произвол¬ни друаи функции.к
При това се предполага, че вирусът не е самостоятелна изпълнима програма. Поредицата от команди може да е напи¬сана на Асемблер, език от високо ниво, команден език или от смесена форма на тези езици. Под копие се разбира точно възпроизвеждане на първоначалната поредица. Евентуална мутация може да съдържа възпроизводимостта, но може и да я отличава от оригинала. Областта от паметта може да бъде част от съдържанието или от края на изпълним файл, респ. програма. Тази област се намира върху външен носител като дискета или твърд диск. но може да бъде и част от оператив¬ната памет на компютъра.
Възпроизводимостта предполага, че вирусът може да отк¬рива дали гореспомената област от паметта съдържа вече вируса.
Функциите на вируса могат да нанасят щети, но могат и да нямат вредно въздействие. След заразяването на област от паметта, тя може да действа като вирус. По този начин виру¬сите се разпространяват експлозивно.
1.1. Как да се разпознаят вирусите?
Целенасочената защита и борба с вирусите предполага разпознаването на вирусната зараза. Също както и при би¬ологичните вируси важи следното правило:
Колкото по-рано се открие една инфекция, толкова по-лесно се ограничават последствията и се потискат вече настъпилите вреди.
Вирусните инфекции обаче в повечето случаи се откриват случайно, и то в момент, когато вече са заразени много програми или пък е активирана подпрограмата за нанасяне на щети. Тъй като разпознаването на вече предприети вирус¬ни атаки върху изчислителната система е лелеяна мечта за вирусолозите, вниманието на засегнатия трябва да бъде на¬сочено към определени изменения и специфични симптоми, които са характерни за вирусната атака. Само така инфекци¬ята може да бъде своевременно открита още преди пълното заразяване на програмите или изразяването на вредните функции. Показаният по-долу списък съдържа типичните симтоми на вирусна инфекция, за които потребителят трябва да внимава при използването на системата. Признаците са ха¬рактерни за известните до днес вируси. Изброени са само общите признаци, а не очевидните неща, като изведнаж по¬явяващи се анимации, съобщения или повреди на дисковите устройства
Типични симптоми
1. Забавена обработка - Бързодействието на компютъра се снижава. Той работи значително по-бавно.
2. Необичайни опити за достъп до дисковите устройства - Приложните програми изискват несанкциониран достъп до твърдия диск или дискетите.
3. Продължително време за зареж¬дане на програмите - Тази грешка най-често се появява при вируси, заразяващи .СОМ-файлове.
4. Неочакван недостиг на памет - Заредени програми по необясними причини не могат да се поберат в оперативната памет.
5. Увеличение на обема на прог¬рами и намаляващо дисково пространство - Програмните файлове се удължават или пък свободното дисково пространство се намалява без наме¬сата на потребителя.
6. Проблеми с резидентните програми - Възникващи изведнъж проблеми с наличните резидентни програми без инсталиране на нови програми или промяна на конфигурацията.
7. Програмите не работят вече безупречно - Непознати или неочаквани съобщения, провал при изпълнение на програмите при изпълнение на досега безупречно работещ софтуер.
8. VOLUME LABEL е променен - Етикетът на тома е бил сменен по необясним начин.
9. Манипулирани са файлове с данни - Файлове с данни са били променени или удължени с нечетлива информация.
10. Нарастване на броя на дефект¬ните сектори по носителите - Броят на маркираните като физически неупотребяеми сектори се е увеличил.
Тези различни индикации не могат еднозначно да бъдат приписани на активността на вирусни програми, тъй като се появяват и в незаразени системи. Освен това потребителят трудно може да открие някои от гореизброените симптоми. Способността да се откриват необичайни опити за достъп до диска изисква познания за процесите при изпълнението на програмите. Това едва ли е изпълнимо при сегашното ниво на сложност на приложните програми. Въпреки тези ограниче¬ния трябва да се отдава внимание на тези симптоми и в съмнителни случаи да се предприемат някои от описаните по-долу мерки за разпознаване и унищожаване на компютърните вируси.

При разнообразието от вируси, срещани днес в персонал¬ните компютри, не е възможно еднозначно да се класифици¬рат всички известни и бъдещи вирусни типове. Преди всичко проблем е разпределението по ясни критерии. Една класифи¬кация би могла да бъде следната:
I. Според причиняваните щети биват:
• Игрови – имат забавен характер и обикновено не разрушават информацията
• Разрушителни – разрушават частично или напълно информацията в даден документ, на част от дисковия носител (FAT, или целия диск)
Те са лечими и нелечими.
II. Какво се заразява от вируса?
• всички програмни файлове - СОМ, ЕХЕ, АРР, OVL и т. н.;
• само СОМ-файлове;
• само ЕХЕ-файлове;
• само файла СОММAND.СОМ;
• Ьооt-секгора на твърдия диск;
• само дискети от 360 КВ.
III. Намира ли се вирусът в паметта?
• нерезидентни;
• резидентни.
IV. Как изглежда пътят на заразяване?
• файлови вируси;
• boot-sektor вируси;
• „троянски коне" (най-често те не се квалифицират като вируси).
Последната класификация се базира на метода по който се пренася вирусът и по това как заразява файловете в компютъра. Този метод ще бъде изясненпо-късно Дори това кратко изброяване показва колко е трудно да се класифицират вирусите.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж

Re: Видове компютри

Мнениеот bono на Пон Мар 31, 2008 19:54

МЕТОДИ ЗА ЗАЩИТА НА ИНФОРМАЦИЯТА
Могат да се групират в три основни групи:
1. Организационни предпазни мерки
Тези мерки се отнасят непосредствено до потребителя, персонала и боравенето със системата. Те могат да бъдат реализирани относително просто. Както при всички преван¬тивни мерки трябва да се има предвид, че тези охранителни предписания се отнасят не само до всички участници, но и трябва да бъдат прилагани последователно средно- и дългос¬рочно. Всяка смислена организационна мярка, насочена към защита на данните, снижава вероятността за вирусна атака. Отдавна са известни много способи, които се прилагат в практиката, особено в търговската и научната област. В тази книга са описани много от тези предложения поради прило¬жението им в областта на индустрията, респ. в държавните учреждения. Те обаче са приложими и в частния сектор. За да се гарантира задоволителна защита, не е необходимо да се изпълнят 100 % от мерките. Достатъчно е само взетите мерки да съвпадат с подходящия за конкретния случай минимум.
1.1. Информиране и обучение на сътрудниците
Предпоставка за ефикасността на предприетите предпаз¬ни мерки е добрата информираност на работещия с информа-ционнотехническите средства персонал. Трябва да бъдат обяс¬нени признаците и типичните симптоми на вирусната атака, за да се гарантира известна чувствителност на персонала относно тази проблематика. Това може да бъде реализирано на съвещания и презентации или пък с помощта на информациоини бюлетини. На специални съвещания и семинари тряб¬ва да бъдат обучени всички, отговарящи за сигурността на данните - пълномощници по сигурността на данните и супер-вайзори.
1.2. Да се съставят аварийни планове
В тези планове да се вземе предвид възможността за зараза на системата. Трябва да се очертаят насоките за действие и указания за тези случаи. Те определят най-добрите начини за поведение в случай на инфекция и да съдържат детайлизирани схема на програмите и файловете, които тряб¬ва да се реинсталират в аварийни ситуации. Плановете опис¬ват последователността и обема на мерките, които трябва да се вземат. Препоръчва се служителите да се запознаят с практическото реализиране на всички стъпки на плана - от форматирането на ниско ниво до реконструираната система. Специалистите препоръчват за един такъв авариен план, който трябва да бъде съставна част от общия план за сигур¬ност на дадената организация, следните елементи:
-Име и телефонен номер на пълномощника на организа¬цията или партниращата организация, отговарящ за сигур¬ността, който да бъде информиран при повреди по компютри¬те.
-Адреси и телефони на външните консултанти.
-Детайлизирано описание как да се борави със заразени програми и компютри.
-Правила за поведение, за да се ограничи сред обществе¬ността новината за разпространяване на вирусната инфек¬ция.
След заразяването е необходима реинсталация. В следващия списък са изброени точките по изпълнението й:
-В зависимост от големината и значението на компютъра трябва да се гарантира, че има определени лица, които да могат да извършат реинсталацията.
-Да се определят вътрешни и външни специалисти, които да са на разположение в случай на аварийна ситуация.
-Да се има предвид, че хората могат да са възпрепятства¬ни поради болест, отпуск или друга причина.
-Да се предпазват носителите с оригиналните програми от неоторизирани лица. В авариен случай да са лесно на разположение.
-Да се избягва паниката. Често заради паниката щетите се увеличават.
Планът за реинсталация трябва да съдържа следните ком¬поненти:
1. В зависимост от типа вирус трябва да има описание как вирусът може да бъде премахнат.
2. Персоналът трябва да бъде запознат с начина на форма¬тиране на твърди дискове и дискети и начина на инсталиране на операционната система.
3. Персоналът трябва да разполага с документация за разпределението на твърдия диск (partition-областите, табли¬цата за разпределението на файловете - FAT) и да има каталог на файловете, намиращи се върху диска.
4. Трябва да има разпечатка на конфигурационния файл CONFIG.SYS и на AUTOEXEC.BAT
5. За случая, когато програмите не са със защитени данни, предварително трябва да се копират конфигурационните файлове от софтуерния пакет. По този начин рязко се ускоря¬ва новата инсталация.
6. Ако трябва да се форматира твърдият диск или да се изтриват файлове, възстановяването става чрез защитените данни.
7. На персонала трябва да е известно как да се прехвърлят данните от съхранените файлове обратно върху диска.
8. Копираните данни трябва да се проверяват обстойно за вируси. Твърде често между заразяването от вируса и негови¬те прояви има доста голям времеви интервал, така че дори съхранените файлове могат да се окажат заразени.
9. След завършване на процеса на реинсталация трябва да се направи опит за проследяване пътя на заразяване. Трябва да се анализира пролуката в сигурността, през която е станало заразяването, за да се предотвратят бъдещи подобни случаи. Доколкото причината не може да се изясни еднозначно, сис¬темата трябва да се подложи на прецизен контрол.
10. Опитът, получен при заразяване с вирус, трябва да бъде включен в аварийния план, за да се намалят бъдещи евентуални действия за възстановяване на системата.
11. Веднага след инсталирането софтуерът трябва да се съхрани, за да имате прототип на програмата.
12. Трябва да се регламентира срокът на освежаване на резервните копия. При това важните данни се архивират по-често, отколкото маловажните.
13. При всяко архивиране да се използват различни носи¬тели (дискети), тъй като в противен случай няма да можете да използвате по-старо, но незаразено копие на програмата.
14. Трябва да се състави план за архивиране, в който да бъде отразено следното:
- да са описани интервалите за архивиране и копиране на файловете;
- структурата, т. е. каталог на архивирания външен носи¬тел;
- списък на това, как и какво да се архивира;
- как да се извърши архивиране на данните, респ. как да се възстановят тези данни.
Гореизброените стъпки поясняват как да се действа при по-сериозен случай. Частният притежател на РС може да не изпълнява всички тези мерки в пълен обем, ако в компютъра му няма важни данни като банкови операции например. Като правило той може да се уповава на това, че програмите за откриване на вируси са доста ефективни. Тъй като обаче вероятността за загуба на данни е доста голяма, значението на тези мерки не бива да се подценява.
1.3. Архивиране на данни
Както беше споменато, от важните програми или от ориги¬налния софтуер трябва да се направи поне едно, ако не и две, защитени срещу запис работни, респ. архивни копия. Така в случай на заразяване с вирус може да се използват тези копия. Понеже хардуерната защита срещу запис (с помощта на защитна лепенка при 5 1/4" дискети или чрез отваряне на защитното прозорче при 3 1/2" дискети) не може да бъде заобиколена от вирусите " поне до днес не е известна такава възможност, - всички архиви трябва да бъдат защитени по този начин. При търговски закупен софтуер се препоръчва копието и оригиналът да се заверят нотариално. Това ви дава възможност да предявявате евентуално искове за нанесени щети. ако софтуерът е бил вече заразен. При първоначално пускане на компютърната система в действие се препоръчва след конфигурирането и инсталирането на приложния софту¬ер, т. е. още при същинската ежедневна работа с него, да се направи пълно архивиране на цялата система. Така вие имате изходната база за по-късни реконструкции на системата.
При архивирането трябва да се има предвид, че програми¬те и данните трябва да се архивират отделно. В случай на нужда данните се реконструират без никаква опасност. С малки изключения вирусните програми нападат изключител¬но програмни файлове.
Д-р Соломон, британски вирусен експерт, критикува прак¬тикувания предимно от големите фирми начин на пълно архи¬виране на системата чрез стримери. Според него вместо ежедневното пълно архивиране на системата трябва да се предприема ежедневно селективно архивиране и да се избяг¬ва многокократното архивиране върху вече използван носи¬тел. Така се избягва възможното унищожаване на все още незаразен архив. За да се направи целенасочена и ефективна защита на данните и да могат да се забележат своевременно измененията във файловете, задължително е да имате прег¬ледна файлова система. За тази цел се препоръчва следното:
-периодично да се проверява съдържанието на програмите;
-да се протоколира на отделен носител в отделен файл актуалното съдържание;
-рядко употребяваните данни и програми да се пазят на отделни дискети;
-да се изтриват ВАК-файловете.
1.4. Да не се приемат и използват безконтролно програми
Вирусите влизат най-често в системата посредством новоинсталирани програми, затова трябва да се вземат специални мерки в това отношение. Особена опасност представля¬ват новите игри, Public Domain (за реклама на продукта) или пък пиратските копия от неизвестни източници. Пренасянето на програми от частни източници или от фирмени РС трябва да бъде пресечено или поне регламентирано и да се проверя¬ва съблюдаването на това изискване. Изпълнението на тези мерки може да бъде постигнато и физически посредством закупуването на дискови устройства, който могат да бъдат заключвани. Конфигурацията на дисковите устройства може да бъде изтрита с помощта на байта за конфигурация в CMOS-RAM паметта (адрес на порта 70Н-71Н). Тези мерки за сигур¬ност във всеки един момент могат да бъдат отменени. Ако по организационни причини не може да се избегне работата с дискети, трябва да се определят начините за работа със сменяемите носители.
С нарастването на броя на локалните мрежи, когато се увеличава обменът на информация между отделните включе¬ни компютри, трябва да се внимава да се обменят само данни, а не програми. Придобиването на софтуер трябва да става само от надежден източник - напр. от софтуерни къщи с добра репутация. Впрочем даже и в тези случаи не се гарантира чист от вируси софтуер. Дори и през компютрите и копирните станции на големите софтуерни къщи или други институции се разпространяват вирусни програми. В по-големите предпри¬ятия трябва се предотвратява неконтролираното придобива¬не на програмни продукти от различните отдели. Трябва да се организира и отдел за централно тестване на продуктите.
В тези отдели или върху т. нар. тестови компютри се извършва тестване на новозакупените продукти. След това в по-продължителен срок те могат да бъдат изпитвани върху износени от ежедневната работа компютри за работоспособ¬ност и надеждност. Да се има предвид, че не е задължително вирусът да се активира веднага след внасянето му в изчисли¬телната система. Неговите подпрограми за възпроизводство и за нанасяне на щети могат да се активират едва след време, така че кратък тест не гарантира успех.
По време на инсталирането предприетите от производите¬ля предпазни мерки се оказват сериозна пречка. Често зара¬ди авторското право и свързаната с него защита срещу копираnе е невъзможно организиране на резервно копие или инсталацията от защитени срещу копиране дискети. За пре¬поръчване е да се използва продуктът само от дискети, т. е. да не инсталирате върху твърдия диск или, ако това е невъзмож¬но. да се откажете въобще от продукта.
1.5. Контрол на достъпа
Чрез подходящи мерки може да бъде осигурена работата с важни програми само на оторизирани лица. Това се постига чрез пространствен контрол, като проверка на пропуска и др. Също така могат да се вземат и хардуерни мерки, като зак¬лючване на елементи на системата (клавиатура, централното устройство, дискови устройства). Затова още при покупката трябва да се внимава хардуерът да дава такива възможности за защита.
От технически мерки за сигурност се препоръчва самосто¬ятелна работна площ на всеки сътрудник, т. е. да се предоста¬ви на всекиго собствен компютър, но често се налага разде¬ляне на производствените средства. В този случай на всеки сътрудник може да се отдели собствена площ от дисковото пространство и да се въведе контрол на достъпа под формата на защитни програми. Тези програми изискват парола при влизане в областта и ограничават системните команди чрез предоставянето на различни командни процесори. С тяхна помощ използването на вътрешни команди като COPY, DEL, CD може да бъде регламентирано в зависимост от потребите¬ля. Сътрудниците трябва да имат познания за най-важните данни, от които най-много се нуждаят в своята работа.
1.6. Други прости възможности за защита
Вирусните програми са специализирани върху определе¬ни типове файлове като СОМ, ЕХЕ, OVL. Това може да се използва от потребителя за ранно откриване на заразяване на системата. За тази цел потребителят поставя във всички каталози т. нар. „файлове клопки". Това са файлове със съ¬държание, което е нагледно и може лесно да се контролира:
Те се състоят от символни поредици и празни символи, имат същите разширения и същия тип, както и предпочитаните от вирусите цели (напр. всеки ЕХЕ-файл започва с 40 5А). Те играят ролята на буфер за ранно откриване на вируса чрез редовна проверка на съдържанието на файла.
Друга, но по-трудна за реализиране възможност се състои в това да се заменят предпочитаните от вирусите разширения на изпълнимите файлове с други. Много вируси, особено по-старите, при търсенето на потенциалните жертви изхождат предимно от разширението. Файловете със сменени имена не се разпознават като цели. Тази възможност е разхитителна, тъй като веднъж трябва да се смени разширението на файла и втори път преди употреба да се преименува с оригиналния суфикс. Освен това тази форма на защита не работи срещу новите форми на вируси, които търсят цели не само по разши¬рение, но и проверяват хедерите на файловете.
Особено внимание трябва да се отдели на възможността за защита на данните срещу опит за запис. За да може да предизвика инфекция, вирусът трябва да притежава разре¬шение за запис върху въпросния файл. Възможността, която дава MS-DOS на потребителя за защита срещу запис, се ограничава изключително върху промяната на атрибута READ ONLY. Той може да бъде заобиколен от почти всяка вирусна програма и затова отпада като профилактично средство. Спо¬менатата по-горе хардуерна забрана за запис обаче предлага добра защита.
Просто и добро средство срещу определени видове рези¬дентни вируси, като напр. исландски вирус, се оказва инста¬лирането след зареждане на операционната система на рези¬дентна програма, която модифицира използваното често от вирусите прекъсване INT 13H. За тази цел може да бъде използвана съдържащата се в операционната система коман¬да PRINT. Резидентната част на PRINT, модифицирал INT 13H, пречи на вируса да се настани резидентно в оперативната памет на компютъра.
В зависимост от предназначението и работната област на компютъра следните мерки могат да предотвратят вирусната атака:
1. Да се употребява софтуер, произхождащ от добре из¬вестен и надежден източник. По правило това е оригиналният софтуер на производителя, а не копия от колеги, приятели или познати. Големите производители тестват своите програми за интегритет и коректно функциониране, при това се има предвид и бъдеща вирусна атака.
2. Тъй като забраната за разпространение на Public Domain и Shareware програми в много предприятия просто не се спазва, то следва тези продукти да се проверяват преди употреба с добри и актуални антивирусни програми.
3. Свободни програми да се употребяват само тогава, когото е известен източникът им. Сериозните търговци на Shareware по правило гарантират, че доставените дискети са проверявани за вируси. Освен това тези програми могат на първо време да бъдат инсталирани на тестов компютър. Това важи особено за програми, които пристигат от електронна поща и се записват директно от линията.
4. Оригиналните дискети веднага да се защитят срещу запис и да се копират.
5. Инсталирането да става само от копирани дискети, защитени срещу запис. Да се избягва софтуер, който дори няма лепенка за защита.
6. В тази връзка е важно указанието, че не всички лепенки гарантират надеждна защита. Оказва се, че някои от цветните лепенки, които се продават с дискетите, са прозрачни за светлината. Прорезът в дискетата се регистрира не (както често грешно се приема) по механичен, а по оптоелектронен път. Значи при прозрачна лепенкае възможна промяна на данните въпреки защитата. Затова е най-добре да се използ¬ват метални или черни лепенки.
8. Да се разделят програми и данни. Данните да се съхра¬няват на дискети или на втори твърд диск отделно от програ¬мите. При това носителите с програмите трябва да са защите¬ни срещу запис. След инсталирането е възможен само достъ¬път за четене. Някои доставчици на хардуер предлагат за тази цел специални кабели, които чрез превключвател правят не¬възможен презаписа за носителя на данни. По този начин сигурно се избягва заразяването на програмата и на boot-сектора по време на тестовата фаза на новия продукт.
9. След теста на продукта да се извърши студен рестарт на компютъра.
10. Компютрите, свързани в мрежа, по възможност да нямат дискетни устройства. Външно устройство би могло да бъде включено допълнително при необходимост. Ако такава възможност не съществува, трябва се приложат предлагани¬те средства за заключване на флопидисковите устройства. Това засега е най-изгодното и просто решение, за да се защити компютърът, респ. мрежата, от запис на софтуер от трето лице.
11. На компютрите с важни данни и програми не трябва да има никакви излишни, рядко или въобще неупотребявани програми.
12. Редовно да се изтриват всички остарели файлове, напр. всички *.ВАК. В противен случай ще бъде трудно да се проследява състоянието на файловете.
13. Файловете да се проверяват редовно за изменения.
14. Да се разделят стриктно частни и фирмени компютри. Важните данни и програми могат да бъдат използвани за частни цели, ако се гарантира същата щателност, както и при служебно използваните изчислителни средства.
15. Оптичните носители като CD-ROM предоставят добра въз¬можност за избягване на инфекции при остра необходимост от дисково пространство. Отнася се за носители, които могат да бъдат само четени и не може да се записва върху тях. Големият капацитет има допълнително предимство. CD-ROM не могат да бъдат заразявани по-късно. Всъщност предпос¬тавка за това е върху тях да бъдат записани чисти файлове.
Сигнатура:
One love! One life! When it's one need! In the night! One love!
Аватар
bono
Доктор
Доктор
Репутация: 263
bono изгражда репутацияbono изгражда репутация
 
Настроение: Пакостлив
Мнения: 5143
Регистриран: 19 Авг 2007
Наличност: 7.00
Банка: 1,089.00
Местоположение: София
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж





Назад към Информатика, IT, интернет

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта