"Заточеници" - Яворов

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с литературата.

Модератор: Модератори

"Заточеници" - Яворов

Мнениеот Kotkata68 на Чет Апр 01, 2010 17:39

Заточеници
Стихотворението принадлежи на творбите с революционно патриотична тематика. Участието на поета в борбата за освобождение на Македония и Източна Тракия от турското владичаство свързва стихотворението с други творби от този тип – „Хайдушки копнения”, „Хайдушки песни”. Яворов изповядва пред проф.М. Араудов, че „Заточеници” е написано в края на 1901г. по конкретен повод – атентатът в Солун срещу Османската банка и заточаването на 40 българи в Подрумкале, Мала Азия. Съдбата на заточениците се вписва и в друг контекст – различен от патриотичния. Става въпрос за творби като „Арменци”, „Бежанци”, „Евреи”, в които се споделя участта на принудителните изгнаници, на хората, които обстоятелства или съдбовно проклятие пропъждат от родното. Хора, страдащи и обречени, с предопределена трагична съдба.
„Заточеници” е публикувано в сп. „Мисъл” през 1902г. със заглавие „Към Подрумкале”. Първоначалното заглавие издава връзката с конкретното историческо съблитие, но последващото наименование на творбата приема обобщителното „Заточеници” и се откъсва от конкретната случка, „разказвайки” за трагичната участ на всеки, принудително откъснат от свидните родни места.
Творбата е посветена на Тодор Александров, виден ръководител на ВМРО и близък другар на Яворов. Тове посвещение е пряк израз на синовната патриотична отдаденост на поета на македонското дело.
Стихотворението е затрогваща елегия за осъдените на изгнание поборници за свобода. Чувствата на покруса и безнадеждност, които преживяват заточениците в последните мигове на раздяла с родината, са пресъздадени с изключителна психологическа пластичност и емоционална образност. Архетипният мотив за прощаването, познат и от Ботев, е миг на върховно душевно изпитание, на откровение и съкровена изповедност. Драматизмът на „сюжета” е подсилен и от ясно очертаните опозиции: пространствени, темпорални, природни, цветови, етични и психологически. Кораб отнася осъдените към непознати чужди брегове, а те, обърнали взор към родната земя, се сбогуват завинаги с нея. Трогателно и мъчително е това сбогуване, защото борците за национална свобода не са изпълнили докрай своя свещен дълг и защото безвъзвратно ще се отделят от родното.
Цялото стихотворение е построено като обръщение изповед на заточениците към родината. Състои се от пет осемстишни строфи, с конкретна художествено роля и въздействие в цялостната композиция на творбата. В края на всяка строфа последният стих е отделен графично и със своята анафорична краткост звучи като заключителен тъжен акорд: „ вий, родни брегове”, ”сред споменът един”, „край твоя свят олтар”, „на чутния Атон”, „Прощавай, роден край!”.
Майстор на композиционното изграждане и на драматичния психологизъм, поетът започва творбата като пейзажно стихотварение, тръгва от меланхолното настроение на спокойния вечерен морски пейзаж, за да разгърне постепенно в него цяла паритра от тонове, скрити в това настроение. Условно биха могли да се откроят три части: пейзажна, психологическа и действена.
Началните четири стиха на първа строфа очертават спокойна морска картина при залез-слънце, която е изпълнена с меланхолия и копнежност, с мекота и минорно настроение. Тези настроения са породени от свечеряването и отгласа на преминала морска буря. Още тук обаче се усещат драматизъм и напрежение, които се мотивират във второто четиристишие, където се поставя истинската тема на творбата – темата за прощаването с родината: „и чезнете в мъгли далеко/ вий, родни брегове.” Тази тема се пренася и става основна във втора строфа, където спокойният тон постепенно е изместен от напрегнатото предчувствие за безнадеждност и обреченост. Монологът на изгнаниците обосновава драматичното напрежение. В последните мигове на раздяла с родното те изповядват своите съкровени мисли, пориви, чувства. Съзнанието, че никога не ще се завърнат поражда силна сръб и болезнена нежност към отечеството. Раздялата с родината е трагична, защото няма надежда за завръщане, заточениците сякаш са обречени от този миг нататък да преживеят живота си далече от родината, само със спомена за нея. Единствена утеха за обречените е неизличимият образ на родината, конкретизирана чрез точните географски параметри на реките и планините. Реалните очертания на свидния роден край в спомена ще носят смисъл и опора за изгнаниците: ”до гроб зарица”.
Така първите две строфи съсредоточеват лирическата енергия на творбата в елегичната атмосфера на прощаването. Реалното отдалечаване от родните брегове активизира идеалната представа за тях, защото битуването в чуждите и непознати земи ще лиши поборниците от най-съществената им характеристика- националната им принадлежност. И макар художественият текст да не определя заточениците като българи, тяхната национална принадлежност е фиксирана от общата атмосфера, от българските географски реалии, от отношението към родината, от типично българското психологическо чувстване на родината – извън нея, още повече когато е поробена, животът няма смисъл. Това прави „Заточеници” изключително българско стихотворение, пресъздаващо националния ни характер с неговия сантимент към родното, проявяван в мигове на изпитание.
Началната обща морска картина постепенно се стеснява и чрез пейзажа на родината представя по-осезаемо в трета строфа образът на лирическите герои – заточениците. Като смислово ядро на творбата, строфата е разположена не случайно в средата на стихотварението. Първоначалното емоционално състояние на изгнаниците се усложнява и развива. След маркираната обща атмосфера на тъга и безнадеждност тук са характеризирани пряко героите: „рушители на гнет вековен” и „служители на дълг синовен”. Те са ратници за българската свобода, жертва на предателство и над тях тегне присъдата на заточеници. Героите преживяват мъчително не само раздялата с родната и горчивата си човешка участ, но страдат от неизпълнения докрай патриотичен дълг. Заточениците са представени не в момент на подвиг и борба, а в момент на страдание – раздяла. Така се откроява очетлива богатството на техния вътрешен живот, на психологическото и човешкото им битие, без да се отрича жертвоготовността им. Трогателна изповедност, патриотична и човешка болка, страдание, копнежност, безсилие, възторг и отчаяние се преплитат в драматичния монолог. Дълбоката и трагична въздишка на съжаление прозвучава и като клетва за вярност пред родината. Ведрата мисъл за борбата докрай е помрачена от реалността. Връщането към причините за раздялата – заточение чрез ретроспекцията мотивира сложните душевни преживявания и обяснява настоящите чувства. Монологът не само „представя” човешката драма на заточениците откъм интимната й страна, но изповядва неутешимата скръб за прекършения патриотичен порив.

След това емоционално „избухване” творбата отнова подхваща в четвърта строфа познатия „сюжет” за отдалечаването от родните брегове и отново се връща в атмосферата на прощаването, означено тук с пределна конкретонст: „чутният Атон”. Нарастналата мъка е изразена и чрез разделителния съюз „но”, и чрез междуметието „уви”. Всяка надежда за връщане и спасение е изгубена: „корабът.../ лети, отнася ни...”. Раздялата е безвъзвратна. Метафоричното изорбражение на настъпващата нощ е нов изблик на болка и покруса. Падането на нощта е не само поредната смяна на деня, а символ на безнадеждност, покруса, смърт. Тъмата отнема и последния образ на родното и отчаянието и страданието изпъкват още по-ярко и драматично на вечерния фон.
Последната строфа е кулминация на творбата, предавайки последните отронени слова за сбогом, звучащи като стопяващо се в безкрая тъжно ехо. Страданието достига крайното си точка и предизвиква в тези герои, калени в суровите битки мъже, скръбни сълзи. Драматичните чувства и преживявания намират израз в отчаяните жестове на обречените: „простираме ръце в окови”, „обръщаме угаснал взор”. Родината рай е безвъзвратно изгубена и ориста на заточениците е жестока – съществуване и смърт в ада на чуждите предели. Епитетите и паузите пресъздават едно изключително по силата си вълнение, безнадеждност, покруса, които спират дъха при последните прощални слова: „Прощавай, роден край!”
Реалното време, което стихотворението обхваща, е краткият промеждутък от залязването на слънцето до настъпването на нощта. Денят постепенно угасва, за да отсъпи пред постепенно , но неумолимо настъпващата нощ. Това е време на смяна, на превръщане, на преход от едно природно състояние в друго, на един граничен момент. Точно този преход се превръща и в композиционен модел на творбата.В първите две строфи реалният свят е огрян от залязващото слънце, макар тази светлина да е приглушена: морските ширини „алеят”, родните брегове чезнат „в мъгли далеко”, но все още са видими и обозрими. Този приглушено осветен план на лирическото време е прекъснат в трета строфа. Изведени са извън конкретността на времето и пространството образите на героите, които чрез автохарактеристиката разкриват своята революционна принадлежност към освободителната ноционална идея. Изгражда се представата за друго време и пространство – на борбата в родината, на истинския им живот. Трета строфа е ретроспекция на спомена от близкото минало и мечта за бъдещето, ако поборниците не са подло предадени и жестоко осъдени. Така строфата се превръща в граница и на конкретното последвало я време в четвърта и пета строфи – астрономическата нощ настъпва: планините едва се мяркат, небосклонът е тъмномъдър, реалното отстъпва място на нереалното. Психологическото влияние на прехода е осезаемо: заточениците са с угаснал взор, родината е изгубен рай. Героите се разделят с истинската си същност, отчуждават се от собсвеното си Аз.
На още едно ниво творбата „се разполовява” – в четирите строфи, „разказващи” за пътуването-отдалечаване от родните брегове, пространството е безпределно, разширено дотолкова, че става необятно. В средищната трета строфа, в ролята на смислово ядро-контрапункт, липсват пространствени характеристики. Само визия за пространствен ориентир е светият олтар на родината, която има нужда от служители, и където връзката с нея е най-силна. На широкото, но безприютно пространство светът и хората са чужди, докато стесненото и топло простронство но родния дом и огнище, на роднината, е свое: метафорите „свят олтар” и „докраен жар” асоциират именно тази семантика.
Родината - като географско понятие и като мисъл за нея – е съдържателен център на творбата. Заточениците, носени от летящия кораб, се отдалечават от брега и посоката на физическото време тече от сушата към морските ширини, докато психологическото време е в противиположна посока - от морето към сушата. Така се образуват две контрастни пространствено времеви линии, които постоянно си противоборстват и тяхното стълкновение предизвиква трагичното напрежение, заложено в лирическия сюжет. Сложната темпорална система на елегията напомня душевна спирала. Лирическият „разказ” започва от „сега” и реалността, преминава в „бъдното” и нереалното на спомена и съня, променя рязко амплитудата си към „минало” и същностно за битието, за да се оттласне категорично отново към „сега” и реаалността на жестокия жребий за осъдените. Тази „спирала” разкрива пълнокръвно състоянието на заточениците – от скръб, любов, страдание към горчивина, безутешност, отчаяние; от тихата болка по родното, от скръбта и неумолимата жажда за подвиг към изстраданото безсилие и мъжествено отчаяние.
Съществена за художественото въздействие е ролята на пейзажа. Необятността на морската шир е красива, но излъчва усещане за умора и копнежна тъга. Вътрешният свят на героите, изповедността и съзерцателните нотки, носят белега на типичната Яворова раздвоеност. Противопоставени са свободолюбието и предателството, патриотизма и осъдеността на заточениците. Поетът разкрива характера на поборниците: борбеност, патриотичен дълг, свободолюбие, непокорство, жертвоготовност, сливане на личното и патриотичното, на човешкото и революционното. Но наред с тези чувства, се очертава нарастването на болката, страданието, безнадеждността. Умело са свързани изразените чувства с природната картина, паралелизмът между залеза и нощта и постоянно засилващото се отчаяние на изгнаниците.
Градацията на чувството променя и темпото на изказа. Спокойното и равномерно темпо от първите стихове се променя от порива на чувствата. Във втора строфа речта става стегната, сбита, енергичното и отсечено изреждане на родните топоси напомня удари, а подемът на преживяванията намира израз във възклицанията и паузите. Срещу възземащите се чувства се противопоставя темпото на кораба, който ”лети, отнася”. Силата на поривите е „захлупена” от образа на спусналата се над обречените нощ и налага отново сподавеното нежно звучене на мъчителната раздяла.
Вътрешният лирически ритъм е „двигател” на музикалността на стиховете. Метрическите елементи са изцяло подчинени на този ритъм. Разнообразната ритмична схема на стиха и стихотворната стъпка на ямба създават алюзия за вълнообразни пулсирания, наподобяващи вълнението на морската шир. Спотаеният ритъм на вълните се засилва все повече заедно с градацията на чувствата. Разнообразен е и строежът на ритмичните фрази. Спокойният лирически изказ в началото се движи в стройни ритмични единици, съвпадащи със стиха и гради усещането за равномерност и плавност. В трета строфа това движение е нарушено – избликът на чувствата води да повторение и анжамбман. Музикалността на стиховете е постигната и чрез лексикалния подбор и звукописа. Експресивните глаголи, епитетие, метафоричните съществителни придават ярка образност и емоционалност на художествения изказ. Символиката въздейства на подтекстово ниво и обогатява художественото въздействие. Съседната рима допринася за пластичността на стиховете. Чрез асонанс и алитерация /на И, Е, О, Ъ; Н, Р,Л/ се постига специфичната напевност, съзвучна с драматизма на преживяванията. Музиката омекотява болката, без да й отнема безутешността и горчивината.
Със „Заточеници” Яворов изгражда един национален мит – митът за изгубената родина. С всички следващи години от живота си поетът сякош иска да го опровергае – със синовната си отдаденост на македонското дело, с решителността си да се бори и да отвоюва нейното свобода, с готовността си на саможертва. Това е част от неговата драма, и въобще – част от драмата на националната ни съдба.


Учебни часове – теми:
• Житейски и творчески път на поета и творческа история на творбата
• Образът на изгубената родина – мотивите за пътя и дома
• Страдание и покруса в елегията
• Поетическото майсторство на Яворов
Сигнатура:
Не ми казвай какво да правя... За да не ти кажа къде да идеш...!

Опознават ме само тези, на които позволя... за останалите съм просто това, което виждат!
Аватар
Kotkata68
Глобална котка-идиотка
Глобална котка-идиотка
Репутация: 3519
Kotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутацияKotkata68 изгражда репутация
 
Мнения: 24070
Регистриран: 30 Ное 2007
Наличност: 1,134,446.00
Банка: 795,580.60
Най-високи резултати: 3
Статистика на победите: 0
пол: Жена





Назад към Литература

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта