ДАНТЕ АЛИГИЕРИ И ИТАЛИАНСКИЯТ РЕНЕСАНС
Първият творец, който започва да се отдалечава от Средновековието и набелязва посоката за развитие на новото време, е Данте Алигиери (1265-1321). Той въплъщава неспокойния дух на Италия. Изу­чил цялата средновековна теология, почувствал в сърцето си трепетите на пър­вата любов, Данте става певец на човеш­кия устрем към вечната духовност на иде­ала за красота, чието битие е творчес­ката мисъл.
Първият ренесансов поет не само В Италия, но и в Западна Европа възпява платоничните си любовни устреми към една жена, която, макар и присъствала за кратко в живота му, се превръща в духовен ол­тар за творческите изповеди на мислителя хуманист Данте Алигиери: „И тъй, ако на оня, чрез когото живеят всички неща, е угодно, щото моят живот да трае още няколко години, аз се надявам да кажа за нея, за тази благословена жена - онова, което никога не е казано за някоя.” Данте изпъл­нява творческото си обещание. Написва „Божествена комедия”, която слага край на средновековния теоцентризъм и поставя началото на ренесансовия универсали­зъм.
Но първият полъх на Ренесанса идва не от тази поема, а от сонетите, написани за Беатриче, формирали ново художествено съдържание на първия ренесансов поетичен сборник „Нов живот”. В това първо произведение на Данте присъства голямата и вечна тема за лю­бовта и съкровените изповеди на човеш­кото сърце:
Любов и дух велик са неразделни,
според певецът пеещ в песента,
един без друг не могат поотделно
като душата ни без мисълта.
В „Нов живот” Данте поетически интерпретира пробуждането на човешката -душевност за естествените чувства, потискани почти цяло хилядолетие. Все още интимният полет на любовната изповед е в света на божественото, но чувство­то е земно, изпълнено със зрими, реални желания. Поривът има вертикална худо­жествена проекция. Серафичността на чувството внушава идеята за нов „божествен” размисъл за смисъла на живота, но направен от човека. Поетичната визия за света на човешките емоции носи философска дълбочина и нов творчески поглед.
Смъртта на Беатриче сакрализира ней­ния образ. Човешкият земен живот се оказва духовно устремен към селенията на божественото. Данте творчески преосмисля връзката между земно и божествено.
В замисъла на своята „Божествена ко­медия” Алигиери влага цялата среднове­ковна мъдрост и основните постулати на християнската теология, които за него са началото и краят на човешкото битие и история, но и своето ново разбиране на любовта. За Данте Алигиери любовта е символ на човешкото и божественото, на мъдростта и красотата. Макар все още Средновековието да е част от човешкото битие, Данте надмогва тясната рамка на своето време чрез универсалния философски размисъл за ду­ховния безкрай на човешката мисъл. Хума­низмът като философия на новото време разкрепостява съзнанието на твореца: „Аз, чието отечество е светът, както мо­рето е отечество на рибите, макар да съм пил от водите на Арно, преди да са ми поникнали зъбите, аз обичам Флоренция, зара­ди Която обич приех несправедливото зато­чение и основавам моята присъда повече вър­ху разума, отколкото върху чувството... ”
Ново е мисленето на Данте. Той приема за свое отечество целия свят и се смята за гражданин на планетата, макар да но­си болезнена обич Към Флоренция - своето родно място. Носи съзнание, че неговото човешко начало е основна ценност на живота. Осмисля същността му. Данте не приема нещата безкритично, защото: „Ние, които можем да познаем най-доброто, което живее у нас, не можем да следваме грешките и заблужденията на стадото, но трябва да ги поправим. Защото тези, у ко­ито живее и тупти човешката интелигент­ност и разум, са надарени с божествена сво­бода и не са обвързани с никаква традиция. И затова е съвсем естествено, че те не мо­гат да търпят господството на законите, но по-скоро те самите налагат на законите своето разбиране и своята воля. ”
Първият ренесансов поет заявява кате­горично своята независимост от средновековните традиции, отстоява своята аб­солютна свобода, Която не признава никакво господство на законите над собст­вената му личност и дори налага своето разбиране и воля над тях. Казаното доказва по един безспорен начин свободолюбието на духа му. И макар Данте да разпо­лага и Ада, и Чистилището, и Рая в под­земните и наднебесните селения, те са изпълнени като условни художествени пространства с историята на безброй човешки съдби. Човешкото доминира в худо­жествената идея на „Божествена коме­дия”.
В своето произведение „За монархия­та” Данте разглежда природата на човека и открива в нея две начала, две основи. Едната е в телесната природа, а друга­та - в душата, в духа: „Между всички съ­щества само човекът е в средата между доб­рото и злото. Ето защо философите го пос­тавят точно на хоризонта, в средата между двете хемисфери, между двете полукълба. Изменяем и подлежащ на провал в своите две съществени части, душата и тялото, и съвършен, ако го гледаме само от духовна гледна точка. ” Така Данте Алигиери схва­ща човека като сложно същество, като двойствено създание, за което е възможно движение надолу; но и нагоре, т.е. към зло или към добро, както и стремеж към грозно или прекрасно. Формира се разби­ране за противоречивото единство на чо­вешката природа. В нея се срещат край­ностите. Развитието на човека е контрастно. В една и съща ситу­ация се проявява доброто или злото в не­говата природа: „Провидението само е предложило на човека две върховни цели: щастието на земния живот, което обхваща приложението на добродетелите, съставящо земния рай, и блаженството на вечния живот, което съдържа божествените радости. Които не биха могли да бъдат пос­тигнати от човека без божествената свет­лина и помощ, символизиращи небесния рай. ”
За Данте възможностите на човека да постигне или реализира земните радос­ти и да се издигне до божественото не­бесно блаженство са еднакво реални и до­пустими за всеки човек, ако той има воля­та, твърдостта и търпението да води живот, съобразен със земните и божествените изисквания на собствената му двойствена природа.
Според ренесансовия мислител, всеки човек би могъл да се издигне до висотата на небесното блаженство, но за това ще трябва да скъса с наклонностите, които го дърпат назад към животинската му природа, която е едната страна на него­вата същност.
Има различни пътища за достигане на тази божествена радост. Един от тях е „философското обучение и възпитание, чрез което ние можем да се издигнем до възможните и допустими за човека радости, като следваме философските изисквания и регу­лираме според тях моралните и интелекту­алните добродетели”. Следването на философските изисквания, според Данте, е достатъчно за реализиране на земните човешки радости, за осъществяване на човешкото щастие на земята. Но човекът, според него, е и духовно същество, което означава, че той има идеална насоченост, духовна задача и цел, която надминава зем­ните стремежи на човека. За да постиг­не духовно блаженство, което за Данте е крайната цел и идеалното състояние, за което е достойна човешката душа, е не­обходимо духовно образование. То надминава човешкия разум и стои високо над него. Така „ние сме насочени към тази своя божествена страна от теологията, вярата, надеждата и милостта”. Това са пътища­та, по които човек може да се издигне, чрез които може да осъществи полагаеми­те му се радости и блаженства. Едните чрез помощта на човешкия разум, чийто пламък ни е предаден от философите, а другите пътища са ни посочени ,,от све­тия дух, който ни е открил върховната истина, необходима за нашето спасение чрез пророците - чрез Христа, вечния син на Бога и учениците му”.
Данте Алигиери пръв открива величие­то на човешкия разум, макар и все още под­чинен на християнските догми. Ренесан­совите процеси в Западна Европа са за­почнали. Човекът прозира мъдростта на нова епоха, чиято истина е в осъзнатата свобода на мисъл и съзнание.